Труди Канаван
Отстъпница (30)

Глава 28
Радушно посрещане

За голямо облекчение на Лилия, тя се оказа затворена в стаята си в Университета, вместо в задушния Купол. Това и вдъхна лека надежда, че Гилдията може и да й прости последните нарушения. Може би намерението й да се върне в затвора, след като намери Наки, ги бе убедило, че тя не заслужава по-строго наказание.

Единственото, което попарваше надеждите й, бе фактът, че след Изслушването не й бяха казали нищо. Прислугата й носеше храна и задоволяваше всичките й нужди, но не продумваха нито дума, дори когато Лилия ги питаше нещо. Когато чукаше по вратата, за да привлече вниманието на пазачите си магьосници, те й казваха да пази тишина.

Не й оставаше нищо друго, освен да размишлява върху стореното от Наки. Макар сърцето й все още да се свиваше от болка, това бе заради една личност, която в действителност не съществуваше.

„Как е могла да убие собствения си баща? Предполагам, че той не й е бил истински баща, а просто мъжът, който се е оженил за майка й. Тя ми каза, че не й е повярвал, когато му се оплакала за тормоза на чичо й. Дали изобщо ми е казала истината? Може би. Не знам дали той заслужава омразата й. Предполагам, че никога няма да разбера“.

Болката от предателството на Наки бе заменена от гняв. Беше се изморила да бъде манипулирана от хората. Първо Наки, после Лорандра. Добре, че Сери и Аний признаха честно какво искат от нея. Поне доколкото знаеше.

„Няма да позволя някой друг да се възползва от мен. Преди да им се доверя, хората трябва да ми покажат, че го заслужават. Поне сега, като съм затворена, няма да се налага да се срещам с много народ“.

Вниманието й бе привлечено от гласове и стъпки пред вратата й. Тя се отвори и в стаята влезе Черната магьосница Сония. Лилия усети как сърцето й се изпълни с надежда, но настроението й бързо се развали, щом забеляза изражението на жената. Момичето се изправи и бързо се поклони.

— Лилия — каза Сония. — По всичко личи, че трябва да ти се извиня за това, че Гилдията те държа в неведение за събитията през последния ден. Проблемът е, че все още не сме решили какво да правим с теб.

Лилия извърна поглед. Това не беше добър знак. Доколкото разбираше, изборът им се колебаеше между екзекуция или затвор, и тъй като силата й не можеше да бъде блокирана, второто би означавало непрекъснато да бъде охранявана от двама магьосници. До края на живота й.

— Мога да те уверя, че по никакъв начин не те заплашва смъртно наказание — каза Сония.

Лилия почувства как я залива гореща вълна на облекчение, сякаш бе влязла в затоплена стая след разходка на студа. От устата й се отрони въздишка и тя се изчерви от неволния изблик на чувства.

— Просто не можем да се договорим как да постъпим с теб. Някои предлагат да те върнем в Наблюдателницата. Други те искат обратно в Гилдията.

Лилия я погледна изненадано. Сония се усмихна сухо.

— При строги ограничения, разбира се.

— Разбира се — повтори като ехо Лилия.

— Аз също съм на второто мнение. Затова уредих да останеш при мен, докато не бъде взето окончателното решение.

Лилия я погледна невярващо. Не можеше да реши дали това е добре или не. Щеше да й е по-удобно и не толкова изолирано както в тази стая, и това би означавало, че Гилдията й вярва, че няма да опита ново бягство. Но пък щеше да живее със Сония. Черната магьосница.

„Каквато съм и аз, всъщност“ — напомни си тя.

Всички ученици се плашеха от Черните магьосници. Тя подозираше, че немалко от току-що завършилите магьосници също се страхуват от тях. Сония беше използвала черната магия. Беше убивала с нея.

„Но за да защити Киралия. А не като Наки“.

Сония леко й махна с ръка.

— Хайде. Да идем да те настаним.

Неспособна да обели и дума, Лилия кимна и тръгна след облечената в черно жена. Двамата пазачи изгледаха нервно Сония, което не помогна на момичето да се почувства по-добре. То я следваше послушно по коридорите на Университета, после през двора и в жилищните помещения на магьосниците.

Вътре се разминаха с двама алхимици. Мъжът и жената кимнаха учтиво на Сония, но после погледите им се плъзнаха към Лилия. Тя очакваше да види неодобрение или подозрителност. Вместо това откри съчувствие.

Едва когато се изкачиха по стълбището, девойката разбра защо.

— Наки — усети се да произнася тя.

Сония я погледна.

— Имам новини и от нея. Но нека първо влезем вътре.

Внезапно Лилия се изпълни със страх. „Новините няма да са добри — помисли си тя. — Не би трябвало да ме интересува какво ще й се случи, след всичко, което ми причини“. Но всъщност се притесняваше.

Двете се спряха пред вратата, която се отвори навътре. Сония даде знак на Лилия да влезе първа.

Щом пристъпи през прага, девойката се озова в семпла, но луксозно обзаведена стая и осъзна, че не е сама. Щом разпозна присъстващия, сърцето й подскочи.

— Аний!

Младата жена се усмихна, пристъпи напред и леко я прегърна.

— Лилия — каза тя. — Трябваше да разбера как си. — Тя погледна към Сония. — Каза ли й вече?

Сония поклати глава.

— Тъкмо се канех. — Тя погледна към Лилия със симпатия и съчувствие. — Беше права: кралят не помилва Наки. Тя беше екзекутирана късно снощи.

Макар Лилия да го очакваше, новината й подейства като шок. Тя се отпусна на най-близкия стол. За известно време можеше само да диша.

„Няма я. Наки я няма. Беше толкова млада. С голям потенциал, както се казва. Но пък може би е добре, че така и не успя да го реализира. Кой знае колко хора щяха да бъдат убити“.

Нечия ръка полегна на рамото й. Тя осъзна, че Аний е седнала до нея. Младата жена се усмихна, но очите й излъчваха загриженост.

— Ще се оправя — каза й Лилия.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Сония. Тя отвори вратата и излезе от стаята.

Лилия зяпна изненадано след нея.

— Какво има? — попита Аний.

— Тя ме остави тук сама.

— Сама? Аз съм с теб.

Лилия поклати глава.

— Извинявай. Имах предвид без охрана. Без магьосници. — Тя погледна Аний с присвити очи. — Освен ако има нещо, което не си ми казала.

Аний се засмя.

— Винаги има нещо, което премълчавам. Това е част от работата ми. Но не, не съм магьосница. В мен няма и капчица магия. Като малка отидох да ме проверят. Реших, че ако ме приемат в Гилдията, това ще е отличен начин да ядосам Сери.

— Да ядосаш Сери? И защо приемането ти в Гилдията ще го ядоса?

Аний я погледна изненадано, изруга и се плесна с длан по челото.

— Какво има? Издаде нещо, което не трябваше, нали? — Лилия се замисли над думите на Аний. — Познаваш Сери от дете. — Нищо чудно, че Аний беше толкова лоялна. Само че някога е искала да го раздразни. Ами ако… — Той ти е баща!

Аний изпъшка и кимна.

— Очевидно съм много по-добра като телохранител, отколкото като пазител на тайни.

— Какъв е проблемът хората да знаят, че баща ти е Крадец?

Аний се намръщи.

— Скелин уби втората съпруга на Сери и двамата ми полубратя. Е, поне ние смятаме, че е той.

— Ох. — Цялото задоволство на Лилия от разгадаването на истината се изпари. — Значи ти се страхуваш, че ако разбере, че си дъщеря на Сери, той ще убие и теб.

Аний сви рамене.

— Така или иначе ще ме убие при първа възможност, защото съм телохранител на Сери. По-вероятно ще ми направи нещо, с което да нарани или да изнудва Сери.

— Е, тайната ти е на сигурно място. Макар че, ако Сония или Калън разчетат съзнанието ми…

— Сония знае. Калън, от друга страна… — Аний се намръщи, после погледна към Лилия и повдигна едната си вежда. — Предполагам, че не ти се иска да избягаш с мен? С помощта на Сери бих могла да те отведа на място, където Гилдията никога няма да те открие.

Сърцето на Лилия подскочи.

— Не. Звучи изкусително, но оставането ми тук е… правилната постъпка. Преди това не ме интересуваше, но сега не е така.

— Дори ако те върнат в Наблюдателницата? Редно ли е така? Това си е чиста загуба.

— Не. — Лилия поклати глава. — Аз наруших закона и клетвата ми. Направих го от глупост, не от злоба, но трябва да бъда наказана за назидание на останалите ученици, да не постъпват като Наки. — Тя потрепери. — Последното нещо, от което се нуждае Гилдията, е да губи време и магия заради мен, вместо да търси Скелин и Лорандра.

„Но ако тръгна с нея — внезапно си помисли Лилия, — бих могла да защитавам Аний. И Сери. Все едно им връщам услугата, която ми направиха…“

Аний леко кимна.

— Добре, решението си е твое. — Тя улови ръката на Лилия и леко я стисна. — Надявам се да не те затворят, защото доста свикнах с теб. Иска ми се отново да те видя.

Лилия се усмихна с благодарност.

— И аз бих искала да се видим.

Вниманието им бе привлечено от почукване по вратата. Аний пусна ръката на Лилия и се изправи точно преди Сония да влезе.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза тя и погледна към Аний. — Току-що пристигна едно доста шифровано послание от Сери. — Магьосницата й подаде малък лист хартия. — Мисля, че иска да се връщаш.

Аний прочете бележката и кимна.

— Иска да му взема и малко сладки питки на връщане. — Младата жена се обърна към Лилия и се усмихна. — Успех.

За голяма изненада на Лилия, Сония й махна с ръка, отведе я в малка спалня и затвори вратата.

— Тук ще спиш — каза й тя. После се наведе към вратата, като очевидно се опитваше да подслушва. — Сери винаги влиза в стаята през някой таен вход и предполагам, че Аний ще използва същия начин — обясни й тя. — Не ми се иска да знам как, в случай че разчетат съзнанието ми.

Лилия дочу глухо тупване. Това сигурно беше сигнал, защото Сония отвори вратата. Гостната беше празна. Магьосницата се обърна и погледна Лилия.

— Добре ли си?

— Да — кимна девойката. Макар новината за екзекуцията на Наки да й бе подействала като шок, тя се чувстваше по-добре, отколкото бе очаквала. Не щастлива, но приемаща хода на нещата с надеждата, че бъдещето ще е по-добро. — Добре съм — каза тя. — Благодаря. Благодаря, че ми позволихте да остана тук.

Сония се усмихна.

— Да се надяваме, че скоро ще ти намерим постоянен дом. Междувременно се разположи удобно.

 

 

Лоркин се събуди внезапно. Огледа се и успя да различи лицата на своите спасители и спътници в сумрака на каретата. Всички спяха. Той въздъхна с облекчение.

Откакто тръгна с тях, тримата господари не спираха да му досаждат с искания да им разказва за времето, което бе прекарал сред Изменниците. Той отказа да отговаря на въпросите им дори за най-обикновените подробности от живота на Изменниците, като заяви, че не смее да каже нищо, докато не получи разрешение от посланик Денил. За щастие те просто си опитваха късмета да научат нещо. Мълчанието му по въпроса бе предизвикателство за тях, но те не искаха да си навлекат гнева на по-висшестоящите в сачаканската йерархия — и особено на краля. Тримата мъже бяха решени да отведат Лоркин обратно до Арвис колкото е възможно по-бързо. Лоркин се надяваше, че го правят повече от желание да бъдат възнаградени заради спасяването и безопасното му завръщане, отколкото заради нетърпението на краля да извлече информация от него. Господарят Аками нареди на робите си да карат каретата колкото се може по-бързо, без да съсипят конете, като по пътя си спираха в именията, за да ги заменят с отпочинали. Робите се редуваха на капрата; онези, които си почиваха, се привързваха към задната външна седалка, за да не паднат, докато дремят.

Миризмата в каретата беше станала доста неприятна, за което до голяма степен допринесоха и ловджийските дрехи на Лоркин. Сачаканците бяха настояли да изхвърли наметалото, но когато му предложиха традиционните сачакански одежди, той им отказа с мотива, че следващия път, когато се преоблече, ще бъде в мантия на Гилдията.

Лоркин погледна през прозореца и видя, че наоколо всичко е обляно в бледа светлина. Тя озаряваше стените от двете страни на пътя и това можеше да означава само едно.

„Арвис! Стигнахме града! Само за два дни и две нощи!“.

Струваше му се невероятно, като си спомни колко дълго бе пътувал от града до планината, но двамата с Тивара се бяха придвижвали пеша, а не с бърза карета, чиито впряг се сменяше периодично.

— Пристигнахме — разнесе се нечий глас. Лоркин вдигна глава и видя, че господаря Аками се е събудил и едновременно протяга ръце и крака, и се прозява. Младият сачаканец му се усмихна и почука по покрива. — Към двореца — каза той.

Лоркин усети как го побиват тръпки.

— Право в двореца ли? — попита той.

Аками кимна.

— Трябва да ви отведем колкото се може по-бързо.

— Но… първо трябва да отида в Дома на Гилдията. Ще е по-добре да се изкъпя и да облека чиста мантия, преди да се представя на краля. — Лоркин се намръщи. — Все още е рано и ако аз бях на негово място, нямаше да ми хареса да ме събудят само за да се срещна с някакъв мърляв киралийски магьосник.

Аками се намръщи, обмисляйки думите му.

— Той е прав.

Лоркин се извърна и видя, че господарят Чатико също се е събудил и разтърква очите си.

— Дворецът трябва да бъде уведомен за завръщането на лорд Лоркин, но не е необходимо той да стои там в очакване на краля. — Чатико се прозя. — Вероятно ще е само губене на време, тъй като лорд Лоркин ще трябва да се посъветва с посланика, преди да разговаря с краля.

Аками го погледна замислено. Той срита с крак господаря Ворико и младият сачаканец неохотно се надигна.

— Какво мислиш, Бори? Къде да откараме Лоркин — в двореца или в Дома на Гилдията?

Наложи се да зададе въпроса си три пъти, преди Ворико да се разбуди достатъчно, за да проумее какво го питат. Той погледна първо Лоркин, после отново Аками и изражението му ясно показваше, че смята приятеля си за идиот.

— Отведи го в Дома на Гилдията, разбира се. Дори няма да го пуснат в двореца в това му състояние. Може дори да не го познаят.

Аками сви рамене и кимна. После отново почука по тавана.

— Отведи ни в Дома на Гилдията.

Докато каретата обръщаше, Лоркин зърна през прозореца кръстопътя, към който се бяха запътили. Дърветата и цветята му изглеждаха познати. Това бе главният път, който водеше към двореца.

„Размина ми се на косъм“.

Надяваше се облекчението му да не е твърде очевидно.

Пътуването им продължи още доста време, през което Лоркин и Аками отново заспаха. Когато каретата най-после мина през портите на Дома на Гилдията, Лоркин въздъхна с облекчение.

— Пристигнахме, лорд Лоркин — каза Аками, отваряйки вратата с магия. Останалите се събудиха и се надигнаха. — Добре дошли.

— Благодаря ви — отвърна Лоркин. — Благодаря, че ме върнахте у дома.

Аками се усмихна и го потупа по рамото, докато киралиецът заслиза по стълбичката.

— Ние ще съобщим в двореца, че сте се върнал.

Лоркин се обърна и изпрати с поглед отдалечаващата се карета. Робите в Дома на Гилдията затвориха портата след нея. Той се обърна и видя двама роби, които лежаха по лица на земята. Лоркин си спомни, че единият е робът–портиер.

— Станете — нареди той.

Двамата роби се изправиха, без да вдигат очи от земята. Магьосникът изпита едно отдавна забравено отвращение и гняв от положението им, които бяха последвани от любопитство. Дали някой от тях беше Изменник?

— Аз съм лорд Лоркин, помощникът на посланик Денил — каза той. — Отведете ме при посланика.

— Посланик Денил не е тук — каза робът-портиер.

— О, добре. Отведете ме вътре. Искам баня и чиста мантия.

Портиерът тръгна към Дома на Гилдията. Лоркин го последва, изпитвайки странен прилив на сантименталност при вида на господарската стая и извитите стени.

„Успях. Най-накрая се върнах там, откъдето започна всичко“.

Робът се спря и прошепна нещо на една робиня. Тя кимна и бързо се отдалечи. Когато портиерът го въведе в предишните му покои, в съзнанието му се появи един не чак толкова приятен спомен: за мъртвата жена, която лежеше гола в леглото му. Стаята беше тъмна. Робът го поведе в друга спалня и се просна на пода. Лоркин му каза да си върви.

Младият мъж създаде светлинно кълбо, огледа се и кимна. Робът бе постъпил много деликатно, предлагайки му друга стая.

Робинята се завърна с голяма купа вода и кърпи, след което напусна стаята. Друга донесе комплект мантия. Лоркин затопли водата с магия, съблече ловджийските дрехи и започна да се мие.

Вниманието му бе привлечено от звук, който се донесе откъм вратата. Той очакваше да види друг роб, но вместо това се озова пред жена със зелена мантия. Тя го гледаше със същото удивление и лека доза враждебност.

Изведнъж му хрумна коя може да е тя.

— Вие сте заместницата ми — възкликна той. „Помощничка? В Сачака?“. Веднага се възхити на смелостта й да се кандидатира за поста.

Тя примигна и постепенно започна да разбира.

— Лорд Лоркин! Върнали сте се!

Той кимна.

— Да. Къде е посланик Денил?

Тя завъртя очи.

— В Дюна, прекарва си чудесно, опознавайки местните. Остави ме тук сама да се оправям с всичко, което изникне. — Погледът й се отмести към ловджийските панталони, след което се върна на лицето му. — Като например вие.

„Дюна! Сигурно ще минат седмици, докато се върне. Какво да правя, ако кралят ме повика, преди Денил да се е прибрал?“

— Аз съм Мерия, между другото — каза тя и се усмихна. — Ще ви оставя да се оправите. Когато сте готов, изпратете някой от робите да ме уведоми. Аз ще бъда в господарската стая. По-добре да решим какво да правим по-нататък. Искате ли първо да поспите?

— Не, но няма да откажа малко храна.

Тя кимна.

— Ще го уредя.

 

 

Когато се разбуди от дрямката, Денил огледа каютата. Откъм леглото на Тайенд се разнасяше тихо похъркване. Подмятането на кораба продължаваше, но поне от известно време бе спрял да трепери и да стене. Денил нямаше представа колко време беше минало. Подозираше, че са повече от няколко дни.

Той чу тежки стъпки и осъзна, че точно това го е събудило. Вратата на каютата се отвори. Ачати се спря на прага, после пусна касата на вратата, залитна и се улови за ръба на леглото. После пропълзя върху него и се отпусна с лице надолу.

Денил стана от стола и се приближи до сачаканеца.

— Добре ли си? — попита той.

Ачати изстена и въздъхна.

— Да. Просто съм… уморен. — Той се претърколи по гръб с голямо усилие. — Бурята премина. Ако искаш, излез да погледнеш.

Денил излезе от каютата и затвори вратата зад гърба си. Изкачи се по късото стълбище, което водеше към палубата, вдигна люка и слънчевата светлина го заля. Наблизо стояха няколко роби с отпуснати рамене, които се бяха вкопчили във въжетата и перилата, сякаш бяха твърде слаби, за да се задържат на крака.

Капитанът седеше с тъмни сенки под очите и наблюдаваше друг роб, който държеше кормилото. Когато погледът му срещна дениловия, той му кимна. Денил му отвърна. Устните на капитана се разтегнаха в лека усмивка, която веднага изчезна.

Денил огледа кораба, но не забеляза никакви повреди. Обръщайки се назад, магьосникът видя, че небето на югоизток е затрупано с черни облаци. Бурята, която се отдалечава от тях, досети се той.

Съдейки по позицията на слънцето, той предположи, че е ранен следобед. Отдясно се виждаше брегът. Над морето надвисваше ниска, ерозирала скала. Денил прецени височината й. По пътя на север той бе забелязал как скалите ставаха все по-високи и отвесни. Ако можеше по някакъв начин да изчисли размерите й, може би щеше да определи колко далеч се намираха от Арвис.

— Пристигнахме ли?

Денил се обърна изненадано и видя как Тайенд се измъква през люка. Елийнецът изглеждаше изморен и пребледнял, но не толкова изморен, колкото Ачати и не толкова пребледнял, колкото щеше да е, ако Денил не бе изцелил морската му болест по време на бурята.

— Нямам представа — призна си магьосникът.

— Ачати заспа. — Тайенд застана до Денил и се огледа. — Бурята е преминала.

Каза го така, сякаш не очакваше отговор, затова Денил замълча. Двамата стояха и гледаха морето. „В уютно, приятелско мълчание“ — помисли си магьосникът, но установи, че колкото по-дълго продължаваше мълчанието, толкова по-осезаемо усещаше присъствието на Тайенд.

— Как се чувстваш? — попита най-накрая той.

— Не много зле. — Тайенд сви рамене. — Сигурно скоро ще пия пак от лекарството.

— Не е необходимо — увери го Денил.

— Не, всичко е наред. Сънят ще ми дойде добре.

Денил кимна.

— Хареса ли ти пътуването?

Тайенд не отговори и когато Денил се обърна да го погледне, той видя, че елийнецът е свил замислено устни.

— И да, и не — отвърна Тайенд. — Малко съм разочарован, че прекарах толкова много време упоен. Когато стигнахме Дюна, беше по-добре, макар ездата през онзи каньон да беше доста изнервяща. Племената бяха интересни, но ние останахме там само един ден и те разговаряха само с теб.

Денил се намръщи.

— Съжалявам, за което.

— О, не се извинявай. Решението не беше твое.

Двамата отново се умълчаха. Тайенд се обърна с гръб към морето и огледа кораба и брега. После изведнъж погледна към Денил.

— А ти? — попита той. — Взе ли решение?

В гласа му се промъкваха обвинителни нотки. Денил го погледна намръщено. Елийнецът го гледаше остро и не помръдваше. Макар Денил да знаеше, че Тайенд е много по-умен, отколкото понякога показваше поведението му, той внезапно откри, че бившият му любовник изглежда като съвсем различен човек. „По-възрастен човек — помисли си той. — По-зрял човек“.

— Аз знам, Денил — каза тихо Тайенд. — Вие двамата определено сте повече от… приятели. Нима смяташ, че няма да мога да го разбера, след като толкова време живяхме заедно?

Денил погледна встрани, но осъзна, че не го прави, за да прикрие чувството си за вина. А за да не види гнева в очите на Тайенд. Успя да преодолее импулса си да погледне към капитана и робите, за да провери дали са чули нещо, и издигна бариера около двамата с Тайенд, за да заглуши звука от гласовете им.

— Нищо не се е случило.

Тайенд изсумтя отвратено.

— Нима? — рече той. Денил отвърна на погледа му. Тайенд присви очи, след което се усмихна леко. — О, добре. Значи донякъде съм успял да те възпра да правиш глупости.

— Значи наистина си се опитвал да ни разделиш! — обвини го Денил. — Помислих си, че може да ревнуваш, но това…

— Това няма нищо общо с ревността — изсъска Тайенд. — Той е сачаканец. Атаки. Черен магьосник.

— Нима смяташ, че не съм го забелязал?

— Да — отвърна Тайенд със сериозно лице. — Защото иначе трябваше да избирам между това дали си изкуфял, заслепен от любов или се превръщаш в предател. За първите две нямам доказателства, което ме поставя в много неловко положение като посланик.

— Не съм предател — отвърна Денил. — Доколкото си спомням, любовникът-чужденец не означава предателство, иначе никога нямаше да си легна с теб.

Тайенд скръсти ръце.

— Това е различно. Нашите земи са съюзници. Сачака е…

Денил повдигна вежди.

— Врагът? Тя винаги ще си остане враг, ако не спрем да се отнасяме към нея по този начин.

— Но никога няма да ни стане съюзник, докато сачаканците като Ачати продължават да имат роби и да използват черна магия. — Тайенд присви очи. — Не ми казвай, че си променил мнението си по този въпрос.

Денил поклати глава.

— Разбира се, че не.

— Добре. Защото аз те наблюдавам, посланик Денил. В мига, когато се превърнеш в сачаканец, аз ще разбера. — Тайенд му обърна гръб и тръгна към люка, принуждавайки Денил да свали бързо бариерата против подслушване. — Сега вече ще си поспя както трябва.

Когато люкът се затвори над главата му, Денил се обърна и отново зарея поглед над морето.

„Да се превърна в сачаканец. Абсурд“.

Но както често се бе случвало след разговорите с Тайенд, той усети как в него покълват семената на съмнението. Ами ако наистина беше така? Ачати ли бе причината? Или просто бе свикнал твърде бързо с начина на живот на сачаканците?

„В такъв случай няма защо да се тревожа. Щом се върнем в Дома на Гилдията, животът ни ще потече в нормалното си русло“.