Патрик Нес
Часът на чудовището (9) (По идея на Шавон Доуд)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Monster Calls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy(2017 г.)

Издание:

Автор: Патрик Нес

Заглавие: Часът на чудовището

Преводач: Златка Паскалева

Издател: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД

Година на издаване: 2012

Редактор: Мартина Попова

Художник на илюстрациите: Джим Кей

ISBN: 978-954-2908-46-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2594

История

  1. —Добавяне

Първата история

Много, много отдавна — започна чудовището, — преди наоколо да израсне град с улици, железопътни линии и автомобили, тук властваше зеленината. Дървета покриваха хълмовете и ограждаха пътеките. Засенчваха потоците и закриляха къщите, защото още тогава тук имаше къщи, къщи от камък и глина.

Тук имаше кралство.

(— Какво? — обади се Конър и хвърли поглед из задния двор. — Тук?)

(Чудовището изненадано наклони глава.

Не си ли чувал за него?)

(— Не, не съм чувал за кралство по тия места — отвърна Конър. — Тука дори „Макдоналдс“ си нямаме.)

При все това — продължи чудовището, — тук имаше кралство. Малко, но щастливо кралство, защото кралят му беше крал справедлив, мъж, чиято мъдрост се беше родила в премеждия и трудности. Неговата кралица му беше родила четирима силни сина, но по време на царстването си кралят често трябваше да влиза в битки, за да опази мира по земите си. Битки срещу великани и дракони, битки срещу черни вълци с алени очи, битки срещу армии от мъже, предвождани от велики магьосници.

Тези битки бяха изковали непревземаемите граници на кралството. Поданиците добруваха в мир. Но всяка победа си има цена. Един по един, четиримата сина на краля загинаха. Умъртвени от пламъците на дракона, от ръцете на великана, от зъбите на вълка, от копието на боеца-враг. Един по един и четиримата принца на кралството паднаха, и оставиха на стария крал един-едничък наследник: мъничкия му внук.

(— Това ми звучи направо като приказка — подозрително рече Конър.)

(— Нямаше да говориш така, ако беше чувал как пищи мъж, пронизан от копие — отвърна чудовището. — Или как вие от ужас, когато вълците го разкъсват жив. А сега мълчи и не ме прекъсвай.)

Полека-лека Съпругата на краля потъна в скръбта си и скръбта я погълна, след нея си отиде и майката на малкия принц. Кралят остана с детето и с повече мъка на плещите си, отколкото може да понесе сам човек.

„Трябва да се оженя повторно“, реши кралят. „Ако не заради мен самия, то за доброто на моя малък принц и за доброто на кралството“.

Рече го и го стори, ожени се повторно за принцеса от едно съседно кралство — обмислен съюз, който укрепи и неговото кралство, и нейното. Принцесата беше млада и красива и макар лицето й да беше малко строго, а езикът — малко остър, кралят беше щастлив с нея.

Мина време. Младият принц порасна, скоро щеше да стане мъж, оставаха му само две лета, за да навърши осемнайсет години — възрастта, която щеше да му позволи да седне на трона след смъртта на стария крал. За кралството настъпиха щастливи дни. Битките бяха отминали, бъдещето изглеждаше безоблачно в ръцете на младия и храбър принц.

Но един ден кралят се разболя. Пръсна се слух, че бил отровен от младата са жена. Хората говореха, че тя правела черни магии, за да изглежда по-млада от годините си и че зад красивото й лице се криела гримасата на стара вещица. Всички повярваха, че тя е отровила краля, макар че той сам до последния си дъх умоляваше поданиците си да не я обвиняват.

И така, кралят умря, а оставаше още година, докато принцът навърши възрастта, която му даваше право да поеме властта. Кралицата, неговата мащеха-баба, стана регент на негово място. Тя щеше да управлява държавните дела, докато принцът възмъжееше достатъчно, за да стане сам крал.

За всеобща изненада, тя управляваше добре. Лицето й — въпреки слуховете — беше все тъй красиво и младо, и като властница тя постъпваше така, както би постъпил покойният крал.

А междувременно принцът се влюби.

(— Знаех си — измърмори Конър. — В истории като тази тъпите принцове винаги се влюбват — и той отново закрачи към вратата на кухнята. — Тъкмо ми се стори, че става интересно.)

(С едно ловко движение чудовището го сграбчи за глезените с дългата си силна ръка, вдигна го, провеси го с главата надолу и го задържа във въздуха така, че тениската на Конър се смъкна на главата му, а кръвта заблъска в ушите му.)

(— Та, както казах — продължи чудовището.)

Принцът се влюби. Избраницата му беше дъщеря на прост фермер, но беше красива, беше и умна, каквато трябва да бъде всяка фермерска дъщеря, защото да въртиш ферма си е доста сложна работа. Кралството гледаше младата двойка с умиление.

Не и кралицата обаче. Тя беше установила, че времето, прекарано на трона, й се беше усладило, и сега чувстваше странна неохота пред необходимостта да се оттегли, за да отстъпи мястото на принца. И така, кралицата започна да мисли, че навярно най-добре ще бъде, ако короната остане в семейството, за да може кралството да бъде ръководено само от онези, които притежават достатъчно мъдрост за това. И постепенно започна да й се струва, че може би най-уместното решение в този случай е принцът да се ожени за самата нея.

(— Отвратително! — възкликна Конър, все още с главата надолу. — Тя му е баба!)

(— Мащеха-баба — поправи го чудовището. — Тя нямаше кръвна връзка с него, а и, откъдето и да я погледнеше човек, си беше една млада хубава жена.)

(Конър поклати глава и косата му се разлюля.

— Това е нередно — после замълча за миг. — Би ли ме пуснал вече, моля?)

(Чудовището внимателно го остави на земята и продължи да разказва.)

Принцът също мислеше, че да се ожени за кралицата е нередно. Той каза, че по-скоро би умрял, отколкото да стори нещо подобно. Закле се, че ще избяга далеч, далеч с красивата фермерска дъщеря, а на осемнайсетия си рожден ден ще се завърне, за да освободи поданиците си от тиранията на кралицата. И така, една нощ принцът и неговата избраница побягнаха, яздиха дълго и спряха едва призори, за да си починат под клоните на едно гигантско тисово дърво.

(— Това си бил ти, нали? — попита Конър.)

(— Аз бях — отвърна чудовището, — но в същото време дървото беше само част от мен. Аз мога да приемам какъвто си поискам вид, но формата на тисовото дърво е най-удобната.)

Принцът и фермерската дъщеря лежаха плътно прегърнати под изгряващата зора. Те бяха дали обет да запазят целомъдрието си до деня на своята венчавка в съседното кралство, но под дървото страстта ги надви и мина време, преди двамата най-сетне да се отпуснат и да заспят, голи, всеки в прегръдките на другия.

Те спаха под сянката на клоните ми през целия следващ ден, чак до часа, в който отново падна нощ. Тогава принцът отвори очи, „Събуди се, любов моя“, прошепна той на фермерската дъщеря, „защото днес ще яздим заедно към деня, в който ще станем венчани мъж и жена“.

Но любимата му не се събуди. Принцът я разтърси леко и чак когато тя се отпусна настрани, на лунната светлина той видя, че земята под тялото й е напоена с кръв.

(— Кръв? — възкликна Конър, но чудовището просто продължи да разказва.)

А после принцът осъзна, че и неговите ръце са изцапани с кръв, след това зърна окървавен нож в тревата до тях, захвърлен до корените на тисовото дърво. Някой беше убил неговата любима и го беше сторил така, че да изглежда, че принцът е извършил това немислимо престъпление.

„Кралицата!“, извика силно принцът. „Кралицата е виновна за това предателство!“

В далечината започна да се чува глъчка — хората от близкото село пристигаха. Ако намереха принца, те щяха да видят ножа, щяха да видят кръвта и щяха да го нарекат убиец. А после щяха да го накажат със смърт за делото му.

(— А после кралицата ще може да продължи да си управлява необезпокоявана — намеси се Конър и изсумтя отвратено. — Надявам се в края на историята да й откъснеш главата.)

Принцът нямаше къде да бяга. Конят им беше препуснал и изчезнал, докато двамата с фермерската дъщеря бяха спали. Тайнствената му закрила сега беше тисовото дърво.

И само към него принцът можеше да се обърне за помощ.

Разбираш ли, дете, в онези дни светът беше млад. Стената между създанията на земята беше по-тънка, много по-лесна за преодоляване. Принцът знаеше това. Затова вдигна очи към клоните ни грамадното тисово дърво и заговори.

(Чудовището замълча.)

(— Какво казал принцът? — попита Конър.)

(— Каза достатъчно, че да ме накара да се вдигна и да закрача по земята — отвърна чудовището. — Аз разпознавам несправедливостите, когато ги срещна.)

После принцът затича срещу селяните. „Кралицата уби моята невеста!“, извика им той. „Кралицата трябва да бъде спряна!“

Слуховете за вещерството на кралицата се носеха вече отдавна, а младият принц беше любимец на кралството, затова не беше нужно много, за да видят хората истината. А после и напълно се убедиха в нея, когато съзряха, че зад гърба на принца крачи великият Зелен човек, висок като хълмовете, готов за мъст.

(Конър се загледа отново в могъщите ръце и нозе на чудовището, в разкривената му зъбеста уста, усети завладяващата чудовищност на съществото. После си представи какво ли си с помислила злата кралица, когато го е видяла да идва за нея.)

(Представи си и се усмихна.)

Поданиците на кралството нахлуха в замъка на кралицата с такава ярост, че камъните в стените затрепериха и се зарониха. Укрепленията и кулите се сриваха, таваните се рушаха и падаха, а после хората намериха кралицата в покоите й, сграбчиха я и я повлякоха навън към кладата, за да я изгорят жива.

(— Чудесно! — рече Конър с усмивка. — Така й се пада.

После вдигна очи към прозореца на стаята си, където спеше баба му.

— Дали не можеш да помогнеш и на мен да се справя с нея? — попита. — Не че искам да я изгоря жива или нещо подобно, просто…)

Историята — прекъсна го чудовището — още не е свършила.