Труди Канаван
Отстъпница (15)

Глава 13
Трудни решения

Скърцащ звук изтръгна Лилия от мислите й и девойката се обърна към вратата на Купола. Тя се изтърколи встрани и мястото й беше заето от кръг светлина, в който се очерта фигурата на магьосник. Той й махна с ръка. Лилия се изправи и послушно тръгна към изхода.

Когато очите й привикнаха със светлината, тя видя, че вече е късно следобед. „Стояла съм вътре по-малко от един ден — помисли си тя, — а ми се стори, че е цяла вечност. Макар че може да е ден и половина. Но тогава щях да съм огладняла. — Стомахът й изкурка. — Е, по-гладна от това“.

— Време е, Лилия.

Момичето осъзна, че това е Черната магьосница Сония и бързо й се поклони. Сония я погледна съчувствено. Други двама магьосници чакаха няколко стъпки встрани. Лилия избегна погледите им и тръгна заедно със Сония към Университета.

— Ще ми се да можехме да избегнем това Изслушване — каза магьосницата. — Но се боя, че е неизбежно. Двете с Наки ще бъдете съдени пред Гилдията.

Лилия кимна.

— Разбирам.

— Двете не трябва да разговаряте една с друга — додаде тихо Сония. — Ще говорите само ако ви позволят или ви зададат въпрос.

Лилия кимна. С крайчеца на окото си можеше да види, че Сония я наблюдава внимателно, и осъзна, че трябва да покаже по-ясно какво е чула и разбрала, а не само да кима автоматично.

— Да — успя да произнесе тя. Гласът й бе пресипнал от плача и продължителното неизползване. — Да не говоря с… освен ако не ми кажат. — Тя не успя да произнесе името на Наки, но Сония извърна глава, очевидно удовлетворена.

Двете вървяха към входа на Университета. Докато изчакваха стълбите, вцепенението, което бе обхванало Лилия слез пристигането в Гилдията и затварянето й в Купола, започна да отминава и бе заменено от нарастващ ужас. Тя щеше да се изправи пред всички магьосници в Гилдията и да изтърпи осъдителните им погледи. Всички щяха да се чудят дали е убийца. Всички щяха да знаят, че е овладяла черната магия. Независимо дали го беше направила от глупост или от зли намерения, те щяха да я презират.

Тя се сети за разочарованието на семейството си, но бързо прогони тази мисъл. Най-добре беше сега да мисли за предстоящото унижение и срам, а после за останалото.

Двете прекосиха бързо впечатляващото фоайе и тръгнаха по коридора към Голямата зала. За нейно огромно облекчение пространството около древната сграда, която се намираше във вътрешността на огромното помещение, бе празно. Тя бе очаквала, че някои ученици ще се промъкнат дотук, за да видят каквото могат.

Вратата на Заседателната зала се отвори и кръвта й изстина. Пространството между амфитеатрално разположените покрай стените кресла бе пълно със столове. На тях бяха насядали облечените в кафяви мантии ученици, които бързо се извърнаха, за да я видят като влиза.

Тя заби погледа си в пода. Сърцето й биеше гръмотевично в ушите и тя се опита да накара треперещите й крака да я понесат по пътеката. Дори някой от учениците да бе прошепнал — или извикал — нещо, тя не го чу. Кръвта шумеше в ушите й, заглушавайки всички звуци. Тя се концентрира върху дишането си и движението на разтрепераните й крака.

Двете стигнаха до предната площадка и свиха вдясно. Сония спря и постави нежно ръка на рамото на Лилия.

— Остани тук — промърмори тя, после бързо изкачи стълбите и се настани на мястото си сред Висшите магове. Докато я наблюдаваше, Лилия видя, че някои от Висшите магове се мръщеха. Един от тях каза нещо, но Сония махна с ръка с успокояващ, презрителен жест. След това момичето улови погледа на един от Висшите магьосници и бързо наведе глава.

— Чухте показанията на неколцината свидетели на събитията — прогърмя мъжки глас. Лилия надигна глава и видя облечения в синьо Разпоредител, който стоеше в средата на площадката. Забила поглед в пода, тя не го беше забелязала досега. — Научихте какво е открила Черната магьосница Сония в умовете на двете млади жени, които стоят пред нас. Сега нека да чуем какво имат да ни кажат те. Лейди Наки.

Полазиха я тръпки. Лилия проследи погледа на Оусън и видя, че Наки стои само на няколко крачки от нея, в лявата част на стаята. Олекна й на сърцето при вида на познатото красиво лице, но чувството веднага се изпари и бе заменено от болка, която я накара да се задъха.

— Да, Разпоредителю Оусън — отвърна Наки със спокоен, студен глас. Тя стоеше с високо вдигната глава. Тъмни кръгове заобикаляха зачервените й очи. „Тя изглежда силна, но като че ли всеки момент ще рухне — помисли си Лилия. — А как ли изглеждам аз, изгърбена и неспособна да погледна към никого? Сигурно излъчвам вина, точно както си мисли тя“.

Наки разказа своята версия. С всяка нейна дума Лилия усещаше как изстива, като накрая се смрази до кости. „Но тя бе онази, която поиска да прочетем книгата и да изпробваме черната магия! Идеята беше нейна!“

Когато Наки описа как е открила тялото на баща си, тя се обърна и погледна към Лилия.

— Тя го е убила. Кой друг би могъл да го направи? Сигурно го е научила от книгата. А може би вече го е знаела. — Лицето на Наки се сгърчи и тя го скри в шепите си. — Защо? Защо го направи?

Сърцето на Лилия се сви от съчувствие.

— Не съм, Наки. Аз… — започна Лилия, но Оусън я погледна намръщено и тя преглътна думите си.

След кратка пауза, за да може Наки да се съвземе, Върховните магове я разпитаха, но на Лилия й се стори, че те не очакват да научат повече, отколкото вече знаят. Оусън се обърна към Лилия и тя си пое дълбоко дъх, с надеждата гласът й да не затрепери.

— Лейди Лилия — започна той. — Разкажете ни какво се случи в нощта, когато останахте в дома на лейди Наки.

Тя се опита да обясни, но всеки път, когато описваше нещо по-различно от разказа на Наки, момичето издаваше тих звук на отвращение или протест и Лилия откри, че желае да приключи по-бързо. Едва след като разказа за епизода с книгата, тя се сети, че би трябвало да спомене, че Наки я е показвала и преди това, но реши, че не си заслужава да разказва такива подробности. Когато Оусън я попита за кръвта по ръцете й, тя внезапно си спомни, че е почувствала как Наки тегли от силата й, но когато се опита да го каже на Оусън, той го прие като опит да отклони вниманието му от темата за кръвта. Накрая въпросите му станаха по-конкретни.

— Опитахте ли се да овладеете черната магия?

— Да — отвърна тя и лицето й пламна.

— Успяхте ли?

— Да — отговори с усилие тя. — Или поне Черната магьосница Сония твърди, че съм.

— Вие ли убихте лорд Лейдън?

— Не.

Той кимна и погледна към Висшите магове, а Лилия се подготви за техните въпроси. А те бяха повече, отколкото към Наки. Когато мъчението приключи и вниманието на Оусън се насочи към залата, тя изпита облекчение.

— Няма достатъчно доказателства, за да обвиним някого в убийството на лорд Лейдън — каза той. — Но разследването още не е приключило. Обаче тук бяха признати две престъпления: опит за научаване и овладяване на черната магия. Висшите магове се споразумяха за подходящи наказания за тези престъпления, като взеха предвид възрастта на обвинените и намеренията им. — Той замълча за миг. — Наказанието на лейди Наки, която призна, че се е опитала да научи черната магия, но не е успяла, е изключване за три години от Университета и блокиране на силата й, след което поведението й ще бъде преразгледано и ако бъде намерено за задоволително, ще може да продължи обучението си.

В залата се разнесе лека въздишка, последвана от тихо мърморене, когато магьосници и ученици започнаха да обсъждат присъдата, но всичко утихна отново, когато Оусън продължи.

— Наказанието на лейди Лилия, която признава, че се е опитала да овладее черната магия и е успяла, е изключване от Гилдията. Силата й ще бъде блокирана и тя ще бъде затворена в охранявано място. Наказанието й ще бъде преразгледано след десет години.

Този път не се чу никаква въздишка. Вместо това мърморенето започна веднага и постепенно се засили. Оусън се намръщи, долавяйки тон на недоволство. Стомахът на Лилия се сви.

„Те смятат, че не е достатъчно строго. Смятат, че трябва да бъда екзекутирана. Те…“

— Това е фаворизиране! — каза някой зад гърба й на висок глас.

— Наки я е накарала да го направи! — обяви друг глас.

— Не! Вие, селяците, винаги сте имали лошо влияние — дойде възражението.

— Моля, ескортирайте лейди Наки и лейди Лилия извън Заседателната зала — каза Оусън и усиленият му чрез магия глас преряза споровете. Залата утихна, а двамата магьосници, които бяха придружавали Лилия и Сония, пристъпиха напред и й показаха с жестове, че трябва да тръгне към близката странична врата.

— Ние сме на твоя страна, Лилия! — извика някой.

За миг тя изпита облекчение, но после някой друг извика:

— Убийца! — И сърцето й отново се сви. „Сега ще ме затворят. За десет години. И повече, защото независимо колко ще съм послушна, аз все пак знам как да използвам черната магия, а това означава, че съм престъпничка. О, толкова ми се иска да можеха да блокират и спомените ми заедно със силата. Защо позволих на Наки да ме уговори?“

Защото я обичаше. Защото никоя от тях не вярваше, че ще се получи. Но резултатът бе налице, което обясняваше защо четенето на книги за черната магия бе забранено. Гилдията не искаше да признае, че е възможно, защото някой със зли намерения можеше да се сдобие с книга и да се опита да овладее черната магия. „Трябваше да се досетя“.

Тогава тя осъзна какво бяха направили двете с Наки.

„Сега вече всички знаят, че черната магия може да бъде научена от книгите. Ние разкрихме една тайна, която трябваше да остане погребана. И също като черната магия тази тайна не може да бъде забравена“.

 

 

Денят бе ужасно дълъг за Лоркин. Не само защото Калия изкара върху него яда си за това, че бе напуснал лечебницата, а и защото бе наблюдавал влошаването на здравето на болното дете, чудейки се през цялото време как да я изцели, без Калия да го види и да го спре.

Все пак дилемата му се разреши по изненадващ начин. Късно вечерта родителите на момичето решиха, че не искат детето им да умре в шумната лечебница, а в къщи, при семейството си. Калия се опита да ги разубеди, но те не се пречупиха.

Това я обезпокои и през остатъка от деня беше много разсеяна. „Несъмнено е заета да обмисля дали може да спечели нещо от тази ситуация, без да се злепостави“.

Още двама пациенти бяха заболели от ледена треска и състоянието им се влошаваше: една възрастна жена и младо момче, което вече имаше здравни проблеми. Калия не излезе от стаята, за да посети болното момиче, може би защото не я бяха повикали, а може би защото се страхуваше, че докато я няма, Лоркин може да изцели останалите тежко болни пациенти. Тя го задържа до късно през нощта и го освободи едва когато през лечебницата мина една от магьосниците с висш ранг, водейки болния си съпруг. Тя попита Калия дали постъпва разумно, изтощавайки се до крайност, когато много магьосници бяха предложили да наглеждат пациентите през нощта, за да може тя да отдъхне.

Когато Лоркин тръгна към вратата, тя го извика по име. Той се обърна.

— Можеш да си вървиш — каза тя. — Не посещавай Велила без мен.

Той потвърди с кимане. Докато вървеше към стаята на болното момиче, той се зачуди какво ли щеше да му коства неподчинението.

Така и не можа да стигне до нея.

От една странична стая излезе някаква жена и му махна. Той разпозна една от поддръжниците на Савара, но въпреки това се поколеба, преди да я последва вътре. Когато видя четиримата души, които го чакаха вътре, всичките му съмнения се изпариха.

Стаята представляваше голям, полупразен склад. На едно импровизирано легло в безсъзнание лежеше Велила. Родителите й се бяха навели над нея. До тях стоеше Савара.

— Лоркин — усмихна се тя. — Помислих си, че никога няма да те освободи.

Той се намръщи.

— Мисля, че се надяваше… — Лоркин млъкна и погледна към родителите. „Надяваше се, че момичето ще умре, преди да успея да я изцеля. Не мога да го кажа пред тях“. Той отиде до импровизираното легло и вдигна глава към тях. — Ще се опитам да я изцеля с магия, но не обещавам, че ще успея да я спася. Лечителството невинаги е успешно, макар че никога не съм чувал да нанася вреда. Ще направя опит само ако ми разрешите.

— Разрешаваме — каза бащата и съпругата му кимна.

— Аз ще бъда свидетел — додаде меко Савара.

Лоркин я погледна. Тивара сигурно й бе разказала за плановете му. Савара бе убедила родителите да отнесат малката от лечебницата, за да не може Калия да попречи или да се намеси в изцеляването й. Може би тя също се беше досетила, че Калия ще му забрани да я посещава сам, и бе уредила момичето да бъде донесено тук.

Савара се усмихна и в очите й проблесна самодоволство и одобрение.

Лоркин се обърна към момичето, постави ръка на челото й и проникна със сетивата си в тялото й. Настръхна от онова, което видя вътре. Болестта бе навсякъде, атакуваше всичко. Дробовете й бяха пълни с нея, а сърцето й бе отслабнало.

Той започна с изпращането на енергия към тялото й. Често това се оказваше достатъчно — тялото автоматично я използваше, за да се излекува. Болестта, която го бе завладяла, бе твърде опасна за защитата й. Лоркин знаеше, че ако бе погледнал в Изменници, които не бяха толкова тежко засегнати, той щеше да види как телата им се борят с нея. Но Велила губеше тази битка.

Възможно бе защитата на тялото й да е бавна и отслабнала, и да се нуждае единствено от достатъчно количество енергия, за да спечели битката. А можеше и никога да не я спечели, независимо от допълнителното време, което й осигуряваше. „Ако не успея, Калия ще каже, че само съм удължил страданията й. Но аз съм длъжен да опитам“.

След това той прогони течността от дробовете й — което не бе приятно за никого, но щеше да помогне на момичето да диша по-леко — и изцели колкото се може повече нанесени вреди. Тази последна стъпка изцеди по-голямата част от силата му, но той и без това не я използваше много по време на работата си в лечебницата, а един хубав сън щеше да я възстанови.

— Не спирайте да използвате лекарствата на Калия — каза той на родителите. — Те ще помогнат за прочистването на дробовете и за успокояването на гърлото. — Той погледна надолу, видя, че клепачите на момичето потрепват и бързо добави: — Направих всичко, което можеше да се постигне с магия. Дадох на тялото й втори шанс да победи треската. Мога да го направя отново, ако състоянието й се влоши, но ако тялото й откаже да се бори… — Той не завърши изречението, а поклати глава.

Родителите кимнаха с мрачни лица.

— Благодаря ти — каза бащата. „Интересно, че всъщност той говори, когато жената се счита за глава на семейството“ — помисли си Лоркин.

Той усети нечия ръка на рамото си и се обърна към Савара, която бе застанала до него.

— По-добре си почини. Подозирам, че за това е необходима повече сила, отколкото изглежда.

Той сви рамене, макар жената да бе права. Савара погледна към поддръжницата си, която го бе довела в стаята. Тя открехна вратата, огледа коридора, обърна се към тях и кимна.

— Ти върви пръв — промърмори Савара. — Ще си тръгнем поотделно, за да не възбудим подозрения, ако ни видят.

Лоркин се измъкна в коридора и тръгна към мъжките помещения. Като че ли Савара искаше да запази в тайна изцеляването на момичето. Ако Велила се възстановеше, това нямаше ли да изглежда подозрително? Но момичето все още бе болно и нямаше да изненада никого, ако на сутринта не заподскача весело по коридорите. Щеше да се нуждае от няколко дни, за да възстанови поне част от енергията си — ако се предположи, че изобщо се стигне дотам. Повечето хора нямаше да задават въпроси, но не и Калия, която знаеше колко зле бе детето.

„Предполагам, че скоро ще разбера“.

 

 

Докато робите на Ачати отнасяха остатъците от храната, Денил понечи да отпие от виното, но размисли. То бе изключително силно, а храната бе доста пикантна. Главата му бе започнала да се върти и той не се чувстваше особено добре.

За магьосниците не бе препоръчително да се напиват. Всички те постоянно поддържаха определено равнище на контрол над силата си и под влияние на алкохола той можеше да им се изплъзне. Резултатите по принцип бяха повече смущаващи, отколкото опасни, но през годините се бе случвало неколцина магьосници случайно да изгорят къщите си, след като бяха попрекалили с чашката.

Някои опиати — известни повече като отрови — можеха да ги лишат изцяло от контрол, което водеше до фатални случаи. В ранната киралийска история имаше няколко такива инциденти, повечето отпреди откриването на Лечителството. За щастие опиатите имаха странични ефекти, които предупреждаваха жертвите за опасността и им даваха време да извлекат отровата от тялото си, ако знаеха как да го направят.

Денил погледна към Ачати, който го наблюдаваше замислено. В гърдите му се зароди леко безпокойство, но същевременно пулсът му се ускори. Той си спомни деня, в който Ачати му бе разкрил желанието си да бъдат нещо повече от колеги магьосници и дипломати. Повече от приятели. Денил бе поласкан, но и предпазлив. Забелязвайки колебанието му, Ачати му предложи да остави идеята да отлежи известно време.

Колко дълго е „известно време“?

Денил трябваше да признае, че беше размишлявал върху нея. Той харесваше много Ачати. Сачаканецът го привличаше по съвсем различен начин от Тайенд. Ачати беше интелигентен и интересна компания. Не че Тайенд не беше, но освен това бе и лекомислен, безразсъден и понякога небрежен. Ачати изобщо не беше такъв.

Но нещо караше Денил да се колебае и той знаеше доста добре какво е то: Ачати бе влиятелен мъж и в политическия, и в магическия смисъл. Това го привличаше, но Денил не забравяше, че Ачати е сачаканец и черен магьосник. Не можеше да забрави и за ичанското нашествие и как Киралия се бе оказала съвсем близо до опасността да бъде завладяна от изгнаниците на това могъщо общество.

„Той не е ичани — напомни си Денил. — Сачака не е пълна с амбициозни, смъртоносни черни магьосници, които копнеят да завладяват земи. Ачати е пълната противоположност на ичаните — цивилизован мъж, който копнее за мир между нашите държави. Но дори да е така, не бива да се смесват политиката и удоволствието… освен ако удоволствието е политика“.

Съдейки по връзките и трагичните любовни истории на придворните в Обединените земи, нещата можеха наистина да се объркат и да завършат зле поне за едната от страните. Но това не бе една от онези междурасови връзки, които включваха тайни сватби и скандални афери. Тук нямаше нищо, което да постави под въпрос лоялността му към Киралия. Той не можеше да си представи Ачати да има някакви безразсъдни очаквания и да дава нереални обещания…

— За какво си мислиш? — попита Ачати.

Денил погледна към събеседника си и сви рамене.

— За нищо.

Сачаканецът се усмихна.

— Кралийците имат странния навик да заявяват липсата на мисли, когато не искат да обсъждат онова, което се върти в главите им.

— Или пък мислите им са твърде объркани — най-вече от виното — за да бъдат обяснени — причина, за което най-вероятно също е виното — отвърна Денил.

Ачати се изкиска.

— Да, мисля, че разбирам. — Той погледна към Денил и се намръщи. — Трябва да ти кажа нещо и не знам дали ще останеш доволен или не.

Денил усети как го жегва леко разочарование. Почти се беше убедил да приеме предложението на Ачати, а сега, когато приятелят му отново стана сериозен, съмненията му пуснаха корени.

„Как ще се отрази връзката ни, ако бъдем разкрити, на позициите ни в сачаканското общество? — Тогава той се сети, че двамата се канят да напуснат Арвис. — Далече от очите, далече от ума. Това пътуване ще бъде идеалната възможност…“

— Приех да взема още една личност с нас — каза Ачати. — Той бе особено убедителен, а аз не можах да пренебрегна аргументите му. Вече му бях обещал, че ако нещата тук станат твърде напрегнати, ще му помогна да се отърве от интереса на ашаките.

Денил почувства как сърцето му се свива. В този момент разочарованието му от думите на Ачати бе заменено от нарастващо подозрение.

— Кой?

Ачати се усмихна.

— Съгласих се да взема посланик Тайенд с нас.

Денил извърна глава, за да скрие изненаданата си.

— Аха — успя да каже само той.

— Ти не си доволен. — Гласът на Ачати звучеше притеснено. — Мислех, че двамата се разбирате добре.

Денил сви рамене.

— Така е. — „Предполагам, че мога да накарам Ачати да остави тук Тайенд, без да се стига до скандали и обиди“. — Има един недостатък, обаче. Подозирам, че той е забравил да ти каже нещо много важно.

Ачати се намръщи.

— И какво е то?

Щом си спомни за това, Денил се разсмя от сърце.

— Тайенд страда от ужасна, почти смъртоносна морска болест.