Патрик Нес
Часът на чудовището (20) (По идея на Шавон Доуд)

Тисово дърво

— Ей, здравей, мили — каза майката на Конър и се надигна да се поизправи малко на възглавницата, когато момчето застана на прага на стаята й.

Конър отлично видя каква борба представляваше за нея това просто движение.

— Отвън съм — каза баба му, стана от мястото си до болничното легло и излезе в коридора. Подмина Конър, без въобще да го погледне.

— Отивам до машината за закуски, приятел — обади се и баща му. — Ти искаш ли нещо?

— Искам да спреш да ме наричаш приятел — отговори Конър, без да сваля очи от майка си.

При тези думи майка му се разсмя.

— Връщам се след малко — рече баща му и също излезе.

— Ела при мене — каза майката на Конър и потупа леглото до себе си. Момчето пристъпи и приседна до нея, като се постара да не докосне нито тръбичката, която влизаше през иглата в ръката й, нито онази, която подаваше кислород в ноздрите й, нито онази, третата, която — Конър знаеше — често вкарваха под кожата на гърдите й и откъдето яркооранжевите химикали се наливаха в тялото й по време на сесиите на лечението.

— Как е моят Конър? — попита майка му, посегна с изтънялата си ръка и го погали по косата. Момчето видя широкото жълто петно около мястото, в което иглата потъваше под кожата й, видя множеството лилави натъртвания и убождания от вътрешната страна на лакътя й.

Но майка му се усмихваше. Една уморена, изтощена усмивка, но все пак усмивка.

— Знам, че изглеждам страшна — рече тя.

— Не, не е вярно — отвърна Конър.

Майка му отново прокара леко пръстите си през косата му.

— Смятам, че мога да ти простя тази мила лъжа.

— Добре ли си? — попита Конър и макар че въпросът в някакъв смисъл беше напълно нелеп, майка му отлично го разбра.

— Ами, какво да ти кажа, мили — отвърна тя. — Няколко различни терапии, които докторите опитаха, не проработиха така, както се очакваше. А това, че не проработиха, стана ясно доста по-рано, отколкото предполагахме. Ако това изобщо ти звучи смислено.

Конър поклати отрицателно глава.

— Да, на мен също — призна майка му. Конър видя как усмивката й се напряга, как за майка му става трудно да я задържи на лицето си. Тя пое дълбоко дъх, който влезе в гърдите й с дрезгаво дращене, сякаш върху ребрата й беше легнало нещо много тежко.

— Нещата се развиват много по-бързо, отколкото смятах, мили — каза тя, а гласът й беше тих и плътен, толкова тих, че стомахът на Конър се сви на още по-болезнена топка. Изведнъж се зарадва, че не е хапвал нищо от закуска.

— Но — натърти майка му все така тихо, а усмивката се върна на устните й, — има още един вариант, който лекарите ще пробват, едно лекарство, което е давало добри резултати преди.

— Защо не са ти го изписали досега? — попита Конър.

— Помниш ли сесиите на лечението ми? — попита майка му. — Как ми опада косата и колко повръщах?

— Разбира се, че помня.

— Ами това лекарство лекарите го дават тогава, когато сесиите не свършат работа — продължи майка му. — То винаги е било вариант за мен, просто досега докторите се надяваха, че няма да се наложи да го вземам — тя сведе очи. — Надяваха се, че няма да се наложи да започна да го вземам толкова скоро.

— Значи ли това, че вече е твърде късно? — попита рязко Конър, изричайки думите, преди дори да осъзнае какво казва.

— Не, Конър — бързо отвърна майка му. — Не мисли така. Не е твърде късно. Никога не е твърде късно.

— Сигурна ли си?

Майка му пак се усмихна.

— Твърдо вярвам във всяка дума, която ти казвам — отвърна тя е укрепнал глас.

Тогава Конър си спомни думите на чудовището. Да вярваш, е половината от изцелението.

Все още му беше трудно да диша, но усети, че напрежението леко отшумява и отпуска стегнатия му на възел стомах. Майка му забеляза това и започна да го гали по ръката.

— Да ти кажа нещо много интересно — каза тя с по-весел глас. — Помниш ли дървото на хълма зад нашата къща?

Очите на Конър се разтвориха широко.

— Няма да повярваш — продължи майка му, без да забележи реакцията му, — но лекарството, за което ти разправих, всъщност е направено от тисово дърво.

— От тисово дърво? — повтори Конър тихо.

— Да — отвърна майка му. — Преди година, когато започна цялата тази история, доста четох за тисовите дървета — тя се закашля в шепа, после преглътна и пак се закашля. — Искам да кажа, надявах се всичко да отмине много по-бързо, но още тогава ми се струваше невероятно, че пред прозореца ни расте тисово дърво. А сега точно то може да се окаже онова, което ще ме излекува.

Съзнанието на Конър се въртеше в такъв вихър, че му се зави свят.

— Растенията са нещо смайващо, не смяташ ли? — продължи майка му. — Толкова се стараем да се отървем от тях, а в същото време те са онези, които ни спасяват, когато сме в беда.

— Тисовото дърво ще спаси ли теб? — попита Конър, като едва събра сили да изрече думите.

Майка му се усмихна отново.

— Надявам се — отвърна. — Вярвам го.