Труди Канаван
Отстъпница (24)

Глава 22
Добра компания

Нещо подразни сетивата на Лоркин. Той не му обърна внимание, но усещането се завърна и накара кожата му да настръхне. Намесата бе дразнеща, но той я прие и както го бяха научили, внимателно отдръпна съзнанието си от растящия скъпоценен камък.

Когато усещането за реалност отново се завърна, той отвори очи и огледа пещерата в търсене на дразнителя. Не бяха камъкотворците, които бяха насядали наоколо. Те се оглеждаха също като него. Почти със сигурност не бяха и двамата магьосници, които стояха до вратата, макар Стойките им да показваха, че досега бяха разговаряли. Още преди няколко дни Лоркин се бе научил да блокира разговорите, които се водеха наблизо.

Той се ослуша и осъзна, че чува слаб, нисък звук. В същото време усети вибрация с краката и ръцете си.

Внезапно сърцето му заби ускорено и той бързо издигна силен щит около себе си.

„Трус — помисли си той. — Чудя се колко ли е зле“.

Очевидно не чак толкова, че да накара магьосниците да напуснат града, отбеляза си той. Дали евакуираха немагьосниците? Последния път, когато бе видял долината отвън, тя бе покрита с дебело одеяло от сняг. При мисълта какво би могло да се случи, ако целият град се срути и остави хиляди хора навън на студа, го побиха тръпки.

Градът бе оцелял в продължение на стотици години само с няколко срутвания. Това не означаваше, че никога няма да последва силен трус, който да го унищожи, но поне го успокояваше донякъде, че вероятността да се наложи да си прокопава път навън от дълбоките тунели под планината е сравнително малка.

„И все пак тук има хора, които смятат, че Изменниците трябва да напуснат Убежището“.

Лоркин огледа стаята. Стените проблясваха с отразената от кристалите светлина. Тези проблясъци вече не представляваха загадка за него. Той знаеше какво е предназначението на всяка ивица — каква магическа задача е обучена да изпълнява.

Създаваха се два типа камъни: щамповани и енергийни. Върху щампованите просто се отпечатваше моделът на магията. Ползвателите им изпращаха енергия към тях и камъните я трансформираха в нещо с физическа форма: сила, топлина, светлина и множество познати комбинации. Интензивността на излъчването се определяше от вложената в камъка магия. Точно това използваха и магьосниците, когато насочваха магията си навън, така че щампованите камъни нямаше да са им от особена полза, освен ако все още не са усвоили добре определена задача или просто не се справят добре с нея. Щампованите камъни не бяха от полза и за немагьосниците, тъй като те нямаха магия, която да насочват навън.

„Бързо се досетих колко полезни могат да бъдат обучените да изцеляват кристали и предполагам, че тази мисъл е хрумнала и на Изменниците. Но като че ли има ограничения в сложността на задачата, в която може да бъде обучен един кристал, така че ако бъдат създадени лечителски камъни, те ще могат да изпълняват само основни процедури“.

Вторият тип камъни — енергийните — бяха далеч по-полезни за магьосниците. Те можеха да бъдат научени да изпълняват същите задачи, но в допълнение към това създателят им можеше да ги зареди с тяхно собствено количество магия. Ала все пак тя се изчерпваше в процеса на използването им. Ако бяха направени добре, камъните можеха да бъдат зареждани повторно. Останалите бяха за еднократно използване. Понякога това се правеше умишлено, ако онова, за което ги използваха, водеше до тяхното унищожение, но повечето енергийни камъни бяха направени така, че да се презареждат.

„Което е много подобно на начина, по който Гилдията поддържа Арената и много други магически подсилени сгради. Те губят енергията си много бавно, но Арената и бариерата около нея понасят доста удари по време на уроците на воините, затова трябва непрекъснато да бъдат подсилвани“.

Двата вида магия — подсилването на сградите и камъкотворството — си приличаха толкова много, че Лоркин не спираше да се изненадва как Гилдията не се е сетила по-рано за това, докато не му хрумна, че в Киралия няма пещери с естествени кристали. Нито пък можеха да работят с внесени камъни, тъй като докато попаднеха в ръцете на магьосниците под формата на бижута, те вече бяха станали твърде стари, за да могат да бъдат ефективно впечатани.

Другата пречка бе, че архитектът, който бе изобретил метода за подсилването на камъка с магия, бе живял в епоха, когато черната магия е била забранена. Лоркин потръпна, когато си спомни с каква лекота бе възприел методите на черната магия. За по-малко от час той бе нарушил обетите си като магьосник, както и едно вековно табу.

„И накрая останах леко разочарован. Не станах по-силен. Не получих никакви нови умения. Мога само по-лесно да разбирам и да извършвам процеса на камъкотворството — което няма да е от голяма полза за Гилдията, освен ако не се намерят някакви пещери с кристали в Килария или не открият как да ги създават по друг начин“.

Овладяването на черната магия му осигури един по-реалистичен поглед към собствената му магия, силата и уязвимостта му. Той подозираше, че е възможно един кристал да бъде научен да изпълнява някаква задача и без да се използва черна магия, но това щеше да е като да работи със завързани очи — нямаше как да разбере дали го прави както трябва, колко магия може да понесе камъкът и дали е готов за използване.

Лоркин погледна към малкия зелен кристал в ръката си. През по-голямата част от процеса той бе прикрепен към стената и на няколко пъти магьосникът го губеше сред множеството заобикалящи го кристали. След като впечата достатъчно количество от щампата върху него, той го свали от стената и го дообработи на масата.

Това изискваше дълги периоди на пълно съсредоточаване. Сега той вече разбираше защо Тивара бе казала, че не й достига търпението да се занимава с камъкотворство. Говорителката Ханала му беше казала, че създаването на камъни, които излъчват топлина или експлозивна сила, може да бъде опасно, ако творецът изгуби концентрация, вложи твърде много магия в него или камъкът се окаже дефектен. Затова голяма част от камъкотворството се извършваше в отдалечени пещери, в които достъпът беше забранен, освен за поканените от камъкотвореца, който работеше там.

Лоркин създаваше излъчващи светлина камъни. Той се научи и как да ги зарежда с магия, макар процесът да беше по-труден. Беше и по-опасен, защото обучаващият се камъкотворец лесно можеше да влее твърде много енергия или да изгуби концентрация. Лоркин можеше да поиска копиращ камък. Този тип камъни създаваха безброй копия на модела, впечатан в тях — особено онези, които бяха обучени в по-сложна магия. Но говорителката Халана изискваше от учениците си да се научат да работят без помощта на копиращи камъни, за да не свикнат твърде много да им се доверяват.

Вибрациите вече бяха спрели. Лоркин огледа стаята. Останалите камъкотворци се бяха върнали към работата си, навели глави над масите. Той си пое дълбоко дъх и започна да прави упражнение за успокояване на съзнанието. Младият мъж не знаеше дали Изменниците имат подобни упражнения, но най-простичките, на които се беше научил в Университета, сега се оказваха много полезни.

Тъкмо се накани да насочи мислите си към камъка, когато чу някой да произнася името му. Той надигна глава. Към него вървеше Говорителката Халана.

— Как върви, Лоркин? — попита тя, щом стигна до масата му.

— Добре, Говорителко Халана — отвърна той. — Поне още нищо не се е объркало.

Тя се усмихна накриво, с вече добре позната му мрачна усмивка, и вдигна камъка. Лоркин бе забелязал, че всичко, с изключение на най-новите камъкотворци, имаха подобно изпълнено с фатализъм чувство за хумор. Макар тук рядко да се случваха произшествия, все пак ги имаше. В пещерите Лоркин бе видял няколко жестоко белязани жени. Веднъж един от по-новите камъкотворци му каза, че някои от тях работят сами не само за да избягват опасното отвличане на вниманието, но и защото предпочитаха останалите да не виждат белезите им. Някои от жените се хранеха, спяха и работеха непрекъснато във вътрешните пещери, като почти не излизаха от тях.

След като огледа напрегнато камъка, Халана го остави на мястото му.

— Добре се справяш — каза тя. — Малко по-добре от повечето първи камъни. След няколко дни ще можем да го активираме.

Той се усмихна.

— А след това?

Тя улови погледа му, поколеба се за миг, след което сви рамене.

— След това ще те прехвърлим на по-важни задачи. Утре отново ще те проверя.

След тези си думи тя се обърна и отиде при следващия ученик. Лоркин я проследи с поглед, чудейки се какво ли означаваше колебанието й. Като че ли въпросът му я беше изненадал и тя бе предполагала, че той вече е наясно.

„Може би не е мислила толкова напред. Или не е свикнала учениците да питат какво ще учат след това. Или отговорът е твърде очевиден“.

Локрин сви рамене и се обърна към камъка с намерението да помисли по-късно върху това, както все по-често правеше напоследък.

 

 

Лилия използва малко магия, за да затопли водата в кофата. Не смееше да я загрява много, за да не забележат останалите прислужници парата, да не се досетят, че не е ходила в кухнята, за да я затопли на печката, и да не започнат да си задават въпроси за нея. Тя коленичи на пода, потопи парцала във водата и започна да търка.

Вече седмица Лилия живееше в пивницата, спеше под стълбите и се преструваше на чистачка. Дония се беше изненадала от предложението й, докато не научи, че семейството на Лилия са прислужници. Аний беше изчезнала след първата вечеря и когато на следващата сутрин се появи, тя се ядоса при вида на търкащата пода Лилия.

Наложи се момичето доста време да я уговаря да не вдига скандали на Дония.

— Ти си магьосница — каза Аний с нисък глас, за да не я чуят останалите слуги. — Няма значение, че си родена в семейство на прислужници.

— Всъщност не съм магьосница — поне не от Гилдията — посочи Лилия. — Те ме изхвърлиха, забрави ли? Нямам нищо против да се занимавам с това, а и не мога да очаквам да остана безплатно тук.

Аний й разказа за срещата си със Сери. Той се беше съгласил да не съобщава на Гилдията, че Аний е спасила момичето и знае къде се намира. Лилия се разкъсваше от любопитство що за човек е той. Аний имаше ясно определени критерий за добро и зло, и Лилия не можеше да си я представи да работи за някой, който не е съгласен с идеалите й. От онова, което бе научила досега, разбираше, че Сери рискува много, опитвайки се да държи магията далеч от ръцете на престъпния свят. Дония, от друга страна, очевидно го смяташе за по-прагматичен — може би дори безмилостен.

До нея се озова крак в ботуш. Лилия се стресна, подскочи и тихо изписка. Когато вдигна глава нагоре, с облекчение видя, че това е Аний.

— Стресна ме — каза укорително тя и хвърли парцала в кофата. — Не може ли да вдигаш поне малко шум, когато се приближаваш откъм гърба ми?

— Извинявай. — Но на лицето на Аний нямаше капчица съжаление. Тя изглеждаше самодоволна. — Това е част от работата ми. Просто забравям, че го правя. — Младата жена погледна към кофата и мокрия под. — Като че ли се появявам точно навреме. Какво са ти оставили за почистване гостите на Дония?

Лилия се намръщи.

— Не ти трябва да знаеш. И щеше да е навреме, ако се беше появила, преди да се наложи да го чистя.

— Извинявай. Следващия път ще се опитам да дойда по-рано. — Тя се ухили. — Привърши ли? Трябва да отидем на една среща.

Сърцето на Лилия подскочи.

— Със Сери?

— Да. — Аний повдигна вежди. — Изглежда си нетърпелива да го видиш.

Лилия се изправи.

— Само защото по думите ти съдя, че е интересна личност.

— Така ли? Добре, само не му казвай това. — Аний се наведе да вземе кофата, но Лилия я избута настрани с магия.

— Аз съм прислужницата, забрави ли? Ще я оставя, преди да излезем. — Тя взе кофата и забърза надолу. Аний я последва, мърморейки глухо.

Щом кофата бе изплакната и върната при останалите, и Лилия зае едно палто от Дония, Аний надникна през задната врата, за да провери дали някой не ги следи, и я изведе на една малка уличка. Беше много студено и Лилия едва удържа на изкушението да затопли въздуха около тях. На всичкото отгоре започна да вали.

В уличката нямаше никакви хора, но пък беше пълна с боклуци и щайги.

— Трябва да знаеш някои неща — каза й тихо Аний. — Опитвах се да попреча на тази среща по две причини…

Тя млъкна, защото стигнаха до края на уличката и трябваше да се огледа, преди да преминат от другата страна на главната улица и да се шмугнат в поредната тясна алейка.

— Първо, моят работодател също се крие. За него е опасно да се среща с теб. На мен ми се струва, че събирането на две издирвани личности удвоява опасността да бъдат открити. Но е по-безопасно да отведа теб при него, отколкото обратното. Хората, които те търсят, искат да те затворят под ключ. Хората, които търсят него, искат да го убият.

— Скелин иска да го…

— Шшт. Не споменавай името му. Дъждът заглушава гласовете ни, но някои думи привличат повече внимание от останалите. Но… да. — Аний надникна зад ъгъла, после продължи напред. — Той е много влиятелен. — Тя погледна към Лилия. — Най-влиятелният Крадец в града. Има съюзници навсякъде.

— Значи… щом твоят работодател се крие, а най-влиятелният Крадец — който освен това е и магьосник — го преследва, как ще може да ми помогне да намеря Наки?

Аний се спря и се обърна към Лилия.

— Той също има съюзници. Не са много, но на тях може да се разчита. Останалите веднага биха те предали на него.

Лилия погледна към младата жена. Очевидно бе обидила Аний, като бе поставила под въпрос способностите на Сери. „Което ми стига… но нещо ми подсказва, че тя е много по-дълбоко свързана със Сери, отколкото ми разкрива“.

— Ти си му много предана, нали? — отбеляза тя.

Аний си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.

— Да. Мисля, че да. — За миг през лицето й премина замислено изражение, после тя продължи напред.

Лилия осъзна, че дъждът е спрял. За сметка на това вече се сипеше сняг и беше станало още по-студено. Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете си, но бързо съжали за това, защото събралата се на дъното им мръсотия се наби под ноктите й.

— Добре — каза Аний по-скоро на себе си, отколкото на Лилия.

— Надявах се да завали сняг. Той ще задържи хората по домовете им.

— Тя заметна през глава качулката на палтото си.

— А каква е втората причина? — попита Лилия.

Аний се намръщи.

— Втората причина за кое?

— Да попречиш на тази среща.

— О. Да. — Аний се намръщи. — Макар да каза, че няма да го направи, не съм съвсем сигурна, че няма да те предаде.

„На Гилдията“ — довърши изречението наум Лилия.

— Значи си му предана, но не му вярваш.

— О, напротив — увери я Аний. — Готова съм да му поверя живота си. Проблемът е, че не бих му поверила живота на други хора.

— Това не ми прозвуча много успокояващо.

— Осъзнавам го. Но въпреки това трябваше да ти го кажа. Той си е такъв.

В този момент на Лилия й проблесна.

— Крадец?

Аний я погледна и се намръщи.

— Толкова ли съм прозрачна?

Лилия се усмихна.

— Или е това, или аз ставам все по-добра.

— Имаш ли нещо против?

— Не. Вече разбрах, че за да намеря Наки, трябва да работя с разни сенчести типове.

— И аз така си помислих, след като бе готова да се довериш на онази убийца, макар да знаеше коя е.

— Не съм се доверявала на Ло… онази жена — поправи се Лилия. — Възползвах се от възможността, защото не можех да се сетя за друг начин да намеря Наки. — Тя погледна към Аний. — Как можеш да си сигурна, че Сери няма още днес да ме предаде на Гилдията?

Аний се засмя.

— Дадох му добра причина да те задържи.

— Каква е тя?

— Ще те използваме за примамка да хванем Скелин.

Лилия се спъна и спря.

— Ще ме…

— Аний!

На пресечката пред тях се беше появила една жена. Двете се обърнаха към нея. Тя беше висока и много слаба. Стрелна с поглед Лилия, след което се втренчи в Аний.

Аний изруга тихо и тръгна напред.

— Хейла. Следиш ли ме?

Погледът на жената не потрепна.

— Да. Искам да говоря с теб.

Аний скръсти ръце.

— Говори тогава.

Хейла погледна към Лилия.

— Насаме.

Аний въздъхна отиде до ъгъла и се спря.

— Тук е достатъчно насаме.

Жената изглеждаше така, сякаш се канеше да възрази, но после поклати глава и бързо отиде при нея.

Двете започнаха да разговарят тихо. Лилия успя да дочуе само няколко думи. Хейла каза „съжалявам“ няколко пъти. Наблюдавайки лицето на жената, Лилия разчете вина, съжаление и странно, глад. Раменете й се отпуснаха. Ръцете й се движеха бързо, тя дори посегна към Аний, но бързо се дръпна назад.

Аний, от друга страна, изглеждаше спокойна и учтива, но напрежението в стиснатите й зъби и присвитите очи подсказваше, че тя сдържа гнева си. Колкото по-дълго Лилия наблюдаваше Аний, толкова повече се убеждаваше, че вижда още нещо в лицето на спасителката си. Не можеше да разбере дали е надежда или болка. Тогава жената каза нещо, Аний потрепна и разтърси глава.

Жената внезапно я посочи с пръст и каза нещо с нисък глас. Аний се засмя горчиво.

— Ако можеш да го намериш, кажи му, че е копеле. Той знае защо.

Жената се обърна и погледна към Лилия.

— Ами тя? Клиент ли е? Трябва ли да я предупредя да държи вратата си заключена? Или е просто заместител?

— Ами тя не се оказа крадец–предател, пристрастен към роета — изръмжа в отговор Аний.

Хейла се обърна рязко към нея и сви едната си ръка в юмрук, но Аний леко промени позата си и внезапно зае готова за бой стойка. Хейла се сепна и отстъпи назад.

— Курва! — изплю тя и забърза надолу по улицата.

Аний я изпрати с поглед, докато жената не се изгуби от погледа им, след което махна с ръка на Лилия.

— По-добре да си отваряме очите на четири — каза тя. — Може и да ни последва — или да изпрати някой друг да ни следи.

Тя тръгна отново по уличката, после избра един тесен, покрит проход между две сгради, който ги отведе до друга улица.

— Коя беше тя?

— Ако щеш вярвай, стара приятелка. — Аний въздъхна. — Някога бяхме много близки, докато тя не се опита да ме продаде на един от враговете ни, за да си купи роет.

— Какво искаше?

— Пари. Отново.

— Заплаши ли те?

— Да.

— Да ме прощаваш — каза Лилия, — но и ти имаш моя късмет в подбирането на приятелите си.

Аний не се усмихна. Вместо това изглеждаше тъжна и Лилия съжали за думите си.

— Съжалявам.

— Всичко е наред. Приключих с нея — каза Аний и ускори крачка. Лилия изостана назад, но после ускори крачка, за да я настигне.

„Приключих с нея — помисли си тя. — Така казват хората, когато… Чакай малко. Какво извика Хейла? «Трябва ли да я предупредя да държи вратата си заключена? Или е просто заместител?» Това би могло да означава и друго, но…“

Досещайки се за другия скрит смисъл в думите на жената, тя не се сдържа и погледна напред, към водачката си и се замисли. „Може би греша за нея и Сери“. Аний не беше красавица, но бе… впечатляваща. Самоуверена, силна и умна. „Всъщност, ако не беше Наки… не, не си мисли такива неща!“ Защото това не само бе предателство към Наки, но и щеше да попречи на работата й с Аний.

 

 

Пребледнял и разстроен, Тайенд се приближи до Денил и Ачати, които се бяха облегнали на перилата. Тази сутрин той бе решил да вземе само половин доза от лекарството против морска болест, за да не бъде замаян, когато достигнат пристанището. Денил беше напълно уверен, че вечерта Тайенд ще е буден и ще направи всичко възможно двамата с Ачати да не могат да останат насаме. „Не, че това ще ни помогне с нещо, защото Ачати ни предупреди, че следващият ни домакин е… как се изрази той? Осъдителен моралист“.

— Добре дошли в Дюна — обяви Ачати, посочвайки приближаващото се пристанище.

„Инава“ плаваше към широка долина. От едната й страна бяха надвиснали стръмни скали. През средата й минаваше широка, кална река, която се стичаше в морето. Сиво-кафеникавият воден поток навлизаше доста навътре, преди да се смеси със солената вода. Ачати не бе съвсем точен в изказването си. Долината не беше точно началото на земите на племето Дюна. През последните няколко дни корабът бе плавал покрай тях, макар да нямаше точно уговорени граници. Ширналата се пред тях долина бе мястото, където слизаха пристигащите по море посетители и бе най-близкото до столица за племето Дюна.

За разлика от сухата земя и грубите скали, покрай които бяха плавали насам, долината бе покрита с тучна зеленина. Къщите бяха построени върху високи колове; съдейки по петната върху дървото, нивото на водата се вдигаше много над човешки ръст. До някои от тях се стигаше по стълби, а до други водеха груби стълбища, направени от прикрепени един към друг пънове. Групичката колиби се наричаше Ханива, а долината бе известна с името Нагу.

Капитанът извика нещо на робите, които се пръснаха из кораба. Котвата се спусна и платната бяха събрани.

— Не можем да се приближим по-близо — обясни Ачати. — Водата е твърде плитка заради довлечената от наводненията тиня. Понякога се разразяват бури и разнасят натрупаното, но тъй като те сигурно ще разрушат и дока, който ще построим, няма смисъл да поддържаме залива чист чрез магия.

Когато корабът бе завързан здраво, робите спуснаха една малка гребна лодка във водата. Денил, Тайенд и Ачати благодариха на капитана и се спуснаха по въжената стълба в нея. Щом стигнаха брега, изчакаха робите да се върнат на кораба и да натоварят пътническите им сандъци и тръгнаха след тях, докато те носеха багажа им към Ханива.

Градът нямаше улици, а просто широки утъпкани пътеки, а къщите като че ли бяха строени, където им падне — често на групички, свързани чрез тесни пътечки. Очевидно наводнения не се очакваха скоро, предположи Денил, съдейки по растенията, които се отглеждаха край къщите. Те бяха засадени така, че да остане място за огромните дървета, чиито плодове висяха на снопове. Всяко дърво имаше дълго стебло, увенчано отгоре с чадъровидна маса от клони или огромни листа. Първоначално Денил се озадачи при вида на високите шипове, които стърчаха от земята, но после видя как някои от тях са покарали листа и осъзна, че това са млади фиданки. Преди да се разлистят, те влагаха цялата си енергия в израстването, за да могат да избегнат наводненията.

Докато минаваха покрай работещите в полето хора, той забеляза, че кожата и телосложението им представляваха нещо средно между набитите кафеникави фигури на сачаканците и сивкавите слаби фигури на туземците. Денил предположи, че расите са се смесвали през вековете. За туземците от племето Дюна не бе типично да се заселват в градове. Те бяха номади.

„Може би тези хора трябва да се смятат за съвсем различна раса — помисли си той. — Може би трябва да се наричат нагуси или ханивани“.

След като минаха покрай няколко десетки къщи, робите се запътиха към група сгради, които се издигаха самотни в полето. Веднага си личеше, че те са по-различни, въпреки че бяха построени върху колове от същите материали. Разположението им беше симетрично, като къщата в средата бе три пъти по-голяма от домовете на местните, а до построените около нея по-малки сгради се стигаше по кратък път. До централната къща се стигаше по широко стълбище, до което водеше права пътека. Когато робите стигнаха до него, те се спряха и изчакаха Ачати, Денил и Тайенд да се изкачат преди тях.

Изкачването по стълбището промени не само изгледа на града, но и начина, по който го възприемаше Денил. Той видя още къщи и хора в тях, както и работници по полето. Внезапно Ханива му се стори много по-населена и с градски вид.

Появи се един домашен роб, който се хвърли по очи на дървения под.

— Заведи ме при ашаки Вакачи или който говори вместо него, когато отсъства — нареди Ачати.

Мъжът скочи на крака и ги въведе в къщата. Вътрешните стени бяха боядисани в бяло и коридорът ги отведе в една голяма стая. „Също като типичния сачакански дом, с изключение на това, че стените са прави“. В господарската стая ги очакваше един мъж. Кожата му имаше сивкав оттенък, а раменете му бяха тесни, което намекваше за наличието на туземска кръв във вените му.

— Добре дошъл, ашаки Ачати — каза мъжът и след като Ачати му благодари, той се обърна към спътниците му. — Вие трябва да сте посланиците Денил и Тайенд.

— Така е — отвърна Денил. — За нас е чест да отседнем при вас.

Мъжът ги покани да седнат.

— Наредих да поднесат лека вечеря, след което всеки от вас ще бъде отведен в своята обин — една от долепените къщички, които несъмнено сте забелязали при пристигането си. Те са местно изобретение, обикновено се добавят от сина, след като се ожени, или от някой възрастен роднина, след като синът наследи къщата, но също и за да могат да се наглеждат неженените млади мъже и жени.

— Това традиция на Дюна ли е? — попита Тайенд.

Вакачи сви рамене.

— И да, и не. Племето от долината Нагу има своите традиции, които се различават от племето Дюна. Макар да са уседнали и по-цивилизовани от своите братовчеди, те се смятат за по-низши и плащат данък на онези, които живеят на склоновете.

— Възможно ли е някой от тях да е Пазител на знанието? — попита Денил.

Вакачи разпери ръце.

— Не мога да кажа със сигурност. Тъй като Пазителите са скрити от очите на обикновените хора и за положението им не се казва нищо, напълно е възможно тук да живее някой от тях, но никой да не знае за това. — Той се усмихна. — Не, най-добрата ви възможност да се срещнете с някой от тях е да се изкачите на склона и да потърсите сред чистокръвните туземци. Но дори и тогава шансовете ви няма да са много големи. Дюна имат уникалния и изключително ефективен навик да са крайно неотзивчиви.

— И аз така чух и прочетох — отвърна Денил.

Вакачи кимна.

— Въпреки това е възможно чужденците да имат по-голям успех от сачаканците. Уредих ви транспорт до склоновете за утре сутринта. Пътуването ще ви отнеме няколко дни. Междувременно — той махна с ръка към робите, които се тълпяха в стаята, — яжте, почивайте и бъдете добре дошли.