Линкълн Чайлд
Игра до смърт (33)

33.

— Промяна на плана — каза Лаш, като се наведе към шофьора. — Оставете ме някъде тук, моля.

Изчака таксито да излезе от Кълъмбъс Съркъл, плати и слезе. Загледа как колата се изгубва в морето идентични жълти автомобили, пъхна ръце в джобовете на палтото си и бавно закрачи по Сентръл Парк Уест.

Не беше съвсем сигурен защо реши да слезе на няколко преки преди ресторанта. Може би не желаеше да се сблъска с нея отвън. И какво означаваше това? Сигурно имаше връзка с контролирането на ситуацията — искаше първо да я види, да установи свое собствено пространство, преди да се срещнат.

Ако беше в друго настроение, сигурно би се усмихнал на този самоанализ. Ускореното му дишане и разтуптяното му сърце обаче бяха красноречиви. Ето го — Кристофър Лаш, видния психолог и ветеран от стотици местопрестъпления, нервен като тийнейджър на първата си среща с момиче.

Беше започнало рано сутринта, когато — съвсем инстинктивно — вдигна телефона и се обади на „Таверн он дъ Грийн“. От „Едем“ вече бяха направили резервацията, но той искаше да избере лично салона. Остави слушалката толкова бързо, колкото я бе вдигнал. Кое да избере — Кристалния салон с неговите проблясващи полилеи или уютната атмосфера на облицования с дърво Салон на саладжиите? Нужни му бяха десет минути да реши, а после изгуби още петнайсет на телефона, докато уговори отговорника за резервациите да им запази възможно най-добрата маса.

Това не беше в стила му. Вече рядко се хранеше навън, а когато го правеше, беше напълно безразличен към обстановката. Също толкова необичайно бе да спре на някоя автобусна спирка и да погледне отражението си в стъклото, както правеше в момента. Или да се безпокои, че избраната вратовръзка е прекалено старомодна или прекалено крещяща, или пък по малко и от двете.

Несъмнено от „Едем“ бяха предвидили подобни реакции. Несъмнено при нормално стечение на обстоятелствата щеше да бъде инструктиран и окуражен. Но обстоятелствата не бяха нормални. По някакъв начин компанията, която не допускаше никакви грешки, беше успяла да сгреши. И сега той вървеше по Сентръл Парк Уест, часът бе точно осем и за първи път от няколко дни умът му не беше изцяло зает със смъртта на Торп и Уилнър.

Отпред, където Западна Шейсет и седма свършваше при Сентръл Парк, се виждаха безброй бели светлинки, които примигваха между дърветата. Проправи си път между паркираните лимузини и мина през външните врати на ресторанта. Приглади сакото си и се увери, че малката карфица на „Едем“ е на мястото си. Беше се суетил няколко минути дори около този дребен детайл — нагласяваше я на ревера си, като внимаваше да се вижда ясно, но да не се набива прекалено на очи. Устата му беше пресъхнала, дланите му се потяха. Раздразнен, той ги избърса в панталоните си и решително закрачи към бара.

„Всичко се свежда до това“ — помисли си той. Странна работа. През цялото време, докато провеждаше тестовете и изучаваше „Едем“ и двете супердвойки, нито за миг не престана да се пита какво ли е усещането — очакването, чуденето как ли ще изглежда въпросният идеален партньор. До днес. Днес си мислеше за нещо по-различно. От болезнения си опит беше научил каква не е идеалната жена. Тя не беше като бившата му съпруга Шърли, с нейната неспособност да прости човешката слабост и да приеме трагедията. Дали неговата съвършена жена щеше да е смес от предишни приятелки, някакъв събирателен образ, създаден от подсъзнанието му? Дали щеше да бъде амалгама от актрисите, на които се възхищаваше най-много — стройните крайници на Мирна Лой и сърцевидното лице на Клодет Клобер?

Спря при входа на бара и се огледа. По масите имаше групички от по двама-трима, които бъбреха оживено. На самия бар седяха други, самотни…

Ето я и нея. Или поне той реши, че е тя. Заради малката карфица като неговата, закрепена за роклята й; защото гледаше право към него; защото ставаше от мястото си и приближаваше с усмивка.

И в същото време не можеше да е тя. Защото жената изобщо не изглеждаше както бе очаквал. Не беше гъвкавата слаба брюнетка Мирна Лой — тази жена бе висока и с гарвановочерна коса. Вероятно в средата на трийсетте, с дяволити светлокафяви очи. Лаш не помнеше да е излизал с жена, която стърчи почти цяла глава над него.

— Кристофър, нали? — каза тя и стисна ръката му. Кимна към карфицата. — Този моден аксесоар ми е познат.

— Да — отвърна той. — А вие сте Даяна.

— Даяна Мирън. — Гласът й също беше неочакван — гладък контраалт с ясен южняшки акцент.

Лаш винаги бе изпитвал безсмислено пренебрежение към интелекта на жените от Юга; нещо в акцента й го накара да застане на тръни. Започна да се пита дали същата грешка, която бе пратила аватара му в Резервоара, не се е проявила и в самия подбор на партньор.

— Ще влезем ли? — попита той.

Даяна преметна ремъка на чантата си през рамо и двамата тръгнаха към рецепцията.

— Лаш и Мирън, осем часа — каза Лаш.

Жената зад бюрото направи справка с огромната книга пред нея.

— А, да. Салонът с терасите. Насам, моля.

Лаш беше избрал Салона с терасите, защото обстановката му се стори най-интимна — с резбите по тавана и високите прозорци с изглед към градината. Сервитьорът ги настани, напълни чашите им с вода и им предложи менюто, след което се оттегли с поклон.

За момент настъпи тишина. Лаш погледна към Даяна и забеляза, че тя го гледа. И тогава Даяна се разсмя.

— Какво има? — попита той.

Тя поклати глава и посегна към чашата.

— Не знам. Вие… не сте онова, което очаквах.

— Сигурно съм по-стар, по-хърбав и по-блед.

Тя отново се разсмя и леко се изчерви.

— Извинете — рече той.

— Е, казаха ни да нямаме предварителни очаквания. Нали?

Лаш, на когото не бяха казвали нищо, просто кимна.

Приближи сомелиерът със сребърна tastevin^[1] висяща на верижка на гърдите му.

— Мога ли да ви препоръчам нещо от листа с вината, сър?

Лаш погледна към Даяна, която кимна ентусиазирано.

— Давайте. Обичам френското вино, но на практика не знам почти нищо за него.

— Бордо става ли?

— Naturelement.

Лаш взе листа и го прегледа.

— Ще поръчаме „Пишон-Лонгевил“, моля.

— „Пишон-Лонгевил“? — попита Даяна, докато сомелиерът се отдалечаваше. — Суперзаместителят на „Поилак“? Сигурно ще е фантастично.

— Суперзаместител?

— Нали се сещате? Всички качества на premier cru без цената.

Лаш остави листа.

— Май казахте, че не разбирате от вино.

Даяна отпи глътка вода.

— Е, не знам толкова, колкото би трябвало.

— В смисъл?

— Миналата година бях на шестседмична групова обиколка на Франция. Прекарахме цяла седмица във винарските райони.

Лаш подсвирна.

— Но е смущаващо какво запомних и какво — не. Спомням си например, че Шато Бейшевел беше най-красивият от замъците. Но ако ме питате за най-добрите реколти, ще ме хванете натясно.

— Въпреки това смятам, че вие трябва да сте официалният дегустатор на масата.

— Нямам възражения. — И Даяна се разсмя отново.

По принцип Лаш не харесваше хора, които се смеят често и високо. Смехът понякога заместваше подчертаването или нещо, което може да се изрази по-добре с думи. Но смехът на Даяна беше заразителен и Лаш откри, че се усмихва.

Когато сомелиерът се върна с бутилката, Лаш го насочи към Даяна. Тя разгледа внимателно етикета, разклати виното, поднесе чашата към устата си — и всичко това с престорена тържественост и сериозност. Сервитьорът се появи отново и изрецитира дълъг списък специалитети. Сомелиерът напълни чашите им и се оттегли. Даяна вдигна своята към Лаш.

— За какво ще пием? — попита Лаш. „Ще каже «За нас». Винаги така става.“

— Например за травеститите? — с маслен акцент предложи Даяна.

Лаш едва не изпусна чашата си.

— Моля?

— Да не искате да кажете, че не сте погледнали?

— Кое да погледна?

— Онази статуя от фонтана пред сградата на „Едем“. Онази престаряла фигура, заобиколена от птици и ангели? Когато я видях за пръв път, тя ми се стори най-странното нещо на света. Не можех да определя дали е мъж, или жена.

Лаш поклати глава.

— Е, поне един от двама ни се е вгледал. Това е Тирезий — каза тя.

— Кой?

— От гръцката митология. Тирезий бил мъж, превърнат в жена. И после пак в мъж.

— Какво? Защо?

— Защо? Такива неща не се питат. Той бил от Тива. Ставали такива работи. Както и да е, Зевс и Хера спорели кой получава по-голяма наслада от секса — мъжете или жените. Тъй като Тирезий бил единственият, който опитал и по двата начина, боговете се обърнали към него да реши спора.

— И какво станало?

— Хера не харесала отговора на Тирезий и затова го ослепила.

— Типично.

— На Зевс му станало кофти и му дал пророчески дар.

— Много щедро от негова страна. Но има нещо, което пропуснахте.

— Кое?

— Какво е казал Тирезий, че е вбесил толкова Хера?

— Казал, че жените изпитват по-голяма наслада от мъжете.

— Наистина ли?

— Наистина. Девет пъти по-голяма.

„Ще се върнем на това по-късно“ — каза си Лаш и вдигна чаша.

— Добре, да вдигнем тост. Но не е ли по-добре да пием за хермафродитите?

Даяна се замисли.

— Правилно. Е, за хермафродитите. — И вдигна чашата си.

Лаш отпи голяма глътка и установи, че виното е отлично. Вече се радваше, че Даяна не прилича на Клодет Колбер. Щеше да се чувства застрашен.

— Как успяхте да се доберете точно до тази информация? — попита той.

— Всъщност вече я знаех.

— Нека позная. Чели сте „Митология“ на Булфинч, докато сте обикаляли Франция.

— Добър опит, но погрешен. По-скоро е част от работата ми.

— Така ли? И какво работите?

— Преподавам английска литература в Колумбия.

Лаш кимна. Беше впечатлен.

— Страхотно учебно заведение.

— Още съм само лектор, но длъжността ми е постоянна.

— Каква е специалността ви?

— Романтиците, предполагам. Лирика.

Лаш усети странен трепет, сякаш нещо дълбоко в него си застана на мястото. В колежа му харесваше поезията на романтиците, докато психологията и тежките изисквания на специализацията не я бяха изтикали настрани.

— Интересно. По една случайност в последно време чета Башо. Не е точно романтик, разбира се.

— Напротив, по свой особен начин си е романтик. Най-великият хайку поет на Япония.

— Не знам за това, но стихотворенията му се запечатват в ума ми.

— Типично за хайку. Коварни творби. Изглеждат толкова прости, а после се промъкват в теб от сто различни посоки.

Лаш се замисли за Луис Торп. Отпи отново от виното и изрецитира:

Безмълвни пред

напъпилите пролетни листа

под яркото слънце.

Усмивката на Даяна изчезна и изражението й стана напрегнато.

— Кажете го отново, моля — тихо рече тя.

Лаш го направи. Когато приключи, над масата се възцари тишина. Но не неловка тишина. Двамата просто седяха и се наслаждаваха на момента на съзерцание. Лаш се озърна към съседните маси и плътните вечерни цветове в парка навън. Без да го осъзнава, нервността, която бе изпитвал на влизане в ресторанта, се беше стопила.

— Прекрасно е — най-сетне рече Даяна. — Имала съм подобни моменти. — Тя замълча. — Сещам се за едно друго хайку, написано от Кобаяши Иса преди повече от век. — И тя също изрецитира:

Щурци на клонка

надолу по течението,

все така пеещи.

Сервитьорът се появи отново.

— Решихте ли какво ще желаете тази вечер?

— Още дори не сме отворили менюто — отвърна Лаш.

— Разбирам. — Мъжът отново се поклони и се отдалечи.

Лаш се обърна към Даяна.

— Проблемът е, че колкото и да са прекрасни, всъщност не ги разбирам.

— Нима?

— О, на повърхностно ниво ги разбирам, предполагам. Но те са като гатанки, имат някакъв по-дълбок смисъл, който ми убягва.

— Точно в това е проблемът. Непрекъснато чувам същото от студентите.

— Е, просветете ме.

— Вие мислите за тях като за епиграми. Но хайку не са малки загадки, които трябва да бъдат решени. Лично за мен те са точно обратното. Загатват за неща; оставят много на въображението. Намекват повече, отколкото казват. Не търсете отговор. Вместо това мислете за отваряне на врати.

— Отваряне на врати — като ехо повтори Лаш.

— Споменахте Башо. Знаете ли, че той е написал най-прочутото хайку? „Сто жаби“. Състои се само от седемнайсет звука, както всички традиционни хайку. И знаете ли какво? То е преведено на английски по над петдесет различни начина. И всеки превод коренно се различава от останалите.

Лаш поклати глава.

— Изумително.

Усмивката на Даяна се появи отново.

— Точно това имах предвид под отваряне на врати.

Последва ново, по-кратко мълчание, докато помощник-сервитьорът тихомълком напълни чашата на Лаш.

— Хм, странна работа — каза Лаш, когато отново останаха сами.

— Кое е странно?

— Разговаряхме за френско вино, гръцка митология и японска поезия, а още не сте ме попитали с какво се занимавам.

— Знам, че не съм.

Лаш отново се изненада от прямотата й.

— Е, нима това не е първата тема, която се разисква обикновено? Имам предвид на първите срещи.

Даяна се наведе напред.

— Именно. И точно това прави тази среща толкова специална.

Лаш се поколеба, обмисляйки думите й. И внезапно разбра. Нямаше нужда да задават обичайните въпроси. „Едем“ се беше погрижил за всичко това. Уморителният встъпителен пакет, сляпата среща и проверките тук нямаха значение. Вместо тях ги очакваше пътешествие и открития.

Това не му беше хрумвало. Мисълта бе невероятно освобождаваща.

Сервитьорът се появи отново, видя недокоснатото меню, поклони се за пореден път и се оттегли.

— Горкият — рече Даяна. — Надява се на нови посетители.

— Знаете ли какво? — отвърна Лаш. — Мисля, че масата е запазена за остатъка от вечерта.

Усмихвайки се, Даяна вдигна празната си ръка в имитация на наздравица.

— В такъв случай, за остатъка от вечерта.

Лаш кимна. И направи нещо неочаквано дори за самия него — хвана ръката на Даяна и я поднесе нежно към устните си. Над извивката на кокалчетата видя как очите й леко се разшириха. Усмивката й стана още по-голяма.

Докато пускаше ръката й, Лаш усети неуловими аромати. Не беше сапун или парфюм, а нещо от самата Даяна — намек за канела, мед и нещо друго, което не се поддаваше на разпознаване. Нещо опияняващо. Лаш се сети за онова, което Маукли бе казал в генетичната лаборатория на „Едем“ — за мишките и необичайния им метод да надушват потенциални партньори, чийто генетичен материал се отличава най-силно от техния. Внезапно се разсмя.

Даяна не каза нищо, само изви въпросително вежди.

В отговор Лаш вдигна ръка, този път с чаша.

— За вселената от различия — каза той.