Патрик Нес
Часът на чудовището (5) (По идея на Шавон Доуд)

Животопис

Истории, мислеше с ужас Конър, докато крачеше към вкъщи.

Училищната каторга беше свършила за днес, беше оцелял още един ден. До края на часовете се беше старал всячески да избягва Хари и другите, макар че те бяха достатъчно благоразумни да не му причинят втори „инцидент“ толкова скоро, при положение, че сутринта се бяха разминали на косъм с наказанието на госпожица Куон. Беше избягвал и Лили, която се беше върнала в час със зачервени и подути очи, а презрението блестеше в погледа й като стоманен шип. Когато удари последният звънец, Конър побягна с всички сили, чувствайки как непоносимото бреме на училището, на Хари и Лили се свлича от плещите му, докато нозете му оставяха улица след улица между него и училищния ад.

Истории, помисли отново.

„Вашите истории“, беше казала госпожа Марл в часа по английски. „Не си мислете, че сте живели твърде кратко, за да имате хубави истории за разказване“.

Животопис — така беше нарекла учителката това домашно задание, в което всеки трябваше да пише за самия себе си. Да разкаже, каквото поиска: за родословното си дърво, за места, на които е живял, за ваканционни пътувания и хубави спомени.

За важните неща, които са му се случили.

Конър прехвърли раницата на другото си рамо. Сещаше се за едно-две важни неща от собствения си живот. За нито едно от тях не искаше да пише. Баща му ги напуска. Котката излиза на разходка един ден и не се връща повече.

Онзи следобед, в който майка му му каза, че трябва да проведат един малък разговор.

Конър се намръщи и продължи да крачи.

Тогава си спомни и деня преди разговора. Майка му го заведе в любимия му индийски ресторант и го остави да яде толкова къри, колкото му душа иска. А после се разсмя, каза: „Защо не, мътните да го вземат?“ и поръча и за себе си две порции. Започнаха да пръцкат още преди да стигнат до колата. Докато пътуваха към къщи, не можеха да кажат и думица — толкова силно се смееха и пръцкаха.

Конър се усмихна на спомена. Защото всъщност, когато излязоха от ресторанта, не се прибраха направо вкъщи, макар че на следващия ден Конър беше на училище. Онази вечер беше изненада и след вечерята отидоха на кино и гледаха един филм, който Конър беше гледал вече четири пъти, а майка му намираше за ужасно противен. Въпреки това седнаха в киносалона, не спряха да се кикотят през цялото време и погълнаха кофи пуканки и кока-кола.

Конър не беше глупав. Когато на следващия ден проведоха „малкия разговор“, той разбра какво беше сторила майка му предната вечер и защо го беше сторила. Осъзнаването обаче не можеше да изличи спомена за това колко весело им беше. Колко силно се бяха смели. Как всичко им се беше струвало възможно. Как, ако точно в онзи момент им се беше случило нещо много хубаво, те нямаше да се изненадат, защото щяха да знаят, че така и трябва да бъде.

Но и за този спомен Конър нямаше намерение да пише.

— Ей! — момчето направо изстена при звука на гласа, който го викаше. — Ей, Конър, чакай!

Лили.

— Ей! — повтори тя, настигна го тичешком, изпревари го и застана точно на пътя му, така че Конър трябваше да спре, за да не се блъсне в нея. Лили едва си поемаше дъх, а на лицето й още беше изписана тазсутрешната ярост. — Защо постъпи така днес? — попита.

— Остави ме на мира — отвърна Конър, бутна я леко и я отмина.

— Защо не каза истината на госпожица Куон? — притисна го Лили и тръгна подире му. — Защо позволи да си навлека неприятности?

— А ти защо си вреш носа в неща, които не са твоя работа?

— Опитвах се да ти помогна.

— Не ми трябва помощта ти — отвърна Конър. — Справях се отлично и сам.

— Изобщо не се справяше! — сряза го Лили. — Течеше ти кръв.

— Това не е твоя работа — сопна се Конър и ускори крачка.

— Наказаха ме да стоя след часовете цяла седмица — оплака се Лили. — И написаха бележка до нашите.

— Това не е мой проблем.

— Да, но вината за него е твоя.

Конър рязко спря и се извъртя към момичето. Видът му беше толкова гневен, че Лили стреснато отстъпи, сякаш се уплаши.

— Вината за него си е лично твоя — изрече Конър. — Вината за всичко е твоя.

После и обърна гръб и продължи към вкъщи.

— Преди бяхме приятели — провикна се след него Лили.

— Преди — отвърна Конър, без да се обръща.

Познаваше Лили от цяла вечност. Или най-малкото откакто се помнеше, което си беше на практика същото.

Майките им бяха приятелки много отпреди Конър и Лили да се родят. Лили беше за Конър като сестричка, която случайно живее в друга къща, още повече, че майките им се редуваха да гледат децата на смени — едната оставаше с тях, когато другата излизаше по работа. Конър и Лили открай време си бяха само и единствено приятели, между тях нямаше нищо от онези романтични глупости, с които ги дразнеха понякога в училище. В някакъв смисъл на Конър му беше трудно изобщо да мисли за Лили като за момиче, не и по начина, по който мислеше за другите момичета в училище. Как е възможно изобщо да гледаш на някое момиче по този начин, при положение, че и двамата на петгодишна възраст сте играли овце в коледната пиеса? При положение, че знаеш как тя като малка вечно си бъркаше в носа? При положение, че тя знае колко дълго не можеше да свикнеш да спиш на загасена лампа, след като баща ти напусна семейството? Между него и Лили имаше просто приятелство, съвсем нормално приятелство.

А след това двамата с майка му проведоха „малкия разговор“, и онова, което се случи после, всъщност беше много простичко и много внезапно.

Отначало никой не знаеше.

После майката на Лили узна, разбира се.

После Лили узна.

А след това всички узнаха. Всички. И за един-едничък ден светът се промени.

И Конър никога нямаше да прости това на Лили.

Още една улица и още една, и ето я и неговата къща, мъничка, отделена от другите. Тя беше единственото, което майка му беше настояла да задържи след развода, беше изискала къщата да остане на нея и Конър, само тяхна, без вноски и ипотеки. Затова не се наложи да се местят да живеят другаде, когато таткото на Конър замина за Америка със Стефани, новата си съпруга. Оттогава бяха изминали шест години и Конър понякога дори не можеше да си спомни какво е да си имаш татко вкъщи.

Не си спомняше, но не беше спрял да мисли за това.

Плъзна поглед край къщата, нагоре по хълма, към черковната камбанария, забила се в облачното небе.

И към тисовото дърво, надвесено над гробовете като спящ великан.

Конър се насили да не сваля поглед от дървото, самоуверявайки се, че то си е съвсем обикновено дърво, дърво като всички останали дървета, израсли успоредно на железопътните релси.

Дърво. Просто едно дърво. Нищо повече. Дърво.

Дърво, което и сега, докато момчето го гледаше, бавно извърна гигантското си лице към него и го погледна в отговор, дори и сега, посред бял ден протегна възлестите си ръце и гласът му каза: Конър…

Конър отстъпи толкова рязко, че за малко не падна на платното. В последния момент се подпря на капака на една паркирана кола.

Когато отново погледна към гробището, дървото пак си беше просто дърво.