Патрик Нес
Часът на чудовището (28) (По идея на Шавон Доуд)

За какво си ми?

— Връщам се пак в болницата, Конър — каза баба му, когато го остави пред къщата му. — Не ми е приятно да те оставям сам тук. Защо беше толкова важно да се прибираш точно у вас?

— Трябва да свърша нещо — отвърна Конър, загледан в къщата, в която беше прекарал целия си живот. Тя изглеждаше пуста и чужда, нищо, че двамата с майка му я бяха напуснали неотдавна.

Момчето осъзна, че тя навярно никога повече няма да бъде негов дом.

— Ще се върна да те взема след един час — рече баба му. — Ще вечеряме в болницата.

Конър дори не я чу. Вече затваряше вратата на колата зад гърба си.

— Един час! — повиши тон баба му. — Тази вечер ще искаш да бъдеш с майка си.

Конър продължи да крачи към входната врата.

— Конър? — провикна се баба му. Но момчето не обърна глава.

Смътно долови шума от двигателя, баба му потегли и го остави сам.

 

 

Вътре в къщата миришеше на прах и застояло. Конър дори не си направи труда да затвори входната врата зад себе си. Отиде право в кухнята и застана пред прозореца.

Черквата се издигаше на хълма. Тисовото дърво бдеше, протегнато над надгробните камъни.

Конър излезе в задния двор. Качи се на градинската маса, на която двамата с майка му си пиеха безалкохолните през лятото и се покатери на оградата. Не го беше правил отдавна, от времето, когато беше съвсем малко момче, толкова отдавна, че баща му още беше тук и точно той го наказваше за тази беля. Конър скочи от другата страна на оградата, скъсаното място в бодливата тел, ограждаща железопътната линия, все още не беше закърпено, той се провря през него и си скъса ризата. Не му пукаше.

Пресече железопътните релси, без да се оглежда дали не идва влакът, прехвърли се през бодливата тел от отсрещната им страна и скочи в подножието на хълма, на чийто връх се издигаше черквата. Прескочи леко нисичкия каменен зид, който го ограждаше, и закрачи нагоре сред гробовете, без да изпуска тисовото дърво от поглед нито за миг.

То не се промени. Остана си просто дърво.

Конър затича.

— Събуди се! — изкрещя, преди още да е стигнал под клоните му. — СЪБУДИ СЕ!

Дотича до ствола на дървото и го изрита.

— Събуди се, казах! Не ми пука колко е часът!

Ритна дървото още веднъж.

По-силно.

После още веднъж.

Дървото се дръпна от ритника му толкова бързо, че момчето изгуби равновесие и падна.

— Ако продължаваш така, ще вземеш да се нараниш нещо — изрече чудовището и се надвеси над него.

— Не помогна! — кресна Конър и се изправи на крака. — Ти каза, че тисовото дърво ще я излекува, но то не помогна!

— Казах, че тисовото дърво ще помогне, ако майка ти може да бъде излекувана — отвърна чудовището. — Явно тя не може да бъде излекувана.

Гневът задави Конър, сърцето му заблъска в ребрата. Той се хвърли върху краката на чудовището, заудря го с голи ръце, които веднага се покриха с драскотини и синини.

— Излекувай я! Трябва да я излекуваш!

— Конър — рече чудовището.

— За какво си ми, ако не можеш да я излекуваш? — извика Конър, без да спира да удря. — Само разказваш някакви си тъпи истории, вкарваш ме в неприятности и сега всички ме гледат така, сякаш аз съм болен…

После ударите на момчето спряха, защото чудовището посегна и го вдигна във въздуха.

— Ти си този, който ме повика, Конър О’Мали — рече то и го загледа сериозно. — Ти си този, който знае отговорите на всички тези въпроси.

— Ако наистина аз съм те повикал — каза Конър, лицето му беше аленочервено, по страните му се стичаха сълзи, но той дори не ги усещаше, — то съм го сторил, за да я спасиш! Да я излекуваш!

През листенцата на чудовището с шумолене премина тръпка, сякаш съществото въздъхна дълбоко и бавно.

— Аз не дойдох, за да излекувам майка ти — рече чудовището. — Дойдох да излекувам теб.

— Мен? — възкликна Конър и спря да се мята в ръката на чудовището. — Аз нямам нужда никой да ме лекува! Мама е тази, която…

Но не довърши изречението. Дори сега все още нямаше сили да го довърши. Дори и след като бяха провели разговора. Дори и след като вече беше сигурен, че през цялото време е знаел как ще завърши всичко. Защото, да, той знаеше, разбира се, че знаеше, независимо колко силно му се искаше да вярва, че това не е истина, разбира се, че знаеше какъв ще бъде краят. Но все още не можеше да го изрече…

Не можеше да каже на глас, че тя ще…

Конър заплака конвулсивно, заплака от ярост, чувстваше, че не може да си поеме дъх. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се раздираше по дължината си, разкъсваше се на парчета.

После вдигна очи към лицето на чудовището.

— Помогни ми — каза му тихо.

— Време е — отвърна създанието, — за четвъртата история.

Конър изкрещя гневно:

— Не! Нямах предвид това! В момента стават много по-важни неща!

— Така е — отговори чудовището. — Така е. В момента стават много по-важни неща.

И разтвори дланта на свободната си ръка.

И мъглата ги обви.

И двамата отново се озоваха в сърцето на кошмара.