Труди Канаван
Отстъпница (26)

Глава 24
Среща

Конете, които яздеха по стръмния склон, бяха дребни, здрави същества. Денил беше сигурен, че ако животното му нямаше толкова широк гръб, краката му щяха да се влачат по земята. Добичетата не носеха често хора, защото Дюна — или другите по-сушави райони — бяха рядко посещавани. Бяха свикнали повече на товарите с храна и други стоки.

Каретите бяха твърде широки за тесния път, който криволичеше и завиваше под най-невъзможни ъгли. Високата стена на склона беше толкова близо, че ботушът на Денил от време на време се отъркваше в скалата. Другият му ботуш се поклащаше над почти отвесната урва, която се спускаше под пътя.

Макар да не се страхуваше от високото, той установи, че непрекъснатата заплаха, която се излъчваше от пропастта, го държеше нащрек. Ачати като че ли стискаше зъби и се стараеше да не отмества поглед от пътя. Тайенд, от друга страна, изобщо не изглеждаше притеснен, въпреки че не можеше да разчита на помощта на магията, ако конят му се подхлъзне.

Единствената полза от опасното пътуване бе гледката.

Пътят започваше някъде от средата на долината. Широкият й край се простираше зад гърбовете им, разделен на полета, осеяни с купчини къщи. Бледа ивица сивкав пясък отделяше раззеленената земя от синия океан. Напред долината се стесняваше и надвисналите скали се сближаваха. Между тях се промъкваше синята лента на потока, която проблясваше под лъчите на слънцето.

Денил погледна напред и видя, че на следващия завой стояха няколко души. Единствените места на пътеката, които бяха достатъчно широки, за да могат пътниците да се разминават, бяха извивките й. Хората, които чакаха, очевидно бяха туземци: слаби, сивокожи и облечени единствено с набедрени превръзки. На раменете си носеха големи торби.

Когато ги приближиха, водачът им извика някакво приветствие. Туземците — сред които нямаше никакви жени — не му отвърнаха нищо и не помръднаха от местата си. Но все пак може би му бяха дали някакъв знак, защото когато водачът се обърна и потегли напред, той се усмихваше. Втори се обърна Ачати, но на лицето му отново бе изписана онази мрачна решителност, която той излъчваше още от началото на изкачването. Когато минаха покрай мъжете, Денил им се усмихна. Те го погледнаха с безизразни лица, без да проявяват нито враждебност, нито приятелско отношение. Той се зачуди дали и те изпитват същото любопитство като него. Дали тези земи са били посещавани и от други киралийци или магьосници от Гилдията?

„Сигурно аз съм първият“.

Той се обърна назад и видя как Тайенд се усмихва. Елийнецът видя, че Денил го гледа, и се ухили.

— Вълнуващо, нали?

Денил не можа да не му се усмихне в отговор. Когато отново се обърна напред, той изпита неочаквана топлота към бившия си любовник. „Той приема живота като едно голямо приключение. Това му качество ми липсва“.

— А и почти стигнахме — додаде Тайенд.

Денил погледна нагоре и видя, че следващата отсечка от пътя е кратка. Сърцето му подскочи, когато видя как водачът им свива вдясно и изчезва. Ачати го последва и после дойде неговият ред.

След като бе прекарал цял ден на седлото, рязката промяна в обкръжението го дезориентира. Внезапно хоризонтът се бе завърнал. Земята пред него бе толкова плоска, че между Денил и линията, където сивата земя се срещаше с небето, нямаше нищо.

„Нищо, освен ужасно много палатки“ — поправи се той и подкара коня си след Ачати. Цветът на временните домове се сливаше с цвета на земята.

— Тук горе е много горещо — каза Тайенд, яздейки до Денил. — Ако тук зимата изглежда така, радвам се, че не дойдохме през лятото.

— Сигурно сме стигнали толкова на север, че сме се изравнили с Лонмар — отвърна Денил. — Разликата между сезоните там не е толкова голяма, както се получава на юг. При Дюна би трябвало да е същото.

Той не добави, че вече приближава краят на деня, и горещината, излъчвана от слънцето, което бе надвиснало ниско над хоризонта, не беше толкова силна, колкото би била по обяд. Също както в Лонмар, и тук въздухът бе сух, но имаше различен вкус.

„Пепел — помисли си той. Тя се набиваше в лицето му, по-фина от пясъка, който се промушваше навсякъде в Лонмар. — Чудя се дали тук имат същите ужасни прашни бури“.

Последните палатки се намираха на стотина крачки от пропастта. Когато конниците се приближиха, туземците се спряха и ги зяпнаха. Водачът им извика някакво приветствие, после спря коня си на десетина крачки от събралите се хора.

— Тези хора искат да говорят с племето — каза той с нисък, почтителен тон. — Кой носи Гласа?

Двама от мъжете посочиха един проход между палатките. Водачът им благодари и подкара коня си към отвора. Ачати, Денил и Тайенд го последваха. На всеки десетина палатки водачът спираше и повтаряше въпроса си и винаги го упътваха в посоката, указана им от първите туземци. Скоро бяха оградени от палатки от всички страни. Денил не можеше да различи къде свършва лагерът. Някои от палатките изглеждаха износени и здраво кърпени. Други бяха по нови. Всичките бяха покрити със сивкава прах. Еднакви по размери, те като че ли даваха подслон на големи семейства — от малки деца до сбръчкани старци. Всички останали бяха заети с нещо — готвене, шиене, плетене, рязане на месо, миене, ремонтиране на палатките — но работеха бавно и монотонно. Някои спираха да погледна към минаващите странници. Други продължаваха работата си, без да им обръщат никакво внимание.

Зад тях се беше събрала малка тълпа от деца и ги следваше неотлъчно. Постепенно броят им се увеличи, но макар хлапетата да се кискаха, разговаряха и сочеха с пръсти, те не бяха нито шумни, нито груби.

Когато намериха онова, което търсеха, слънцето вече се беше спуснало ниско над хоризонта. Пред една палатка, която изглеждаше по-необичайна от останалите, върху постлано на земята одеяло седяха група възрастни мъже, подвили нозе под себе си.

— Тези хора са дошли да говорят на племето — каза им водачът и посочи Ачати, Денил и Тайенд. — Те искат да зададат въпроси. Кой носи Гласа? Кой може да отговори на въпросите?

— Днес ние сме Гласа — отвърна един от възрастните мъже. Той се изправи, отмествайки поглед от водача, който слизаше от коня си, към Ачати, Денил и Тайенд, които го последваха. — Кой задава въпросите?

Водачът се обърна и посочи Ачати.

— Представи се — каза тихо той. — Само ти, не спътниците ти. Ачати пристъпи напред.

— Аз съм ашаки Ачати — каза той. — Съветник на крал Амакира и придружител на… тези мъже.

Денил пристъпи напред, застана до него и наведе глава по киралийски обичай.

— Аз съм посланик Денил от Магьосническата гилдия на Киралия.

Тайенд го последва с изтънчен поклон.

— Аз съм посланикът на Елийн Тайенд. За мен е чест.

Старецът се спогледа с другарите си и кимна. Те се отдръпнаха встрани, за да разширят кръга.

— Седнете — покани ги той.

— Донесохме дарове — каза Ачати. Той отиде до дисагите на коня си, извади някакъв пакет, върна се и седна в средата на кръга.

— Познаваш обичаите ни — отбеляза говорещият. — И ги спазваш. — Последното бе казано с лека изненада. Единият от възрастните мъже протегна ръка към пакета и го отвори. Вътре имаше изкусно изработени ножове, кутия със стъклени лещи, руло качествена хартия и комплект писалка с мастило. Възрастните мъже изхъмкаха доволно. Очевидно им бе известно за какво се използват предметите, макар да не се намираха често у туземците. Говорителят кимна.

— Задай въпросите си. Знай, че може да не ти отговорим веднага. Може изобщо да не отговорим.

Ачати погледна към Денил и кимна. Магьосникът прехвърли през ума си обръщенията, които бе обмислял по пътя за насам и заговори.

— Преди много години се захванах с една задача — започна той. — Да напиша история на магията. Търсих отговорите на много въпроси, свързани с древни и съвременни събития и… — той въздъхна, — отговорите доведоха до още въпроси.

Неколцина от възрастните мъже се усмихнаха на думите му.

— Най-озадачаващото откритие, което направих бе, че преди стотици години моят народ е притежавал нещо, наречено хранилищен камък. Той е бил съхраняван в Арвис, докато един магьосник, от алчност или от лудост, не го откраднал. Архивите от онова време предполагат, че го е използвал, може би в схватка с преследвачите му, може би по погрешка, може би умишлено, за да създаде пустошта, която граничи с планината между Сачака и Киралия.

Всички възрастни мъже кимаха.

— Знаем за пустошта — каза водачът им.

— Въпросите ми са… какво представлява хранилищният камък? Има ли още като него? Съществува ли все още познанието за създаването им? Ако да, как може една земя да се предпази при използването му?

Говорещият се засмя.

— Имаш много въпроси.

— Да — съгласи се Денил. — Трябва ли да ги огранича?

— Можеш да питаш колкото искаш.

— Аха, добре. — Денил се усмихна с благодарност. — Имам още много. Общо взето ме интересуват магическите кристали. Не тайната на създаването им, разбира се. Но за мен това е нов вид магия. Какво могат да правят те? Какви са ограниченията им? Един следотърсач от племето Дюна, на име Унх, ми каза, че Изменниците са откраднали от вас част от познанието. Какво знаят те?

Възрастният мъж погледна към Ачати.

— Ти също искаш да знаеш отговора на този въпрос.

Ачати кимна.

— Разбира се. Но ако желаете да разговаряте с Денил насаме, аз ще си тръгна.

Възрастният мъж повдигна вежди. После огледа един по един другарите си. Денил не забеляза никакъв сигнал от тяхна страна, но все пак по някакъв начин бяха успели да предадат чувствата си. След като огледа всичките, мъжът се обърна към Денил.

— Това ли са всичките ти въпроси?

Денил кимна и се усмихна накриво.

— Освен ако отговорите им не породят нови въпроси.

— Трябва да обсъдим и да решим какви отговори можем да ти дадем — отвърна мъжът. — А някои отговори могат да бъдат дадени само от Пазителя на знанието, който може да не се съгласи да разговаря с теб. Тук има палатка за гости, където можете да преспите, докато чакате.

Денил погледна към Ачати, който кимна.

— За нас ще бъде чест. И сме ви много благодарни — отвърна им магьосникът.

Възрастният мъж извика нещо и от палатката излезе забързано един млад човек.

— Ган ще ви отведе там — каза говорещият, сочейки новодошлия.

Ачати, Денил и Тайенд се изправиха и последваха водача, който тръгна между гората от палатки.

 

 

Късното следобедно слънце огряваше градините на Гилдията със студена светлина. Дървета и храсти хвърляха плътни сенки и Сония малко трудно успя да открие пейка, която все още да е на светло. За щастие в градината нямаше много магьосници, тъй като въздухът все още носеше в себе си зимния хлад. Студенината на дървената пейка проникваше през мантията й.

От разговора й с Дориен бяха минали два дни. Предишните вечери тя пристигаше по-късно в болницата, за да избегне срещата си с него. Знаеше, че това е постъпка на страхливец.

„Но аз все още не съм решила какво да му кажа. — Сония знаеше, че трябва да му обясни, че между тях може да има само приятелство. — Но той веднага ще извърти думите ми. «Може да има е различно от ще има» — Щеше да я накара да му каже направо, че не изпитва към него чувствата, които той изпитва към нея. — А ако му го кажа, той ще усети неувереността и съмнението ми“.

Когато се замисли върху това, тя отново почувства предателския копнеж, но не беше съвсем сигурна кое го е породило. „Дали просто се нуждая от другар? От някой, при когото да се прибера у дома?“ Или просто копнееше за физически контакт?

„А продължавам да твърдя пред Ротан, че не искам съпруг. И все пак… не искам“.

За подобна връзка компанията и желанието не бяха достатъчни. Трябваше да има и любов. Романтична любов. „И тук вече залитам. Обичам ли Дориен? Не знам. А ако го обичах, щях да го знам със сигурност. Може би при възрастните хора това не е толкова очевидно“.

Другата съставка, която според нея бе от изключително значение, бе уважението, и това я притесняваше най-силно. „Дориен е женен. Щом изневерява на Алина с мен, аз ще изгубя уважението си към него. И към себе си“.

Когато си представи как му казва тези думи, тя се изпълни с такова нежелание, че започна да се съмнява със собствените си съмнения. Как може да не съм сигурна, че го обичам и същевременно да не искам да сложа край на всяка възможност между нас да разцъфне любов?

„Колко ми се иска да можех да поговоря с Ротан за това“. Сония знаеше, че той няма да одобри. В същото време щеше да намекне, че тя е виновна за пропуснатия шанс с Дориен. Щеше да се разстрои, че синът му и Алина не се разбират. „Иска ми се Дориен просто да се върне заедно с жена си в селото — помисли си тя и веднага я изпълни вина. — Поне Алина ще е по-щастлива. След известно време и Дориен ще се почувства така. Винаги е смятал, че принадлежи на онова място“.

Но пък свикна с градския живот невероятно бързо. Може би не беше свързан толкова силно с провинцията, както винаги бе твърдял. Което бе добре за нея, защото отчаяно се нуждаеше от помощта му в залавянето на Скелин.

„Дали е така? По-голямата част от работата върши Сери. Двама магьосници никога не биха могли да се сравняват с шпионската мрежа на един Крадец. Но все пак имам нужда от някой, който да ми помогне в залавянето на Скелин — особено сега, след като Лорандра избяга. Не мога да позволя между мен и Дориен да се случи нещо, което ще попречи на залавянето на отстъпниците“.

А отбягването му щеше да доведе точно до това.

Сенките се бяха удължили дотолкова, че вече само раменете й бяха огрявани от слънцето. Тя въздъхна, изправи се и тръгна към пътеката, която минаваше покрай Университета. „По-добре да сложа край на това“. Стигна до нея и зави към предната част на сградата. Ако тръгнеше сега, до началото на смяната й щеше да има час или два. Достатъчно време, за да се разберат.

Очакването на каретата и пътуването до болницата й се сториха по-продължителни от обичайното. Докато вървеше по коридора към стаята, в която работеше Дориен, сърцето й биеше силно. Тя почука и си пое дълбоко дъх, когато вратата се отвори.

— Черна магьоснице Сония — неочаквано се разнесе глас зад гърба й. Тя зърна лицето на Дориен — върху него бяха изписани едновременно надежда и вина — и се обърна да види кой я търси. Беше един млад лечител — срамежлив лонмарец, който бе решил след завършването на Университета да натрупа известен опит, работейки сред обикновените хора, преди да се завърне у дома.

— Да?

Мъжът се поклони, подаде й сгънат лист хартия, запечатан с восък, изчерви се и бързо се отдалечи.

Сония счупи печата и отвори писмото. Тялото й се напрегна в очакване, когато прочете инструкциите на Сери, макар досега всички подобни съобщения да бяха донасяли само разочарования. Тя се обърна към Дориен, който я погледна замислено.

— Работата ти тук приключи за днес — каза му тя. — Но по-добре прати съобщение на Алина, в което да й се извиниш за пропуснатата вечеря. Чака ни работа в града.

— Изчакай тук.

 

 

Колкото и нисък, и слаб да бе мъжът, изпратен от Крадеца Енка да ги отведе до мястото на срещата, той бе толкова хладнокръвен и ефикасен, че плашеше Лилия повече от едрия телохранител на Сери.

„В него има нещо, което ме притеснява — помисли си тя. — Предполагам, че изпълнява всичко, което му каже шефът му, без да изпитва някакви угризения. Абсолютно всичко“.

Той отведе нея, Аний, Сери и Гол до един полуразрушен празен склад до слабо използван кей на пристанището. Аний я успокои, че на дискретно разстояние ги следват още от хората на Сери. Те щяха да си намерят скрити местенца, откъдето да ги наблюдават и откъдето можеха да изскочат бързо, ако Сери им даде сигнал за помощ.

— А ние къде да застанем? — попита Аний и погледна нагоре. — Жалко, че не можем да се качим там.

Лилия проследи погледа й. Скелето на склада беше оголено и масивните греди изглеждаха достатъчно здрави, за да издържат още дълго време. Някога на края на сградата бе имало мецанин с ред прозорци, но дюшемето отдавна бе изгнило или разграбено. Тя разбра защо Аний го бе избрала за добра наблюдателна позиция. Прозорците гледаха към останалата част от дока.

През прозорците прозираше лунна светлина, която пречеше да се видят детайлите по стените. Лилия заслони очи с ръка и огледа една от големите греди.

— Смяташ ли, че ще можем да се задържим на онази греда? — попита тя.

Аний се приближи и сви рамене.

— С лекота. — Тя погледна към Сери и Гол. — Ами вие двамата?

Сери я погледна и се усмихна.

— Мисля, че ще се справя. Гол?

— Сигурно. Но как ще се качим върху нея?

— Лесно, с помощта на Лилия — каза Аний.

Лилия погледна към Гол и прикри усмивката си. Не за пръв път бе долавяла лекото съперничество между тях. Тя последва Аний до стената с прозорците. Жената се обърна към нея и я улови за ръцете.

— Направи каквото трябва, Лилия.

Момичето създаде магически диск под краката им и ги издигна до гредата. Аний стъпи върху нея и се ухили. Лилия отново се спусна долу.

Сери леко повдигна рамене и я улови за ръцете. Тя го издигна до гредата, изчака го да се улови за рамката на един от прозорците, и чак тогава се спусна долу.

Гол ги гледаше с ококорени очи. Той разпери ръце и отстъпи назад.

— Аз няма да…

— Качвай се, Гол — нареди му рязко Сери. Лилия погледна нагоре. Крадецът надничаше навън през прозореца.

Тя чу приближаващите се стъпки на Гол и се обърна към него. Той отново се поколеба. Отвън се разнесоха стъпки.

— Веднага — изсъска Сери.

Някой идваше.

Лилия пристъпи напред, сграбчи Гол за ръцете, надявайки се, че той няма да извика възмутено или от страх. После и двамата се издигнаха нагоре. За щастие той само тихо изскимтя от изненада. Лилия го отнесе към гредата, на място, където имаше за какво да се хване, и той веднага се вкопчи в него.

След като момичето също стъпи на гредата, то разшири диска така, че да образува бариера около тях, като се погрижи да я направи невидима.

Вратата се отвори. В помещението влязоха трима мъже.

— Тишина — каза единият. — Пантите са смазвани.

— За тази или за друга среща?

Никой не отговори и тримата започнаха да оглеждат склада. Единият погледна нагоре към прозорците, но като че ли не видя никого. „Сигурно е заслепен от лунната светлина, също като нас“.

Мъжете излязоха навън. Лилия тихо въздъхна и се придвижи до прозореца. Отворът отдавна бе изгубил и стъклото, и рамката му. Тя надникна навън и онова, което видя, накара сърцето й да спре.

До кея стоеше закотвена рибарска лодка. Тримата мъже, които бяха проверили склада, вървяха към две двойки хора. Първата се състоеше от слаб старец, който сигурно беше Енка, защото до него стоеше мъжът, който ги бе довел дотук.

Другата двойка се състоеше от доста дебел, добре облечен мъж и слаба жена, която, ако не друго, бе по-красива на лунна светлина, отколкото през деня. Когато Лилия се вгледа в нея, сърцето й замря.

„Наки! Най-после я открих!“

Зад двете двойки стояха други мъже. Тя не можеше да разбере дали са от хората на Енка или на Крадеца на Наки.

„Няма значение — помисли си тя. — Те не са магьосници. Не могат да ме спрат“. Лилия стъпи върху перваза на прозореца, но се поколеба.

— Давай — прошепна глас до нея. Тя се обърна и видя, че Аний също се е приближила до прозореца. — Сери каза да не забравиш да запазиш Енка и помощника му.

Лилия кимна с благодарност, после изпрати два лъча магия, които да обградят съюзниците на Сери и Наки. След това се спусна от перваза и пристъпи напред.

Хората отвън не забелязаха спускането й на земята, но Наки се огледа, усещайки бариерата, която се сблъска с нейната. „О, добре — помисли си Лилия. — Значи може да се защити“. Тя спусна щита. Но въпреки това тя бе усетила нещо в Наки, което я притесняваше. Лилия тръгна към събралите се хора, полускрита зад тримата мъже, които бяха огледали склада.

— Тук има друг магьосник — каза Наки с предупредителен тон.

Всички започнаха да се оглеждат и веднага забелязаха Лилия. Тримата мъже отстъпиха уплашено встрани и момичето мина между тях.

— Наки — каза Лилия и се усмихна. Приятелката й я гледаше изненадано. — Толкова се радвам да те видя. В какво си се забъркала този път?

— Лилия. — За голямо облекчение на Лилия, в гласа на Наки не се долавяха омраза или обвинение. — Защо си тук?

— За да ти помогна.

Наки изпрати лек проблясък светлина през бариерата си.

— Както можеш сама да видиш, нямам нужда от помощта ти.

Лилия погледна приятелката си и осъзна какво я беше притеснявало. „Тя е права. Наистина няма нужда от помощта ми. Тя има магията си. Някак си тя или някой друг е премахнал блокадата. Това е странното в бариерата й — тя не би трябвало да може да я вдигне“. В този миг тя осъзна значението на думите на приятелката си.

Наки не искаше да бъде спасявана.

„Изглежда доволна, че работи за Крадец. Всъщност сигурно умишлено е изчезнала. Освен ако…?“. В този момент Лилия направи нещо рисковано. Тя използва мисловното общуване, колкото се може по-внимателно, за да не я чуят от Гилдията.

— Да не би да те изнудват?

Наки се засмя.

— Не, глупачко. Планирах това от самото начало: да се махна от Гилдията, нейните правила и задушаващи закони и да правя каквото си искам.

Сега погледът й бе изпълнен с омраза. Лилия усети познатото чувство за вина, но устоя на желанието си да извърне поглед. „Аз не съм убила баща й — каза си момичето. — Тя няма причина да ме мрази. Но несигурността не я напускаше. Наки очевидно не искаше да бъде спасявана. — Какво да правя сега?“

Наки бе нарушила закона — но тя го знаеше. Това нямаше да може да я убеди да се върне в Гилдията. Но може би ако научеше, че Скелин е по петите й, щеше да промени намеренията си. Тя се нуждаеше от защитата на Гилдията. Освен ако… ами ако Наки с удоволствие би сменила работодателя си Крадец? Лилия разбра, че трябва да подходи по друг начин. Който би бил по-подходящ за природата на Наки.

— Наистина ли си свободна? — попита тя и погледна многозначително Крадеца.

Наки се усмихна. Очевидно бе очаквала този въпрос.

— Толкова, колкото ми се иска. По-свободна съм, отколкото щях да бъда в Гилдията.

— Но за колко време? — попита Лилия. — Едни хора са тръгнали по петите ти. Не са от Гилдията. Могъщи магьосници–отстъпници.

— Страхотно. — Наки сви рамене. — Значи ще седнем на по питие и ще си разказваме истории.

— Те не търсят разговори — каза й Лилия, раздразнена от отказа на Нани да разбере надвисналата опасност. — Ще те принудят да им разкажеш какво е написано в книгата и след това ще те убият.

Наки се намръщи.

— Книгата ли? — Откъм склада се разнесе пронизително изсвистяване и момичето погледна натам, преди да се обърне към Лилия. — О, имаш предвид черната магия? Наистина ли вярваш, че ще ги науча на това?

Върху бариерата, която Лилия бе издигнала около съюзниците на Сери, започнаха да се сипят удари. Тя се обърна и видя, че Крадецът и другарят му се опитват да преминат бариерата. След това видя, че дебелият Крадец и хората му се изтеглят към рибарската лодка. С надеждата, че не е останал никой, който да нарани приятелите на Сери, тя свали щита. Наки се приближаваше към нея. Сенките придаваха на усмивката й зловещ оттенък.

— Знаеш ли… — Тя килна глава настрани и на лицето се изписа замислено изражение, — … при подходящата цена работата с отстъпници може и да се окаже интересна.

Тя се намираше само на няколко крачки от Лилия. Погледът й бе хищнически и опасен. Лилия отстъпи назад и подсили бариерата си.

— Няма да го направиш.

— Разбира се, че няма. Това ще е глупава постъпка, нали? Ще си създам потенциални врагове, силни почти колкото мен.

— Могъщи като… — Лилия отстъпи назад. — Онази нощ ти си научила черната магия!

— Не. — Красивата уста на Наки се разтегли в грозна, самодоволна усмивка. — Научих се още преди да се запознаем.

Тя разпери пръсти и запрати магическа светкавица към щита на Лилия. Това не бе предпазливият удар от часовете по Воински изкуства. Той накара Лилия да отстъпи назад и отчаяно да влее невероятно количество енергия в бариерата си. „Трябва да отвърна на удара“. Тя си припомни уроците. Бариерата отнемаше повече сила от ударите. Ако двама противници са равни по сила, онзи, който поддържа по-мощен щит, ще падне пръв. „Но това е Наки. Ами ако я нараня? Ами ако я убия?“

Очевидно Наки не се измъчваше от подобни съмнения. Думите й отекнаха в съзнанието на Лилия. „Научих се още преди да се запознаем“. Това означаваше, че Наки е знаела, че инструкциите в книгата ще свършат работа. Знаела бе, че ще съсипе живота на Лилия. При тази мисъл сърцето й замря. Защо й бе на Наки да постъпва така? За да сподели престъплението с някой друг? Което означаваше, че Лилия не бе единственият човек в къщата, владеещ черната магия в нощта, когато лорд Лейдън бе убит. „Но тя едва ли би убила собствения си баща…“

Кой друг би могъл да е тогава? Внезапно Лилия разбра, че трябва със сигурност да узнае какво се е случило — и единственият начин да го направи бе да се погрижи Наки да бъде заловена, за да може Черната магьосница Сония да разчете съзнанието й. „Или пък аз. Аз бих могла да го разчета“.

Единственият й шанс бе да отвърне на удара. Внимателно. Ако Наки умреше, Лилия никога нямаше да научи истината. Затова тя запрати енергиен заряд по Наки. В началото ударите й бяха незначителни, в сравнение с тези на приятелката й, и другото момиче се разсмя, но Лилия установи, че постепенно свиква да използва толкова много магия. Дарите на Наки бяха небрежни, което накара Лилия да настръхне.

„Щом владее черната магия от толкова време, дали се е подсилвала? Аз нито веднъж не съм използвала черна магия. И разполагам единствено с природната си енергия, а и доста левитирах…“

След тази мисъл Лилия усети как я връхлита паника. Тя се опита да я прогони. Макар да усещаше, че трепери цялата, тя успяваше да нанася точни удари и да поддържа щита си. Донякъде й се струваше забавно, че Наки, която бе най-добра по Воински умения, не се опитва да използва номера или смели трикове, но веселието й изчезна в мига, когато осъзна, че просто не й се налага. Искаше да приключи с това колкото се може по-бързо.

Лилия се пресегна за сила и изведнъж установи, че източникът й е изчерпан. Тя ужасено ахна, когато щитът се сгромоляса и стисна очи в очакване на удара, който щеше да я убие. Наки нададе триумфиращ крясък, но удар не последва. За огромно облекчение на Лилия момичето спря да нанася удари и тръгна към нея.

— Не си черпила магия, нали? — попита Наки, като се пресегна и хвана Лилия за ръката. После поклати глава. — През цялото време си била свободна и не си черпила сила. Винаги си била толкова глупава и наивна. — Наки рязко завъртя Лилия и изви ръката й зад гърба. Момичето изпъшка от рязката болка, която прониза рамото й.

— Щом си толкова умна, защо работиш за Крадец? — отвърна Лилия. — Защо той не работи за теб?

Наки се засмя тихо.

— О, аз просто още уча занаята.

Тя помръдна и нещо студено и остро докосна врата на Лилия. С крайчеца на окото си момичето видя острието на нож. Полазиха я ледени тръпки, когато осъзна какво възнамерява да направи Наки, след което усети дълбока болка в гърдите. „Все пак възнамерява да ме убие. През цялото време се надявах, че се е забъркала в някой от щурите си планове. Че просто проявява безразсъдство и не иска наистина да ме убие. Но тя не ме обича. Сигурно никога не ме е обичала. Наки е права. Аз съм глупачка…“

В този миг Наки блъсна Лилия напред и я пусна. Лилия чу изпукване, залитна напред, изгуби равновесие и падна на земята.

Някъде наблизо се чу ругатня.

Разнесоха се викове, чу се тропот на бягащи крака. Лилия се огледа и видя Аний, Гол и Сери да тичат към нея. От другата страна се приближаваше магьосник с развяваща се черна мантия. Сония?

Черната магьосница притича покрай Лилия, без да я поглежда. Когато се обърна, Лилия видя как Сония се отпуска на колене до Наки, която лежеше на кея, и повдига главата на момичето. Която бе извита под странен ъгъл.

Докато Лилия гледаше, главата бавно се върна в естественото си положение и лицето на Наки възстанови цвета си. Момичето изстена и отвори очи. Видя Сония и отново изстена.

— Да. Аз. — Облекчението от лицето на Сония се изгуби, заменено от мръщене. Тя се изправи. — Може би няма да искаш да ми благодариш за това, че ти спасих живота.

Наки седна и разтърка врата си.

— Че защо да го правя? Едва не ме уби.

Сония я погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но промени намеренията си. Хвана Наки за ръката, изправи я на крака и се обърна към Лилия.

— Сери ме увери, че доброволно ще се върнеш в Гилдията.

— Да — отвърна Лилия. — След като вече я намерих.

Аний протегна ръка и помогна на Лилия да се изправи.

— Имаш ли нещо наранено? — промърмори тя.

— Само гордостта ми.

— И сърцето ти, мисля.

Лилия погледна към Аний, която я погледна многозначително, преди да отстъпи назад.

— Така. Предполагам, че сега се връщаш в Гилдията. Наминавай от време на време. Винаги си добре дошла.

Лилия потрепна.

— Мисля, че едва ли ще имам възможността да посещавам, когото и да било.

Усмивката на Аний се стопи.

— Ами тогава… значи ние ще трябва да дойдем.

Сония погледна замислено момичетата, после се обърна към Сери.

— Двамата с теб трябва да си поговорим.

Той се усмихна.

— Винаги съм на разположение. С удоволствие ще изчакам, докато се отървеш от товара си и съм сигурен, че Гилдията с нетърпение очаква да си я прибере колкото се може по-бързо. — Той махна с ръка към Наки.

Сония го погледна безизразно.

— Значи друг път.

Той кимна, отстъпи назад и й помаха с ръка.

— Значи, довиждане.

Когато Черната магьосница се отдалечи, Аний потупа Лилия по рамото.

— Дано се държат добре с теб, защото иначе сама ще дойда да те измъкна.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Лилия, макар да не бе съвсем сигурна в думите си.

След като тя отиде при Сония, Наки и другите магьосници, Сери, Гол и Аний тръгнаха към склада. Внезапно й хрумна нещо. Лилия беше оставила тримата върху гредата, така че…

— Как успя да слезеш от гредата? — извика й тя.

Аний се поколеба, обърна се назад и се ухили.

— Със същите огромни усилия и ругатни като останалите. — После се изгуби в сенките, оставяйки Лилия да се чуди дали някой ден отново ще види спасителката си.