Патрик Нес
Часът на чудовището (8) (По идея на Шавон Доуд)

Историите са диви

Къщата тънеше в мрак. Бабата на Конър най-после беше успяла да сложи майка му да си легне, после сама се беше прибрала в неговата стая и беше затворила вратата зад себе си, без дори да го попита дали ще иска да си вземе нещо от там, преди да си е легнала.

Конър лежеше буден на дивана. Не смяташе, че изобщо ще може да заспи, не и след всичко, което баба му му беше наговорила, не и след като беше видял как изглеждаше майка му тази вечер. Три пълни дни бяха изминали след края на лечението, обикновено по това време тя вече започваше да се чувства по-добре, но не и този път. Сега тя продължаваше да повръща, продължаваше да е страшно изтощена, всичко се проточваше много по-дълго от обикновено…

Конър изхвърли тези мисли от главата си, но те се върнаха веднага и той се зае да ги изхвърли отново. Вероятно в края на краищата се беше унесъл, но се увери, че действително спи едва, когато кошмарът дойде.

Не дървото. Кошмарът.

Кошмарът с ревящия вятър, с тресящата се земя, с ръцете, които стискат, стискат здраво, но на края винаги някак си се изплъзват, Конър напряга всички сили да ги задържи, но всичките му сили просто не са достатъчни, кошмарът, в който хватката му се разтваря, кошмарът с падането, с писъка…

— НЕ! — изкрещя Конър, ужасът го последва и в света на будните, стисна гърдите му и не му остави въздух, гърлото му се давеше, очите му бяха пълни със сълзи.

— Не — повтори, вече по-тихо.

Къщата беше смълчана и тъмна.

Конър се заслуша за момент, но нищо не помръдваше, от стаите на майка му и баба му не долиташе нито звук. Момчето присви очи и в тъмното се взря в електронните цифри на часовника на DVD-плейъра.

12:07. Естествено.

Заслуша се още по-напрегнато в мрака. Нищо. Не чу името си, не долови скърцане на дърво.

Може би тази нощ то нямаше да дойде.

Часовникът показа 12:08.

12:09.

Леко ядосан, Конър стана и отиде в кухнята. Погледна през прозореца.

Чудовището стоеше в задния двор.

 

 

— Време е да ти разкажа първата история — каза чудовището.

Конър не помръдна от плетения градински стол, където беше седнал, когато излезе навън. Седеше, свил нозе до гърдите си и притиснал лице в коленете си.

— Слушаш ли? — попита чудовището.

— Не — отвърна Конър.

Усети как въздухът край него отново се завъртя в бясна вихрушка.

— Мен ме слушат! — почна чудовището. — Аз съм жив откак е жива тази земя и ти ще се отнасяш към мен с необходимото уважение…

Конър стана от стола и се запъти към кухненската врата.

— Къде отиваш? — натърти чудовището.

Конър се извъртя на място, на лицето му се четеше такава ярост, че чудовището застина, а огромните му вежди се повдигнаха от изненада.

— Ти пък какво ли знаеш? — сопна се момчето. — Какво ли изобщо знаеш ти?

— Знам за теб, Конър О’Мали — каза чудовището.

— Нищо не знаеш за мен — отвърна Конър. — Ако знаеше нещо за мен, щеше да ти е известно, че нямам време да слушам тъпи и скучни истории от някакво си тъпо и скучно дърво, което дори не е истинско…

— Нима? — рече чудовището. — Значи си сънувал и листата, и плодчетата на пода на твоята стая, така ли?

— Дори и да не съм ги сънувал, на кого му пука?! — изкрещя Конър. — Просто някакви си тъпи плодчета. Леле-мале, умирам от страх! О, моля ви, моля ви, спасете ме от плодчетата!

Чудовището го загледа загадъчно.

— Колко странно — изрече то. — Думите, които изричаш, казват, че се страхуваш от плодчетата, но действията ти показват обратното.

— Жив си, откак е жива земята и никога не си чувал за сарказъм, така ли? — попита Конър.

— О, чувал съм — отвърна чудовището и сложи на кръста си грамадните си клонести ръце. — Но хората обикновено са достатъчно благоразумни да не го употребяват в мое присъствие.

— Не може ли просто да ме оставиш на мира?

Чудовището поклати глава, но не отговори на въпроса.

— Крайно необичайно — продължи то. — Каквото и да правя, не мога да те уплаша.

— Ти си само едно дърво — каза Конър. Колкото и да се мъчеше, не можеше да мисли за чудовището по друг начин. Въпреки че ходеше и говореше, въпреки че беше по-голямо от къща, въпреки че можеше да глътне Конър на една хапка, чудовището си беше, в края на краищата, само едно тисово дърво. Момчето дори виждаше пресните плодчета, които вече зрееха по клонките, оплели лактите на създанието.

— А ти си имаш и по-лоши работи, от които да се боиш — каза чудовището. Твърдение, а не въпрос.

Конър сведе глава към земята, после вдигна поглед нагоре към луната, само и само да не се налага да поглежда чудовището в очите. Ужасът от кошмара се надигна в момчето, потопи света наоколо в мрак, направи всичко тежко и невъзможно, сякаш го бяха накарали да повдигне планина с голи ръце и животът нямаше да продължи, докато той не изпълнеше тази непосилна задача.

— Мислех си… — започна Конър, като се прокашля, преди да заговори. — Видях те по-рано тази вечер, докато се карах с баба ми, и като те видях, си помислих…

— Какво си помисли? — попита чудовището, защото Конър не довърши.

— Нищо — отвърна момчето и се обърна към вратата.

— Помисли си, че може би съм дошъл да ти помогна — изрече чудовището.

Конър спря на място.

— Помисли си, че може би съм дошъл, за да сразя враговете ти. Да посека драконите ти.

Конър не се обърна да погледне чудовището. Но не направи повече и крачка към вратата.

— Тази мисъл се появи у теб, когато ти казах, че сам си ме повикал, че ти си причината да стана и да закрача отново по земята. Нали така?

Конър се обърна.

— Но ти искаш единствено да ми разказваш истории — каза, без да крие разочарованието в гласа си, защото думите на чудовището бяха верни. Конър си беше помислил точно това. Точно на това се беше надявал.

Чудовището коленичи, така че лицето му се оказа съвсем близо до лицето на момчето.

— Истории за това как съм сразявал врагове — пошепна го. — Истории за това как съм посичал дракони.

Конър примигна и погледна чудовището в очите.

— Историите са диви създания — каза чудовището. — Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.

Чудовището бавно вдигна глава и Конър се обърна да проследи погледа му. Чудовището гледаше прозореца на стаята му на втория етаж. Стаята, в която сега спеше баба му.

— Нека ти разкажа една история за време, когато крачех по земята — рече тихо чудовището. — Нека ти разкажа за края на една зла кралица, с която постъпих така, че тя повече никога не се появи пред очите на хората, които я помнеха.

Конър преглътна и погледна отново чудовището в очите.

— Разказвай — рече.