Патрик Нес
Часът на чудовището (18) (По идея на Шавон Доуд)

Разрушение

Диванът беше раздробен на безброй парчета. Четирите дървени крачета бяха строшени, дамаската беше раздрана на ивици, снопчета от пълнежа на възглавниците бяха пръснати по пода, заедно с останките от часовника, изтръгнат от стената и натрошен до неузнаваемост. Сред отломките се валяха разбитите лампи, двете малки масички, които стояха от двете страни на дивана. Съборена беше библиотечката под прозореца, всяка книга беше накъсана на парчета. Дори тапетите бяха изпокъсани и висяха от стените на неравни мърляви ленти. Единствената останала на мястото си мебел беше шкафът със стъклените вратички, макар че стъклата му, както и всички предмети в него също бяха натрошени и лежаха сред останалите отломки на пода.

Конър стоеше, застинал в мъртвата хватка на шока. Сведе поглед към ръцете си, целите изподрани и облени в кръв, с изпочупени нокти. Боляха го сякаш след тежък труд.

— Господи Боже — прошепна момчето.

Обърна се да погледне чудовището.

От чудовището нямаше и следа.

— Какво направи? — изкрещя Конър във внезапната мълчалива пустота. Не можеше и крачка да направи по заринатия от отломки под.

Нямаше начин да е причинил подобно разрушение сам-самичък.

Нямаше начин.

(… нали нямаше?)

— Господи Боже — повтори Конър. — Господи.

Разрушението носи удовлетворение, прошепна един глас тогава, но това не беше истински глас, а сякаш само полъх, едва доловим.

А после момчето чу как колата на баба му спря пред вратата.

 

 

Нямаше къде да бяга. Нямаше дори време да стигне до задната врата, да хукне навън и да се скрие някъде, където баба му никога нямаше да го намери.

„Но“, помисли Конър, сега, след това, което беше сторил, дори баща му нямаше да го иска. Баща му никога нямаше да позволи момче, способно да извърши това, което Конър беше извършил, да живее в дома му, при бебето…

— Господи Боже — каза отново Конър, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

Баба му пъхна ключа в ключалката и отвори входната врата.

 

 

Секунда по-късно застана на прага на хола, все още ровейки в чантата си, и в мига, в който още не беше осъзнала какво се е случило, Конър видя лицето й, уморено, безизразно, по него не се четеше нищо — нито добри новини, нито лоши, четеше се само поредната безсънна нощ в болницата при майка му, все същата безсънна нощ, която изсмукваше силите.

После баба му вдигна поглед.

— Какво по… — започна тя и инстинктивно се спря да каже „дяволите“ пред момчето. Цялата замръзна, стиснала чантата си в някаква неудобна поза. Местеха се само очите й, попиваха невярващо разрушението в хола, почти готови да отхвърлят очевидното. Конър дори не чуваше дишането й.

После баба му го погледна, челюстта й се отпусна, очите й се разтвориха широко. Видя го, застанал сред отломките, с ръце, окървавени от извършеното.

После челюстта й се прибра, но профилът й не се стегна в обичайната си непоколебимост. Брадичката й затрепери, сякаш баба му се бореше с напиращите сълзи, сякаш едва успяваше да удържи чертите на лицето си, които заплашваха да се разпаднат.

И после простена, дълбоко, тежко, от дъното на гърдите си, а устните й останаха стиснати.

Звукът изразяваше такава болка, че Конър едва се сдържа да не запуши ушите си с длани.

Баба му простена пак. И пак. И пак, докато стонът й се превърна в един непрестанен тих вой, един ужасяващ мъчителен звук. Чантата й падна на пода. Тя притисна длани до устата си, сякаш искаше да задържи в себе си страшния плачещ, стенещ, прерязващ тон, който извираше неконтролируемо от тялото й.

— Бабо? — повика я Конър с остър, ужасен фалцет.

И тогава тя закрещя.

Разпери ръце, стисна юмруци, отвори широко уста и закрещя. Закрещя толкова силно, че Конър наистина запуши уши. Баба му не гледаше към него, не гледаше към нищо, просто крещеше.

Никога през живота си Конър не беше усещал такъв страх. Почувства се така, сякаш беше застанал на самия край на света, на ръба, сякаш беше жив и буден в кошмара, в писъка, в празнотата…

И тогава баба му направи крачка напред и нагази сред отломките.

 

 

Пое през стаята, риташе парчетиите встрани, сякаш изобщо не ги виждаше. Конър заотстъпва бързо от нея, препъвайки се в остатъците от дивана. Инстинктивно вдигна ръка да се предпази, очаквайки удара всеки момент…

Но баба му изобщо не го приближи.

Подмина го, лицето й беше все така изкривено от бликналите сълзи, стонът се лееше от гърлото й. Отиде до шкафа със стъклените вратички — последната оцеляла мебел в стаята.

Сграбчи го от едната страна…

И дръпна силно…

После дръпна още веднъж…

Дръпна за трети път.

Събори шкафа и го запрати на пода с едно финално и окончателно прас!

После бабата на Конър простена за последен път, наведе се силно напред с ръце, подпрени на коленете, дъхът излизаше от гърдите й накъсан и дрезгав.

Не погледна момчето. Не го погледна нито веднъж. Изправи се и излезе от хола, като остави дамската се чанта там, където я беше изпуснала, пое направо към стаята си и тихо затвори вратата зад гърба си.

 

 

Конър постоя още малко неподвижно, без да знае дали му е позволено да помръдне или не.

Мина сякаш цяла вечност, докато момчето най-сетне се обърна и бавно отиде в кухнята, за да вземе няколко от големите найлонови чували за боклук. Зае се с опустошението и разчиства до късно през нощта, но не се справи — задачата беше непосилна. Зората изгряваше, когато Конър най-сетне се предаде.

Повлече се нагоре по стълбите, без да си направи труда дори да измие мръсотията и спечената кръв от себе си. Когато мина покрай стаята на баба си, по ивицата светлина под прага разбра, че е още будна.

Конър спря в коридора и я чу как плаче.