Патрик Нес
Часът на чудовището (26) (По идея на Шавон Доуд)

Една бележка

Минаха няколко дни. После още няколко. Трудно беше да се каже колко точно. За Конър всички дни се сливаха в един-единствен, грамаден сив ден. Той ставаше сутрин, баба му не разговаряше с него, така и изобщо не беше отворила дума дори за телефонното обаждане от директорката. После момчето отиваше на училище, там също никой не му проговаряше. След това ходеше на свиждане на майка си в болницата, но тя беше твърде уморена, за да си приказват. Баща му звънеше по телефона, но той пък нямаше какво да каже.

Чудовището също не се беше мяркало. Конър не го беше виждал след нападението над Хари, макар вече да се предполагаше, че е настъпило времето момчето да разкаже на съществото своята, четвъртата история. Конър чакаше нощ след нощ. Нощ след нощ чудовището не идваше. Може би знаеше, че Конър няма понятие що за история трябва да му разкаже. Или пък че има понятие и по тази причина категорично ще откаже да разказва.

Всяка нощ Конър най-сетне заспиваше и тогава идваше кошмарът. Вече го сънуваше всеки път, когато затвореше очи, и всеки път кошмарът беше все по-страшен, ако това изобщо беше възможно. Момчето се будеше с викове три-четири пъти на нощ, а веднъж крещя толкова силно, че баба му почука на вратата на стаята му, за да провери какво става.

Почука, но не влезе.

Дойдоха съботата и неделята, които Конър и баба му ги прекараха в болницата, тъй като новото лекарство, което майката на Конър вземаше, действаше бавно и междувременно тя беше развила бронхопневмония. Болките й също се бяха влошили и сега през повечето време тя или спеше, или говореше несвързано от болкоуспокоителните. Когато започнеше бълнуването, бабата на Конър го отпращаше вън и момчето скоро свикна да се шляе по болничните коридори и така добре ги опозна, че дори веднъж помогна на една заблудена възрастна женица да намери пътя до рентгена.

Лили и майка й също дойдоха на свиждане през уикенда, но по време на гостуването им Конър не мръдна от малкия магазин за сувенири във фоайето на болницата и чете там списания, докато не се увери, че двете са си тръгнали.

А после, по някакъв необясним начин, отново се оказа в училище. Колкото и невероятно да му се струваше, за останалата част от света времето продължаваше да си тече напълно нормално.

Останалата част от света не беше потънала в очакване.

 

 

Госпожа Марл върна на всички домашното по животопис. Тоест, върна домашното на всички, които изобщо имаха някакъв живот, за който бяха писали. Конър просто седеше неподвижно на чина си, подпрял брадичка с ръка, и не сваляше очи от часовника. До 12:07 оставаха още два часа и половина. Не че това имаше значение. Момчето беше започнало да мисли, че чудовището е изчезнало завинаги.

Е, просто още някой в този свят, който не иска да си говори вече с Конър О’Мали.

— Ей — чу Конър. Някой наблизо шепнеше. Най-вероятно поредната подигравка. Вижте го само Конър О’Мали, седи като истукан. Изрод.

— Ей — чу отново Конър, този път произнесено с още по-настоятелен тон.

И тогава осъзна, че някой шепне на него.

Лили седеше на чина до него от отсрещната страна на пътеката — там беше седяла през всичките години, откакто ходеха на училище заедно. Сега очите й не слизаха от госпожа Марл, но пръстите й стискаха бележка.

Бележка за Конър.

— Вземи я — прошепна Лили с ъгълчето на устата си и протегна бележката.

Конър провери дали госпожа Марл ги гледа, но в момента учителката беше твърде заета да изразява умереното си разочарование от работата на Съли и описанието, което той бе дал на живота си — въпросното описание силно наподобяваше биографията на един точно определен паякообразен супергерой. Конър посегна през пътеката и взе бележката.

Тя беше сгъната сякаш няколкостотин пъти и отварянето й приличаше на развързване на възел. Конър хвърли на Лили раздразнен поглед, но тя все така упорито се преструваше, че следи какво говори учителката.

Конър изглади бележката на чина и я прочете. Въпреки всички прегъвки, написаното се състоеше само от четири реда.

Четири реда. След тях целият свят се смълча.

 

 

Прости ми, че разказах на всички за майка ти, гласеше първият ред.

Мъчно ми е, че вече не съм ти приятелка, гласеше вторият.

Добре ли си?, гласеше третият.

Аз те виждам, гласеше четвъртият ред, а думичката Аз беше подчертана поне сто пъти.

 

 

Конър прочете бележката още веднъж. И още веднъж.

Погледна към Лили, която в момента приемаше похвалите на госпожа Марл и видя, че страните на момичето бяха потънали в яростна руменина, но не заради думите на учителката.

Госпожа Марл продължи нататък между чиновете, подминавайки с лекота Конър.

Когато учителката отмина, Лили погледна момчето. Погледна го право в очите.

В бележката беше казала истината. Лили виждаше Конър, наистина го виждаше.

Конър преглътна болезнено, преди да успее да проговори.

— Лили… — почна той, но тогава вратата на класната стая се отвори, влезе секретарката на училището, повика госпожа Марл и й зашепна нещо на ухото.

После и двете се обърнаха и се втренчиха в Конър.