Труди Канаван
Отстъпница (5)

Глава 3
Обвинения и предложения

Трите дни, които Лоркин и Ивар трябваше да прекарат в мъжкото отделение, докато Говорителките се съберат, за да решат какво да правят с тях, се оказаха изненадващо приятни.

— За какво? — питаше Ивар всеки, който изказваше предположение, че ще бъдат наказани. Никой не можеше да посочи със сигурност в какво ще бъдат обвинени двамата, което вдъхваше някаква увереност на Лоркин. „Всички знаят, че няма правило или закон, нито дори заповед, която двамата с Ивар да сме нарушили. Ако имаше, аз съм убеден, че щяха да ме заключат сам в някоя стая“.

Обитателите на мъжкото отделение намираха всичко за изключително забавно. Тъй като не участваха в управлението на Убежището, те се радваха на всяка грешка, допусната от водачите им — стига тези грешки да не застрашаваха добруването на всички, разбира се. Те бяха толкова доволни, че Лоркин и Ивар са направили Говорителките на глупачки, че не спираха да им носят подаръци и се стараеха героите им да не скучаят.

Трима от тях научиха Лоркин на игра, която включваше кристали без магически свойства и боядисана дъска. Играта се наричаше „Камъни“ и те я бяха избрали, защото точно камъните го бяха вкарали в беля.

Стаята се пълнеше с народ. Няколко мъже разговаряха с Ивар, а неколцина други се бяха пръснали наоколо и вършеха обичайните си задължения или си почиваха. Затова, когато шумовете в стаята рязко секнаха, всички се обърнаха, за да видят каква е причината. Мъжете, които стояха между Лоркин и входната врата, отстъпиха встрани. Лоркин погледна натам, видя кой стои на прага и пулсът му изведнъж се ускори.

— Тивара — каза той.

Устните й потрепнаха в усмивка, но тя бързо възвърна сериозното си изражение. Приближи се грациозно до него, без да обръща внимание на мъжете, които я зяпаха. Лоркин потръпна от удоволствие, че тези красиви, екзотични очи виждаха само него. „Определено не съм я забравил — помисли си той. — Ако не друго, то времето, което прекарахме разделени, я е направило още по-очарователна“.

— Искам да поговорим насаме — каза тя, като спря на няколко стъпки от него и скръсти ръце.

— С удоволствие — отвърна той. — Но не ми позволяват да излизам от стаята. По заповед на Калия.

Тя се намръщи, после сви рамене и се огледа.

— Тогава всички останали излезте.

Мърморейки добродушно, всички започнаха да излизат, но Тивара забеляза, че Ивар не помръдва от мястото си. Тя го погледна с присвити очи.

— Заповедите се отнасят и за мен, но не се притеснявай — каза той, изправи се и се отдалечи в другия край на стаята. — Ще застана тук и ще се опитам да не слушам.

Тивара го изгледа развеселено как се оттегля в ъгъла за приготвяне на храна, след което отново се обърна към Лоркин.

Той се усмихна. Беше му изключително лесно да й се усмихне. Едва се сдържа да не се ухили като идиот. Дългата й тъмна коса беше чиста и тъмните кръгове под очите й бяха изчезнали. И преди му се беше струвала съблазнителна; сега беше още по-красива от образа, който се беше запечатал в съзнанието му.

„Не се чувствах така, докато пътувахме — помисли си той. — Сигурно съм бил твърде изморен…“

— Предполагам, че трябва да се примирим с това — рече тихо тя и отпусна ръце.

— За какво искаш да говорим? — успя да попита той.

Тя въздъхна, седна и го погледна право в очите, от което сърцето му се разтуптя.

— Какво си намислил, Лоркин?

Изпълни го леко разочарование. „Какво очаквах? Че ще ме покани в стаята си за нощ, изпълнена с…“ Той бързо прогони мисълта от главата си.

— Ако бях намислил нещо, щях ли да ти го кажа? — отвърна той.

Очите й проблеснаха гневно. Тя го погледна, после се изправи и тръгна към вратата. Сърцето му подскочи разтревожено. Не можеше да я остави да си тръгне така!

— Това ли искаше да ме попиташ? — извика той след нея.

— Да — отвърна тя, без да се обръща.

— А може ли аз да ти задам няколко въпроса?

Тя забави ход, спря и се обърна към него. Той й махна с ръка. Тивара въздъхна, върна се обратно при стола и седна, скръствайки ръце.

— Какво има? — попита тя.

Той се наведе напред и снижи глас.

— Как се чувстваш? Не съм те виждал от месеци. Какво те кара да правиш семейството на Рива?

Тя го изгледа замислено, после отпусна ръце.

— Добре съм. Предпочитам да съм навън и да върша по-полезни дела, разбира се, но… — Тя сви рамене. — Семейството на Рива ме изпрати да работя в канализацията.

Той се намръщи.

— Това едва ли е приятно или интересно.

— Според тях това е най-неприятната задача, която биха могли да измислят, но аз нямам нищо против. Този град се нуждае от изчистване на отпадъците също толкова, колкото и от защита, а като робиня съм вършила и доста по-неприятни неща. Но е скучно. Накрая ще намразя тази работа точно заради това.

— Трябва да ми идваш на гости. Ще се опитам да те забавлявам, макар да не мога да обещая, че ще бъде нещо повече от глупавите грешки, които прави един чужденец на непознато място.

Тя се усмихна.

— Трудно ли ти е?

Той разпери ръце.

— Понякога, но всички тук се държат приятелски и макар да не искам да изцелявам никого, пак мога да бъда полезен.

Усмивката й изчезна и тя поклати глава.

— Никога не съм предполагала, че ще те поверят на Калия, след като знаят, че тя желае смъртта ти.

— Знаят, че тя ще ме наглежда по-добре от всеки друг.

— А сега си я направил да изглежда като глупачка — посочи Тивара.

— Горката Калия — отвърна той без капчица жал в гласа.

— Тя ще направи живота ти наистина тежък.

— И без това го прави. — Лоркин я погледна в очите. — Нали не очакваше от мен да се сприятеля с нея?

— Реших, че си достатъчно умен, за да не й даваш поводи да настройва хората срещу теб.

Той поклати глава.

— Мируването и изпълняването на заповедите няма как да доведе до това.

Тя го погледна с присвити очи.

— Едно глупаво киралийско момче няма да промени Изменниците, Лоркин.

— Сигурно, щом нямат желание — съгласи се той. — Но на мен ми се струва, че Изменниците го искат. Струва ми се, че големите промени определено са част от бъдещите им планове. Аз не съм глупаво момче, Тивара.

Тя повдигна вежди и се изправи.

— Трябва да вървя. — Обърна се бавно и тръгна към вратата. Той я гледаше жадно, с надеждата да запомни по-отчетливо образа й.

— Ела да ме видиш някой път — извика той след нея. Тя се извърна и му се усмихна, но не каза нищо. После излезе.

Миг по-късно мъжете започнаха да се връщат в стаята. Лоркин въздъхна, огледа се и видя, че Ивар се приближава към масата му. Младият магьосник седна и очите му проблеснаха.

— О, какво ли не бих дал, за да се повъргалям в постелите с тази жена — рече тихо той.

Лоркин устоя на порива да погледне приятеля си.

— Не си само ти — отвърна той, с надеждата, че младият мъж ще схване намека.

— Да. Повечето мъже биха дали всичко за една нощ с нея — съгласи се Ивар, без да схване мисълта на Лоркин — или поне се престори, че не разбира. — Но тя е придирчива. Не иска да се обвързва. Не е готова.

— Не е готова за какво?

— За чифтосване. Не се отказва от опасната работа. Шпиониране. Убийства.

— Нима избирането на мъж ще сложи край на това? Не мога да си представя някой мъж да попречи на някоя тукашна жена да прави каквото поиска.

Ивар сви рамене.

— Не, но когато жените отсъстват дълго или дори биват убити, те знаят, че на мъжа му е трудно. А още по-трудно е за децата. — Той повдигна вежди. — Всъщност предпазливостта на Тивара сигурно е породена от майка й, която беше убита на мисия, докато тя беше още малка. Баща й беше съсипан и Тивара трябваше да се грижи за него. Тя беше… опа. Мисля, че е време.

Лоркин се обърна към входната врата. Там стоеше една млада магьосница, която му махна с ръка. Той се спогледа с Ивар.

— Мисля, че си прав — каза той. — Успех.

— И на теб.

Двамата се изправиха и тръгнаха към вратата. Лоркин я стигна пръв. Жената го изгледа от глава до пети и се подсмихна. Той реши, че тя преценява доколко е способен да й създаде проблеми, но не можа да се отърси напълно от впечатлението, че магьосницата по-скоро преценява потенциала му за доста по-ободряващи занимания.

— Масата се е събрала и искат да говорят с вас. Ти ще влезеш пръв. — Тя кимна към Лоркин. — Последвай ме.

Двамата вървяха мълчаливо. Хората, покрай които преминаваха, почти не им обръщаха внимание, което засилваше впечатлението, че никой не взима на сериозно разходката до пещерите на камъкотворците. Най-накрая двамата стигнаха до входа към Залата на Говорителите и се спряха. Седемте жени се бяха събрали около масата в дъното на помещението, но местата за публиката бяха празни. Лоркин забеляза, че инкрустираният със скъпоценности стол на кралицата не е зает и реши, че тя едва ли е чак толкова заинтересувана от този случай.

Ръководителката Риая, слаба жена с изморен вид, която ръководеше събранията, го видя и му махна с ръка. Той остави Ивар и ескорта им и тръгна към Говорителките. Спря се пред масата и се обърна към Риая.

— Лоркин — каза тя. — Призован си пред нас, за да обясниш присъствието си в пещерата на камъкотворците преди три нощи. С каква цел отиде там?

— За да разгледам кристалите в различните им степени на развитие — отвърна той.

— И това е всичко?

Той кимна.

— Да.

— Защо искаше да разгледаш кристалите? — попита една от Говорителките.

Той се обърна към нея. Името й беше Ивали и тя бе склонна да подкрепи Калия и фракцията, която го искаше мъртъв заради стореното от баща му. Но той бе забелязал, че жената невинаги ги подкрепяше.

— От любопитство — отвърна той. — Разказвали са ми толкова много за тях, за красотата и уменията, необходими за създаването им, че ми се прииска сам да ги видя. Досега не бях виждал нищо подобно.

— Научи ли всичко, което искаше?

Той сви рамене.

— Бих искал да разбера как се правят, разбира се, но не очаквах да го науча единствено от разглеждането им. Ивар ме увери, че това не е възможно, в противен случай нямаше да поискам да ме отведе там. След като вие уважавате правото ми да пазя ценното познание, което ми е поверено, така и аз уважавам вашето.

„Така. Това би трябвало да им напомни за възможностите при установяването на търговски отношения между Гилдията и Изменниците“.

Калия присви очи и стисна устни, но останалите изглеждаха повече замислени, отколкото скептични. Лоркин огледа една по една жените и забеляза леката усмивка, накъдрила устните на Савара, която бързо изчезна, щом той срещна погледа й.

Говорителката Савара беше наставница на Тивара и неофициален водач на фракцията, която се противопоставяше на Калия. Тя бе натоварена със задачата да се погрижи той да е послушен и същевременно полезен за Убежището.

— Защо не съобщи на друг, освен на Ивар, за намерението си да посетиш пещерите? — попита тя.

— Не знаех, че е необходимо.

Тя повдигна вежди.

— Някой, който признава, че имаме право да пазим тайната за създаването на камъните, би трябвало да е достатъчно умен, за да разбере, че първо трябва да се посъветва с нас, преди да направи посещение в пещерата на камъкотворците.

Той леко наведе глава.

— Извинявам се. Все още ми е трудно да свикна с порядките в Убежището. Ще положа повече усилия, за да ги науча и да се адаптирам.

Тя леко изсумтя, но не каза нищо повече. Вместо това погледна Ръководителката и поклати глава. Останалите Говорителки също поклатиха глави и каквото и да означаваше това, то накара Ръководителката да въздъхне леко.

— Тъй като не си нарушил никакво правило или закон, няма да бъдеш наказан — рече Риая. — Отчасти вината е наша, че не сме предвидили тази ситуация, но можем да попречим да бъде повторена. Лоркин — тя замълча и го погледна с нетрепващ поглед — забраняваме ти да влизаш в пещерите на камъкотворците, освен ако не си придружаван от Говорителка или нейна представителка. Ясно ли е?

Той се поклони по киралийски.

— Абсолютно.

Тя кимна.

— Свободен си.

Той излезе от помещението, борейки се с желанието си да се усмихне, защото знаеше, че подобно нещо може да бъде интерпретирано като доказателство, че е замислил нещо — или че не приема това леко плясване през ръцете на сериозно. Но когато Ивар влезе в залята с притеснено изражение на лицето, веселието му се изпари за миг.

Когато се разминаха, Лоркин му кимна с надеждата, че поне малко го е окуражил. Младият магьосник се намръщи, но погледът му като че ли се затопли след жеста на Лоркин. Киралиецът излезе в коридора. Жегна го лека вина, че е причинил такива проблеми на приятеля си.

„Ивар знаеше в какво се замесва — напомни си той. — Всъщност идеята беше негова, аз просто не се опитах да го разубедя. И двамата знаехме, че ако ни открият, Калия ще намери начин да ни накаже, макар да не сме нарушили никакви закони“.

Той подозираше, че младият магьосник има някакви свои причини да притеснява водачите на Убежището. В действията му определено се усещаше някаква злоба и желание за отмъщение. Всеки път, когато Лоркин се опитваше да разбере причината, Ивар промърморваше нещо за това, че Изменниците не са толкова равнопоставени, както се твърди.

Каквато и да бе причината, Лоркин се надяваше, че младият мъж е получил удовлетворението, което бе търсил, и че няма да съжалява за стореното.

 

 

Когато каретата спря леко пред двореца на сачаканския крал, Денил си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Един роб отвори вратата на колата и отстъпи встрани. Денил слезе, спря се за миг, за да приглади мантията си, и огледа сградата.

Пред него се издигаше огромната централна арка. От двете й страни се простираха вълнообразните бели стени. От куполите на сградата се виждаха само тесни златни ленти.

Денил се изпъна, погледна към сенчестия коридор, който започваше след арката и тръгна бързо към него. Мина покрай неподвижните стражи, които бяха представители на една от класите свободни служители в Сачака. „По-добре да те защитават свободни, лоялни мъже, отколкото негодуващи, лесно плашещи се роби“ — помисли си Денил. Пазачи, които бяха длъжни да се хвърлят по очи на земята всеки път, когато край тях мине свободен мъж или жена, нямаше да бъдат кой знае колко добра преграда пред нашествениците.

Също както в типичните сачакански домове, и тук входният коридор бе абсолютно прав и отвеждаше посетителите в голямата зала, предназначена за посрещането на гости. Само че този коридор беше достатъчно широк да побере шестима мъже, крачещи един до друг. Според ашаки Ачати стените бяха кухи и съдържаха прикрити отвори, от които можеха да се изстрелват стрели по нежелани посетители. Денил не виждаше никакви дупки и люкове, но подозираше, че до нишите, които бяха разположени на равни разстояния и в които бяха поставени красиво изработени вази, можеше да се стигне и отвътре, като се счупи стената в дъното. Представяйки си подобен сценарий, той се зачуди дали воините, които се криеха във вътрешните тунели, щяха внимателно да преместят ценните съдини или просто щяха да ги прегазят.

Другата разлика между скромното сачаканско имение и дворецът беше, че коридорът стигаше до наистина огромно помещение. Денил влезе в голямата зала и хладният въздух го накара да настръхне. Стените, подът и множеството колони, които подкрепяха тавана, бяха изработени от полиран бял камък, както и тронът.

Който беше празен.

Денил забави крачка и се приближи към каменния стол, опитвайки се да не изглежда уплашен или разтревожен от отсъствието на монарха, който го бе призовал. Както винаги, в стаята имаше неколцина сачаканци: групичка от трима мъже вляво и един самотник вдясно. Всички бяха облечени с богато украсените къси жакети върху обикновени ризи и панталони — традиционното официално облекло на сачаканските мъже. И всички гледаха Денил.

В тишината и спокойствието в залата отекнаха бавни, твърди стъпки. Вниманието на всички се насочи надясно. Четиримата сачаканци се поклониха дълбоко, когато крал Амакира мина покрай тях. Денил се отпусна на едно коляно — киралийския начин за изразяване на почит към краля.

— Изправете се, посланик Денил — каза той.

Денил се изправи.

— Поздрави, крал Амакира. За мен е чест да бъда призован отново в двореца.

Погледът на стария крал бе остър, а лицето му изглеждаше замислено и развеселено, сякаш обмисляше нещо.

— Елате с мен, посланик Денил. Искам да обсъдя с вас нещо, за което ще е необходима по-удобна обстановка.

Кралят се обърна и излезе от страничния вход. Денил го последва на няколко крачки, тъй като не бе поканен да върви до него. Двамата се озоваха в някакъв коридор, прекосиха го и влязоха през отворена им от един страж врата в по-малка стая. Обзавеждането и украсата отново представляваха една по-богата версия на типичния сачакански дом. Столовете бяха по-големи и изкусно украсени. Шкафовете бяха толкова големи, че сигурно бяха сглобени в самата стая, защото вратата, през която можеха да минат двама души, бе твърде малка за тях. Възглавниците на пода бяха обшити с толкова много кристали, че според Денил едва ли бяха удобни; той подозираше, че седенето върху тях може би щеше да причини разкъсвания на дрехите и кожата.

— Това е стаята за аудиенции — каза му Амакира. Той седна на един стол и му посочи друг. — Седнете.

— Великолепна е, ваше величество. — Денил седна и огледа гоблените и ценните предмети, подредени в нишите в стените и в шкафовете. — Прекрасен пример за сачаканските умения и артистичност.

— Така каза и вашият приятел, посланикът на Елийн. Той бе особено впечатлен от стъкларията.

Раздразнение последва изненадата му. Как бе успял Тайенд да си уреди аудиенция при краля, след като бе пристигнал едва преди няколко дни? „Предполагам, че той е първият посланик извън Гилдията, който е пристигнал в Сачака, докато аз съм просто поредният Посланик на Гилдията“. Денил се насили да кимне, с надеждата, че е успял успешно да прикрие ревността си.

— Посланик Тайенд харесва особено много ярко оцветени, претрупани предмети.

— Как е той? Настани ли се вече?

Денил сви рамене.

— Рано е още да се каже, а и ние бяхме твърде заети, за да разменим нещо повече от поздрави.

Кралят кимна.

— Разбира се. Намирам го за забавен и проницателен. Сигурен съм, че човек с неговия чар и ентусиазъм ще спечели голяма популярност сред ашаките.

— Убеден съм в това — отвърна спокойно Денил. Той си спомни разговора си с Ачати по време на завръщането им от издирването на Лоркин: „Ние се стараем да проучим всичко за посланиците, които ни изпраща гилдията. А и вашият избор на компаньон не е тайна в Имардин“. Кралят сигурно знаеше, че Тайенд е бившият любовник и другар на Денил. Както и Ачати. Но кой още знаеше? Дали всички могъщи мъже в Сачака знаеха за тях? В такъв случай сигурно нямаше да се притесняват от предпочитанията на Тайенд към мъжете — защото той бе засипан с предложения за вечери, точно както се бе случило с Денил при пристигането му.

Макар сега Ачати да бе съветник на Тайенд по същия начин, както преди за Денил, той винаги пристигаше по-рано в Дома на Гилдията, за да може двамата с Денил да прекарат известно време в разговори. Дори когато Тайенд се включваше, Ачати обръщаше повече внимание на Денил.

„За което съм му много благодарен. Но той може би има други причини да се опитва да ме накара да се почувствам по-добре заради това, че съм засенчен от Тайенд. Може би иска да ми покаже, че интересът му не се е прехвърлил върху Тайенд. Да ми напомни за предложението си“.

Ачати все още не го беше попитал дали пристигането на Тайенд означава, че връзката му с Денил се е възобновила. „Не знам какво да му отговоря, ако попита. Не смятам, че сме официално разделени. Но сега, когато той е тук… усещането е като да сме. Тайенд не се държи така, сякаш сме заедно“.

Денил бе приел поведението му като условен знак. Или може би Тайенд пръв бе приел неговото поведение като знак?

Първото нещо, което изпита при пристигането на Тайенд, бе раздразнение. За да го прикрие, Денил се постара да се държи колкото се може по-учтиво и официално, като един посланик към друг. Тайенд постъпи по същия начин и това накара Денил да закопнее по някогашните им закачливи, фамилиарни отношения. „Макар и през последните години да бяха гарнирани с негодувание“.

— Накарах хората ми да потърсят подходящи помещения за елийнския посланик — каза кралят. — Това може да отнеме няколко месеца. Междувременно има ли някакви причини от политическо естество, които да попречат на оставането му в Дома на Гилдията?

Денил се замисли, след което поклати глава.

— Не. — „Макар понякога да ми се иска да има…“

— Ако се появи нещо, не се колебайте да съобщите на ашаки Ачати. Той ще извърши необходимите приготовления.

— Благодаря ви.

— Така, а сега да преминем към въпроса, който бих искал да обсъдим, посланик Денил. — Изражението на краля стана сериозно. — Получавали ли сте съобщения от лорд Лоркин?

— Не, Ваше величество.

— Можете ли да се свържете с него?

— Едва ли. — Денил се замисли. — Може би със сътрудничеството на Изменниците. Бих могъл да проверя дали някой от робите…

— Не, не мога да им се доверя. Имам предвид директна връзка с Лоркин.

Денил поклати глава.

— Не и тайна. Единственият начин да се свържа с него без помощта на Изменниците е мисловното общуване — а така всички магьосници могат да чуят разговора ни.

Кралят кимна.

— Искам да намерите начин. Ако имате нужда от сачаканска помощ — имам предвид не тази на Изменниците — Ачати ще я уреди.

— Оценявам загрижеността ви за лорд Лоркин — каза Денил. — Той ме убеди, че се е присъединил към тях по собствено решение.

— Въпреки това искам да установите връзка — каза твърдо кралят и погледна Денил, без да мига. — В замяна на помощта на хората ми за освобождаването на бившия ви асистент, аз очаквам да ми предадете всяка информация за Изменниците. От сътрудничеството между нашите два народа трябва да печелят и двете страни.

Денил изтръпна. „Той иска Лоркин да му бъде шпионин“. Магьосникът запази неутрално изражение на лицето си и кимна.

— Да, така е. — „Съгласявай се с него, но не давай никакви обещания“, каза си той. — Лоркин знае, че присъединявайки се към Изменниците, може да създаде политически проблеми на Гилдията, затова предложи официално да го изключим. Гилдията е готова да го направи, с голяма неохота, разбира се. Не ни се иска да прибързваме с това решение, всъщност изобщо не желаем да го направим, освен ако не е абсолютно необходимо. Причината да ви го кажа е, че… възможно е да нямаме средства да го принудим да ни сътрудничи.

— Изменниците са дали знак, че никога няма да му позволят да напусне базата им — каза кралят. — На мен това ми прилича на затвор. Той може да е бил принуден да ви каже, че по своя воля се е присъединил към тях. Изненадан съм, че Гилдията ще остави нещата такива, каквито са.

— Лоркин се е свързал с майка си чрез кръвен пръстен малко преди да се срещне с мен, за да я увери, че ще се присъедини към тях доброволно. Тя не е усетила следи от лъжа или страдание. След това той ми предаде кръвния пръстен — добави Денил. — За да мога да й го върна.

— Изненадан съм, че майка му е приела решението му.

— Била е разстроена, естествено — но не до такава степен, че да пристигне в Сачака, за да го прибере у дома.

Кралят се усмихна.

— Жалко, че не е запазил пръстена.

— Предполагам, че не е искал да рискува попадането му в ръцете на Изменниците.

Кралят се размърда на стола си.

— Искам да положите усилия за установяването на безопасна връзка с него, посланик Денил.

Магьосникът кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Знам. Повече няма да ви задържам. — Кралят се изправи, последван от Денил, и му даде знак, че може да върви до него по обратния път. — Съжалявам, че се получи такава ситуация. Трябваше да предположим, че в един определен момент Изменниците ще насочат вниманието си към Гилдията. Но се радвам, че асистентът ви е жив и в сравнителна безопасност.

— Благодаря ви, Ваше величество. Аз също.

Двамата стигнаха до вратата и излязоха в коридора.

— Как се чувства новата ви асистентка, лейди Мерия?

Денил се усмихна мрачно.

— Добре, и се адаптира много бързо. „Вече се отегчи от липсата на работа — искаше да добави Денил. — Може би… може би трябва да я накарам да открие начин да се свържем с Лоркин“.

Кралят поклати глава.

— Бях препоръчал да не изпращат жена за ваш помощник, тъй като тя ще има проблеми при общуването със сачаканските мъже, но освен това бях предположил, че жената ще представлява по-вероятна цел за Изменниците, а се оказа, че греша. Може и да бъркам за успеха на лейди Мерия.

— Ваше величество несъмнено е прав и за други неща, затова аз винаги ще се вслушвам в мъдрите му слова, особено когато става въпрос за сачаканските въпроси. По тази причина й възложих задачи, които не изискват общуване със сачаканците.

Кралят се засмя.

— Вие сте умен мъж. — Той се спря до вратата, която водеше към тронната зала и махна с ръка на Денил да продължи напред сам. — Довиждане, посланико.

— За мен беше чест и удоволствие да се срещна с вас, Ваше величество. — Денил се поклони. Кралят се отдалечи, а магьосникът се обърна и влезе в голямата зала.

„Сега поне имам задача за Мерия. Макар да е доста жестоко от моя страна да я натоварвам с такава безнадеждна работа, като намирането на начин да се свържем с Лоркин, без да използваме Изменниците. Но тя и без това не се интересува от моите проучвания, а и аз не мога да я изпратя сама да рови из частните библиотеки на атаките“.

Не че някой го беше канил да посети библиотеката му. По отношение на проучванията си, Денил не бе стигнал доникъде.

 

 

Сония прехвърли кошницата със спално бельо в другата си ръка и придърпа качулката си по-ниско над лицето. Макар че валеше и мразът във въздуха подсказваше за приближаването на още по-сурови дни, тя се чувстваше страшно добре. Може би един ден щеше да й омръзне да обикаля предрешена из града, но засега тя се наслаждаваше с цялата си душа на свободата си.

Недалеч от болницата се намираше перачницата, която поемаше по-голямата част от прането им. Беше минало доста време, откакто се бе договорила със собственика, а оттогава помещението бе преминало през няколко други ръце. Обикновено прането се носеше от помощниците, затова имаше малка вероятност някой в перачницата да я разпознае — освен ако не беше лекувала него или някой от семейството му.

Тя влезе през отворената врата и побърза да остави кошницата. Нямаше нужда да разговаря с никого, а и персоналът тук беше свикнал помощниците в болницата винаги да бързат. В съседство се намираше магазин за сладкиши и Сония влезе в него. Тя си купи кесия със сушени плодове пачи и каза паролата. Възрастната жена зад щанда й посочи към вратата, която водеше към тесен коридор.

След няколко крачки тя стигна до друга врата и почука. Броят на почукванията беше уговорен още преди няколко седмици. Отвътре някой извика паролата и тя влезе в малка стая, разделена на две от тясно бюро.

— Поздрави. — Иззад бюрото се надигна едър мъж и й се поклони, доколкото му позволяваше тясното пространство. — Очакват те.

Сония кимна и отиде до една странична врата — трябваше да заобиколи бюрото, за да стигне до нея. Отвори я с магия, отиде до стълбата и заключи вратата зад себе си, като спусна допълнителна магическа преграда.

Мъжът в малката стая работеше за Сери. Доколкото бе известно на Сония, той бе съпруг на жената от магазина за сладкиши и отговаряше за събирането на дълговете. Сония се спусна по късата стълба и влезе в стая, която не беше много по-голяма от горната и бе обзаведена само с два стола. В единия седеше Сери, а Гол и Аний стояха прави. Сония отметна качулката си и се усмихна на стария си приятел и неговите телохранители.

— Сери. Гол. Аний. Как сте? На какво се хилиш, Сери?

Сери се засмя.

— Винаги е приятно да те види човек облечена в нещо различно от черната ти мантия.

Тя му обърна гръб и погледна към Аний и Гол. И двамата свиха рамене. Изглежда като че ли им беше студено. В стаята определено си беше мразовито. Сония извлече малко магия и я изпусна навън във вид на топлина. Двамата телохранители се намръщиха, огледаха се, след което замислено погледнаха магьосницата. Тя им се усмихна и седна.

— Надявам се, че имаш някои идеи как да накараме Скелин да разкрие колко далеч се намира от града — рече тя, поглеждайки към Сери. — Защото аз нямам.

Той поклати глава.

— Нито една, която да не зависи от хората, на които вярвам, или която би рискувала живота на мнозина. Изгубих твърде много съюзници. Дори онези, с които работя, се възползват от проблемите ми. Гол има няколко предложения за работа.

— Аз също — каза Аний. — Днес следобед. Което всъщност ми подсказа една идея.

Всички се обърнаха към нея. Дъщерята на Сери изглеждаше твърде млада за телохранител. Но пък напоследък Сония чувстваше, че повечето ученици, които завършваха, изглеждаха твърде млади, за да бъдат смятани за отговорни възрастни.

— Говори — каза Сери.

— Ами ако приема някое от предложенията? — рече Аний с грейнали очи. — Ако се престоря, че ми е писнало да работя за теб и реша, че няма да стигна доникъде, ако работя за най-малко влиятелния Крадец в града? Бих могла да приема работата и да шпионирам за теб.

Сери погледна дъщеря си. Изражението на лицето му не се промени, но Сония предусети промените в настроението му: ужас, страх, предпазливост, пресметливост, вина.

— Няма да ти се доверят достатъчно, за да ти дадат пост, където да научиш нещо полезно — каза той на Аний.

„Защо просто не й откаже?“ — зачуди се Сония. Но после Гол погледна предупредително Сери. „Той знае, че Сери трябва да действа внимателно. Може би ако просто я отреже, вероятността Аний да му се противопостави ще е много по-голяма“ Също както Лоркин се опъваше на Сония от време на време.

Аний се усмихна.

— Ще го направят, ако те предам — каза тя. — Примерно бих могла да кажа на някого къде да те намери. Ти ще знаеш, разбира се, и ще си подготвиш план за бягство.

Сери кимна.

— Ще го обмисля. — Той погледна към Сония. — Научихте ли нещо интересно от Лорандра?

При споменаването на майката на Скелин, която бе затворена в Купола, Сония потрепна.

— На някои от Висшите магове не им допада да разговарям с жената и подозирам, че Разпоредителят Оусън ме допуска там, само защото смята за жестоко никой да не говори с нея. Калън ни каза, че тя не знае къде се намира Скелин, затова не виждат смисъл да я разпитвам. Те не могат да разберат, че разчитането на съзнанието си има своите ограничения и че ако я подтикна правилно, тя би могла да предположи къде се намира синът й. Съмнявам се, че някога ще получа разрешение сама да разчета съзнанието й. — Тя поклати глава. — А аз само й говоря. Тя не обелва нито дума.

— Не се отказвай — посъветва я Сери. — Дори ако ти се струва абсурдно да й задаваш непрекъснато едни и същи въпроси. Това е един от начините да изтощиш човек.

Сония въздъхна и кимна.

— Освен ако аз не се изтощя първа.

Той се усмихна мрачно.

— Никой не е казал, че разпитите са нещо лесно. Но не ти си затворена в килия. Накрая ще й омръзне да гледа онези каменни стени.

— Нямаме друг избор. От известно време се обсъжда строежът на затвор някъде в земите на Гилдията, но това ще отнеме няколко месеца.

— Защо просто не блокирате силата й?

— По същата причина, поради която не искат да разчитат съзнанието й. Това ще обиди народа й.

Сери повдигна вежди.

— Тя наруши законите на нашата земя и заговорничеше заедно със сина си да превземе подземния свят в града и да пороби магьосниците. И Гилдията се тревожи, че ще обиди народа й?

— Да, абсурдно е. Обаче предполагам, че след като блокираме силите й, тя изобщо ще спре да ни сътрудничи.

— Но може да стане точно обратното, ако й кажеш, че може да премахнете блокадата по-късно.

Сония погледна укорително Сери.

— Искаш да я излъжа?

Той кимна.

— Вие от Гилдията сте твърде придирчиви — каза Аний. — Всичко щеше да става много по-лесно, ако не се притеснявахте за спазването на разни закони, лъгането на враговете ви и обиждането на хората.

— Като че ли животът на един Крадец е по-различен — възрази Сония.

Аний се поколеба.

— Предполагам, че е така, но вашите закони ви принуждават непрекъснато да сте едни такива мили. Никой не очаква от Крадците да са мили.

— Не. — Сония се усмихна. — Но представяш ли си колко ще са различни Обединените земи, ако магьосниците не са принудени да бъдат мили?

Аний се намръщи, отвори уста, но после я затвори.

— В съзнанието ми просто се появи думата „Сачака“ — промърмори Гол.

Младата жена кимна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но може би понякога се налага да си не чак толкова мил, за да избегнеш случването на нещо наистина гадно. Като например Скелин да поеме контрола над града.

Аний погледна очаквателно към Сония. Магьосницата потисна въздишката си. „Тя има право“. После погледна към Сери.

— Пак ще поговоря с нея — обеща тя. — Но няма да я излъжа, освен ако няма друг изход. Дори малките предателства обикновено имат неприятни последствия.