Патрик Нес
Часът на чудовището (19) (По идея на Шавон Доуд)

Невидим

Конър стоеше в края на училищния двор и чакаше.

Беше видял Лили по-рано днес. Стоеше сред групичка момичета, които — Конър отлично знаеше това — не я харесваха особено и които тя самата не харесваше, но въпреки това стоеше с тях, наблюдавайки ги мълчаливо, докато бъбреха. Конър се хвана, че се мъчи да срещне погледа й, но Лили нито веднъж не обърна глава към него.

Сякаш вече не го виждаше.

Затова Конър чакаше сам-самичък, облегнат на каменната стена встрани от останалите деца, които пищяха, смееха се или си гледаха телефоните, все едно всичко в света беше наред, все едно в цялата колосална вселена не съществуваше нито един проблем, който би могъл да ги сполети.

И тогава Конър ги видя. Хари, Съли и Антън крачеха към него, прекосявайки двора по диагонал, очите на Хари не слизаха от Конър — очи без усмивка, поглед, изпълнен с остро внимание. Другарчетата му предвкусваха предстоящото удоволствие.

Идваха.

Конър усети как целият се разтапя от облекчение.

Призори беше дремнал малко, само колкото да сънува кошмара — сякаш не се чувстваше достатъчно зле и без него. Отново се беше озовал там, сред смазващия страх и пропадането, пред лицето на ужасното, ужасното нещо, което се случваше на края. Беше се събудил с отчаян вик. Беше се събудил в един не по-малко ужасен ден.

Когато най-сетне беше събрал кураж да слезе на долния етаж, беше заварил в кухнята баща си, който приготвяше закуска.

От баба му нямаше и следа.

— Яйцата бъркани ли ги искаш? — попита баща му, държейки тигана над котлона.

Конър приседна до масата и кимна, макар че последното, за което можеше да мисли в момента, беше ядене. Баща му довърши яйцата, сипа ги върху вече готовите пържени филийки, разпредели закуската в две чинии — една за себе си и една за Конър. Седнаха и започнаха да се хранят.

Мълчанието натежа толкова страшно, че на Конър му стана трудно да диша.

— Голяма каша си забъркал — най-сетне се обади баща му.

Конър продължи да яде, бодвайки с вилицата възможно най-мънички хапчици пържено яйце.

— Баба ти ми се обади тази сутрин. Много, много рано сутринта.

Конър хапна още едно микроскопично късче от закуската.

— Положението на майка ти се е влошило, Кон — рече баща му. Конър бързо вдигна очи. — Баба ти отиде в болницата да говори с лекарите — продължи татко му. — Аз ще те хвърля до училище…

— Как така училище? — възкликна момчето. — Искам да видя мама!

Но баща му вече клатеше глава отрицателно.

— При нея в момента не е място за деца. Ще те оставя в училище и ще отида в болницата, а след часовете ти ще те взема и веднага ще се върнем заедно при майка ти — баща му заби поглед в чинията си. — Ще дойда да те взема и по-рано, ако… се наложи.

Конър остави ножа и вилицата. Вече не му се ядеше. Стори му се, че никога повече няма да огладнее, никога, до края на живота си.

— Ей — каза баща му. — Нали помниш как говорихме, че трябва да бъдеш храбър? Сега е моментът да бъдеш храбър, сине — после кимна и посочи с очи вратата на хола. — Разбирам колко си разстроен — после се усмихна тъжно, но секунда по-късно усмивката му изчезна. — Баба ти също разбира.

— Не исках да го направя — рече Конър, а сърцето му заби силно. — Не знам какво стана.

— Всичко е наред — отвърна баща му.

Конър се смръщи.

— Наред?

— Не се тревожи за това — продължи баща му и се зае отново със закуската. — Стават и по-лоши работи.

— Това пък какво значи?

— Значи, че ще се престорим, че снощи в хола не се е случило нищо — твърдо отговори баща му, — защото в момента имаме други, по-сериозни грижи.

— Мама ли ни е другата грижа?

Баща му въздъхна.

— Дояж си закуската.

— Дори няма да ме накажете, така ли?

— Какъв смисъл има да те наказваме, Кон? — отговори баща му и поклати глава. — Какъв смисъл би имало това, за Бога?

 

 

Конър не беше чул и дума в час цяла сутрин, но учителите не му бяха направили нито една забележка за това, че не внимава, а когато задаваха въпроси на класа, умишлено не го вдигаха да отговаря. Госпожа Марл дори не му поиска домашното по животопис, макар че днес беше последният срок за предаването му. Конър не беше написал и едно изречение по него.

Но това, изглежда, също нямаше никакво значение.

Съучениците му се държаха на разстояние от него, сякаш целият миришеше като клошарите по улиците. Конър се опита да си спомни дали е разменил и една дума с някого откак беше пристигнал тази сутрин. Не успя да си спомни нищо. Което пък означаваше, че последният човек, с когото беше разговарял днес, беше баща му.

Как се беше докарал до това положение?

Но, ето, Хари вече беше тук. Това накара Конър за миг да се почувства нормално.

— Конър О’Мали — изрече Хари и спря на крачка от Конър. Съли и Антън изостанаха малко назад, като не спираха да се хилят.

Конър се дръпна от стената и отпусна ръце до бедрата си, готов да поеме всеки удар, независимо от коя страна.

Само че ударът отново не дойде.

Хари просто стоеше неподвижен. Съли и Антън също не предприемаха нищо, усмивките им бавно гаснеха.

— Какво чакаш? — попита Конър.

— Да — подвикна и Съли на Хари. — Какво чакаш?

— Удари го — обади се и Антън.

Хари не мръдна, очите му бяха приковали Конър на място. Конър също го гледаше напрегнато в отговор и го гледа до тогава, докато му се стори, че на света не съществува нищо друго, освен те двамата с Хари. Дланите му се изпотиха. Сърцето му тупкаше бясно.

Просто го направи, помисли Конър и в следващия миг осъзна, че не го е помислил, а го е изрекъл на глас:

— Просто го направи!

— Какво да направя? — спокойно попита Хари. — Какво, за Бога, би могъл да искаш от мен, Конър О’Мали?

— Иска да го смачкаш от бой — рече Съли.

— Иска да му смениш физиономията — добави Антън.

— Вярно ли е това? — попита Хари, а в гласа му се долавяше искрено любопитство. — Наистина ли това искаш, О’Мали?

Конър не отвърна нищо, просто остана прав, стиснал здраво юмруци.

Чакаше.

И тогава удари звънецът, госпожица Куон се появи на двора заедно с една друга учителка. Двете си бъбреха, но очите на възпитателката шареха сред децата, като се вгледаха особено внимателно в Конър и Хари.

— Май никога няма да разберем — каза Хари — какво точно иска О’Мали.

Антън и Съли се разсмяха, макар че беше ясно като бял ден, че изобщо не схванаха шегата, и тримата поеха обратно към училище. Но Хари продължи да гледа Конър, не свали поглед от него, докато крачеше към училищния вход.

Крачеше, оставяйки Конър съвсем сам.

Съвсем сам, сякаш невидим за целия свят.