Патрик Нес
Часът на чудовището (25) (По идея на Шавон Доуд)

Наказание

— Не знам какво да кажа — директорката въздъхна отчаяно и поклати глава. — Какво, за Бога, бих могла да ти кажа, Конър?

Конър не вдигаше очи от килима, който имаше цвят за разляно червено вино. Госпожица Куон също беше тук, седнала зад гърба му, сякаш се опасяваше момчето да не хукне да бяга. Конър по-скоро усети, отколкото видя как директорката се приведе напред. Тя беше по-възрастна от госпожица Куон. И по някакъв начин два пъти по-страшна.

— Вкарал си го в болница, Конър — изрече директорката. — Счупил си му ръката, счупил си му носа, а зъбите му вече никога няма да са същите. Родителите му заплашват да съдят училището, както и да подадат жалба срещу теб в полицията.

При тези думи Конър най-сетне вдигна очи.

— Хората бяха изпаднали в лека истерия, Конър — рече госпожица Куон зад гърба му, — и не ги виня за това. Аз обаче им обясних точно как стоят нещата всъщност. Разказах им, че Хари редовно те тормозеше, както и че ситуацията при теб е… специална.

Конър видимо трепна и се сви при тази дума.

— Само като чуха „тормоз“ и отстъпиха — продължи госпожица Куон с тежко презрение в гласа. — Явно, обвинения в тормоз в личното досие не са добър атестат при кандидатстване в престижен университет!

— Но това не е най-важното! — възкликна директорката толкова високо, че и Конър, и госпожица Куон подскочиха. — Аз дори не мога да осмисля какво точно се случи — възрастната жена сведе очи към документите на бюрото си: Конър реши, че са доклади от учители и ученици, разказали случката в трапезарията. — Не съм сигурна, че разбирам как така само̀ момче може да нарани някого толкова сериозно.

 

 

През цялото време Конър беше чувствал какво прави чудовището на Хари, беше го чувствал със собствените си ръце. Когато чудовището беше стиснало Хари за ризата, Конър беше усетил плата на дрехата върху дланите си. Когато чудовището беше нанесло първия удар, Конър беше почувствал болката в собствения си юмрук. Когато чудовището беше извило ръката на Хари зад гърба му, плътта на Конър беше усетила как се опъват и съпротивляват мускулите на счупеното място.

Съпротивляват се, но не побеждават.

Защото как е възможно момче да победи чудовище?

Спомни си писъците и хаоса. Спомни си как другите деца хукнаха да доведат учителите. Спомни си как кръгът от хора около него ставаше все по-широк, докато чудовището доразказваше в ухото му всичко, което сторило, за да помогне на невидимия мъж.

— Никога повече невидим — повтаряше чудовището, докато смазваше Хари от бой. — Никога повече невидим.

И тогава беше дошъл моментът, когато Хари беше спрял да се съпротивлява, моментът, в който ударите на чудовището бяха станали твърде силни, твърде много, твърде бързи, моментът, в който Хари беше започнал да се моли на чудовището за милост.

— Никога повече невидим — беше изрекло за последен път чудовището, беше пуснало Хари, а грамадните му клонести юмруци бяха останали стегнати и непроницаеми като удар от гръм.

После чудовището се беше обърнало към Конър.

— Но съществуват много по-тежки мъки от това да бъдеш невидим — беше изрекло то.

И беше изчезнало, оставяйки Конър над треперещия окървавен Хари.

В този момент всички в трапезарията гледаха Конър. Всички го виждаха, всички очи бяха втренчени в него. В помещението цареше мъртва тишина — твърде дълбока тишина за толкова много деца, събрани на едно място. Пълна тишина — до момента, в който учителите не я нарушиха. Защо идваха чак сега? Чудовището ли им беше попречило да разберат какво става? Или пък всичко наистина се беше развило за съвсем кратко време? Чуваше се само шумоленето на вятъра през отворения прозорец, а после един порив довя на пода на трапезарията няколко малки, заострени листенца.

А после ръце на възрастни бяха сграбчили Конър и го бяха повлекли вън.

 

 

— Какво можеш да кажеш в своя защита? — попита директорката.

Конър сви рамене.

— Това съвсем не е достатъчно — каза директорката. — Наранил си Хари много сериозно.

— Не бях аз — избъбри Конър.

— Моля? — остро възкликна директорката.

— Не бях аз — повтори Конър по-ясно. — Чудовището го направи.

— Чудовището — повтори директорката.

— Аз дори не докоснах Хари.

Директорката допря връхчетата на пръстите си и подпря лакти на бюрото пред себе си. После загледа госпожица Куон право в очите.

— Всички в трапезарията са те видели със собствените си очи как удряш Хари, Конър — обади се госпожица Куон. — Видели са те как го събаряш. Видели са те как го просваш на една маса и как след това отново го захвърляш долу. Видели са те да блъскаш главата му в пода — възпитателката се приведе напред. — Чули са те как крещиш, че трябва да те виждат. Че никога повече няма да бъдеш невидим.

Конър лекичко стегна мускулите на ръцете си. Отново го боляха. Точно както след разрушението в хола на баба.

— Разбирам колко разгневен трябва да си — продължи госпожица Куон с по-мек глас. — Искам да кажа, все още не сме успели да се свържем с никой от родителите ти, нито с някой настойник, за да им кажем какво става.

— Татко отлетя за Америка — каза Конър. — А баба вече си изключва звука на телефона, да не би да звънне случайно и да събуди мама — после се почеса по тила. — Но баба ще види, че сте звънели и ще ви върне обаждането.

Директорката тежко се отпусна в стола си зад бюрото.

— Според правилника за вътрешния ред на училището, трябва да те изключим незабавно — изрече тя.

Конър усети как стомахът му се сви и пропадна нанякъде, цялото му тяло се свлече надолу, сякаш на раменете му бяха поставили непосилен товар.

Но в следващия миг осъзна, че тялото му всъщност се отпуска, защото товарът се отмества, вдига се от раменете му.

Осъзнаването нахлу в него, заля го вълната на облекчението, толкова могъща, че му се прииска да заплаче — да заплаче точно тук, в кабинета на директорката.

Щеше да бъде наказан. Наказанието най-сетне щеше да дойде. Нещата отново щяха да имат смисъл. Директорката щеше да го изключи от училище.

Наказанието идваше.

Слава Богу. Слава Богу…

— Но как бих могла да сторя нещо подобно? — изрече директорката.

Конър застина.

— Как бих могла да сторя нещо подобно и след това да продължавам да се наричам „учител“? — повтори възрастната жена. — При всички трудности, през които ти в момента преминаваш — тя поклати леко глава. — Ще дойде ден и ние с тебе ще си поговорим за постъпката ти, Конър О’Мали. Ще се погрижа този ден да дойде, повярвай ми — после започна да прибира документите от бюрото си. — Но този ден не е днес — после погледна момчето за последен път. — Днес си имаш по-сериозни грижи.

На Конър му отне цяла секунда да осъзнае, че това е краят. Краят. Това беше всичко, което щеше да го сполети след извършеното в трапезарията.

— Няма да ме накажете? — попита той.

Директорката му се усмихна мрачно и въпреки това някак си мило, а после каза почти същото, което беше казал и баща му онази сутрин в кухнята:

— Какъв смисъл би имало?

 

 

Госпожица Куон го изпрати до класната стая. Двамата ученици, които срещнаха в коридора, отстъпиха и се долепиха до стената само като зърнаха Конър.

Когато момчето отвори вратата на стаята, целият клас замлъкна и се втренчи в него. Децата и учителката проследиха с безмълвен поглед крачките на Конър, който се върна на чина си и седна. Лили, седнала на чина до него, имаше вид, сякаш се кани да каже нещо. Но в крайна сметка и тя премълча.

Никой не размени и дума с Конър до края на учебния ден.

Има и по-тежки мъки от това да бъдеш невидим, беше рекло чудовището и се беше оказало право.

Конър вече не беше невидим. Сега всички отлично го виждаха.

Но сега разстоянието между него и тях беше непреодолимо.