Труди Канаван
Отстъпница (21)

Глава 19
Бегълци

Лоркин отвори очи, видя, че Тивара седи до леглото му, и се усмихна.

Мислех, че не ти е позволено да се виждаш с мен.

Тя улови погледа му и се наведе напред.

— Как се чувстваш?

— Добре. По-добре. Да не би да си стояла тук през цялото време?

Тивара сви рамене и огледа стаята.

— И без това няма какво толкова да правя. — Тя се облегна назад и устните й потръпнаха. — По-добре е, отколкото да гледам канала.

— Радвам се, че мислиш така. — Той се надигна и се протегна, като се сети тъкмо навреме, че е напълно гол под завивките. Погледът й се плъзна по гърдите му и тя повдигна вежди. После се изправи и посочи стола, където бяха оставени чисти панталони и туника.

— По-добре се измий и се облечи. Скоро ще започне процесът срещу Калия, а ти миришеш по-зле и от канала.

Тивара се измъкна от стаята и затвори вратата зад себе си. Лоркин стана от леглото, намери в нишата голям леген с вода и спаржа за търкане, и се възползва от тях. Похитителките му бяха оставили кофа в помещението, но не си бяха правили труда да му помагат да се облекчи, което е доста трудно, когато си с превръзка на очите и завързани зад гърба ръце. Не се изненадваше, че смърди.

След спасяването му енергията му стигна колкото да похапне, да се съблече и да се свлече като мъртъв в леглото. Сега се огледа, чудейки се къде се намира. Стаята беше малка и освен леглото, в нея имаше само още два стола.

Щом се облече, той отвори вратата и примигна изненадано. Коридорът беше пълен с народ. Тивара стоеше до вратата и щом се появи, го хвана под мишница.

— Тъкмо навреме — каза му тя, повеждайки го надясно. Хората се обръщаха след него. Някои изглеждаха приятелски настроени, други — враждебни. Отвличането му от Калия не беше просто обикновен скандал и тъй като посред зима всички прекарваха по-голямата част от времето затворени вътре, процесът сигурно щеше да привлече вниманието на всички.

„Вероятно това ще задълбочи разделението сред Изменниците — помисли си той. — Дано не увеличи проблемите им, което може да се превърне в поредното нещо, за което да ме обвинят“.

Скоро двамата с Тивара стигнаха до входа към Залата на Говорителите. Влязоха вътре и веднага бяха придърпани настрани от една магьосница, която ги накара да застанат до стената. След това Лоркин огледа стаята.

Всички Говорителки седяха по местата си, с изключение на Калия, която стоеше в другия край на залата, точно срещу Лоркин и Тивара, обградена от две магьосници. Стаята бе претъпкана с народ. Всички стояха прави и гласовете им се сливаха в напрегнат звук.

Разнесе се звън. Всички глави се обърнаха към говорителките и говорът утихна. Лоркин видя, че Ръководителката на Масата Риая държи в ръцете си камбана с много по-малки размери от необходимото, за да се получи толкова силен звук. Онези от Изменниците, които се намираха в амфитеатралната част на залата, насядаха по стъпалата, а останалите се отдръпнаха към стените. След като всички се успокоиха, в стаята влезе още един човек. Изведнъж настъпи пълна тишина и Говорителките наставаха от местата си, за да посрещнат кралицата, която вдървено се придвижваше към креслото си.

Преди да седне, Дирала се обърна с лице към хората си. Всички притиснаха ръце към сърцата си. Лоркин направи същото. Кралицата кимна на събралата се публика, след това на Говорителките и накрая седна. Всички Говорителки заеха местата си.

— Започваме съда над Говорител Калия, която е обвинена в отвличане и насилствено разчитане на съзнанието на Изменник. Призовавам Лоркин.

Погледите на всички се обърнаха към него, докато той отиваше към масата на Говорителките.

— Разкажи ни какво ти се случи.

Лоркин започна разказа си от момента, когато се нахвърлиха върху него в тъмното. Описа как е установил, че ръцете му са вързани, че има превръзка на очите и не може да изпраща мисловни призиви. Протегна ръце, за да покаже раните си — Тивара му беше казала да не ги изцелява — и обясни, че похитителите му са го поддържали слаб, като често са източвали силата му.

Той потисна неохотата си и описа как Калия е разчела съзнанието му. Припомни си как е извлякла познанието за Лечителството и как е претърсила спомените му за всичко, което би могла да използва срещу него. Сред публиката се разнесе ропот. Той продължи да им разказва за намерението на Калия да го убие и да обяви, че е напуснал Убежището. Незнайно защо след думите му залата утихна. Някои изглеждаха разтърсени, но на лицата на други бе изписано недоверие. Той завърши разказа си с това как Тивара и Савара го бяха намерили.

— Ти не си давал на никого позволение да черпи от магията ти или да разчита съзнанието ти, нали?

— Не.

— Даваха ли ти храна и вода?

— Не.

— Колко магьосници те пазеха и изтегляха силата ти?

— Не знам. Винаги присъстваха по две, но не знам дали са били едни и същи. Сигурно са работели на смени, тъй като източването продължаваше и през нощта.

Риая погледна многозначително Говорителките, след което отново се обърна към него.

— Ще се подложиш ли на разчитане на съзнанието, за да докажеш историята си?

Той се замисли. Макар че при мисълта някой друг да рови из спомените му по гърба го полазиха тръпки, той предпочиташе да рискува това, вместо да позволи Калия да се измъкне безнаказано. Всеки Изменник, който проникнеше в съзнанието му, щеше да получи познанието за лечителството, но то така или иначе беше откраднато. Беше ли го предала Калия на последователите си? Може би не бе имала тази възможност. Но ако тя се подложеше на разчитане на съзнанието, познанието така или иначе щеше да се разпространи.

Лоркин чувстваше погледите на всички върху себе си. „Спечели малко време — каза си той. — Накарай ги първо да опитат други начини за установяване на истината“.

— Да, но само ако няма друг начин — отвърна той.

Риая отново погледна към Говорителките.

— Някакви други въпроси?

Жените поклатиха глави. Риая кимна на Лоркин.

— Свободен си.

Той се върна обратно и застана до Тивара. Тя му кимна и се усмихна.

— Призовавам Говорителката Савара, за да разкаже за своето участие в случая.

Савара се изправи. От разказа й Лоркин научи, че Ивар я бе известил за изчезването му. Тя беше разследвала дали не е напуснал Убежището и го бе потърсила из помещенията, но също така беше уредила всеки човек, който напоследък е чуван да говори срещу него, да бъде следен. Това я отвело до една изоставена пещера близо до нестабилната част от града, където заварила Калия да разчита съзнанието на Лоркин.

Ръководителката на Масата каза на Савара да седне и се обърна към Калия.

— Говорителко Калия, излез пред всички, за да бъдеш съдена.

Калия отиде в центъра на стаята и се обърна с лице към Масата. Тя застана там с гордо вдигната глава и високомерно изражение на лицето.

— Верни ли са думите на Лоркин? — попита я Риая.

Калия се поколеба и кимна.

— Да.

— Виновна ли си за отвличането на Изменник и разчитането на съзнанието на Изменник против неговата или нейната воля?

— Виновна — ако го считате за Изменник.

Риая разпери ръце.

— В такъв случай няма смисъл да разследваме повече този въпрос.

— Мога ли да говоря на народа ни? — попита Калия.

Риая погледна към Говорителките. Шестте жени не изглеждаха изненадани. Всички кимнаха — някои нетърпеливо, други примирено.

Калия се обърна към събралите се хора.

— Народе мой, почувствах се принудена да наруша законите ни заради вас. Аз съм длъжна, като ваш лечител, да се убедя, че никой няма да ви навреди при посещението в лечебницата. Наскоро Лоркин киралиецът приложи магическо лечителство, умение, което отказва да ни предаде. Как да съм сигурна, че онова, което е направил, е безопасно? Че няма да нанесе повече вреда, отколкото полза? Той твърди, че лечителството има своите ограничения, но как бихме могли да знаем дали е така, ако някой ден магията му нарани или убие някой от нас?

Аз го приех и му дадох работа, за да направя услуга на един новодошъл. Предложих му цялото познание и обучение, което предшествениците ми винаги са споделяли. В замяна той не ми се подчини и пренебрегна нарежданията ми, използвайки непроверена магия без разрешение.

Той пренебрегна обичаите на Изменниците, наистина ли е един от нас? Аз твърдя, че не е. Щом не е Изменник, значи аз не съм направила нищо незаконно. Постъпката ми бе оправдана и необходима, в защита на народа ми.

Лоркин видя много замислени лица сред публиката. Той погледна към Говорителките, които се мръщеха.

— Мога ли да говоря, Ръководителко?

Гласът беше на Савара. Калия се обърна и погледна врага си с присвити очи.

— Можеш, Говорителко Савара — отвърна Риая. — Говорителко Калия, моля, освободи мястото.

Савара отново се изправи, стиснала решително устни. Тя изчака, докато Калия се върне на мястото си, и вирна брадичка.

— Когато Лоркин реши, че ще дойде в Убежището, аз таях определени съмнения към него — започна тя. — Защо магьосник от толкова изтънчена и могъща държава ще жертва богатството и силата си и ще приеме ограниченията, които ще му наложим? Той не знаеше почти нищо за нас и пое голям риск с вярата, че ние сме честни и добри хора.

Защо го направи? За да защити един Изменник. Да спаси човек от народ, който дори не е негов, просто защото така е редно. Колцина от нас биха постъпили така?

Тайната на лечителството не е негова, че да ни я издаде. Ако някой от нас се намира в неговото положение, от нас няма да се очаква да издадем тайните си. Ще очакваме от домакините да уважат желанието ни, а не да се опитват да ги откраднат.

Гласът на Савара ставаше все по-силен и уверен.

— Това е не само престъпление на един човек срещу друг. Това е незаконно действие на една държава срещу друга. Калия не само открадна познанието на Лоркин; Изменниците откраднаха тайна на Киралия и земите, в които тя е в съюз — една, от които се простира отвъд планините ни. Земи, които не са ни врагове, макар да са в правото си да ни смятат за такива след начина, по който се отнесохме с Лоркин. Да се надяваме, че Калия не ни е обрекла на дългогодишно криене от всички страни, вместо само от останалата част на Сачака.

Последвалата тишина беше нарушена само от тих шепот. Савара седна и кимна на Риая.

— Говорителката Калия признава престъплението, в което е обвинена — каза Ръководителката. — Сега ние, Говорителките, ще обсъдим наказанието й.

Докато Говорителките и Ръководителката разговаряха, в стаята избухнаха оживени дискусии. Лоркин усети как рамото на Тивара се опира в неговото.

— Недей да таиш големи надежди — промърмори тя.

Той я погледна. Лицето й бе мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Няма да екзекутират Калия — отвърна тя и отмести поглед.

— Ами… — Той погледна към Калия и потрепери. — Може би така е по-добре. Дори да е планирала да ме убие. Това показва, че останалите Изменници са по-добри хора от нея.

Разнесе се звън и той погледна изненадано към Говорителките. „Много бързо мина“.

— Взехме решение — обяви Риая, когато стаята утихна. — Говорителката Калия ще бъде лишена от титлата си и никога повече няма да бъде избирана за Говорителка. В продължение на една година ще се занимава с черен труд. Забранено й е да използва или да обучава някого на лечителска магия, освен ако не й бъде заповядано. Ако бъде сметната за заслужаваща доверие, тя може да помоли за връщане в лечебницата, но никога на водеща позиция.

Сред публиката се надигнаха протести. Лоркин се почувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. „Това не е наказание. Това е отлагане. Накрая, когато решат, че достатъчно са се правили на разкаяни, те ще й позволят да използва познанието, което открадна от мен“. Той се почувства предаден. Измамен. „Може би планът е бил такъв от самото начало“. Лоркин се сети за предупреждението на Тивара… Възраженията секнаха и той се огледа, за да разбере каква е причината за това. Кралицата бе станала от креслото си, стиснала за опора едната му облегалка.

— В замяна на тормоза, който е преживял — каза тя, — и на тайните, които са му били отнети, Лоркин ще бъде научен на изкуството на камъкотворството.

Лоркин я зяпна смаяно. Тя срещна погледа му и очите й проблеснаха развеселено. Младият мъж усети, че устата му е отворена, затвори я бързо и наведе поглед. Изпълни го неочаквано вълнение. „Най-после! Нова магия, която да отнеса на…“ Въодушевлението му се изгуби също толкова бързо, както се беше появило. Той не можеше да отнесе това познание на Гилдията. Той бе затворен тук, в Убежището, завинаги. „Освен това напускането на Убежището би означавало да изоставя Тивара“. След като Изменниците притежаваха познанието за лечителството, той вече не разполагаше с нищо, с което да ги примами да търгуват с Гилдията и Обединените земи. Лоркин разбра, че се е провалил. Изменниците вече разполагаха с лечителството, а Гилдията не знаеше нищо за камъкотворството.

„Все пак не трябва да губя надежда. Може би един ден все пак ще ми позволят да си ида. Бих могъл да избягам, но ако се проваля, те повече няма да ми се доверят. Трябва да съм търпелив“.

Той отново погледна към кралицата. Тя му кимна веднъж и се обърна към Говорителките. Израженията на шестте жени бяха напълно различни. Няколко изглеждаха ужасени, няколко се усмихваха одобрително, а Савара всъщност изглеждаше изненадана и леко обезпокоена. Публиката обсъждаше оживено. Лоркин улови както разтревожени и ужасени погледи, така и одобрителни усмивки.

Звънецът на Риая отново звънна. Тя се изправи.

— Присъдата на Калия е произнесена. Наказанието е определено. Този процес е приключен и законът на Убежището е спазен. Нека камъните продължат да пеят.

Събралите се хора произнесоха ентусиазирано ритуалните думи, след което всички се запътиха към изхода сред какофония от гласове и стъпки. Лоркин чу викове откъм коридора, където новините бързо се разнасяха.

— Добре, радвам се, че всичко приключи — каза той.

— Не съвсем — отвърна Тивара.

Той я погледна.

— Някой трябва да те научи на камъкотворството.

— Ти?

Тя поклати глава.

— Никой не би поверил най-важните си тайни на хората, които изпраща да живеят като шпиони сред врага. Пък и никога не съм имала търпението да го науча.

— Предпочиташ да се преструваш на робиня пред камъкотворството? — Той се намръщи. — Толкова ли е трудно?

Тя го потупа по ръката.

— Не се тревожи. Всъщност не е толкова опасно, щом разбереш какво правиш. Хайде. За разлика от теб аз не съм получила обилна закуска и здрав сън. Да идем да похапнем.

Тя отново го хвана под ръка и го поведе към потока от хора, който се изтичаше към коридора. За негова огромна изненада и удоволствие там той получи много извинения и съчувствени потупвания по рамото. Реши, че въпреки всичките си недостатъци, Изменниците са добри хора. Особено след като се сети, че онова, което му бе причинила Калия, беше причинявано всеки ден на хиляди роби в останалата част на Сачака.

— И да, засега ми е позволено да те виждам — каза му Тивара. Той й се ухили и тя му се усмихна в отговор.

 

 

Сония почука на вратата на стаята за лечение. Тя се отвори и магьосницата отбеляза развеселено, че Дориен изглежда облекчен.

— А, добре — рече той. — Краят на смяната ми, нали?

— Да. Как се справяш? — попита тя.

Той въздъхна.

— Изтощително е. В края на деня усещам, че запасът ми от магия е изчерпан.

— Да, в заетите дни. — Сония сви рамене и седна на един от столовете за пациенти. — Ако не използваме силата си всеки ден, тя просто се хаби. — „Макар че ако той я използва твърде много, няма да ми е от полза, когато се изправим срещу Скелин. Ще трябва да поговоря с лечителите за натовареността му“.

— О, не се оплаквам. Съгласен съм. Просто не съм свикнал. — Той се навъси. — Алина и момичетата също не са свикнали.

Сония се намръщи.

— Трябва да използваш магия вкъщи? Предполагам, че можем да намалим…

— Не, не става въпрос за това. Аз… Предполагам, че умората ме прави раздразнителен. Алина е доста… — Той махна с ръка, мръщейки се докато търсеше подходящата дума. Сония зачака, макар през ума й да минаха няколко — ревнива, със силно чувство за собственост, неуверена — които не можеха да бъдат определени като учтив начин да опише поведението на съпругата му.

— Налага се да свиква с доста неща — каза му Сония. — Уморен съпруг, който отсъства повече отпреди, град, който не познава, далеч от хората, които познава и които я разбират — и съм сигурна, че доста се страхува за теб.

Дориен кимна.

— Понякога…

Сония зачака, но Дориен я погледна измъчено и поклати глава.

— Понякога какво? — нежно го подтикна тя.

Магьосникът наведе поглед към масата.

— Понякога — каза той с нисък, натежал от вина глас, — ми се иска да не се бях женил за нея.

Сония го погледна изненадано. Беше го подтикнала да говори, защото смяташе, че ще признае, че също се страхува. Той я погледна със замъглени, неразгадаеми очи.

— Трябваше да се оженя за магьосница. Щяхме да имаме… повече общи неща.

Сония отмести поглед и се вкопчи в първото нещо, което й мина през ума, за да го откъсне от мрачните му мисли. Колкото и да не харесваше Алина, тя не искаше да види как Дориен наранява семейството си. Преместването в града бе подчертало различията между него и съпругата му, и го бе откъснало от приликите.

— Свързват ви селото и любовта към природата. Сега това може да не ти се струва толкова значимо, но ти винаги си се чувствал добре там.

Дориен я погледна нещастно, после отпусна рамене и кимна.

— Права си. Но недоверието на Алина ме кара да се чудя дали тя не вижда нещо, което аз пропускам. Изморих се от въпросите й.

— За болницата ли? Или за търсенето?

Той кимна.

— Редом с разни други неща.

— Тогава я доведи тук някой ден. Покажи й какво правим. Поне ще разкриеш част от загадката, свързана с работата ти.

По лицето му премина замислено изражение, той я погледна и се изправи.

— Е, време е да се сменим.

Тя кимна и също стана. Изчака го да излезе иззад масата, мина зад нея и седна в същия стол, на който бе седял той.

— Има ли съобщения от Сери? — попита тя.

— Не — отвърна Дориен.

Сония въздъхна.

— Разпоредителят реши да проверява напредъка ни по няколко пъти на ден — предупреди го тя. — Не се изненадвай, ако се отбие у дома ти.

Дориен потрепна.

— На Алина това ужасно ще й хареса. Лека нощ, Сония.

Тя се усмихна.

— Лека нощ, Дориен.

Когато вратата се затвори зад гърба му, тя огледа стаята, за да се увери, че има всички необходими лекарства, превръзки и инструменти, след което отново седна на стола. Скоро се разнесе и първото почукване по вратата.

Сония се пресегна с магия и я отвори. За нейна огромна изненада на прага стояха Дориен и лечителката Никея.

— Току-що пристигна съобщение — каза й той.

— Дай го.

Никея подаде листче хартия на Дориен, усмихна се на Сония и забърза обратно по коридора. Дориен влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Той подаде листа на Сония.

„Голяма среща довечера. Ела за вечеря. Донеси сладкиши“.

Тя го погледна и пулсът й се ускори.

— Това е то — каза тя. — Възможността, която очаквахме.

Бяха се разбрали със Сери, че ако става въпрос за среща на Скелин с новия работодател на Аний или Крадеца, за когото работеше той, приятелят й да спомене нещо „голямо“. Вечерята означаваше час след залез-слънце. Молбата за сладкиши означаваше да отиде при него в стаята под магазина за сладкиши.

— Би трябвало да съм по-доволен, отколкото се чувствам — промърмори Дориен.

Сония се усмихна мрачно.

— Не се тревожи. Ще повикам още някой от лечителите. Бих предпочела да изпратя човек в Гилдията, но нямаме време. Макар че сигурно можем да повикаме някой от Лечителницата да помогне тази вечер тук.

Дориен кимна.

— Можем да опитаме.

 

 

След като поспа няколко часа и се нахрани спокойно сред хора, които не бе видяла да пребиват до смърт човек на улицата, Лилия се почувства много по-спокойна. Беше й по-лесно да потисне притесненията си за това, че не бе успяла да се върне в Наблюдателницата. Вместо това започнаха да й се струват много по-важни притесненията във връзка с хората, на които бе избрала да се довери.

Макар да се чувстваше уверена, че няма да я наранят, защото владееше магията си, тя знаеше, че има и други начини да се възползват от нея. Можеше само да се надява, че Лорандра ще изпълни уговорката им. Въпреки че засега възрастната жена се придържаше към нея, Лилия се съмняваше, че ще продължи да го прави, ако търсенето на Наки я сблъска с някой съюзник или цената за намирането й се окаже твърде висока.

„Усилията, които полага, за да ми помогне, ми се струват по-големи от онова, което направих за нея. Аз само я измъкнах от затвора. Не се наложи да искам услуги от никого. След като видях света, на който принадлежи, не вярвам, че тя ще оцени жертвата, която направих, и сигурно ще ми стовари нови проблеми с Гилдията на главата. Лорандра не разбира, че аз искам да се върна и един ден отново да бъда част от Гилдията, защото самата тя никога не го е искала“.

Крадецът, чието име беше Джеми, бе уредил среща с друг Крадец, който може би знаеше къде се намира Наки. Той, Лорандра и Лилия, заедно с още една жена и един мъж, които очевидно бяха телохранители, бяха тръгнали час по-рано и бяха преминали по един подземен коридор до някакъв склад. Оттам тръгнаха по тъмните улички под дъжда, и увити в тежки палта с качулки, стигнаха до една пивница.

Изкачиха се по стъпалата и се озоваха в малка стая, в която имаше два стола и маса. В стаята бе студено и Лилия се изкуши да затопли въздуха, но Лорандра я бе предупредила да не използва магията си, освен ако не е наложително. Телохранителят се приближи до Джеми и му каза нещо. Крадецът се намръщи и се обърна към Лорандра.

— Преди да продължим, трябва да обсъдим цената.

— Каква цена? — Лорандра присви очи и погледна към Лилия. — Чакай ме тук — каза й тя. — Няма да се отдалечаваме много.

Тя тръгна към вратата. Джеми даде знак с глава на телохранителя си да го придружи. Мъжът погледна към колежката си и й даде някакъв сигнал, преди да излезе в коридора и да затвори вратата зад себе си.

Смаяната Лилия се отпусна в един от столовете.

Телохранителката отиде до вратата и се заслуша в гласовете, които се разнасяха отвън. Лилия я наблюдаваше, чудейки се как жена се е захванала с такава работа. „По-млада е, отколкото ми се стори в началото“ — помисли си тя. Взирайки се внимателно в нея, Лилия забеляза няколко белега по ръцете на жената и един на врата й. Начинът, по който палтото й висеше и помръдваше, подсказваше, че в него са скрити различни предмети. „Може би ножове? Едва ли има меч…“

Жената се обърна и погледна към Лилия. Лицето й изразяваше нерешителност. Тя поклати глава и въздъхна.

— Знаеш ли на кого смятат да те предадат?

Лилия примигна.

— Мен ли?

— Да, теб.

— Ще ме заведат при някакъв друг Крадец.

— Значи така са ти казали. — Жената сви устни. — Името му е Скелин. Знаеш ли кой е той?

Скелин? Синът на Лорандра е Крадец? Лилия усети как кожата й настръхва. „Защо Лорандра не ми каза, че ме води при сина си? Да не би да си мисли, че като осъзная, че е магьосник, ще се уплаша и ще избягам? — Тя преглътна тежко. — Сигурно е права. Той е по-страшен от нея, защото владее силата си“.

Жената я гледаше очаквателно.

— Мислех си, че преди да се видиш с него, ще ми помогнеш да намеря Наки — обясни Лилия. — Каза ми, че ще се срещнем с един човек, който има по-големи възможности да я открие и може би той е най-добрият…

— Скелин е магьосник. — Жената се отдалечи от вратата, хвана се за облегалките на стола и впери поглед в Лилия.

— Знам…

— А ти знаеш черната магия. Наистина ли си мислиш, че ще намери безплатно приятелката ти? Той няма да направи нищо за теб, докато не го научиш на черната магия.

— Ще откажа, докато не намери Наки.

Погледът на жената беше непоколебим.

— Да предположим, че го направи. После какво?

Лилия не можеше да се сети за подходящ отговор. Телохранителката погледна към вратата, после отново въздъхна.

— Не е необходимо да предаваш всички, за да намериш приятелката си — каза й тя. — Има и други, които могат да ти помогнат. Други, които няма да те изнудват, защото знаят по-добре от всички, че Крадците не трябва да имат достъп до магията. Особено черната магия.

— Аз… не знаех.

Жената пусна облегалките на стола и се изправи.

— Сигурно е така.

Лилия поклати глава. Чувстваше се глупава, безпомощна и уплашена.

— Аз… вече сигурно е твърде късно, нали? Какво друго бих могла да направя?

Жената погледна към вратата, а след това към Лилия.

— Никога не е твърде късно. — Шепотът й звучеше напрегнато. — Мога да те измъкна оттук и да те запозная с хора, които могат да намерят приятелката ти, без да се налага да обучаваш, когото и да било на черна магия. Но само ако дойдеш с мен още сега.

Лилия погледна към вратата. Лорандра се беше съгласила да й помогне. Беше сключила сделка с нея и засега като че ли я изпълняваше. „Но да повика Скелин на помощ… той сигурно ще направи друга уговорка… ако има някакъв начин да се измъкна оттук, трябва да опитам“.

— Сигурна ли си, че можеш да намериш Наки?

— Да. — Погледът на жената бе твърд, а гласът — изпълнен с увереност.

Надявайки се, че не прави голяма грешка, Лилия стана от стола.

— Добре.

Жената се ухили хищнически.

— Последвай ме.

С един грациозен подскок тя се озова върху масата и се протегна към тавана. Лилия не беше забелязала капака, който се отвори безшумно. Жената подаде ръка на Лилия, помогна й да се качи на масата, след което я хвана за ханша и я повдигна нагоре. Лилия преглътна изненадата си от почти мъжката й сила. Главата и раменете й се озоваха в таванското помещение. Тя се хвана за рамката на капака и, подпомогната от телохранителката, се изкатери горе.

Жената бързо се изкачи след нея, залюля капака и го придърпа към себе си. После постави пръст на устните си и бавно, и безшумно запълзя към далечната стена. Лилия я последва, внимавайки да поставя ръцете и коленете си предпазливо върху таванските дъски, за да не издава шумове. Тя се ослуша за някакви звуци, които биха издали, че отсъствието им е разкрито, но не долови нищо.

„Какво правя? Трябваше да остана с Лорандра. — Но нещо й подсказваше, че телохранителката е права. Лорандра сигурно можеше да й помогне да намери Наки, но щеше да й се наложи да плати ужасна цена. — Дано тази жена е права. Ако не успее да намери Наки, ще й кажа да ме върне на Лорандра“.

На края на сградата двете се озоваха пред триъгълна стена. В средата й се виждаше някакъв прозорец и жената запълзя към него. Когато го отвори, през него нахлуха студ и дъждовни капки. Телохранителката се преви на две, протегна крак през отвора и внимателно се промуши от другата страна. Лилия я последва и се озова върху съседния покрив. Жената се уви в палтото си и притича до ръба, където отново приклекна. Съдейки по пропастта между покрива и стената на съседната сграда, между тях сигурно минаваше път. Тя внимателно се придвижи напред. Дъждът бе направил покрива много хлъзгав. Щом Лилия се приближи до нея, жената леко се отдръпна назад.

— Иска ми се да стигнем до онази сграда. — Тя посочи триетажната каменна къща от другата страна на пътя. — Виждаш ли онези въжета?

Телохранителката сочеше две въжета, които бяха опънати над пътя няколко къщи по-нататък. Лилия кимна.

— Можем да минем по тях, след което да се върнем по покривите, а през онова таванско прозорче ще успеем да се спуснем до улицата.

Лилия погледна към въжетата и внезапно се изпълни с възхищение към жената.

— Това го правиш непрекъснато, нали?

Телохранителката се усмихна.

— Ние сме ги опънали там. Човек никога не знае кога ще се наложи да бяга отнякъде.

Лилия кимна към пътя.

— Някой гледа ли насам?

Жената се наведе през ръба, огледа улицата и поклати глава.

— Тогава имам по-добро предложение — каза Лилия. — Дръж се за мен и не викай.

Тя извлече малко енергия от източника си и създаде диск под краката им. Изгубила равновесие, жената разпери ръце и Лилия ги хвана, за да я стабилизира. После пренесе и двете през пътя до покрива на съседната сграда. Когато краката им докоснаха керемидите, жената я погледна втренчено.

— Рек сбърка. Наистина си си върнала силата.

Лилия кимна, после погледна към покрива на пивницата.

— Но тя не е.

— Това са най-добрите новини за тази нощ. — Жената се придвижи до таванското прозорче. То бе залостено отвътре. Тя го отвори с един рязък ритник. Когато Лилия я последва в тъмната стая, телохранителката бързо отиде до вратата, отвори я и се ослуша. После се прокрадна надолу по стълбите, надничайки през вратите по етажите. — Нищо. Като че ли няма никой вкъщи. Това е втората най-добра новина за тази нощ.

— Ти разби прозореца, без да си сигурна, че няма никой?

Жената сви рамене.

— Щях да се справя.

Лилия реши, че не иска да разбира как. Последва спасителката си в една спалня. Жената отиде предпазливо до прозореца.

— Не се приближавай твърде — предупреди я тя, след което се напрегна. — Аха. Ето ги. Ако се бяхме забавили повече, щяха да ни забележат.

Лилия се приближи до страничната рамка на прозореца и надникна навън. По улицата тичаха няколко фигури. Някакво движение привлече погледа й към покрива, където двама души се придвижваха по керемидите. Единият сочеше въжетата, а другият оглеждаше покривите.

— По-добре отново да затворя онзи прозорец — промърмори жената. Тя бързо изтича на горния етаж и Лилия чу приглушен трясък, за който се надяваше, че не се е чул навън. За щастие дъждът се бе засилил. Може би бе заглушил трясъка.

Жената отново се появи. Този път носеше два стола, които разположи от двете страни на прозореца. Тя седна на единия и посочи другия на Лилия.

— Засега ще останем тук — каза й телохранителката, докато отново оглеждаше улицата. — Те ще тръгнат по познатите маршрути, няма да претърсват къщите. — Тя се ухили. — Предполагам, че ако аз знаех, че си възвърнала силата си, а Лорандра не го знаеше, двете можехме просто да излезем оттам, но тогава пък щяха да ни преследват. А и има нещо удовлетворяващо в това да изчезнем незабелязани и да се скрием право под носа на врага. — Внезапно усмивката й се стопи и тя се намръщи, сякаш се бе сетила за нещо лошо.

— Какво има?

Жената изкриви лице.

— Като изключим това, че си загубих работата, трябваше да свърша и някои други неща. Хората ще чакат съобщението ми и когато то не се появи, ще започнат да се тревожат за мен.

— Ох. — Лилия почувства как я жегва вина. — Ами… благодаря за помощта — и за предложението да намериш Наки. Сигурна ли си, че можеш да я намериш?

— Ще я намерим. Като междувременно няма да те молим да предадеш Обединените земи. — Жената стана. — Всъщност така и не се запознахме. Макар че предполагам коя може да си.

— Да. Аз съм Лилия, ученичката, която случайно научи черната магия — рече момичето и се усмихна накриво.

— За мен е чест да се запознаем, лейди Лилия. — Жената леко се поклони. — Моето име е Аний.