Патрик Нес
Часът на чудовището (33) (По идея на Шавон Доуд)

Истината

Баба му се втурна в майчината му болнична стая, а на лицето й беше изписан ужасен въпрос. Но медицинската сестра, която ги чакаше вътре, отговори веднага:

— Всичко е наред — каза. — Не сте закъснели.

Бабата на Конър притисна длани до устата си и изплака от облекчение.

— Виждам, че сте го намерили — каза сестрата.

— Да — беше късият отговор.

Конър и баба му обърнаха очи към Конъровата майка. В стаята цареше полумрак, светеше само нощната лампа над главата й до леглото. Майката на Конър лежеше, очите й бяха затворени, дишаше така, сякаш на гърдите й тегнеше непреодолима тежест. Сестрата излезе и ги остави, баба му седна на стола до леглото и взе ръката на майка му в своята. Притисна я до себе си, целуна я и я залюля лекичко.

— Мамо? — чу момчето. Говореше майка му, но гласът й беше толкова нисък и тих, че думите едва се разбираха.

— Тук съм, мила — каза баба му, без да изпуска ръката на майка му. — И Конър е тук.

— Тук ли е? — промълви майка му, без да отваря очи.

Бабата на Конър го погледна, давайки му знак да каже нещо.

— Тук съм, мамо — каза момчето.

Майка му не отвърна нищо, само протегна другата си ръка към него.

Молеше го да я хване.

Да я хване и да не я пуска.

— Това е краят на историята — каза тихо чудовището зад гърба му.

 

 

— Какво да правя? — прошепна Конър.

Усети как чудовището сложи длани на раменете му. Ръцете му някак си бяха станали малки, малки като човешки, и Конър почувства, че те го държат прав, държат го да не падне.

— Трябва просто да кажеш истината — отговори чудовището.

— Страх ме е — каза Конър.

Виждаше баба си в полумрака, надвесена над дъщеря си. Виждаше ръката на майка си, все така протегната към него, виждаше и очите й, все така затворени.

— Разбира се, че те е страх — рече чудовището и лекичко го побутна напред. — И въпреки това ще сториш нужното.

И ръцете на чудовището нежно, но твърдо поведоха Конър към майка му, и момчето за миг вдигна поглед и видя часовника на стената над главата й. Някак си беше станало така, че стрелките вече сочеха 11:46 вечерта.

До 12:07 оставаха още двайсет и една минути.

 

 

Прииска му се да попита чудовището какво ще стане, когато часът настъпи, но не посмя.

Защото му се стори, че знае отговора.

— Ако кажеш истината — прошепна чудовището в ухото му, — ще имаш сили да посрещнеш всичко, което предстои. Каквото и да е то.

И така, Конър погледна надолу към майка си, погледна към протегнатата й ръка. Усети как гърлото му се сви, задави се, очите му се наляха.

Но това не беше мъката от кошмара. Беше мъка по-простичка, по-чиста.

Но все така страшна.

Конър хвана ръката на майка си.

 

 

Тя отвори очи, отвори ги само за миг, колкото да види, че той е до нея. После отново ги затвори.

Но го видя.

И Конър разбра, че то е тук. Разбра, че вече наистина няма връщане назад. Разбра, че то ще се случи, независимо какво иска той, независимо как се чувства.

Разбра също, че ще има сили да го преживее.

Щеше да бъде ужасно. Щеше да бъде повече от ужасно.

Но той щеше да оцелее.

Затова беше дошло чудовището. Да, затова трябва да беше дошло. Конър беше имал нужда от него и в нуждата си някак го беше повикал. И то беше станало, беше закрачило по земята и беше дошло. Точно заради този миг.

— Ще останеш ли с мен? — прошепна Конър на чудовището с последни сили. — Ще останеш ли, докато…

— Ще остана — отговори чудовището, без да сваля ръце от раменете на момчето. — Сега трябва само да кажеш истината.

И Конър я каза.

Пое дълбоко дъх.

И, най-сетне, произнесе последната и окончателна истина.

 

 

— Не искам да си отиваш — каза той и от очите му потекоха сълзи, отначало малко, но после бликнаха като река.

— Знам, обич моя — отвърна майка му с нечутия си глас. — Знам.

Конър усещаше чудовището, което го държеше, крепеше го прав.

— Не искам да си отиваш — повтори той.

Това беше всичко, което трябваше да се каже.

Конър се наведе над леглото и обви ръце около майка си.

Прегърна я.

Знаеше, че то ще дойде, ще дойде скоро, може би дори в 12:07. Ще дойде моментът, в който тя ще се изплъзне от прегръдката му, независимо колко здраво я държи.

— Но този момент още не е настъпил — прошепна чудовището, съвсем, съвсем близо до ухото му. — Още не.

Конър се притисна до майка си с всички сили.

Стори го и след това най-сетне си позволи да я пусне да си отиде.