Патрик Нес
Часът на чудовището (32) (По идея на Шавон Доуд)

Нещо общо

— О, слава Богу!

Думите стигнаха до съзнанието на Конър в полусън.

— Конър! — чу момчето. После по-силно — Конър!

Гласът на баба му.

Момчето отвори очи и бавно седна. Нощта беше настъпила. Колко дълго беше спал? Огледа се. Все така лежеше на хълма над дома си, сгушен в корените на надвесеното над него тисово дърво. Вдигна очи към клоните му. Беше си просто едно дърво.

Но едновременно с това момчето можеше да се закълне, че дървото беше и нещо много повече.

— КОНЪР!

Баба му тичаше към него откъм черквата, Конър видя колата й, паркирана по-надолу на шосето, фаровете светеха, двигателят работеше. Той се изправи, докато баба му тичаше към него, на лицето й бяха изписани раздразнение, облекчение и още нещо, което Конър разпозна и когато го разпозна, стомахът му се сви.

— О, слава Богу, слава БОГУ! — извика баба му, когато стигна до него.

И после направи най-смайващото нещо на света.

Сграбчи момчето в такава силна прегръдка, че малко остана и двамата да паднат на земята. Не паднаха, само защото Конър навреме се подпря на ствола на тисовото дърво. После баба му го пусна и истински се разкрещя:

— Къде БЕШЕ? — тя едва ли не пищеше. — От ЧАСОВЕ те търся! ОТКАЧИХ, Конър! КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШ, ЗА БОГА?

— Трябваше да свърша нещо — отвърна Конър, баба му не го слушаше, а вече го дърпаше към колата.

— Няма време! — извика. — Трябва да вървим! Трябва да тръгваме веднага!

После пусна момчето и буквално спринтира към колата. Гледката беше толкова тревожна и смущаваща, че Конър хукна подире й едва ли не автоматично, скочи на мястото до шофьора и не беше успял дори да затвори вратата, когато баба му изхвърча на платното със свирещи гуми.

Конър не посмя да попита защо бързат.

 

 

— Конър — каза баба му, докато колата се носеше по пътя с тревожна скорост. Конър вдигна очи към нея и едва тогава видя колко силно плаче тя. Плаче и трепери. — Конър, не може просто да… — тялото й потръпна още веднъж рязко и момчето видя как ръцете й стиснаха волана още по-здраво.

— Бабо… — започна той.

— Недей — отвърна тя. — Просто недей.

Пътуваха още известно време в мълчание, профучавайки край знаците за даване на предимство. Конър провери дали предпазният му колан е закопчан както трябва.

— Бабо? — опита пак и стисна седалката, когато колата подскочи при неравност на пътя.

В отговор баба му само натисна газта.

— Прости ми — каза тихо момчето.

Тя се изсмя при думите му, рязък, тъжен, нисък смях. После поклати глава.

— Няма значение — рече. — Няма значение.

— Няма ли?

— Разбира се, че няма — отговори баба му и отново заплака. Но Конъровата баба не беше от онези баби, които позволяват на сълзите да им пречат да говорят. — Знаеш ли, Конър? — каза тя. — Ние двамата с тебе… Не си пасваме много, а?

— Не — отвърна Конър. — Не мисля, че си пасваме.

— И аз така смятам — баба му взе един завой толкова рязко, че момчето стисна дръжката на вратата, за да се задържи на седалката.

— Но ще трябва да се научим да си пасваме — довърши баба му.

Конър преглътна.

— Знам.

Баба му изхлипа остро.

— Знаеш, нали? — рече. — Разбира се, че знаеш.

Прокашля се, хвърли бегъл поглед в двете посоки и профуча на червено през кръстовището. Конър се зачуди колко ли късно е станало. По улиците нямаше почти никакво движение.

— Знаеш ли какво, момчето ми? — продължи баба му. — Ние с тебе все пак имаме нещо общо.

— Така ли? — рече Конър и болницата се мерна зад следващия завой.

— О, да — отвърна баба му, настъпи газта до ламарината и момчето видя как сълзите й потекоха още по-силно.

— Кое е това нещо? — попита.

Баба му отби в първото свободно място на паркинга, което се мерна пред очите й, колата се удари тъпо в бордюра и спря.

— Майка ти — отвърна тя и за първи път погледна Конър в очите. — Майка ти е общото между нас.

Конър не отговори.

Но я разбра. Майка му беше нейна дъщеря. Майка му беше най-важният човек в живота и на двама им. Това означаваше, че той и баба му имат много общо.

Най-малкото имаха отлична отправна точка.

Баба му изключи двигателя и отвори вратата.

— Трябва да бързаме — каза.