Труди Канаван
Отстъпница (20)

Глава 18
На лов

В кабинета на Разпоредителя Оусън беше много топло. Твърде топло дори, помисли си Сония. Тя се зачуди дали Оусън го поддържа така или трябва да обвинява някой от другите Висши магьосници. Отоплението с магия беше лесна работа, далеч по-трудно бе охлаждането.

Висшите магове бяха насядали по обичайните си места. Както винаги, това означаваше, че тя и Калън стояха от двете страни на бюрото на Оусън. Всички чакаха мълчаливо с мрачни лица. Вратата на кабинета се отвори и всички се обърнаха, за да видят как в стаята влизат капитан Сотин и един млад пазач, придружавани от воина, който предишната вечер бе охранявал Наблюдателницата. И тримата бяха леко пребледнели под изпитателните погледи на Висшите магове. Тримата се приближиха до бюрото на Оусън и се спряха, очевидно колебаейки се дали трябва да се обърнат към Разпоредителя или към останалите магьосници.

Капитанът избра да се поклони на Оусън и стражът побърза да го последва.

— Разпоредителю — бързо изрече капитанът.

— Капитан Сотин — отвърна Оусън. — Благодаря ви, че дойдохте. А това е? — Оусън погледна към стражника.

— Стражник Уелър, Разпоредителю. Той отговаряше за нуждите на лейди Лилия. Не беше на пост през цялата нощ, но е — беше — единственият пазач, който поддържаше редовни контакти с нея.

Оусън кимна и махна с ръка към останалите магьосници.

— Разкажете им какво знаете, капитане.

Мъжът се обърна към маговете.

— Дежурните докладваха, че не са забелязали нищо и се кълнат, че никой от тях не е заспивал, пил или правил нещо друго, което да го отвлича от задълженията му. Откъм стаите на затворниците или отвън не са се чували никакви звуци. Но в един момент вратата към стаята на лейди Лилия се оказала отворена, както и вътрешната врата между нейната стая и стаята на Лорандра.

— Според вас как са били отворени? — попита лорд Болкан.

— Не мога да кажа. Не изглеждаше като да са били насилвани. Ключовете бяха по местата си. Значи са били отворени или с шперц, или с магия. — Капитанът се намръщи. — На външната врата на Лорандра бяхме сложили втора ключалка, но не и на вътрешната.

— А на външната врата на Лилия?

Капитанът сви рамене.

— И тя се заключваше двойно. Щом я затворихме вътре… всъщност предположихме, че едва ли знае как да разбива ключалки.

— Тъй като никоя от тях не може да използва магия, трябва да предположим, че Лорандра е разбила вътрешната врата и външната врата на Лилия — каза Винара. — След като са излезли от стаите си, как са се измъкнали от кулата?

— Не са могли да се измъкнат по стълбището към първия етаж, защото то свършва пред канцеларията, в която винаги има хора — каза капитанът. — Мислим, че са се измъкнали през покрива. Там няма пазачи, но капакът на тавана беше заключен отвътре и блокиран с магия…

Той погледна към Воина, който бе дежурен.

— И двете бяха непокътнати — промърмори младият мъж.

— … но открихме, че куполът на старата обсерватория се е разхлабил и може да бъде повдигнат достатъчно, за да може отдолу да се промъкне някой с по-крехко телосложение — завърши капитанът.

— Той е направен от стъкло и е много тежък — посочи лорд Пийкин, поклащайки глава. — Съмнявам се, че лейди Лилия и една възрастна жена ще могат да го повдигнат, дори ако действат заедно.

— Сигурно са го направили — каза Винара.

— А как са слезли от покрива? — попита лорд Гарел. — Има ли следи от използването на въжета или стълба?

Капитанът поклати глава.

— Вярвате ли, че хората ви казват истината? — попита лейди Винара капитана.

Мъжът се изпъна и кимна.

— Напълно. Те са рядко почтени хора. — Той се поколеба. — А ако не бяха и бяха позволили на затворниците да избягат, сигурно щяха да се престорят на упоени или да си измислят някакво друго извинение. А те бяха озадачени и засрамени, и дори се наложи да уговарям някои от тях да не напускат.

Стражникът, който стоеше до него, наведе глава.

— Страж Уелър — каза Оусън. — Забелязахте ли нещо в поведението на лейди Лилия, което да подсказва, че е замисляла бягство?

Младият мъж поклати глава.

— Според тя не е разполагала с достатъчно време да го обмисли. Все още се опитваше да проумее онова, което й се беше случило. Тази сутрин намерих една бележка. — Той извади лист хартия от джобчето на гърдите си, разгъна го и го подаде на Оусън. — Беше в една от книгите, които й дадох, затова мисля, че целта й е била аз да го намеря.

Разпоредителят прочете бележката и повдигна вежди.

— „Трябва да намеря Наки. Ще се върна на сутринта“ — прочете той.

— Не се е върнала — каза Винара. — Или е излъгала, или нещо й е попречило да го направи.

— Защо й е да лъже? — попита Пийкин.

— Може би е смятала, че така ще спечели повече време — отвърна Гарел. — Ако бяхме открили липсата й още снощи, можехме да изчакаме завръщането й.

— Но как са успели да слязат от покрива? — попита Оусън. — Какво е разстоянието до земята — или до най-близкото дърво?

— Ако са се спуснали долу, са щели да бъдат забелязани от пазачите. Дърветата се намират доста по-надолу по склона и са по-ниски от кулата — каза капитанът. — Ако са използвали въже, то би трябвало да е завързано много здраво, и те са се спуснали по него. Но проблемът е как да го завържат, без никой да ги забележи. — Той поклати глава. — Винаги сме смятали, че ако Скелин се опита да спаси майка си през покрива, той ще левитира дотам.

— Обзалагам се, че го е направил и никой не е забелязал — каза Винара. — Но защо му е да взима Лилия…? — Внезапно на лицето й се изписа ужас. — О!

Стаята утихна. Сония погледна към Калън, чудейки се дали той вече се е досетил за онова, което Винара току-що бе осъзнала. Магьосникът се беше насилил да изглежда спокоен. „Да, той е наясно каква е опасността — и се чуди какво да направи по въпроса“. Тя устоя на изкушението да се усмихне, защото знаеше, че това ще бъде разбрано погрешно.

— Защо са били поставени в съседни стаи? — попита внезапно Гарел. — Лукава отстъпница и глу… поддаваща се на манипулации млада жена. Предпоставка за случването на някаква беда. Лилия е можела да каже на Лорандра как да използва черната магия, без дори да напускат стаите си.

Някои от Висшите магове погледнаха към капитана. Гарел и неколцина други гледаха към Сония и Калън. Сония се обърна към Ротан, който срещна погледа й с многозначително изражение. Той я беше предупредил, че може да бъде обвинена за бягството на Лилия, тъй като беше посетила и двете с Лорандра, без да забележи някакви недостатъци в съседството на стаите им.

— Казаха ни, че трябва да се отнасяме добре с тях — отвърна капитанът. — Решихме, че тъй като и двете са жени, могат да си правят компания. Сега… сега разбирам, че съм бъркал.

Сония се изпълни със съчувствие към мъжа. Очевидно бягството на двете жени не беше изцяло по негова вина. Тя се намръщи. „Дали не се опитва да поеме цялата вина, за да спаси хората си?“.

— Сега Лилия и Лорандра сигурно правят компания на Скелин — каза Оусън. — Аз…

На вратата се почука и той млъкна. Обърна се към нея, присви очи и я отвори.

В стаята влезе Дориен.

— Простете за прекъсването, Разпоредителю — каза той. — Мисля, че имам информация, която може да се окаже важна за това обсъждане.

Вратата се затвори зад гърба му и Оусън му махна.

— Каква е тя, лорд Дориен?

— Тази сутрин в болницата дойде жена, прислужваща в една от къщите във Вътрешния град с изглед към Гилдията — каза магьосникът. — Мина известно време, докато я види лечител, защото тя очевидно не беше болна — додаде сухо той. — Тя ни каза, че предишната нощ е видяла две жени да прескачат стената, няколко часа след стъмване. Едната била стара с тъмна кожа, другата била млада и бледа. Когато чула за затворниците, които са избягали от Гилдията, тя си спомнила това и дошла да ни каже.

— И с тях е нямало никой друг? — попита Оусън.

— Да.

Сония се намръщи. „Значи, ако Скелин не ги е спасил, тогава как…“ Постепенно в нея започна да се заражда едно подозрение и стаята изведнъж вече не й се струваше толкова топла. „Не може да е…“

— Защо е дошла в болницата? — попита лорд Пийкин. — Защо не тук?

Дориен се усмихна накриво.

— Защото услугите, които предлага, не са почтени.

— Откъде знаете, че казва истината? Поиска ли ви пари? — попита Гарел.

— Не знам и не, не поиска — отвърна Дориен. — Подозирам, че тя, също както останалите хора в града, е изплашена при мисълта, че наоколо бродят отстъпница и черна магьосница.

— Как успяха новините да се разпространят толкова бързо? — попита Винара, оглеждайки стаята. Оусън въздъхна.

— Сигурно на някой му се е изплъзнало от езика — рече той. — Вече се е разчуло; нека обсъдим какво означава информацията на тази жена. Лорд Дориен, благодаря, че ни я съобщихте.

Дориен леко се поклони и излезе. Разпоредителят се обърна към капитана, стражника и воина от Наблюдателницата и им благодари за помощта. Тримата схванаха намека и също излязоха от стаята. Щом в стаята останаха само Висшите магове, Оусън излезе пред бюрото си и скръсти ръце.

— Остава ни само една надежда. Освен ако Скелин не е оставил Лилия и Лорандра сами, след като ги е освободил, значи те са действали сами. Сега по-важното е да ги намерим, преди да са се срещнали с него. — Той погледна към Калън. — Това е вашата задача. Намерете ги.

Калън леко наклони глава и тръгна към вратата.

Оусън се обърна към Сония.

— А вашата, както обикновено, е Скелин. Намерете го.

Сега не бе подходящият момент да събужда съмнения чрез възраженията си, че ако беше толкова лесно, досега да го е заловила — нито пък да се възмущава, че Оусън й дава заповеди като на някой безмозъчен войник. Затова просто се обърна и тръгна към вратата.

 

„Доколкото касае Гилдията, аз съм безмозъчен войник — помисли си горчиво тя, докато вървеше по коридора. — Затова ми позволиха да остана. Аз съм техният черен магьосник, който ще бъде изпратен да воюва от тяхно име, и те предпочитат да правя онова, което ми нареждат, вместо да давам предложения какво да се прави. Тогава щом искат да рискувам живота си, за да спася техните, ще се наложи да приемат, че понякога върша нещата както аз си знам“.

Дориен я чакаше на стълбището пред Университета, а наблизо стоеше каретата му.

— Реших, че ще имаш нужда от превоз — каза той.

Тя внезапно изпита подлудяващо желание да го прегърне, но устоя на порива, досещайки се какво ще си помисли Алина, ако някой ги види и го спомене пред нея.

— Трябва да си уговорим среща със Сери — каза Сония, докато се качваше в каретата. — Колкото се може по-скоро.

— Така си и помислих — отвърна Дориен. — Дано съм постъпил правилно, като му изпратих послание.

Тя кимна.

— Благодаря. Що се отнася до това дали си постъпил правилно… надявам се да е така. Ако Аний умре, защото Гилдията иска да си свършим бързо работата, не мисля, че някога ще си го простя.

Лицето на Дориен стана сериозно.

— Нито пък аз.

 

 

Макар да бе малък кораб, построен, с цел да развива висока скорост, вътрешността на „Инава“ бе изненадващо просторна. Екипажът от роби спеше под палубата. Денил бе надникнал веднъж и бе видял няколко редици хамаци, които се полюляваха като празни шушулки на някакво екзотично дърво. Над палубата имаше само две спретнати стаички — една за капитана и една за гостите.

В стаята за гости имаше две сгъваеми легла и маса, която можеше да се разпъне в едно по-голямо легло. През последните три дни бе използвано само леглото на Тайенд, тъй като той прекарваше почти цялото време в сън под влиянието на лекарството против морска болест. Всички прекарваха нощите на брега, в именията по крайбрежието.

Лекарството против морска болест, което Ачати бе дал на Тайенд, го приспиваше, но елийнецът приемаше всичко, без да се оплаква и прекарваше по-голямата част от дневното пътуване, похърквайки тихичко в леглото си. Когато времето беше хубаво, Денил и Ачати си намираха занимания на палубата, а по време на буря влизаха вътре. Сутринта на третия ден донесе дъжд и студове, така че те предпочетоха да стоят вътре на топло.

— Снощи ашаки Накаро ми даде това — каза Ачати тихо, за да не събуди Тайенд, и остави една книга на масата. — Каза, че вътре можем да намерим нещо полезно за Дюна.

Денил взе книгата. Тя нямаше заглавие, но липсата му веднага бе обяснена при отварянето й, щом Денил забеляза датите срещу вписванията. Това бе поредният архив.

„Пристигнахме в лагера. Първото ми впечатление бе, че е твърде голям; за да бъде наричан така, и мнозина от атаките бяха възприели навика на робите да го наричат Лагерния град. Очаквам скоро да го нарекат на някого. Не на краля, в случай че начинанието се провали. По скоро атаки Ханива“.

— Ханива — каза Денил. — Не отиваме ли там?

Ачати кимна.

— Това е пристанищен град, който се намира най-близо до земите на племето Дюна. Лагерът се е намирал доста по-навътре в сушата, на един стръмен хълм, но Ханива е бил достатъчно умен, за да не го кръсти на себе си. Той е знаел, че всички опити на сачаканците да управляват Дюна и да заселят земите им са претърпявали неуспех в миналото, и нямал намерение да рискува името му да бъде запомнено с поредния провал.

Денил наведе поглед към книгата, отгърна страницата и я прегледа набързо.

— Значи това е архивът на този опит?

— Да. По-скоро дневник, отколкото архив.

— Той е на по-малко от сто години.

Ачати кимна.

— Повтаряли сме тази глупост дори в по-нови времена. Някой решава, че завладяването на нови територии носи слава и че Дюна са най-добрия начин да я спечели. Много по-лесен от Киралия или Елийн. Всъщност повече от един крал в миналото ни е изпращял някой свръхамбициозен атаки срещу Дюна, най-вече за да му намира работа.

— И Дюна сигурно са им се отблагодарили за това.

— Оцеляването им заслужава възхищение. В земя, населена от примитиви, с малко магия, човек би очаквал да срещне слаба съпротива. Но ето как са успели да ни победят: не са се биели с нас. Отстъпвали са към вулканичните земи и са чакали, докато сме опитвали да завладеем земята им, което винаги е водело до едно: глад за нашествениците, събиране на багажа и връщане обратно на юг. — Ачати се засмя горчиво. — Решението на Карико да завладее Киралия е било необичайно находчиво и смело.

— И въпреки това не се смята за добра идея, надявам се — рече Денил.

— Не. — Ачати се изкиска. — Макар да подозирам, че тази идея е хрумвала на крал Амакира. В случай че се сблъска с някой твърде амбициозен ашаки, който не може да бъде убеден да нападне Дюна, то Киралия изглежда способна да се защити.

Денил почувства студени тръпки по гърба си. Той погледна към Ачати, който се усмихна накриво.

— Нека не поставяме това на проверка — предложи магьосникът, подбирайки внимателно думите си. — Най-вече защото ако се окаже, че грешим, ще се изправим пред един твърде амбициозен ашаки в по-добра позиция от преди, а ако го победим, далеч няма да сме тихият, злопаметен съсед, какъвто е било племето Дюна.

— Уверявам те, че не го обмисля сериозно.

— Радвам се да го чуя.

Ачати посочи книгата.

— Чети — подкани го той.

Денил продължи оттам, докъдето бе стигнал. За негова изненада дневникът описваше как на туземците е било заплащано да доставят храна от долината под укреплението. Нима Дюна не са знаели какви са намеренията на сачаканците?

„Стана ясно, че водачите нямат пълна власт над хората си и затова не могат да подпишат договора като собственици на земята. Като че ли властта се поделя между туземците, известни като Пазители на знанието. Ашаки Ханива поиска да се срещне с тях. Очевидно това бе невъзможно. След доста обърквания и неправилен превод стана ясно, че никой не знае кои са Пазителите. Това беше ужасно объркващо“.

Докато Денил четеше, той бе окуражен от очевидното намерение на Ханива да договори мирно предаване на земята. Това не беше някакво брутално завоевание… все още. Ханива бе опитал няколко различни подхода, но макар Дюна да изглеждаха отзивчиви и податливи на идеята за продажба, очевидно нямаше явен собственик на земята.

„Като че ли те смятат, че земята принадлежи на всички и същевременно на никой. Когато ашаки Ханива попита дали това означава, че той също е собственик, те отвърнаха утвърдително. Може би заради това досега не са се съпротивлявали на предишните ни опити да завземем земята“.

Денил се замисли над това странно отношение към собствеността над земята. Като че ли те смятаха, че никой не я притежава. Това бе интересна концепция. „И не твърде различна от идеята, че човек не може да бъде притежаван. Нищо чудно, че сачаканците, с тяхното приемане на робството, не са успели да разберат начина на мислене на туземците“.

Начинът им на мислене нямаше да е толкова практичен, ако земята им не бе толкова сурова. Докато Денил четеше дневника, той научи, че Ханива и партньорите му ашаки най-накрая се бяха отказали да се сдобият с някакъв документ, че притежават земята, прогонили Дюна и се заселили там. В края на архива вече се споменаваше, че реколтата не се получава толкова добра, колкото са се надявали.

Докато Денил четеше, Ачати пишеше в своя дневник. Когато магьосникът остави книгата на масата, той го погледна и също остави писалката си настрани.

— Какво научи от нея?

— Че Дюна са доста интересен народ. Те очевидно имат съвсем различен начин на мислене.

Ачати кимна.

— Нищо чудно, че са оцелели толкова дълго.

— Трябва да разговаряме с тези Пазители на знанието — ако все още съществуват. — Денил се намръщи. — Но щом никой не знае кои са те, това ще се уреди трудно.

— Трудно? Ще бъде невъзможно.

— Предполагам, че Пазителите се знаят кои са.

Сачаканецът го погледна замислено и се усмихна.

— Разбира се. Значи просто ще трябва да поразпитаме и да видим кой ще си признае.

— Предполагам, че няма да го направят, освен ако не решат, че не представляваме заплаха. Трябва да обявим, че искаме да говорим с някой от Пазителите и да видим дали някой ще дойде при нас.

Ачати се намръщи.

— Така ще стане много бавно. Всички туземци смятат сачаканците за заплаха.

— Но въпреки това продължават да работят с вас. Унх, например. И търговците на пазара.

— Следотърсачеството не включва разкриването на тайните на народа им. Нито търговията.

— Така е — съгласи се Денил. — Затова трябва да ги накараме те да дойдат при нас. Това не е нещо, което можем да постигнем насила. Пък и вече сте се опитвали.

Ачати кимна.

— Така е. Ние не сме търпелив народ. — Той погледна към Денил и се усмихна. — Не се и съмнявам, че ще успееш да ги убедиш да поговорят с теб. Дано присъствието ми не ти попречи.

Денил срещна погледа му.

— Ще се обидиш ли, ако опитам да го направя сам?

Мъжът поклати глава. Денил не откъсваше очи от неговите.

— А ако не споделя с теб всичко, което науча?

Ачати повдигна вежди и в очите му се промъкна студенина, но въпреки това той поклати глава.

— Ще приема, че това може да е политически необходимо. Но по-добре ще е въобще да не споменаваш, че криеш нещо. Ала се надявам, че ще споделиш всичко, което е важно за безопасността на Сачака — по-скоро ще го очаквам от народа, който се опитва да стане наш съюзник.

Денил кимна.

— Ние сме наясно, че всичко, което застрашава Сачака, може да застраши и Киралия. А и съм задължен на теб и на крал Амакира за това, че ме доведохте при Дюна.

Ачати се усмихна и махна презрително с ръка.

— Това не е нищо. Ако го смяташ за услуга, която възнамеряваш да върнеш, обещай ми, че един ден ще ме разведеш из Киралия. Бих искал да видя твоята Гилдия.

Денил наклони учтиво глава.

— Това вече мога да ти го обещая със сигурност.

 

 

Лилия нямаше представа къде се намира.

Тя бе изморена и уплашена, и изпълнена със съмнение, че бягството с Лорандра е било добра идея. Вече не можеше да си спомни колко пъти си бе повторила, че го прави, за да спаси Наки. Нямаше представа къде се намира; знаеше само, че е някъде в града.

Първата спирка, която направиха, беше в казанджийницата във Вътрешния град, където Наки бе завела Лилия. Там веднага разпознаха Лорандра и с тях се отнесоха с уважение. Докато тя разговаряше с един мъж, се появи някакъв друг, който се спря, зяпна Лилия и й се ухили. Той не каза нищо, просто стоеше там и се хилеше, докато Лорандра не се върна. Тогава той внезапно пребледня и бързо се изнесе.

Каретата бе откарала Лилия и Лорандра на едно място отвъд градските стени. От стаите се чуваше силен смях, а ужасяващо звучащите стонове, които се разнасяха иззад една врата, обезпокоиха силно Лилия, докато двете не подминаха една отворена врата и момичето не зърна вътре някаква оскъдно облечена жена.

Тя се почувства ужасно наивна и глупава, но я очакваха още по-лоши неща. Двете продължиха да вървят пеша през студени улички, покрити с кал, боклуци и някой друг треперещ човек, свит пред нечий праг. Накрая се оказаха скрити в сенките, очаквайки трима бандити да приключат побоя си над някакъв изпаднал в безсъзнание човек. Лилия се ужаси, когато Лорандра се приближи до мъжете, и направо изтръпна, когато се оказа, че те познават възрастната жена.

Мъжете я поканиха в къщата, която се оказа дом на няколко члена на бандата, които биваха наемани за „тежка работа“. Докато Лилия слушаше мълчаливо, тя се досети, че те официално се занимаваха с повдигането и носенето на тежки товари, но всъщност пребиваха и убиваха хора.

Мъжете се държаха изненадващо мило с нея. Попитаха я дали е гладна и й предложиха да седне в най-здравия стол в гостната. Макар тя да последва примера на Лорандра и да каза, че не е гладна, водачът им изпрати един от групата да купи за нея хляб от местната пекарница. След това тикна една халба с бол в ръцете й и тя реши, че няма да е благоразумно да откаже.

Болът беше много сладък и от него й се приспа. Късният час като че ли не притесняваше Лорандра, която говореше и обикаляше безспир. Последва едно по-продължително пътуване. Лилия вървеше след водачката си през объркваща поредица от стаи, коридори и тунели, излизайки съвсем рядко на чист въздух. Най-накрая двете се спряха в една топла стая и когато Лорандра й посочи един стол, Лилия се стовари в него.

Той се оказа изненадващо удобен. Беше доста по-нов от останалите, които бе видяла в къщите и сградите, през които бяха преминали. Лилия се огледа и забеляза, че украсата и обзавеждането на стаята са доста скъпи. Тя чу името си и осъзна, че срещу нея седи мъж, който я наблюдава с присвити очи и е наистина добре облечен. Той се усмихна и момичето се насили да му се усмихне в отговор.

— Приятелката на изчезналото момиче — каза му Лорандра.

Той кимна и погледна Лилия със сериозно лице.

— Тогава трябва да намерим Наки. Слънцето вече изгря. Минали са много часове от бягството ви. Имам стая, където можете да поспите, ако желаете.

Лорандра се поколеба.

„Слънцето вече изгря?“ Лилия подскочи. Последната част от пътуването им ги бе превела през множество коридори и тунели, и тя осъзна, че от часове не беше виждала небето.

— Трябва да се връщаме! — възкликна момичето.

— Съжалявам, Лилия — рече Лорандра. — Слънцето отдавна изгря. Пропуснахме шанса си да се върнем. Не вярвах, че ще ни отнеме толкова много време да намерим човек, който да може да ни помогне. Искаш ли да се върнем?

Лилия се взря в жената. „Ако се върнем сега, Гилдията ще се погрижи повече да не можем да избягаме. Няма да можем да помогнем на Наки“.

Трябваше да се досети, че това ще се случи. Тя смяташе да се измъкват навън всяка нощ, да разпитват нужните хора и да се прибират в Наблюдателницата преди зазоряване — и така, докато не открият Наки. Още когато се спускаха от покрива на кулата тя разбра, че бягството им няма да може да бъде повторено с лекота. Беше им провървяло, че един от пазачите беше почти заспал прав и не поглеждаше към покрива на Наблюдателницата. Втори път нямаше да извадят този късмет.

— Не — отвърна Лилия.

Лорандра се усмихна и кимна одобрително.

— Не се притеснявай. Ще намерим Наки. Когато им я заведеш, те ще ти простят бягството.

Лилия успя да се усмихне.

— Благодаря ти, че ми помагаш.

Лорандра се обърна към мъжа. „Той сигурно е Крадец — помисли си Лилия. — Но тя пък е отстъпница. Страхотна компания съм си намерила. На Наки щеше да й е доста забавно“.

В компанията на Лорандра броденето из подземния свят на Имардин бе много по-плашещо за Лилия, отколкото в компанията на Наки. Но пък казанджийниците сигурно бяха най-безопасното място за среща с престъпници. Целта на търговията бе да привлича, а не да отблъсква клиенти. Двете с Наки всъщност не бяха навлезли дълбоко в този свят. Лорандра бе довела Лилия в самото му сърце.

„Тя не е длъжна да ми помага. Аз изпълних моята част от сделката: измъкнах ни от Наблюдателницата. Ако искаше да ме измами, досега да ме е зарязала някъде в града. Но тя изпълнява обещанието си: помага ми да намеря Наки“.

Това бе единственото нещо в този непознат, опасен свят, в което можеше да намери утеха. Тя бе поела голям риск, доверявайки се на тази жена, но като че ли си заслужаваше.

„Неочаквано се оказа, че онова глупаво нещо, което Наки ме накара да направя — да науча черната магия — сега ми помага да се измъкна от Наблюдателницата в компанията на човек, който може да я спаси“.