Патрик Нес
Часът на чудовището (11) (По идея на Шавон Доуд)

Уговорка

— Прощавам ти — каза Лили, когато настигна Конър на път към училище на следващия ден.

— За какво? — попита Конър, без да поглежда момичето. Все още беше раздразнен от първата история на чудовището, от начина, по който измамнически се бяха усукали нещата в нея, от това, че чутото с нищо не му беше помогнало. Отне му повече от половин час да отреже изненадващо жилавата фиданка от пода, после му се стори, че едва беше затворил очи, когато се оказа, че вече е време за ставане — баба му го вдигна с укорителни викове, че се с успал. Не му позволи дори да каже „довиждане“ на майка си — „Трябва да я оставиш да почива“, каза баба му, защото прекарала нощта много тежко. Това накара Конър да се почувства виновен, защото, ако майка му е страдала през нощта, то той е онзи, кой го трябваше да е до нея и да й помага, а не баба му, която едва го изчака да си измие зъбите, преди да му пъхне в ръката една ябълка и да го избута вън през входната врата.

— Прощавам ти, че ме забърка в неприятности, глупчо — каза Лили меко.

— Ти сама се забърка в неприятностите — отвърна Конър. — Ти блъсна Съли.

— Прощавам ти за това, че излъга — натърти Лили. Пуделските й къдрици бяха опънати болезнено назад с широк ластик.

Конър продължи да крачи мълчаливо.

— Няма ли да ми кажеш, че и ти съжаляваш? — попита тя.

— Не — каза Конър.

— Защо не?

— Защото не съжалявам.

— Конър…

— Не съжалявам — сряза я Конър и спря на място. — И аз не съм ти простил.

Втренчиха се един в друг под студеното утринно слънце. Никой не искаше пръв да отмести поглед.

— Мама казва, че трябва да правим компромиси към теб — рече накрая Лили. — Заради тежкия период, през който преминаваш в момента.

За миг сякаш слънцето се скри. За секунда Конър видя буреносните облаци да приближават стремително, почувства, че са готови да избухнат в небето, че електричеството им ще протече през цялото му тяло, през юмруците му. Стори му се, че може да сграбчи въздуха и да го усуче около Лили, да разкъса с примката му телцето й на две…

— Конър? — уплашено се обади момичето.

— Майка ти нищичко не разбира — рече Конър. — Ти също.

После се завъртя рязко и бързо се отдалечи, оставяйки Лили далеч зад гърба си.

Повече от година беше минала, откак Лили разказа на няколко от най-близките си приятелки за майката на Конър, макар самият Конър да не й беше позволил да говори каквото и да било по този въпрос. Всяка от приятелките от своя страна беше разказала на своите приятелки и преди още да свърши денят, около Конър се беше образувал пуст кръг, мъртва зона, в чийто център стоеше момчето, а наоколо му сякаш бяха разпръснати мини, през които никой не смееше да пристъпи. Внезапно се оказа, че всички, които беше имал за приятели, млъкваха и отстъпваха встрани, когато той ги приближеше — не че (освен Лили) тия приятели бяха кой знае колко, но все пак фактът си оставаше. Докато минаваше по коридора или обядваше в стола, Конър долавяше как другите си шепнат зад гърба му. Дори на лицата на учителите се изписваше някаква особена, различна физиономия, когато той вдигаше ръка в клас.

Затова Конър престана да се смесва с групичката приятели през междучасията, престана да вдига глава, когато дочуеше шепота, дори спря да вдига ръка в часовете.

Никой не забеляза тази промяна. Сякаш изведнъж Конър беше станал невидим.

Никога преди училището не му се беше виждало толкова тежко, нито пък се беше радвал повече на лятната ваканция. Майка му провеждаше продължително лечение, вечно повтаряше, че е непоносимо, но все пак „върши работа“, докато най-после черният му курс наближи своя край. Планът беше тя да приключи с процедурите, Конър да започне новата учебна година и двамата да забравят трудностите и да отворят нова страница в живота си.

Само дето не стана така. Наложи се лечението на майка му да продължи много по-дълго, отколкото тя беше предвиждала — отначало втори курс процедури, след това трети. Учителите през новата учебна година се държаха още по-нетърпимо, защото всичките бяха нови и познаваха Конър само във връзка с положението на майка му, а не отпреди. Останалите деца продължаваха да се държат с него така, сякаш той беше болният, особено след като Хари и приятелчетата му го нарочиха и се постараха да го изолират напълно.

А сега и баба му се нанесе в собствената му къща, а той самият не спираше да сънува някакво си дърво.

А може би това изобщо не беше сън. Подобна мисъл правеше нещата още по-лоши.

Конър крачеше гневно към училище. Обвиняваше Лили, защото вината беше основно нейна, нали?

Обвиняваше Лили, защото кого другиго би могъл да обвини?

 

 

Този път юмрукът на Хари го удари в стомаха.

Конър падна, обели си коляното на бетонните стъпала и униформеният му панталон се скъса. Скъсаното беше най-сериозният проблем. Никак не го биваше в шиенето.

— Толкова си схванат, О’Мали — чу Конър смеха на Съли някъде отзад. — Всеки ден падаш!

— Трябва да идеш да се прегледаш — долетя и гласът на Антън.

— Може би О’Мали е пиян — добави Съли. Още смях, но между двете момчета Конър чувстваше един процеп на пълно мълчание и знаеше, че Хари не се смее. Без да поглежда назад, му беше ясно, че Хари само го гледа напрегнато, чака да види реакцията му.

Докато се изправяше на крака, Конър видя Лили да пристъпва край зиданата ограда на училищния двор в компанията на още няколко момичета — прибираха се в клас след междучасието. Лили не говореше със съученичките си — обърнала глава, не откъсваше поглед от Конър. После отмина.

— Днеска Суперпуделът не ти се притече на помощ — изсмя се Съли.

— Имаш късмет, Съли — обади се неочаквано Хари. Конър още не се беше обърнал да погледне нападателите си, но отлично разбра, че Хари изобщо не намираше шегата на Съли за смешна. Конър проследи с поглед Лили, докато тя се скри в училището.

— Ей, гледай ни в очите, когато ти говорим — тросна се Съли, цял пламнал от забележката на Хари, сграбчи Конър за рамото и рязко го завъртя на място.

— Не го докосвай — изрече Хари тихо и спокойно, но толкова заплашително, че Съли на секундата направи крачка назад. — Аз и О’Мали имаме уговорка — продължи Хари. — Само аз мога да го докосвам. Единствено аз. Нали така?

Конър помълча секунда, после бавно кимна. Да, уговорката като че ли наистина беше такава.

Хари, с безизразно лице и очи, все така приковани в очите на Конър, пристъпи крачка напред. Конър дори не трепна и двамата застанаха лице в лице, на сантиметри един от друг, а Антън и Съли се спогледаха нервно.

Хари рязко повдигна брадичка, сякаш изведнъж му беше хрумнал някакъв въпрос, въпрос, чийто отговор силно го интересува. Конър не помръдна. Класът им вече беше влязъл в час. Конър усети как над двама им се спусна пълна тишина, дори Антън и Съли се бяха смълчали. Скоро трябваше и те да се прибират в клас. Всъщност, трябваше да се приберат веднага.

Но никой не помръдна.

Хари сви юмрук и го вдигна, сякаш готов да замахне към лицето на Конър.

Конър не мигна. Дори мускулче не трепваше по него. Просто гледаше Хари право в очите и чакаше удара.

Но ударът не дойде.

Хари бавно отпусна ръка покрай ръба на панталона си, без да отмества поглед от очите на Конър.

— Да — каза тихо, сякаш беше открил отговора на онзи въпрос. — Така си и знаех.

И тогава за пореден път отгоре им се стовари гласът на съдбата.

 

 

— Момчета! — провикна се госпожица Куон и стремително закрачи през двора като някакъв ужас в човешки облик. — Междучасието свърши преди три минути! Какво си въобразявате? Защо сте още вън?

— Извинете, госпожице — отговори бодро Хари. Тонът му се беше променил за част от секундата. — С Конър си говорехме за домашното по Животопис на госпожа Марл и сме изгубил и представа за времето — и той тупна Конър по рамото, сякаш двамата бяха най-добри приятели. — Нашият Конър е голям майстор в разказването на истории — Хари кимна сериозно на госпожица Куон. — А и като си говорим така, той се разведрява.

— Така — намръщено отвърна госпожица Куон. — Доста правдоподобно, няма какво да се каже. Всичките сте с първо предупреждение. Още един проблем днес и ви наказвам без да ми мигне окото.

— Добре, госпожице — жизнерадостно отговори Хари, а Антън и Съли замърмориха нещо в същия смисъл зад гърба му. Групичката пое неохотно към класната си стая. Конър се повлече на метър зад останалите.

— Един момент, Конър — рече госпожица Куон.

Момчето спря и се обърна, без да вдига очи от обувките си.

— Сигурен ли си, че всичко е наред между теб и тези момчета? — попита възпитателката и придаде на лицето си „мило“ изражение, което не се различаваше особено от гневната й физиономия.

— Да, госпожице — отвърна Конър, без да я поглежда.

— Защото аз не съм сляпа и отлично знам как действа Хари — каза госпожица Куон. — Насилникът с чар и отлични оценки си остава насилник — тя раздразнено въздъхна. — Един ден сигурно ще стане министър-председател. Бог да ни е на помощ.

Конър не каза нищо и мълчанието се изроди в онази така позната му тишина, създавана от начина, по който тялото на госпожица Куон се преместваше крачка напред с отпуснати рамене и лице, готово да се доближи до неговото.

Конър знаеше какво ще последва. Знаеше и омразата го сви отвътре.

— Не мога дори да си представя какво преживяваш, Конър — каза госпожица Куон съвсем тихо, едва ли не шепнешком, — но ако искаш да си поговориш с някого, вратата ми е винаги отворена за теб.

Конър не беше в състояние да я погледне в очите, нямаше сили да издържи загрижеността в погледа й, не можеше да понесе звука на гласа й.

(Защото не ги заслужаваше.)

(Кошмарът проблесна в съзнанието му, писъците и ужасът, и онова, което се случва на края…)

— Добре съм, госпожице — промърмори той, навел ниско глава. — Нищо особено не преживявам.

След секунда мълчание госпожица Куон отново въздъхна.

— Хубаво тогава — рече тя. — Забрави за първото предупреждение и отивай в час.

Тя го потупа леко по рамото и пое към входа на училището.

И в следващия миг Конър остана съвършено сам.

Знаеше, че може да стои неподвижен в двора цял ден и никой няма да го накаже за това.

От тази мисъл се почувства още по-зле.