Патрик Нес
Часът на чудовището (30) (По идея на Шавон Доуд)

Остатъкът от четвъртата история

В този момент Конър обикновено се будеше. Когато майка му се изплъзваше от хватката му и падаше с писък в бездната, грабната от кошмара, изгубена завинаги, момчето обикновено рязко се събуждаше и сядаше, мокър от пот, със сърце, което биеше толкова силно, че му се струваше, че умира.

Но сега Конър не се събуди. Кошмарът все така го обгръщаше. Тисовото дърво все така стоеше зад гърба му.

— Историята още не е доразказана — изрече то.

— Изведи ме от тук — каза Конър и разтреперан се изправи на крака. — Трябва да отида при мама.

— Тя вече не е тук, Конър — каза чудовището-дърво. — Ти я пусна.

— Това е само кошмар — отговори Конър задъхано. — Това не е истината.

— Напротив, точно това е истината — отговори чудовището — и ти много добре го знаеш. Ти я пусна.

— Тя падна — отвърна Конър. — Не можех да я удържа повече. Тя стана толкова тежка.

— И затова ти я пусна.

— Тя падна! — повиши глас Конър отчаяно. Гнусотата и пепелта, които бяха взели майка му, се подадоха отново над ръба на скалата, плъзнаха към него облачни черни пипала, пипала, които момчето вдиша. Пипалата влязоха в носа и устата му като въздух, изпълниха го целия, задавиха го. Конър се замъчи да си поеме дъх.

— Ти я пусна — каза чудовището-дърво.

— Не съм я пуснал! — изкрещя Конър с треперлив глас. — Тя падна!

— Трябва да изречеш истината, иначе никога няма да излезеш от този кошмар — каза чудовището и се надвеси заплашително над момчето, а гласът му беше станал по-страшен от когато и да било. — Ще останеш затворен в капана му до края на живота си.

— Моля те, освободи ме! — извика Конър и отстъпи крачка. Изкрещя от ужас, защото още от пипалата на страшното чудовище се обвиха около краката му. Препънаха го, събориха го и пропълзяха и към ръцете му. — Помогни ми!

— Кажи истината! — заповяда чудовището-дърво със строг, смразяващо строг глас. — Кажи истината или остани тук завинаги.

— Каква истина? — изкрещя Конър, борейки се отчаяно с пипалата. — Не знам за какво говориш!

Изведнъж лицето на чудовището-дърво изникна на сантиметър от лицето на Конър.

— Много добре знаеш — каза то тихо и заплашително.

И тогава настъпи внезапна тишина.

 

 

Защото, да, Конър знаеше много добре.

Винаги я беше знаел.

Истината.

Истинската истина. Истината от кошмара.

— Не — каза той тихичко, а мрачните пипала се увиха около шията му. — Не, не мога.

— Трябва.

— Не мога — повтори Конър.

— Можеш — отговори чудовището и в гласа му се мерна нещо ново. Нотка от нещо друго.

Нотка доброта.

Очите на Конър се наляха. Сълзите потекоха по страните му и той не можеше да ги спре, не можеше и да ги изтрие, защото пипалата на мрака го бяха оплели и го държаха здраво, бяха го завладели почти напълно.

— Моля те, не ме карай — изплака тихо Конър. — Моля те, не ме карай да го казвам.

— Ти я пусна — каза чудовището.

Конър поклати глава.

— Моля те…

— Ти я пусна — повтори чудовището.

Конър стисна здраво очи.

И кимна.

— Можеше да я удържиш и още — продължи чудовището, — но не го стори и я пусна да падне. Отпусна съзнателно хватката си и остави кошмара да я отнесе.

Конър кимна отново, лицето му се сгърчи от болката и от риданията.

— Ти искаше тя да падне.

— Не — изрече Конър през сълзите.

— Ти искаше тя да падне.

— Не!

— Трябва да изречеш истината и то да я изречеш тук и сега, Конър О’Мали. Кажи я. Трябва.

Конър поклати отново глава, устните му бяха плътно стиснати, усещаше как в гърдите му гори, сякаш някой беше запалил огън там, сякаш в него беше лумнало отново миниатюрното слънце, което пламтеше и го изяждаше полека отвътре.

— Ако го кажа, ще умра — задавено рече момчето.

— Ще умреш, ако не го кажеш — отвърна чудовището. — Трябва да го кажеш.

— Не мога.

— Ти я пусна. Защо?

Чернотата обви пипалата си върху очите на Конър, потъна в ноздрите му, напълни устата му. Момчето се бореше за въздух, но не можеше да си поеме дъх. Чернотата го убиваше…

— Защо, Конър? — свирепо попита чудовището-дърво. — Кажи ми ЗАЩО! Преди да е станало твърде късно!

И пламъкът в гърдите на Конър изведнъж избухна, изведнъж блесна, за да погълне момчето живо. Това беше истината, Конър знаеше, че е тя, че тя гори. В гърлото му се надигна стон, стон, който израсна до плач и се превърна на края в безкрайно висок безмълвен вик, от който устата му се отвори и пламъкът блъвна от нея, блъвна, за да изпепели всичко, да изпепели мрака, да изпепели тисовото дърво, което лумна, заедно с всичко друго в света, докато Конър виеше, виеше, виеше от болка и мъка…

И изрече думите.

Изрече истината.

Разказа остатъка от четвъртата история.

— Не можех да издържам повече! — изплака момчето, докато пламъкът бушуваше край него. — Не можех да издържам да знам, че тя си отива! Исках всичко да свърши! Исках всичко да свърши!

И тогава пламъкът изяде света, изтри всичко, заличи го, заличи и самия Конър.

И Конър прие края с облекчение, защото той беше мечтаното, така дълго чаканото и заслужено наказание.