Патрик Нес
Часът на чудовището (10) (По идея на Шавон Доуд)

Краят на първата история

— Така ли? — попита Конър. — Но кралицата е сразена.

— Сразена — съгласи се чудовището. — Но не от мен.

Конър се поколеба объркано.

— Ти нали каза, че си сторил така, че тя никога повече не се появила пред очите на хората.

— Да, така сторих. Когато селяните запалиха кладата, за да изгорят кралицата жива, аз я спасих от ръцете им.

— Какво? — ахна Конър.

— Взех я и я отнесох толкова далеч, че поданиците на кралството й никога вече да не могат да я открият, далеч и от родното й кралство, чак в едно селце на брега на океана. Занесох я и я оставих там да доживее дните си в мир.

Конър се изправи. Гласът му трепереше невярващо:

— Но тя е убила фермерската дъщеря! Как е възможно дори да помислиш да спасиш една убийца? — после лицето му се изопна и той направи крачка назад. — Ти наистина си чудовище.

— Никога не съм казвал, че кралицата е убила фермерската дъщеря — отвърна чудовището. — Казах само, че принцът_ каза, че кралицата е виновна._

Конър примигна. После скръсти ръце на гърдите си.

— Е, кой е убил момичето тогава?

Чудовището разпери огромните си ръце и в същия миг задуха лек ветрец, който донесе със себе си мъгла. Домът на Конър все така се извисяваше зад гърба му, но мъглата покри задния двор и на негово място се ширна поле, насред което се издигаше грамадно тисово дърво, а в корените на дървото спяха прегърнати мъж и жена.

— След съвкуплението — каза чудовището — принцът не заспа.

Конър гледаше как младият принц се изправя на крака над спящата фермерска дъщеря, как гледа надолу към нея. Дори от мястото си Конър виждаше колко с красива. Принцът я погледа още миг, после се уви в одеялото и се запъти към коня, вързан за един тисов клон. Младият мъж извади нещо от седлото, после отвърза коня, плесна го силно по задницата, животното побягна и се изгуби. Принцът вдигна ръка, стиснал онова, което беше взел от седлото.

Нож, който блесна под лунните лъчи.

— Не! — възкликна Конър.

Чудовището събра ръце и мъглата потъна нейде, докато принцът крачеше към спящата фермерска дъщеря готов нож в ръката.

— Ти каза, че принцът се изненадал, когато фермерската дъщеря не се събудила! — рече Конър.

— След като уби фермерската дъщеря — продължи чудовището, — принцът легна до тялото й и потъна в дълбок сън. Когато се пробуди, той изигра целия театър, който ти разказах, в случай, че наоколо има други хора, които го наблюдават. А колкото и странно да ти прозвучи, той изигра театъра и заради самия себе си — клонките на чудовището проскърцаха. — Понякога хората повече от всичко друго имат нужда да излъжат самите себе си.

— Но ти каза, че той те помолил за помощ! А после ти наистина си му помогнал!

— Казах само, че принцът ми каза достатъчно, че да ме накара да стана и да закрача по земята.

Конър се вторачи невярващо в чудовището и в познатия заден двор, който изплуваше полека от разсейващата се мъгла.

— Какво ти каза принцът? — попита момчето.

— Каза ми, че убил момичето за доброто на кралството. Каза ми, че новата кралица наистина била вещица, че дядо му подозирал това, още когато се оженил за нея, но не обърнал внимание на подозренията си, защото бил запленен от хубостта й. Принцът ми каза още, че нямал сили да победи такава могъща вещица сам. За да го стори, се нуждаел от яростта на разгневените си поданици. Смъртта на фермерската дъщеря щяла да предизвика точно тази ярост. Много съжалявал, че се наложило да убие любимата си, сърцето му било сломено, каза, но както собственият му баща паднал в защита на кралството, така паднала и младата фермерска дъщеря. Смъртта й щяла да спомогне за победата над едно по-голямо зло. Когато после принцът каза на селяните, че кралицата е убила невестата му, той, по някакъв особен начин действително повярва, че това е истината.

— Това са пълни глупости! — изкрещя Конър. — Не е трябвало да убива момичето! Хората и без това били на негова страна. Щели са бездруго да го последват!

— Оправданията на убийците винаги трябва да се изслушват много скептично — отвърна чудовището. — Несправедливостта, която съзрях, несправедливостта, заради която станах и закрачих по земята, беше несправедливостта, извършена срещу кралицата, а не срещу принца.

— Него разкриха ли го? — ужасено попита Конър. — Наказаха ли го?

— Той стана един обичан и дълбоко уважаван крал — отговори чудовището, — който управлява щастливо и спокойно до дълбока старост.

Конър отново вдигна очи към прозореца на стаята си и се навъси.

— Значи добрият, смел принц се оказа убиец, а злата кралица изобщо не е никаква вещица. И каква трябва да е поуката от всичко това? Че аз трябва да бъда добър с нея?

Тогава момчето долови тихо ръмжене, каквото не беше чувало досега, и му трябваше цяла минута, за да разбере, че чудовището се смее.

— Мислиш си, че ти разказвам истории, за да ти внушавам някакви поуки? — изрече създанието. — Мислиш си, че съм се надигнал и съм закрачил по земята отвъд всяко време и пространство, само за да дойда да ти преподам урок как трябва да бъдеш добричък?

И чудовището продължи да се смее все по-силно и по-силно, докато земята под краката им се разтресе и Конър почувства, че небето ще се срине отгоре им.

— Добре, де — рече той сконфузено.

— Не, не — каза чудовището, когато най-сетне се успокои. — Кралицата със сигурност си беше вещица и като нищо сама да е замисляла наистина големи злини. Кой може да каже? В края на краищата, тя се мъчеше да задържи властта за себе си.

— Защо я спаси тогава?

— Защото тя може да беше всякаква, но не беше убийца.

Конър закрачи замислено напред-назад из двора. Крачеше и мислеше.

— Не разбирам. Кой е добрият в тази история?

— Не е задължително в една история да има добър. Както не е задължително да има и лош. Всъщност, повечето хора са нещо средно — нито добри, нито лоши.

Конър поклати глава.

— Тази история беше ужасна. Измамна.

— Тази история беше истинна — каза чудовището. — Много от истинните неща по света ни се струват измамни. Кралствата получават такива принцове, каквито заслужават, фермерските дъщери загиват невинни, а понякога и вещиците са достойни да бъдат спасени. Последното се случва често. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко често всъщност се случва.

Конър отново вдигна очи към прозореца на своята стая и си представи баба си, спяща в леглото му.

— И как всичко това ще ме спаси от нея?

Чудовището се изправи в пълния си ръст и загледа Конър от висината си.

— Не от нея трябва да бъдеш спасен — каза то.

 

 

Конър рязко се изправи на дивана. Дишаше тежко.

Часовникът показваше 12:07.

— Мътните го взели! — изруга той. — Сънувам ли, или не?

Гневно стана прав…

И се спъна.

— Сега пък какво? — изръмжа и се пресегна да запали лампата.

От един от полираните чворове в една от изциклените и лакирани дъски на пода беше израсла прясна, свежа и уханна фиданка, висока почти трийсет сантиметра.

Конър се втренчи в нея. После отиде до кухнята, донесе нож и я отсече.