Патрик Нес
Часът на чудовището (2) (По идея на Шавон Доуд)

Часът на чудовището

Чудовището се появи точно след полунощ. Като всички чудовища.

 

 

Конър беше буден, когато то дойде.

Беше сънувал кошмар. Е, не просто какъв да е кошмар. Беше сънувал кошмара. Кошмарът, който напоследък често сънуваше. Онзи с мрака, с вихъра и с писъците. Онзи с ръцете, които се изплъзваха от хватката му, независимо колко силно стискаше и се мъчеше да ги задържи. Кошмарът, който винаги свършваше със…

— Махай се — прошепна Конър в тъмнината на спалнята и заизбутва кошмара назад, за да не му позволи да го последва в света на будните. — Махай се веднага.

Хвърли поглед към часовника, който майка му беше сложила на нощното шкафче. 12:07. Седем минути след полунощ. Човек не биваше да е буден толкова късно в нощ преди работен ден. Със сигурност не и в неделя срещу понеделник.

Не беше разказал на никого за кошмара. Не беше разказал на майка си, о, не, нито на никого другиго, не беше разказал и на татко си, докато провеждаха редовните си (относително редовни) разговори по телефона, определено не беше разказал на баба си, нито на някого в училище. Категорично не.

Никой никога не биваше да узнава онова, което се случваше в кошмара.

Конър запримигва уморено срещу пустата стая, после сбръчка вежди. Нещо не беше наред. Седна в леглото разсънен. Кошмарът вече се изплъзваше от ума му, но тук наоколо витаеше нещо, което не можеше да бъде точно назовано, нещо различно, нещо…

Конър се заслуша, напрегна се срещу тишината, но долови само мълчанието на къщата, от време на време някое припукване от пустия приземен етаж или шумоленето на завивки от съседната стая, където спеше майка му.

Нищо.

И тогава го чу. Чу онова, което всъщност го беше събудило.

Някой го викаше по име.

Конър.

 

 

Заля го паника и стомахът му се сви. Нима то го беше последвало? Нима някак си беше прекрачило вън от кошмара и…

— Не ставай глупав — рече си Конър сам. — Твърде голям си за чудовища.

Точно така. Преди месец беше станал на тринайсет години. Чудовищата бяха за бебетата. Чудовищата бяха за онези, които си подмокряха леглото нощем. Чудовищата бяха за…

Конър.

Ето пак. Конър преглътна. Октомври беше необичайно топъл и прозорецът на стаята беше отворен. Може би ветрецът полюляваше завесите и те шумоляха като…

Конър.

Хубаво де, не е ветрецът. Определено чуваше глас, непознат глас. Със сигурност не беше гласът на майка му. Въобще не беше женски глас и за един смахнат миг Конър се зачуди дали татко му не е пристигнал тайно от Америка, за да го изненада, самолетът е кацнал твърде късно, той не е можел да звънне предварително и е решил направо да…

Конър.

Не. Не беше татко му. В този глас звънтеше една струна, една чудовищна струна, дива и хищна.

Тогава отвън долетя остро скърцане на дърво, сякаш нещо огромно крачеше по дъсчен под.

Конър не искаше да поглежда навън. Но в същото време една част от него повече от всичко на света желаеше да надникне и да види какво приближава.

Вече напълно буден, той избута завивките, стана от леглото и отиде до прозореца. Под бледата лунна светлина ясно видя черковната камбанария горе на малкото хълмче зад къщата, хълмчето, край което извиваха железопътните релси — две стоманени ленти, грейнали матово в нощта. Луната осветяваше и гробището до черквата, осеяно с надгробни камъни със заличени от времето надписи.

Конър виждаше и грамадното тисово дърво, което се извисяваше в средата на гробището: толкова старо, че изглеждате направено от същите камъни, от които беше изградена черквата. Момчето знаеше, че дървото е тис, защото майка му му беше казала това. Беше му го казала два пъти — веднъж, когато беше още малък, за да го предупреди да не яде отровните плодчета от клоните му, и втори път миналата година, по времето, когато започна да се застоява неподвижна, взряна през кухненския прозорец с особено изражение на лицето. Загледаше ли се навън така, тя тихо казваше: „Това там е тис, нали знаеш“.

Тогава момчето отново чу името си.

Конър.

Сякаш някой го прошепна едновременно в двете му уши.

— Какво? — изрече Конър с разтуптяно сърце, внезапно изпълнен с нетърпение онова, което наближава, да се случи колкото се може по-скоро.

Облак премина пред луната, пейзажът потъна в мрак, вятърът с фучене се спусна по хълма и нахлу в стаята, издувайки завесите. Конър отново чу скърцане и пукот на дърво, което стенеше като живо, ръмжеше, сякаш гладният стомах на света настояваше да бъде нахранен.

И после облакът отмина и луната отново огря.

Огря тисовото дърво.

Сега то се издигаше насред задния двор на Конъровия дом.

Чудовище.

Пред погледа на Конър най-високите клонки на тиса се събраха плътно, образувайки едно грамадно и ужасно лице, с трептене очертаха уста, нос и дори очи, които се взряха в момчето. Други клони се заусукваха и със скърцане и стенания се източиха в две дълги ръце и втори крак, който се отпусна надолу и стъпи до основния дънер. Останалата част от дървото образува тяло, изправено около жилест гръбнак, тънките, подобни на иглички листенца, трепкаха на вятъра, като че покрили чудовището със зелена козина, която се движеше и повдигаше равномерно, сякаш под нея се криеха мускули и бели дробове.

Дървото беше по-високо от прозореца на Конър, но когато се преобрази, то сякаш се разшири още, отля се в огромна фигура, във фигура силна, могъща. Чудовището не сваляше очи от Конър и момчето чуваше шумния, подобен на вятър дъх, който излизаше от устата му. То подпря огромните си ръце от двете страни на прозореца и приведе глава, докато гигантските му очи не изпълниха цялата рамка, приковали Конър на място. Къщата на момчето простена леко, когато пое тежестта на създанието.

И тогава чудовището заговори.

— Конър О’Мали — рече то и с мощен порив на горещия му, наситен с миризма на гнили листа дъх нахлу през прозореца и отметна назад косата на Конър. Гласът на чудовището прогърмя, нисък, силен и дрезгав, дълбоките му вибрации отекнаха в гърдите на момчето.

— Дойдох за теб, Конър О’Мали — каза чудовището и блъсна къщата, картините по стените в стаята на Конър се разлюляха, книги, електронни джаджи и една стара плюшена играчка-носорог паднаха на пода.

„Чудовище“, помисли си Конър. „Истинско, живо чудовище.“ Живо, като него самия. Не в съня му, а застанало тук, пред прозореца.

Дошло е за него.

Но Конър не побягна.

Всъщност установи, че дори не се страхува.

Единственото, което чувстваше в момента, единственото, което усещаше, докато създанието му се разкриваше, беше остро разочарование.

Защото това не беше чудовището, което Конър очакваше.

— Ела ме хвани тогава — каза момчето.

Възцари се странна тишина.

— Какво каза? — попита чудовището.

Конър скръсти ръце.

— Казах: „Ела ме хвани тогава“.

Чудовището помълча за миг неподвижно, после изрева и блъсна къщата с двата си юмрука. Таванът в стаята на Конър хлътна под силата на удара, по стените плъзнаха пукнатини. Вихър нахлу през прозореца, въздухът затрепери от гневните викове на създанието.

— Викай колкото си искаш — повиши глас Конър и сви рамене. — И по-лошо съм виждал.

Чудовището изрева още по-силно, едната му ръка се заби в прозореца, наоколо се разхвърчаха парчета стъкло, дърво от рамката и изкъртени тухли. Гигантската длан от усукани клони сграбчи Конър и го вдигна от пода. Измъкна го навън в мрака на нощта, издигна го високо над задния двор, поднесе го нагоре към лунния диск, стискайки ребрата му толкова силно, че момчето не можеше да си поеме дъх. Конър ясно виждаше кривите зъби от възлести чворове, изпълнили отворената уста на чудовището и усещаше повея на горещия му дъх.

Тогава чудовището отново застина.

— Ти наистина не се боиш, нали?

— Не — отвърна Конър. — Не и от теб, във всеки случай.

Чудовището присви очи.

— Ще се побоиш от мен — изрече то. — Преди да дойде краят.

Последното, което Конър си спомняше, беше грамадната ревяща паст на чудовището, зинала, за да го погълне жив.