Линкълн Чайлд
Игра до смърт (25)

25.

В много отношения местопрестъплението приличаше на останалите — разхвърляна стая, счупени огледала, дръпнати завеси на спалнята, сякаш канещи нощта да бъде свидетел на безчинството. Но в други бе съвсем, съвсем различна. Жената лежеше в локва кръв, образуваща отвратителен ореол около съсипаното й тяло. И стените сияеха в безжалостната светлина на прожекторите — бели, голи, без никакви надраскани съобщения.

Капитан Мастертън вдигна очи от трупа. Имаше изпития вид на ченге, притискано от всички страни.

— Чудех се кога ще се домъкнеш, Лаш. Кажи „здрасти“ на жертва номер три. Хелън Мартин, на трийсет и две.

Мастертън продължаваше да се взира в него. Като че ли се канеше да направи още никой хаплив коментар за пълнотата на профила, но вместо това само поклати глава с отвращение.

— Господи, Лаш, като зомби си. Всеки път, когато те видя, изглеждаш малко по-зле.

— Друг път ще говорим за това. Откога е мъртва?

— От по-малко от час.

— Следи от изнасилване? Вагинално проникване?

— Съдебният лекар пътува насам, но аз лично не виждам. Нито пък има следи за оплескала се кражба с взлом. Също като другите. Този път обаче имаме малко късмет. Съсед се обадил насред суматохата. Нямаме описание на колата, но вече сме разположили патрули на по-важните кръстовища и входовете на магистралата. Може да изскочи нещо.

Местопрестъплението беше толкова прясно, че местните ченгета тепърва започваха работа по него — фотографиране, търсене на отпечатъци, оглед на тялото. И отново присъстваше подлудяващото усещане, че нищо не си е на мястото. Подобно на пъзел с неправилно подредени парчета. Не пасваха, а дори когато го правеха, картината не изглеждаше наред. Знаеше го, защото го беше нареждал и развалял в ума си отново и отново, дни наред. Беше като бушуващ в главата му пожар, който изгаряше всичките му мисли, поглъщаше съня му.

Тялото беше брутално обезобразено, явно при внезапна атака. Това бе характерна черта за социално дефектен убиец. Но в същото време къщата беше уединена, в самия край на гората, отдалечена от другите — това не беше случайно убийство, внезапно хрумнало нападение. Налице бяха и счупените огледала, които обикновено показваха дискомфорта на убиеца от създаването на такава сцена. Но подобни убийци също така покриваха жертвите си, скриваха лицата им — жената беше гола, крайниците й бяха наместени отвратително провокативно. И все пак сцената не беше свързана със секс. Нито с грабеж. Този път го нямаше дори ритуалният ореол от отрязани пръсти на ръцете и краката, които да придадат обсесивен характер на убийството.

За да съставиш профил, трябва да влезеш в главата на убиеца, да задаваш въпроси. Какво се е случило в стаята? Защо се е случило точно по този начин? Дори масовите убийци имаха своята изкривена логика. Тук обаче такава липсваше. Нямаше основа, върху която да гради.

Погледът му се плъзна по стените на спалнята. При предишните две убийства те бяха покрити с многословен, почти несвързан брътвеж — кървава, противоречива смесица.

Този път стените бяха чисти.

Защо?

Погледът му спря върху големия панорамен прозорец към гората зад къщата. Както и преди, завесите бяха дръпнати, разкривайки черна плоскост, отразяваща светлината на прожекторите. Не беше сигурен заради болезнено яркото сияние, но му се стори, че различава петна по стъклото, черно върху черно.

— Мастертън. Би ли насочил светлините встрани от прозореца?

Съдебният лекар тъкмо беше пристигнал и капитанът бе отишъл в другия край на стаята, за да говори с него. Той погледна към Лаш.

— Какво?

— Онези светлини, при прозореца. Обърни ги насам.

Мастертън сви рамене и предаде нареждането на заместника си Ехърн.

Яркият лъч го удари и прозорецът се оказа в сянка. Лаш пристъпи напред, следван от Мастертън. Високо горе имаше няколко думи, изписани с пръст, с големи кървави букви:

Вече получих каквото ми трябва. Благодаря.

— Ох, мамка му! — промърмори Лаш.

— Приключил е — рече Мастертън и пристъпи до него, следван от детектив Ехърн. — Слава богу, Лаш. Приключил е.

— Не — отвърна Лаш. — Не е приключил. Тепърва започва…

 

 

Лаш седна в леглото напълно буден, в очакване споменът да избледнее. Погледна часовника — един и половина. Стана, поколеба се и отново се отпусна на ръба на леглото.

Вече четири нощи с общо четири часа сън. Не можеше да си позволи да се яви в „Едем“ в полусъзнание. Не и утре.

Стана отново и без да си дава възможност да размисли, отиде в банята, извади кутията със секонал, лапна няколко хапчета и ги прокара с глътка вода. Върна се в спалнята, внимателно подреди завивките и постепенно потъна в мрака на съня.

 

 

Събуди го звън на църковни камбани — камбаните от сватбата му, звънящи от посивялата от прах църква на Кармел бай дъ Сий. Но те звучаха необичайно силно и продължаваха упорито, без никакво намерение да замлъкнат.

Отвори насила очи и осъзна, че е телефонът. Когато се надигна, стаята се завъртя около него. Затвори очи, легна отново и затърси опипом слушалката.

— Да — каза пресипнало.

— Доктор Кристофър Лаш?

— Да.

— Обажда се Кен Тротууд от „Ню Олимпия Сейвингс енд Лоан“.

Лаш заповяда на очите си да се отворят и погледна часовника.

— Знаете ли колко е часът…

— Знам, че е рано, доктор Лаш. Много съжалявам. Не сме в състояние да се свържем с вас по друг начин. Не отговорихте на писмата и обажданията ни.

— Какви ги говорите?

— Става въпрос за ипотеката на къщата ви, която е у нас. Закъснявате с плащанията, доктор Лаш. Трябва да настояваме за незабавна вноска, заедно с лихвата.

Лаш се помъчи да мисли ясно.

— Направили сте някаква грешка.

— Не ми се вярва. Адресът е Шип Ботъм Роуд седемнайсет, Уестпорт, Кънектикът, нали?

— Това е адресът ми, но…

— Сър, на екрана пред мен пише, че сме ви изпратили три писма и сме се опитвали да ви се обадим десетина пъти. Без резултат.

— Това е лудост. Не съм получавал никакви съобщения. Освен това вноските по ипотеката ми се отчисляват направо от банковата ми сметка.

— В такъв случай сигурно има някакъв проблем в банката ви. Защото нашите записи показват, че не сте плащали повече от пет месеца. И мое задължение е да ви съобщя, че ако не платите незабавно, ще бъдем принудени да…

— Няма нужда от заплахи. Незабавно ще проверя.

— Благодаря, сър. Добро утро.

И телефонът замлъкна.

Добро утро. Лаш се отпусна уморено в леглото и погледна към прозореца. Първите признаци на зората започваха да пропъждат плътната чернилка на нощта.