Патрик Нес
Часът на чудовището (23) (По идея на Шавон Доуд)

Вече не те виждам

— И аз искам да дойда в болницата — каза Конър на баба си следващата сутрин, когато седнаха в колата. — Не искам да ходя на училище днес.

Баба му просто запали двигателя и потегли. Беше напълно възможно повече никога да не му проговори.

— Как беше мама снощи? — попита момчето. Беше чакал баба си още дълго, след като чудовището си беше отишло, но така и не я беше дочакал и сънят го беше надвил.

— Все така — отвърна баба му лаконично, без да отмества очи от пътя напред.

— Новото лекарство помага ли й?

Този път отговорът на баба му се забави толкова дълго, че Конър реши, че тя изобщо няма да му отговори и тъкмо се накани да попита повторно, когато тя каза:

— Рано е да се каже.

Конър изчака да минат още няколко преки и попита:

— Тя кота ще си дойде у дома?

Този път баба му изобщо не отговори, въпреки че Конър чака отговора й половин час — чак докато стигнаха до училището.

 

 

Нямаше ни най-малка надежда, че може да внимава в уроците. Това за пореден път нямаше никакво значение, защото учителите все така не го изпитваха, нито му задаваха каквито и да било въпроси. Съучениците му също не му продумваха и дума. Скоро стана време за обедната почивка и Конър разбра, че току-що е прекарал един пореден предобед в пълно мълчание.

Седна сам в най-далечния край на трапезарията, храната стоеше пред него, но той дори не я докосваше. В помещението беше невероятно шумно, то цялото кънтеше от присъствието на учениците, които крещяха и се биеха, смееха се и пищяха. Конър се постара с всички сили да ги игнорира.

Чудовището щеше да я излекува. Разбира се, че щеше да я излекува. Защо иначе изобщо беше дошло? Нямаше друго обяснение за присъствието му. То беше закрачило по земята, приело образа на лековито дърво, на същото онова дърво, от което е направено лекарството на майка му. Защо би дошло, ако не за да й помогне?

Моля те, мислеше Конър, забил поглед в недокоснатата храна на таблата пред него. Моля те.

С рязък шумен замах две ръце се подпряха от двете страни на таблата и събориха портокаловия сок на Конър в скута му.

Конър скочи на крака, но не достатъчно бързо. Панталоните му подгизнаха, течността капеше надолу и се стичаше по краката му.

— О’Мали се е подмокрил! — крещеше вече Съли сред смеха на Антън.

— Дръж! — викна Антън и блъсна локвичката сок от масата към Конър. — На ти още!

Както обикновено, между Съли и Антън се беше изправил Хари, със спокоен, втренчен поглед, скръстил ръце на гърдите си.

Неподвижен, немигащ, Конър се втренчи в него в отговор.

Без да помръднат и мускул, двамата се гледаха толкова дълго, че Антън и Съли постепенно притихнаха. Играта на нерви ги смути, защото не можеха да отгатнат какво се кани да прави Хари сега.

Конър си задаваше същия въпрос.

— Мисля, че те разгадах, О’Мали — най-сетне рече Хари. — Мисля, че вече знам какво си просиш през цялото време.

— И сега ще си го получиш — подвикна Съли. Двамата с Антън отново се разсмяха и се поздравиха взаимно със свити юмруци.

С периферното си зрение Конър не виждаше никакви учители наоколо и ясно разбра, че Хари е подбрал момента на нападението си така, че никой да не ги притеснява.

Конър беше съвсем сам.

Съвършено спокойно, Хари пристъпи крачка напред.

— Ето го най-силния ми удар, О’Мали — рече. — Сега ще ти причиня най-лошото нещо, което съм в състояние да ти сторя.

После протегна длан, сякаш предлагаше на Конър да си стиснат ръцете.

Действително предлагаше точно това.

Конър реагира почти автоматично, пресегна се и стисна ръката на Хари, преди дори да си даде сметка какво прави. Двамата сключиха здраво ръце като бизнесмени, приключили успешно сделка.

— Довиждане, О’Мали — произнесе Хари, впил поглед право в очите на Конър. — Не те виждам вече.

После Хари пусна ръката на Конър, обърна му гръб и се отдалечи. Антън и Съли изглеждаха още по-объркани, но миг по-късно се помъкнаха подир водача си.

Никой от тримата не погледна повече към Конър.

 

 

На стената на трапезарията висеше огромен електронен часовник, купен през седемдесетте като последен писък на техниката и несменен оттогава, годините му превишаваха възрастта на майката на Конър. Конър проследи с очи как Хари се отдалечава, как се отдалечава от него, без да поглежда назад, без да прави нищо повече. И тогава фигурата на Хари мина точно под електронния часовник.

Обядът в училище започваше в 11:55 и приключваше в 12:40.

В момента часовникът показваше 12:06.

Думите на Хари откънтяха в главата на Конър.

— Вече не те виждам.

Хари продължи да крачи напред, верен на даденото обещание.

— Вече не те виждам.

Часовникът трепна и показа 12:07.

 

 

— Време е за третата история — изрече чудовището зад гърба на Конър.