Труди Канаван
Отстъпница (12)

Глава 10
Споделени тайни

Нещо сграбчи Лоркин за рамото и го разтърси. Той отвори очи и се озова пред ухиления Ивар.

— Какво? — попита той, прогонвайки тежката, досадна умора.

— Какво се е случило?

— Нищо — увери го Ивар. — Но ако не станеш скоро, ще закъснееш.

Лоркин седна и примигвайки, огледа празните легла наоколо. Щом повечето мъже бяха станали и излезли, значи вече беше закъснял. Той простена, разтърка лицето си и стана.

— Ще ми се Изменниците да имаха уреди за измерване на времето — оплака се той. — Как да се събудя навреме, когато нямате сигнални гонгове?

— Някои от жените имат. Но тук… как да ги нагласим? — рече Ивар, свивайки рамене. — Всички лягаме да спим и ставаме по различно време.

Лоркин въздъхна, съблече спалното си бельо и облече обикновени панталони и риза, които най му допадаха от всички дрехи на Изменниците. Ивар донесе една чиния с хляб, намазан със слой плодов крем, който бе толкова дебел, че сигурно бе нарушил наредбата за зимния порцион. Лоркин я изяде бързо, казвайки си, че го прави само за да стигне по-скоро в лечебницата, а не за да скрие доказателствата за разхищението на Ивар.

— Снощи Лиота говори с мен — каза Ивар, дъвчейки.

Лоркин се спря и се обърна към приятеля си. Мъжът гледаше с копнеж.

— Каза, че прекараната с мен нощ й е харесала — продължи Ивар, усмихвайки се леко.

Лоркин бързо сдъвка залъка си, преглътна го и се вторачи в приятеля си.

— Сигурно е така.

Ивар го погледна и сви рамене. Усмивката му се стопи.

— О, знам, че със сигурност е харесала магическата и политическата си награда, но има вероятност да е харесала и други неща.

— Изкушаваш ли се да разбереш дали е така? — попита Лоркин.

Ивар поклати глава.

— Поне докато не почувствам, че цената си струва — добави той и отново отхапа от хляба.

— Ще й се довериш отново? — Лоркин не можеше да скрие недоверието в гласа си.

— И първия път не й се доверих — отвърна Ивар, дъвчейки. Той замълча, докато не преглътна хапката. — Знаех какво може да се случи. Имаше хора, които смятаха, че ще бъда наказан заради това, че те отведох в пещерите. Ако не го направеха така, щяха да намерят друг начин. — Той се ухили. — Така поне успях поне малко да се позабавлявам. Лиота може да е използвачка, но има страхотно тяло.

Лоркин погледна приятеля си, без да знае какво да отвърне на това. „Трудно бих могъл да кажа: Ивар, ти изобщо не си толкова глупав, за колкото те мислех. Нито пък ще му хареса, ако го нарека също толкова безскрупулен, колкото и жените. Но той не е нито толкова безсилен, нито такъв невежа, какъвто изглежда. Всъщност може би е планирал това отпреди посещението ни на пещерите на камъкотворците“.

— И ако случайно й е харесало повече, отколкото отнемането на магията и наказанието ми, то тогава ще се върне за още — добави Ивар със замечтан поглед.

„А може би просто така си мисли — поправи се Лоркин. — Но и това заслужава възхищение. Като че ли е способен да открива плюсовете във всяка една ситуация“.

— По-добре ти, отколкото аз — каза той. После отърси трохите от дрехите си и се протегна. — Не че имам време за това. Отивам да се измия, а после на работа.

Ивар се намръщи.

— Чувам, че нещата там изобщо не са добре.

Лоркин кимна.

— Изглеждаше като че ли броят на заболелите от треска пациенти намалява, но след това ни връхлетяха два пъти повече болни, а някои от тях са много по-зле от преди.

— Така се случва всяка година.

— Същото каза и Калия. Но аз не вярвам на всяка нейна дума, в случай че отново се опита да ме измами.

— Много добре — отвърна Ивар и лапна последното си залче. Лоркин тръгна към вратата, а той промърмори едно приглушено довиждане.

Градът изглеждаше по-тих от обичайното. Лоркин се запъти към умивалните, а след това пое към лечебницата. По коридорите и зад затворените врати отекваше кашлица. Едва когато стигна до лечебницата, той осъзна какво не бе чул по пътя за насам: постоянното жужене на гласове из града. Когато най-накрая го долови, то идваше откъм лечебницата — от опашката чакащи пациенти, която продължаваше по коридора пред вратата на стаята.

Някои го видяха и се намръщиха. Други го зяпаха. Трети го гледаха пресметливо. „Калия сигурно е обявила пред всички, че закъснявам“. Но все пак не беше закъснял чак толкова.

Той се бе изкъпал набързо, с надеждата, че нямаше да дразни чак толкова околните. „Само да можеше една хубава баня да направи Калия не чак толкова дразнеща“.

Когато влезе в стаята, сърцето му се сви при вида и миризмата на толкова много болни хора. Калия го видя и веднага тръгна към него. Той се приготви за караница, но вместо това тя го хвана за лакътя и го поведе към млада двойка, която се въртеше около шестгодишно момиченце.

— Прегледай я — каза тя. — После ела и ми кажи мнението си.

Той погледна родителите и сърцето го заболя. Двамата го гледаха с тъмни, отчаяни очи и не казаха нищо. Лоркин се обърна към момичето и видя, че то е бледо и дишането му е учестено, а кашлицата му беше слаба, защото дробовете му се задъхваха. Още преди да я докосне със сетивата си той знаеше, че детето е по-болно, отколкото би трябвало. Ледената треска отнасяше по няколко Избраници всяка година. Най-вероятните жертви бяха старите и младите, и онези, които бяха отслабени от други болести. Освен това знаеше, че един ден ще се изправи пред това. Калия също го знаеше. Той вече беше решил как да постъпи. Но нямаше да го направи сега. Не и докато всички го наблюдаваха толкова внимателно.

Освен това осъзна, че ще го направи едва след като се посъветва с Тивара дали е разбрал правилно какви биха могли да са последствията.

 

 

Когато робите в Дома на гилдията започнаха да сервират вечерята, Денил с изненада чу гласа на Тайенд в коридора.

— Тогава ще се присъединя към него — каза той. Миг по-късно се появи на прага на стаята на Денил. — Би ли желал компания за вечеря?

Денил кимна и посочи съседния стол. Беше се притеснявал, че двамата с Тайенд щяха да се карат или да спорят, но досега не се беше случило нищо такова и двамата просто изпълняваха ролите си без никакви конфликти. И тъй като Тайенд беше често навън, посещавайки различни сачаканци, логично бе Денил да се възползва от това и да навакса с посланическите си задължения.

— Тази вечер няма ли някое парти?

Тайенд седна и поклати глава.

— Помолих Ачати за един почивен ден. Изненадан съм, че вместо това не е поканил теб.

Денил поклати глава.

— Сигурен съм, че не може непрекъснато да се занимава само с нас, посланиците. Ти се разбираш много добре със сачаканците.

В стаята влезе бързо един роб, който носеше прибори и чиния за Тайенд. Той започна да си сипва от блюдата с храна.

— Нали? По всичко личи, че е така. Или греша? Според ашаки Ачати ти също си бил много популярен след пристигането ти. Може би с времето и аз ще изпадна в немилост.

— Ти нямаш помощник или някой друг, когото да отвлекат.

— Така е. Макар че не бих отказал помощник — за предпочитане такъв, който никой няма да иска да отвлича. — Тайенд се намръщи. — Ще ми се да разбера каква е ситуацията тук, преди да замеся и някой друг. Дали е безопасно. Как стоят нещата. — Той си сипа от пикантното месо и сложи малко задушени зеленчуци, преди да освободи робите с махване на ръка.

— Подозирам, че ще са нужни няколко години, за да се разбере как точно стоят нещата тук.

Тайенд се усмихна накриво.

— И така да е, мисля, че подразбрах това-онова — рече той. — Искаш ли да ти казвам какво съм открил, а ти ще ми казваш дали съм прав? — Тайенд лапна един залък, задъвка и погледна очаквателно към Денил.

Той сви рамене.

— Давай.

Тайенд преглътна, отпи от чашата си с вода и се прокашля.

— Разбрах, че двамата с теб вече не сме двойка.

Изненадата бе последвана от вина. Денил се насили да го погледне в очите. Тайенд не трепна.

— Като че ли не — отвърна Денил. „Прозвуча доста неуверено“ — помисли си той.

— Разбрах го, щом ме настани в стаята за гости — додаде Тайенд. — И не ми казвай, че ще избухне скандал, ако спя в леглото ти. Тези сачаканци са знаели за нас още преди да пристигнеш тук. — Той опразни половината си чиния.

Денил се закашля възмутено.

— Това не означава, че одобряват — което е достатъчно да поискат смяната ни или да откажат да търгуват с нас.

— И без това няма никакви сделки. Ние нямаме никаква работа тук. Сачака няма нужда да търгува с нашите страни. Приемането ни тук е жест на добра воля, нищо повече. За сачаканците ние сме просто една новост, развлечение. Предполагам, че на теб ти е било необходимо повече време да го разбереш. — Тайенд махна презрително с ръка. — Освен това разбрах, че Ачати е момък и доста те харесва. — Той присви очи. — Все още не съм разбрал дали и ти го харесваш.

Денил отново усети, че лицето му пламва, но този път не от вина.

— Ачати ми е приятел — каза той.

— Единственият ти приятел сред сачаканците — продължи Тайенд, насочвайки ножа си към Денил, за да подчертае думите си. — Няма да можеш да го мотаеш дълго време. Какво ще правиш, когато му омръзне да чака? Не ми изглежда като човек, който бих искал да ядосам.

Денил отвори уста да възрази, но после ги затвори.

— Веднъж каза същото и за мен — рече най-накрая той.

Тайенд се усмихна.

— След като те опознах, се оказа не чак толкова страшен. Понякога дори си малко жалък, винаги се притесняваш какво си мислят хората, заравяш се в изследванията си, за да се чувстваш полезен.

— Това е важно проучване! — възрази Денил.

— О. Да. Много важно. По-важно от мен.

— Навремето ти също се интересуваше от него. Но щом нещата се промениха от скитане насам-натам в усилена работа, изведнъж вече не представляваше интерес за теб.

Погледът на Тайенд проблесна гневно, но той се поколеба и извърна очи.

— Сигурно е изглеждало така. Просто смятах, че повече няма с какво да помогна. Винаги ти се занимаваше с писането. Щом напуснах Голямата библиотека, аз се превърнах в жалко подобие на учен.

При тези му думи раздразнението на Денил се стопи.

— Никога не си бил жалко подобие на учен — каза му той. — Ако знаех, че проучването все още те интересува, щях да намеря начин да те включа в него.

Тайенд го погледна и се намръщи.

— А аз смятах, че предпочиташ да ме държиш настрани. И пристигането ти в Сачака без мен го потвърди.

— Беше… Смятах, че за теб ще е опасно тук.

— Определено ме накара да се притеснявам. Когато моят крал прие предложението ми да стана първият Посланик на Елийн в Сачака, аз бях сигурен, че се захващам с нещо далеч по-опасно от това, което се оказва досега.

— Как успя да го убедиш?

— Не съм се опитвал. Други го направиха. — Тайенд сви рамене. — Изглежда, след като Киралия го направи, всички решиха, че това е страхотна идея, но никой не бе достатъчно глупав да го предложи, за да не би случайно да получи поста.

— Кой те подкрепи? — попита Денил най-вече от любопитство.

Тайенд се усмихна.

— Обещах да не казвам. — Той погледна към чинията си. — Да ядем, иначе храната ще изстине.

Денил тихо изсумтя.

— Елийнците и тяхната заплетена политика.

— В която сме много добри — и се оказа от полза тук. Може да се окаже, че ще успея да спася дори теб от забъркване в неприятности.

Денил се зае с вечерята си, обмисляйки думите на бившия си любовник.

— Значи измина целия този път, само за да видиш какво съм намислил?

Тайенд отново присви очи. Той не отговори веднага, а продължи да дъвче замислено.

— Не — отвърна той с равен глас. — Когато замина, ти ме накара да осъзная, че съм отегчен. Оказа се прав: целта прави живота по-интересен.

— И целта е?

Тайенд продължаваше да дъвче.

„Да стане първият Елийнски посланик в Сачака“ — отговори си Денил. Трябваше да признае, че бе впечатлен от смелостта на Тайенд, а превзетият мъж бе идеален за този пост. Наистина имаше усет за политиката — дори често да бе склонен да пренебрегва социалните табута и традиции — и много добре усещаше хората.

„Надявам се само, това да не се отнася до Ачати“.

 

 

Вечерите с Наки и баща й винаги бяха изпълнени с продължително мълчание. Лорд Лейдън винаги питаше как върви училището и отговорите на Наки винаги бяха учтиви, но кратки. Освен това баща й питаше за семейството на Лилия, но тя не го виждаше често, така че нямаше какво толкова да му каже, а и той като че ли не се интересуваше особено от отговорите й.

Този път й се струваше, че вечерята продължава с часове по-дълго от обичайното и търпението й започваше да се изчерпва. Дори отличната храна не можеше да компенсира скуката. Лилия не бе сигурна дали дните, прекарани в очакване, бяха причина за нетърпеливостта й да остане насаме с Наки или просто й влияеше настроението на приятелката й.

Тя определено се държеше странно. Отговорите й на въпросите на баща й бяха по-кратки от обичайното — и звучаха почти като изръмжаване. В един момент тя го попита за някого и той потрепна, намръщи се неодобрително и смени темата. С Лилия обаче тя се държеше подчертано приятелски, навеждаше се към нея и я потупваше по крака, намигаше й или правеше забавни физиономии. Лилия изпита облекчение, когато вечерята най-после приключи.

Както обикновено, Наки я поведе към спалнята си. Веднага щом затвори вратата, тя закрачи напред-назад и изля тирада от проклятия, каквито Лилия бе чувала при едно от посещенията си на кейовете като дете.

— Какво има? — попита тя.

Наки въздъхна и се обърна към нея.

— Не мога да ти разкажа подробностите. Достатъчно е да знаеш, че той научи за един мой малък страничен проект, и за да ме накаже, той взе нещо — не, открадна нещо — от мен. — Тя стисна юмруци, тръгна към леглото и седна на ръба му. Когато погледна към Лилия, на лицето й се изписа отчаяние. — Знаеш ли, че той ми дава пари само колкото да плащам за нужното в Университета? Ако искам да се забавлявам, трябва да намеря друг начин да си плащам. А сега го нямам.

„Казанджийницата. Виното, което вмъква в Гилдията. Винаги тя е плащала за това. Аз не съм давала нищо“. Жегна я вина. Лилия се приближи до леглото и седна до приятелката си.

— Ами джобните, които ни дават в Гилдията?

Наки се намръщи.

— Ти получаваш джобни; аз не. Тъй като съм от Домовете, аз не получавам нищо. Семейството трябва да ми плаща издръжка.

— Винаги ти плащаш за всичко — започна Лилия. — Аз трябва…

— Не! — Тръсна глава. — Недей да предлагаш да плащаш за малките ми глезотии.

— Нашите глезотии — поправи я Лилия. — Поне ми позволи да плащам, докато… не намериш начин да спечелиш пари. Ще е хубаво да мога известно време да те поглезя.

Наки погледна изненадано Лилия и устните й се разтеглиха в широка усмивка.

— О, Лилия. Толкова си добра. — Тя протегна ръце и я прегърна.

Лилия отвърна на прегръдката, чувствайки се ужасно щастлива. Когато Наки започна да се отдръпва, тя я пусна, но другото момиче не отстъпи. Лилия я погледна и видя замисленото й, напрегнато лице.

После Наки се наведе напред и я целуна. В съзнанието на Лилия се втурнаха отново всички надежди и мисли, които останалите ученици не одобряваха и сърцето й заби ускорено. Тя отвърна на целувката, без да се осмели да помисли какво следва, за да не развали момента.

Накрая Наки прекъсна целувката. Очите й бяха тъмни, а по лицето й не можеше да се разчете нищо. Лилия искаше да й каже, че я обича, но се поколеба, уплашена, че може да греши и това да отблъсне Наки.

Внезапно приятелката й се ухили и скочи от леглото.

— Хайде да отидем в библиотеката — каза тя. — Там имам скрит малко роет.

„Не можем ли да направим нищо без роет“? Лилия потисна тази мисъл и се изправи.

— Добре…

Докато вървяха към библиотеката, Наки се оживяваше все повече, движенията й бяха трескави и възбудени. Щом запали мангала, тя накара Лилия да вдъхне дълбоко пушека. Момичетата се настаниха в две големи кресла.

— Баща ти няма ли да дойде тук? — попита Лилия, преди опиатът да я накара да забрави за всички тревоги.

— Той ще легне да спи — отвърна Наки. — Преди да пристигнеш, се оплакваше колко дълъг бил денят и колко е изморен.

Двете поседяха известно време, наслаждавайки се на роета, после Наки стана и отиде до покритата със стъкло маса. Надвеси се над нея, взирайки се в съдържанието й, после рязко се изправи и я отвори. Бръкна вътре и извади нещо, а когато тръгна обратно към креслата, Лилия видя, че носи книгата, която й беше показала предишния път. Онази, в която се обясняваше как се използва черната магия.

В гърдите на Лилия се зароди леко безпокойство, но всъщност я мързеше дори да се намръщи. Наки се отпусна с въздишка в креслото си. После повдигна книгата и я погледна замислено. Отвори я и внимателно разгърна страниците й.

— Сигурно мога да цитирам цели глави от нея.

— Колко често си я разглеждала? — попита Лилия.

— Повече, отколкото мога да си спомня — сви рамене Наки. — Баща ми трябва да е разбрал, че ако ми забрани да правя нещо, аз го приемам като предизвикателство.

— Чела ли си я цялата?

Наки погледна Лилия и се усмихна.

— Разбира се. Книгата не е голяма.

— Значи си прочела и частта за…

Наки се ухили още по-широко.

— Частта за черната магия. Да. Прочетох я. — Тя наведе поглед. — Невероятно подробна е. Често съм се чудила дали бих могла да я направя, ако използвам инструкциите.

— Но черната магия не може да се научи от книга — напомни й Лилия. — Познанието трябва да се прехвърли направо в ума.

— Така е. Зачудих се защо тогава са си правили труда да го записват. — Наки прелисти страниците и подаде отворената книга на Лилия. — Ти какво мислиш?

Въпреки роета Лилия се поколеба. Дори четенето на книги за черната магия беше забранено.

— Прочети я — каза Наки. — Винаги съм искала да я покажа на някого и да попитам за неговото мнение, но никога не съм имала на кого да се доверя.

Сърцето на Лилия запя. Момичето се усмихна на Наки и взе книгата. „Тя ми се доверява. Смята, че мнението ми означава нещо“. Лилия наведе поглед към отворената страница и зачете.

„… начините, по които тялото постига това, не толкова се разбират, колкото могат да се почувстват. Това се отнася и до висшата магия. В началото на обучението чиракът трябва да разбере какво му казват сетивата му: че тялото му е съд, а кожата, като природна бариера пред магията, задържа силата му вътре. И ако се случи така, че той намери пробив в бариерата на някой друг (както в ритуалите на висшата магия), той може да проникне със сетивата си в тялото му по начин, различен от лечителството, и да открие силата, която се съдържа вътре. Той може да влияе върху тази сила, да я отнеме или да добави още към нея. Макар да е възможно да се разбере колко енергия съдържа един човек, няма как да се прецени колко силен е той. Физическото изтощение на човек с източена енергия може да бъде почувствано, което предполага, че щом магическата енергия е отнета, физическата енергия също намалява, но докато не бъде изчерпана докрай, няма как да се разбере дали магията е изчезнала напълно. Освен това е трудно да се почувства и манипулира магията едновременно с усещането и манипулацията на физическото тяло чрез лечителството…“

Оттук нататък авторът продължаваше да разсъждава върху лечителството. „Стилът му е ужасен — помисли си Лилия. — Просто не спира да повтаря едно и също непрекъснато, без да стига до някъде. Няма нито един нов абзац. — Тя прелисти книгата. — Нито един в цялата книга“.

— Е? Какво мислиш? — попита Наки и сипа още роет в мангала.

Лилия се върна на страницата, където се говореше за черната магия, и отново се насили да я прочете.

— Не е казано много.

— Но е повече, отколкото някой ни е казвал досега — посочи Наки. — Опитах се да усетя магията си по описания начин.

Лилия я погледна.

— И?

Наки се усмихна.

— Мисля, че успях да го схвана. — Тя се наведе напред. — Опитай и ти.

— Сега ли? — възрази слабо Лилия. Чувстваше се твърде мързелива, за да опитва каквито и да било трикове с ума си.

— Да. Лесно е, щом схванеш механизма му. А ако си глътнала малко дим, направо ти завърта главата. — Очите на Наки проблеснаха.

Лилия сви рамене и затвори очи. Опита се да се пребори с летаргията, после извика в съзнанието си образа на врата, както бе учена да вижда входа към магическия й източник. Тя я отвори, почувства гъдел в сетивата си и ефектът от роета леко се разсея.

Както обикновено, тя си представи стаята в главата си, малка, с разпръснати мебели, напомняща й едновременно за спалничката, която делеше с роднините си, и за стаята й в жилищните помещения на учениците. Тя бе изпълнена с топла светлина.

„Но в книгата пише, че това е просто начин да визуализирам силата си. Бариерата на кожата ми представлява истинската стена. Значи би трябвало да мога…“

Тя накара стените да се махнат и те се стопиха в тъмнината. Топлината и блясъка на светлината постепенно се изгубиха, оставяйки някакво странно присъствие. Лилия посегна към него и почувства формата му. То нямаше ръце и крака, но въпреки това… тя го усещаше като собствената си физическа форма, очертана върху магията, съхранена в тялото й.

Известно време тя размишляваше върху това, но после си спомни Наки и върна присъствието вътре в себе си.

— Беше… невероятно — ахна тя.

Наки се усмихна.

— Получи ли се? Знаех си, че ще успееш. Много си умна. — Тя се изправи, приближи се до Лилия, облегна се на креслото и отмести ръцете й така, че да може да чете в книгата. — Да опитаме нещо друго. Да видим, дали ще успееш да почувстваш моята магия.

— Но… ти трябва да се порежеш, за да го направя.

Наки се наведе към нея. Дъхът й миришеше на роет. Устните й се извиха подканящо.

— Ще го направя заради теб. Всичко бих направила заради теб.

Лилия погледна приятелката си и топлина изпълни сърцето й.

— И аз бих направила всичко за теб — отвърна тя прочувствено.

Усмивката на Наки грейна от задоволство.

— Да го направим — каза тя. Огледа се, после отиде с танцуваща стъпка до покритата със стъкло маса и отново бръкна вътре. Извади нещо, което беше малко и се събираше в шепата й. — Стар е, затова не знам, дали е достатъчно остър… ох! Да, стана.

Наки седна на облегалката на креслото и протегна ръка. На дланта й лежеше миниатюрен нож, а кожата й бе осеяна с капчици кръв. Лилия усети ледени тръпки, които почти проясниха главата й.

— Хайде, преди да се е изцелила.

„Бих направила всичко за теб“. Лилия неохотно хвана ножа в едната си ръка, а с другата улови пръстите на Наки. После затвори очи.

Не беше трудно отново да почувства магията си по новия начин. Някак си знаеше как да изпрати съзнанието си напред, за да открие ръката й. След това го долови. Чуждото присъствие беше слабо… освен там. Порязването проблесна като светкавица в съзнанието й. Привличаше я като обещание за слънчева светлина в края на тунела. Когато се пресегна към него… Наки.

Момичето излъчваше познатата нервна възбуда и любопитство, под които прозираше гняв — стар и насочен към друг човек, сигурно баща й.

— Вземи малко от силата ми — разнесе се гласът на Наки в главата на Лилия.

Поток магия прескочи през пробива в бариерата и влетя в тялото й. Внезапно тя осъзна колко ще е лесно да се пресегне вътре и да източи цялата енергия към себе си. Но тя не искаше и нямаше нужда да го прави. Тя се отдръпна от присъствието на Наки и отвори очи.

— Мисля, че се получи. Само че… беше много лесно. — Тя се намръщи. — Сигурно не го правя както трябва.

Един пръст нежно чертаеше линии по ръката и дланта й. Лилия погледна надолу, после вдигна глава към Наки. Очите на момичето горяха от желание.

— Нека опитам аз. — Тя погледна Лилия многозначително. — Ще го направим заедно.

Лилия усети прилив на привързаност. Тя все малкия нож, стисна зъби и го прокара по кожата си. Наки се наведе напред и нежно докосна порязаното. Когато затвори очи, Лилия направи същото, чудейки се какво ли ще е усещането да има повредена бариера. Този път присъствието й придоби съвсем различна форма. Пробивът в защитата можеше да бъде намерен лесно; той породи в нея тревога, която я караше да се чувства нащрек. Внезапно тя отново почувства присъствието на Наки, но този път нямаше и следа от чувствата й.

Обзе я странна слабост, подобна на причиняваната от роета, и тя усети как енергията й изтича.

Но потокът енергия спря също толкова бързо, както бе започнал. Тя усети как Наки пуска ръката й и бавно се върна във физическия свят. Приятелката й се мръщеше и клатеше глава.

— Мисля, че не се получи.

— Така ли? — попита изненадано Лилия. — Сигурна съм, че усетих как отнемаш от силата ми.

Наки отново поклати глава. Устните й леко се нацупиха, тя се върна при креслото си и се тръсна в него.

— Нищо не усетих. Нито пробива в бариерата ти. Нито теб. — Тя въздъхна. — През всичките тези години ми се искаше да опитам… и сега, когато намерих човек, на когото да вярвам, просто не се получи…

— Ами ако беше толкова лесно, сигурно щеше да е възможно да се учи от книга. Ако искаш, бихме могли да опитаме пак — предложи Лилия.

Наки поклати глава. Тя погледна мълчаливо към мангала, после използва малко магия, за да го отвори и изхвърли димящото му съдържание. После стана и го прибра.

— Хайде да си лягаме.

Изпълнена с облекчение, защото бе започнала да усеща замаяност и главоболие, което означаваше, че бе погълнала твърде много роет, Лилия стана и излезе след приятелката си от библиотеката. Наки подмина спалнята си и влезе в гостната, където спеше приятелката й. Тя отиде директно до украсения сандък, порови под купчините одеяла и измъкна бутилка вино.

— Жадна ли си?

Лилия се поколеба, но кимна. Макар главата й все още да се въртеше от роета, тя беше много жадна. Наки отвори бутилката и я прилепи към устните си. След като отпи голяма глътка, тя се усмихна и я подаде на Лилия. — Нямаме чаши. Баща ми ми забрани виното и роета, но аз имам приятели сред слугите.

Лилия отпи неловко от бутилката. Наки въздъхна и се тръсна на леглото. Когато Лилия й подаде бутилката, тя отказа с махване на ръката.

— Той не ми е истински баща — промърмори тя. — Майка се омъжи за него, след като истинският ми баща почина. След смъртта й Лейдън наследи всичко нейно, включително и мен. Никога не сме се харесвали. Веднага щом завърша, той ще ме омъжи за първия, който поиска ръката ми, само и само да се отърве от мен. — Тя отново въздъхна.

Лилия остави бутилката настрани и легна до приятелката си.

— Това е ужасно. — Мисълта, че Наки ще бъде омъжена за човек, когото очевидно никога нямаше да пожелае, накара сърцето й да се свие. „Ако го направи след дипломирането… това е след половин година!“ Дали тогава отново ще могат да се виждат? Дали щяха да запазят тайната на любовта си?

— Ще ми се да беше мъртъв — промърмори Наки. Тя извърна глава и погледна към Лилия. — Ти каза, че ще направиш всичко за мен. Ако поискам, ще го убиеш ли?

Лилия се усмихна и сви рамене. Виното бе замаяло главата й и тя нямаше сили да отговори. „Сигурно има и друг начин да разрешим проблемите на Наки. Убийството е малко крайно“. Ами ако нямаше? „Бих ли могла да използвам черната магия и да го прикрия? Да го направя да изглежда като нещастен случай?“ Наки мърмореше нещо, но думите й звучаха като отдалеч и Лилия се нуждаеше от твърде голяма концентрация, за да ги разбере.

Съзнанието й се изпълни с мрачни мисли и Лилия потъна в странни и ярки сънища, където отърваваше Наки от всичките й проблеми, а след това двете заживяваха живот, изпълнен с любов и тайни, в къща с много стълбища, скрити врати и шкафове, пълни с дразнещо неразгадаеми книги.