Патрик Нес
Часът на чудовището (16) (По идея на Шавон Доуд)

Втората история

— Преди сто и петдесет години — започна чудовището, — тази страна се превърна в люлка на индустрията. Фабриките никнеха като гъби. Дърветата рухваха, полята гинеха, реките почерняха. Небето се обви в пушек и пепел, хората също, по цели дни се давеха и кашляха, кожата им червенееше възпалена, а очите им се обърнаха вовеки надолу към пръстта. И хората започнаха да живеят на земята, а не заедно с нея.

Но зеленина все още имаше, стига да знаеш къде да я търсиш.

(Чудовището отново разпери ръце и мъглата на кълба нахлу в хола на бабата на Конър. Когато мъглата се разсея, Конър и чудовището стояха насред зелено поле, надвиснало над долина, в която се ширеше град от тухли и желязо.)

(— Значи наистина спя — рече Конър.)

(— Тихо — пресече го чудовището. — Той идва. Ето го.

И Конър видя един мрачен мъж, облечен в тежки черни дрехи и със смръщено лице да се изкачва по хълма срещу тях.)

— В края на зеленината живееше мъж. Името му няма значение, защото и без това никой никога не го наричаше по име. Селяните му викаха Знахаря.

(— Как? — попита Конър.)

(— Знахаря — повтори чудовището.)

(— Как?)

— „Знахар“ е старата дума за „аптекар“. Стара беше още в ония години.

(— О — отвърна Конър. — Ами така кажи.)

— Но мъжът беше заслужил прозвището си, защото знахарството е древен занаят, занаят на лекуването. Занаят на билките и дървесните кори, занаят на отварите от плодчета и листа.

(— Новата жена на татко е такава — обади се Конър, докато наблюдаваше как мрачният мъж се навежда и изравя един корен от пръстта. — Има магазин, в който продава кристали.)

(Чудовището се начумери.

— Едва ли е такава. По-вероятно е да няма нищо общо със знахарството.)

— Всеки ден Знахаря излизаше да събира билки и листа сред зелената природа. Но с годините му се налагаше да ходи все по-надалеч, защото фабриките и шосетата полека преляха извън града и плъзнаха навсякъде, подобно на обривите, които той така умело лекуваше. Преди успяваше да се запаси с детелина и розови листенца още преди да си изпие сутрешния чай, а сега трябваше да обикаля по цял ден да ги търси.

Светът се променяше, а Знахаря се огорчаваше и ожесточаваше. По-точно, той се ожесточаваше все повече, защото и бездруго си беше неприятен човек. Алчен беше и вземаше скъпо за лековете си, често искаше повече, отколкото болният можеше да си позволи да плати. Въпреки това Знахаря се изненада, когато един ден установи, че селяните не го обичат и това го огорчи още повече, защото той смяташе, че му дължат повече уважение. Но Знахаря продължи да се държи лошо с хората, те му отвръщаха със същото и нещата си вървяха все така, докато полека-лека пациентите на лечителя не започнаха да се отказват напълно от помощта му и да възлагат надеждите си на новите, по-модерни лекарства, които им предписваха новите, по-модерни лекари. От това, разбира се, Знахаря още повече се озлоби.

(Мъглата отново обви Конър и чудовището, после се отдръпна. Декорът се беше сменил. Сега двамата стояха насред окосена морава на върха на малко хълмче. В единия ъгъл на моравата се гушеше къщата на енорийския свещеник, край нея бяха пръснати няколко нови надгробни камъка, засенчени от клоните на грамадно тисово дърво.)

— В селото на Знахаря живееше и един свещеник…

(— Това е хълмът зад моята къща — прекъсна разказа Конър. После се заоглежда, но не видя нито железопътните релси, нито редиците спретнати къщи на квартала си. Само няколко тесни пътечки и калното речно корито.)

— Свещеникът имаше две дъщери — продължи чудовището, — и те бяха радостта на живота му.

(Две малки момиченца изхвръкнаха с писъци и смях от къщичката на моравата и се втурнаха да се гонят, кикотейки се и замеряйки се с туфички отскубната трева. Затичаха в кръг около ствола на тисовото дърво, криейки се едно от друго).

(— Това си ти — каза Конър и посочи дървото, което в този момент си беше просто дърво, нищо друго.)

— Да, ще споменем, че на моравата пред свещеническия дом растеше едно тисово дърво.

(— При това не какво да е, а красиво и силно дърво — допълни чудовището.)

(— Щом казваш — отвърна Конър.)

(Чудовището го загледа изненадано.)

— Тисовото дърво е най-важното сред лековитите дървета — рече то. — То живее хиляди години. Плодчетата му, кората му, сокът и плътта му, дървесината му — всички те пулсират, треперят, пламтят от живот. Добрият знахар може да направи от тях лек, който лекува почти всяка болест на света.

(Челото на Конър се смръщи.

— Измисляш си.)

(Лицето на чудовището буреносно потъмня.

— Смееш да се съмняваш и да ме разпитваш, така ли, момче?)

(— Не — Конър отстъпи крачка през гнева на чудовището. — Просто никога не съм чувал тисът да е лековит.)

(Чудовището се въси гневно още минута, после продължи с историята.)

— За да вземе всичко ценно и лековито от тисовото дърво, Знахаря трябваше първо да го отсече. А свещеникът не даваше и дума да се издума за това. Тисът растеше на тази земя дълго преди хората да я определят за църковен двор. Около него вече се оформяше гробище, плановете за строежа на новата черква бяха готови. Тисът щеше да пази черковната сграда от пороите и лошото време и свещеникът не позволяваше на Знахаря дори да припари до дървото, независимо колко пъти Знахаря го молеше да му позволи да го отсече.

Трябва да знаеш, че свещеникът беше благ и просветен човек. Той мислеше доброто на енориашите си, силно желаеше да ги изведе от мрака на суеверията и вещерството. Проповядваше от амвона срещу древния занаят на Знахаря, хората го слушаха и му вярваха, тъй като познаваха лошия нрав и алчността на лечителя. Знахаря вече нямаше кого да лекува.

Но един ден дъщерите на свещеника се разболяха. Първо едната, а после и другата — заразиха се от болестта, която върлуваше из района тогава.

(Небето помрачня и Конър чу как момиченцата кашлят в енорийския дом, чу високите молитви на свещеника и жалния плач на жена му.)

— Свещеникът опита всичко, но нищо не помогна. Нито молитвите, нито лекарствата на модерния столичен лекар, нито бабешките лекове, които енориашите срамежливо носеха и предлагаха. Нищо. Момичетата вехнеха и смъртта им приближаваше. Най-сетне на свещеника не му остана друг избор, освен да се обърне към Знахаря. Той преглътна гордостта си и отиде да моли лечителя за прошка и милост.

— Няма ли да помогнеш на дъщерите ми? — попита свещеникът, паднал на колене на прага на Знахаря. — Не моля за себе си, моля те за двете невинни момиченца.

— Защо да ти помагам? — попита Знахаря. — Ти прогони пациентите ми с твоите проповеди. Отказа да ми дадеш тисовото дърво — най-лековитото растение на земята. Настрои всички срещу мен.

— Вземи тисовото дърво — каза свещеникът. — Ще започна да проповядвам за теб, ще те оправдая и ще те хваля. И за най-малката болежка ще пращам енориашите си само при теб. Ще сторя каквото поискаш, само спаси дъщерите ми.

Знахаря истински се изненада.

— Готов си да се отречеш от всичко, в което вярваш и което проповядваш пред другите?

— Ако това ще спаси момиченцата ми — отвърна свещеникът, — ще се отрека от всичко.

— Тогава — отговори му Знахаря — аз не мога с нищо да ти помогна.

И затвори вратата си пред лицето на свещеника.

(— Какво? — възкликна Конър.)

Същата нощ и двете дъщери на свещеника умряха.

(— Какво? — ахна Конър и почувства как страхът от кошмара се увива около вътрешностите му.)

Същата нощ аз се надигнах и закрачих по земята.

(— Браво! — провикна се Конър. — Гоя гадняр заслужава най-тежкото наказание!)

(— И аз така помислих — каза чудовището.)

— Тъкмо минаваше полунощ, когато дойдох и разруших дома на свещеника до основи.