Труди Канаван
Отстъпница (31)

Глава 29
Решението

Повечето ученици никога не са виждали тази стая — помисли си Лилия, докато вървеше след Сония към кабинета на Разпоредителя Оусън. — А аз съм я виждала повече пъти, отколкото би ми се искало.

Разпоредителят седеше зад бюрото си, а Черният магьосник Калън се бе облегнал на един от столовете за гости, но и двамата се надигнаха при появата на двете жени. Трети магьосник се бе скрил зад облегалката на стола, в който седеше, и също се изправи. За огромна изненада на Лилия това се оказа Директорът Джерик.

— Лилия — каза Оусън, докато излизаше иззад бюрото се и се отправяше към нея. — Как се чувстваш?

Тя примигна, изненадана от този най-обикновен въпрос.

— Добре съм, Разпоредителю Оусън — отвърна девойката. „Изморена от очакването на решението ви дали отново ще бъда заключена някъде“ — добави тя на ум.

— Добре — каза той. — Както знаеш, досега обсъждахме какво да те правим. С огромна радост искам да ти съобщя, че най-после взехме решение и то е одобрено от краля. — Той се усмихна. — Можеш да се върнеш в Гилдията и да завършиш обучението си.

Тя го погледна невярващо и устните й бавно се разтеглиха в усмивка.

— Благодаря ви.

Лицето му стана сериозно.

— Но въпреки това има някои условия. Ще трябва отново да положиш Клетвата на ученика.

Лилия кимна, за да покаже, че е готова да го направи.

— Няма да ти бъде позволено да напускаш земите на Гилдията, освен ако не получиш разрешение от мен, Върховния повелител Болкан или Черните магьосници Сония и Калън — продължи Оусън. — Няма да ти бъде позволено да използваш черната магия, освен ако някога, в бъдеще, не бъдеш одобрена от краля за Черна магьосница. За да се отличаваш като човек, който владее черната магия, на ръкавите на мантията ти ще бъдат поставени черни ленти.

Лилия отново кимна, с надеждата, че няма да разкрие разочарованието си. Когато на срещата с Аний тя научи за заплахата, която представляваше Скелин за нея и баща й, Лилия се бе надявала да намери начин да й помогне. А как би могла да го направи, когато движението й бе ограничено до земите на Гилдията?

— Заради познанието ти за черната магия няма да можеш да участваш в уроците, които включват свързването на съзнания. Обучението ти в този случай ще се провежда от Черните магьосници Сония или Калън.

Лилия се опита да не пребледнее при мисълта за нови мисловни контакти, с който и да е от двамата магьосници. „Но разчитането на съзнанието ми е много по-различно от уроците, които имах някога. Въпреки това… Надявам се Сония да ме обучава. Калън е толкова строг“.

— Калън предложи да ти стане наставник. Според нас това ще успокои хората, че те контролираме добре. — Оусън произнесе тези думи с по-тих глас. — Той като очакваме протести от родителите, ако останеш в жилищните помещения на учениците, ти ще продължиш да живееш при Черната магьосница Сония.

Лилия потисна въздишката си на облекчение. За миг си бе помислила, че ще се наложи да отседне при Калън, но след това се сети, че всички биха сметнали за неприлично млада жена да живее в помещенията на сам мъж, независимо от разликата във възрастта им.

— Приемаш ли тези условия? — попита Оусън.

— Приемам ги — отвърна тя, кимайки с глава.

— Тогава се закълни.

Лилия се поколеба, осъзнавайки, че той очаква от нея да си спомни Клетвата на ученика. За нейна огромна изненада думите потекоха с лекота от устата й.

— Кълна се, че никога няма да нараня друг мъж или жена, освен ако не е в защита на Обединените земи — каза тя. — Ще се подчинявам на законите на Гилдията. Ще се подчинявам на всяка заповед на магьосник от Гилдията, освен ако тази заповед не нарушава закона. Никога няма да използвам магия, освен ако не ми бъде наредено от магьосник от Гилдията.

Оусън се усмихна одобрително. После се обърна и кимна на Директора Джерик. Мъжът се върна при стола, на който бе седял, и вдигна нещо от него. След това се върна при Лилия и й го подаде. Това бе сгънат комплект ученическа мантия. Заля я вълна от топла признателност. За нейно огромно смущение тя усети как очите й се напълват със сълзи.

— Благодаря ви — произнесе девойката с дрезгав глас.

Оусън положи длан на рамото й.

— Добре дошла отново.

Останалите магьосници промърмориха същите думи. Лилия усети как Сония докосва ръката й.

— Мисля, че това е всичко. — Тя погледна към останалите, които кимнаха. — Да се връщаме в стаята ти, за да се преоблечеш.

Изпълнена с признателност, Лилия последва жената навън от стаята и обратно към живота й като гилдийска магьосница. „Макар познанието на черната магия да означава, че винаги ще бъда по-ограничена от повечето магьосници — помисли си тя. — Все пак е по-добре, отколкото да бъда затворена завинаги. Или мъртва“.

И може би все пак ще намери начин да помогне на Аний.

 

 

Когато каретата спря пред страничния вход на болницата, Сония прогони неохотата си и слезе. Усмихна се и кимна на лечителите и помощниците, които бяха дошли да я посрещнат. Започна да отговаря на въпросите им и да ги разпитва какво е пропуснала за дните, докато бе отсъствала.

Почувства се стоплена от приятелското им отношение и отново се изпълни с благодарност, че не бе натоварена с изпълнението на екзекуцията на Наки. Сония стигна до стаята за лечение, събра всичката си смелост и почука.

Вратата се отвори навътре. Дориен й се усмихна и й махна с ръка. Тя влезе и седна на стола.

— Защо си толкова сериозна? — попита той.

Тя си пое дъх, за да му отговори, но цялата й смелост внезапно се изпари. „Трябва да поговорим малко, преди да му съобщя лошите новини“.

— Чудех се как ли ще реагират хората, ако аз бях избрана да екзекутирам Наки — каза Сония.

Дориен я погледна замислено.

— Да, сериозни размишления. — Той извърна глава. — Не мисля, че щяха да те намразят.

— Но няма да спрат да си мислят за това, когато се намират близо до мен. И ще се страхуват още повече.

— Да се страхуват от теб? Те не се страхуват от теб — каза й той.

Тя го погледна невярващо. Той поклати глава.

— Те се чувстват заплашени, Сония. Това е нещо различно. Страх ги е от черната магия, но не и от теб. Ти им показа, че не от всеки човек става убиец.

— Аз също съм убивала — каза тя.

Дориен разпери ръце.

— Това също е различно. Ти защитаваше Киралия. На твое място те биха направили същото.

Тя извърна глава.

— Използвах и лечителството, за да убивам. Това ми се струва още по-ужасно. — Сония огледа стаята. — Аз съм лечителка. Би трябвало да изцелявам хората, не да ги убивам. Мисля, че ако трябваше да екзекутирам Наки, на хората щеше да им бъде трудно да съвместят двете неща.

Дориен стисна зъби.

— Тя умишлено е научила черната магия и е убивала за своя изгода.

Сония сви рамене.

— И така да е, мисля, че това би променило мнението на хората за мен. Така и не успях да си избера дисциплина. Щях да избера да стана Лечителка. Работя като лечителка, но никога не съм носила зелена мантия. Аз съм Черна магьосница. И макар че няма да се поколебая отново да защитя Киралия, никога не съм искала тази роля.

Той се усмихна мрачно.

— Аз предпочитам да си мисля, че лечителството ме е избрало.

Тя кимна.

— И аз предполагам, че въпреки всичко то е избрало и мен, макар ти също да имаш огромна заслуга за това.

Двамата се погледнаха с привързаност. „Макар неговата да е твърде голяма“. Сония събра всичката си смелост. „Време е да сложа край на това“.

— Дориен, мислих много за… нас.

— Няма такова нещо като „нас“, нали? — попита той.

Тя го погледна изненадано. Той се усмихна изнурено.

— Татко дойде да ме види. Съобщи ми добрите новини. Тилия ще бъде приета със зимния набор ученици. Калън сигурно ще поеме издирването на Скелин. „Защо не се върнеш на село?“ предложи ми той.

Сония го гледаше втренчено.

— Калън ще поеме издирването на Скелин?

Той повдигна вежди.

— Не знаеше ли? Баща ми не каза, че това е сигурно.

— Не. — Тя устоя на порива да скочи от стола и да хукне право към кабинета на Оусън. „Освен ако… Ротан може да си го е измислил, за да не дава поводи на Дориен да остава за по-дълго в Имардин. Но това ми се струва малко крайно. Може би… аз така и не му разказах за чувствата на Дориен към мен, но може би той се е досетил“. Тя отново погледна към Дориен.

Той се усмихна накриво.

— Татко може и да е стар, но от него все още много трудно могат да се крият тайни.

Тя се размърда на стола и прогони раздразнението си.

— Помолих го само да се погрижи Тилия да бъде приета със зимния набор.

— Защо?

Сония се насили да го погледне в очите.

— За да можеш да се прибереш у дома, ако работата с мен ти се стори непоносима, след като ти кажа, че… ами… няма такова нещо като „нас“.

Той потрепна. Опита се да го прикрие, но не успя.

— И защо не може да има?

— Защото ти си женен. Защото колкото и изкушаваща да е мисълта за „нас“, тя не може да ме привлече дотолкова, че да нараня Алина и дъщерите ти. И защото ако ти го направиш, аз ще те намразя заради това. Ще намразя и себе си.

Той сведе поглед.

— Разбирам. Баща ми каза същото. Освен това посочи, че проблемите между нас с Алина са се появили едва след пристигането ни в Имардин. — Дориен въздъхна. — Аз бях готов да опитам градския живот. Тя не беше. — Той се усмихна виновно. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че наистина я обичам?

Заля я вълна от привързаност.

— Ще ти повярвам.

Той кимна.

— Трябва да опитаме отново. Така трябва. И преди сме имали несъгласия, но винаги сме ги преодолявали. — Дориен поклати глава. — Жалко, че тя те ревнува толкова много. Обикновено се държи толкова мило с хората.

Сония сви рамене.

— Не я виня за това. Дори да не беше толкова схватлива, колкото Ротан, пак щеше да се наложи да се справя с черната магия и репутацията ми на убиец.

Дориен й се закани с пръст.

— Спри се с тези приказки. Не забравяй, че си онова, което си избрала да бъдеш. Мантията ти може да е черна, но ти имаш сърце на лечител.

Сония наведе поглед и сви рамене.

— Е, поне ме прави да изглеждам по-висока.

Той се засмя и се изправи.

— Така, по-добре да се прибирам и да започвам да подготвям завръщането в селото.

Сония също стана и двамата си смениха местата.

— Кога смяташ да потеглите?

— Няколко седмици след като Тилия бъде приета в Университета.

— Смяташ ли, че ще свикне?

Той кимна.

— Вече си е намерила приятели тук и те ще започнат заедно с нея. Ротан ще я наглежда.

— И двамата знаем, че е много добър в това.

Той се усмихна.

— Да. Лека нощ, Сония.

— Лека нощ, Дориен.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Сония погледна към стола, който беше освободил. Не беше толкова болезнено, колкото се бе опасявала. За миг я жегна съжаление. „Ако Дориен не беше женен…“

Тя прогони тази мисъл, отиде до вратата, отвори я и махна с ръка на Лечителката, за да й покаже, че е готова да приема пациенти.

 

 

След като облече мантията си, Лоркин приглади финия, наситено оцветен лилав плат и въздъхна със задоволство и копнеж. Колко странно успокояващо му действаше мантията. Когато се върна в новата си спалня, за да си навакса съня, той дори се изкуши, макар и за кратко, да си легне облечен.

Тя не го дразнеше така, както грубите ловджийски дрехи, но въпреки това платът бе много по-тежък от обикновените, практични облекла на Изменниците. Но той не можеше да не се наслади на наситения, тъмен цвят. Макар че боята, която произвеждаха сачаканците, имаше нежни оттенъци и той бе започнал да открива естетичната красота на неоцветения плат, в алхимичното лилаво имаше нещо дълбоко удовлетворяващо.

„И въпреки това не би трябвало да я нося. Въобще не би трябвало да обличам мантия“. Не само заради обещанието да се върне в Убежището, при Тивара, а и защото бе нарушил някои от най-сериозните закони на Гилдията. „Аз научих черната магия. Дори да са склонни да ми простят това, те ще настояват да нося черна мантия“.

Той все още не беше решил кога и по какъв начин ще им го съобщи.

Когато отиде в господарската стая, Лоркин видя Мерия, която крачеше из помещението. Щом го зърна, тя се спря.

— А, Лоркин. Вече сте буден. Добре. — Тя бързо се приближи до него. — Има нещо, за което не се сетих, докато не заспахте. Това.

Тя му подаде пръстен. Кървавочервеният камък проблесна в обкова си. Сърцето му подскочи и той протегна ръка да го вземе.

— Кръвният пръстен на майка ми?

— Да. Посланик Денил ми го остави, за да мога да се свързвам с Гилдията, тъй като той взе със себе си пръстена на Разпоредителя Оусън. — Тя го погледна напрегнато. — Сигурно искате да й съобщите, че сте се върнал, но може би пръстенът трябва да остане у мен. Смятате ли, че е редно?

Той се усмихна.

— Разбира се. Няма да ходя никъде, докато не се върне Денил.

Тя го погледна с облекчение.

— Радвам се да го чуя. — Мерия погледна към пръстена, после към него и се усмихна. — Сега ви го оставям. — Тя се обърна и излезе от стаята.

Лоркин седна и погледна пръстена, опитвайки се да събере мислите си. После го сложи на пръста си.

— Майко?

— Лоркин? Лоркин! Всичко наред ли е? Добре ли си?

— Да. Всичко е наред. Можеш ли да говориш?

— Разбира се! Почакай… Имам пациент. Трябва само…

Настъпи продължително мълчание.

— Вече съм сама. Къде си? Можеш ли да ми кажеш?

— Намирам се в Дома на Гилдията в Арвис.

— А не в дома на Изменниците?

— Не. Кралица Зарала ме изпрати тук. С нещо като мисия.

— Кралица Зарала?

— На Изменниците.

— Сега за нея ли работиш?

— Да. Но тя знае, че никога не бих приел задача, която би застрашила Обединените земи.

— Колко предвидливо от нейна страна.

Той усети неодобрението и презрението в тона на майка си и се усмихна. Щеше да се изненада, ако не го бе доловил.

— Ти как си? — попита той.

— Добре. През последните няколко дни Гилдията разреши няколко проблема. Боя се, че имаме още един черен магьосник. Две ученички успели да се научат от книга. Едната го направила умишлено и използвала магията, за да убие, и подмамила другата да я научи, за да може да я обвини в убийството. Първата бе заловена и екзекутирана. Другата… тя се доказа като достатъчно почтена, за да й бъде позволено да се върне в Гилдията и Университета, макар и при определени условия.

Лоркин почувства прилив на надежда. Щом Гилдията бе простила на една ученичка усвояването на черната магия заради това, че се бе доказала като почтена, нямаше ли да простят и на него, защото им е донесъл познанието за магическите камъни?

„Трябва да проявят по-голяма гъвкавост по отношение на черната магия, ако искат да използват магията за създаването на камъни — напомни си той. — Ако не го направят, аз така или иначе ще се върна в Сачака“.

— Като че ли напоследък си имала доста вълнуващи преживявания — каза той.

— Представа си нямаш. Освен това в града имаме чуждестранен магьосник-отстъпник, който владее по-голямата част от престъпния свят. Ще ти разкажа подробностите като се прибереш.

— Очаквам го с нетърпение.

— И каква е тази мисия, с която те е натоварила кралицата на Изменниците?

— Да преговарям за съюз между тях и Обединените земи.

Сония помълча известно време.

— Предполагам, че останалата част от Сачака не е включена в това.

— Не.

— Подозирам, че ни очакват още вълнуващи преживявания.

— Да.

— Искаш ли да предам това на Оусън и Болкан?

— Да. Кралицата ме изпрати тук, защото проходът през планината не е безопасен по това време на годината. Подозирам, че ако поискам да напусна Арвис, сачаканците ще се опитат да ме спрат. Принуден съм да остана тук, докато Денил не се върне и официално не ми нареди да се върна в Киралия.

— Веднага се заемам с това. И какво породи това желание за сключването на съюз? Останах с впечатлението, че Изменниците са твърде потайни, за да търсят контакти с външния свят.

— Така е и същевременно не е. Много е сложно. Има нещо общо с баща ми.

— Аха. Денил ми предаде онова, което си му казал: че Акарин им обещал нещо в замяна на познанието за черната магия, но не им го е предал.

— Обещал им е да ги научи как да изцеляват, но се върнал в Гилдията, защото искал да предупреди всички за ичаните. Зарала ми даде неговия кръвен пръстен…

— О! Той каза, че е направил три кръвни пръстена, но никога не ми разкри къде е третият.

— Използвала го е, за да общува с него. Каза, че нещо му е попречило да се върне и след като дъщеря й умряла, тя спряла да го използва. Някаква болест връхлетяла Изменниците и избила мнозина, и той е обвиняван за това, защото според тях лечителството е щяло да ги спаси. Но уговорката им не включвала само това. Зарала обещала на баща ми, че ще направи още нещо, но се провалила. Не ми каза какво е било, но го е пазила в тайна дори от собствения си народ. Каза, че ме изпраща да преговарям за съюз, защото това има нещо общо с някогашното й обещание.

Лоркин изчака майка му да осмисли информацията.

— Наистина бих искала да се срещна с тази жена — каза най-накрая тя. Което бе доста неочаквано за него. Той смяташе, че тя ще каже нещо за това, че баща му е пазил много неща в тайна. „Но пък той е имал много тайни, така че сигурно има още“.

— Надявам се да мога да го уредя. Но тя е много стара. Не знам дали ще издържи до тази среща.

— Стара, казваш? Значи трябва да е била доста възрастна, когато се е срещнала с Акарин. Знаеш ли някакви подробности от условията за сключване на съюза?

— Не. Шпионската мрежа сред робите е готова да ми предаде инструкциите. Трябва да ги уведомим дали и кога Гилдията ще бъде готова да се срещне с Изменниците, които ще изберат безопасно място. Но ще ти кажа едно: докато бях там, се научих да правя скъпоценни камъни с магически свойства.

— Денил научи за тези камъни по време на пътуването си до Дюна. Той каза, че Изменниците са откраднали познанието от туземците. Ще се радва да научи, че са ти го предали. Всъщност както и останалата част от Гилдията.

— Разговаряла ли си с него?

— Той се свързал с Оусън преди няколко дни.

— Все още ли е при Дюна?

— Да.

Лоркин промърмори проклятие. Щяха да минат дни, докато Денил се прибереше.

— Можеш ли да кажеш на Оусън да съобщи на Денил, че съм тук? И да се върне по-бързо.

— Разбира се. Има ли нещо друго, което Изменниците биха могли да ни предложат?

— Ами… камъкотворството няма да ни е от полза, ако нямаме източници на скъпоценни камъни и може да включва рискове, които Гилдията да не поиска да поеме. Според мен Изменниците смятат да търгуват камъни за нещо друго. Вече разполагат с първични познания по лечителство, но биха се възползвали от добри учители. Освен това могат да ни помогнат, ако Сачака отново нападне Обединените земи.

— О, на Гилдията това много ще й хареса. Има ли нещо друго? Трябва веднага да им съобщя.

— Не мисля. Ако се сетя още нещо, ще си сложа пръстена. След няколко часа ще се свържа с теб, ако Гилдията иска да ме попита нещо.

— Много добре. И, Лоркин?

— Да?

— Радвам се, че се върна. Обичам те и се гордея с теб.

— Все още не съм се върнал, майко. Но… благодаря. И аз те обичам.

Той свали пръстена и го пусна в джоба си. Осъзна, че се усмихва, въпреки че никой нямаше да види усмивката му. „Очакват ни вълнуващи времена — помисли си той. — Добре, че имах този пръстен и мога да преговарям чрез майка ми, иначе ми оставаше само да ям, да спя и да разговарям с Мерия, докато Денил не се прибере“.

Съдейки по неспирното бърборене на новата помощничка на Денил, той подозираше, че лечителката, затворена в Дома на Гилдията без много работа и компания, беше много самотна и отегчена. Макар да си бе намерила приятелки сред сачаканските жени, тя не можеше да напуска Дома на Гилдията в отсъствието на Денил.

Но Лоркин трябваше да признае, че след всичкото това време му бе приятно да разговаря с гилдиец. Хубаво щеше да е да научи по-подробно за нещата, които се случват в Имардин. И да разбере докъде е стигнало проучването на Денил след напускането на Лоркин — особено по въпроса за хранилищните камъни.