Стив Бери
Наследството на Карл Велики (84)

83

Мериленд

Рамзи седеше на плетен стол. Ръцете, гърдите и краката му бяха омотани в тиксо. Беше се отказал от идеята да нападне Маккой навън, тъй като нямаше как да се защити от Смит, който със сигурност беше въоръжен. Затова не направи нищо и предпочете да дебне за някаква грешка на похитителите си. Поведение, което май не се оказа много умно.

Смит беше запалил малка печка, която предлагаше слаба светлина, но и така желаната топлина. Част от стената на спалнята беше съборена и зад нея се образуваше потънал в мрак правоъгълник. Много му се искаше да разбере какво искат тези двамата. По какъв начин се бяха съюзили?

— Тази жена твърди, че и аз съм включен в списъка за прочистване — каза Смит.

— Не би трябвало да слушаш непознати — въздъхна Рамзи.

Маккой стоеше права до прозореца с пистолет в ръка.

— Кой казва, че не се познаваме? — попита тя.

— Не е трудно да се разбере — изгледа я адмиралът. — Подела си игра от краищата към центъра. Чарли, тя каза ли ти, че ме изръси с двайсет милиона?

— Спомена нещо такова.

Нов проблем. Рамзи отново погледна Маккой.

— Впечатлен съм, че си идентифицирала Чарли и си осъществила контакт с него.

— Не беше особено трудно. Нима си въобразяваш, че никой на нищо не обръща внимание? Мобилните телефони се подслушват лесно, банковите трансфери се проследяват, а междуправителствени споразумения позволяват достъп до банкови сметки и архиви, до които никой простосмъртен не може да се добере.

— Не съм допускал, че проявяваш чак такъв интерес към скромната ми особа.

— Ти поиска помощта ми, нали? Е, аз се отзовах.

— Не това имах предвид — промърмори той и леко се напрегна, за да опита здравината на тиксото.

— Предложих на Чарли половината от двайсетте милиона — хладно го информира тя.

— В аванс — добави Смит.

— Ти си неблагодарен глупак — въздъхна Рамзи.

Смит се стрелна напред и го удари през лицето с опакото на дланта си.

— Отдавна чакам този момент — мрачно изръмжа той.

— Заклевам се, че горчиво ще съжаляваш, Чарли.

— Петнайсет години изпълнявам заповедите ти — продължи все така мрачно Смит. — Ти искаше да убивам хора и аз ги убивах. Но сега усещам, че си намислил нещо. Винаги те усещам. Предстои ти преместване в Пентагона, в Съвета на началник-щабовете. Какво още може да се очаква? Няма начин да кротнеш, защото такъв ти е характерът. Което означава, че аз се превръщам в проблем за теб.

— Кой е казал подобно нещо?

Смит махна с ръка към Маккой.

— И ти й повярва?

— В думите й има логика. Освен това наистина е получила двайсет милиона долара, защото аз вече притежавам половината.

— А ти си ни в ръцете — добави Маккой.

— Едва ли имате куража да ликвидирате един адмирал, който е шеф на военноморското разузнаване и има номинация за Съвета на началник-щабовете. Такова убийство просто не може да се прикрие.

— Наистина ли? — изгледа го Смит. — Колко души съм ликвидирал по твоя заповед? Петдесет, сто, двеста? Дори не си спомням цифрата. И нито едно не беше квалифицирано като убийство. Бих казал, че съм истински експерт в прикриването на престъпления от този вид.

За съжаление този наежен язовец беше прав. Рамзи реши, че е време да опита с дипломатичност.

— Какво трябва да направя, за да те убедя, Чарли? — попита той. — От много години сме заедно. И в бъдеще ще имам нужда от теб.

Смит не отговори.

— Колко жени е убил? — попита го Маккой.

— Какво значение има? — учудено я погледна той.

— За мен има.

Изведнъж му светна. Колегата й. Едуин Дейвис.

— Милисънт ли имаш предвид?

— Мистър Смит ли я ликвидира?

Той реши да бъде откровен и кимна с глава.

— Беше ли бременна?

— Така ми казаха. Но кой знае? Жените често лъжат за тези неща.

— Значи я уби ей така, за всеки случай?

— Беше най-простият начин да реша проблема. Чарли работеше за нас и в Европа. Именно там се запознахме. Справи се добре и от тогава до ден-днешен си остана мой.

— Не съм твой — изръмжа с омраза Чарли. — Работя за теб, а ти ми плащаш.

— Още купища пари чакат да бъдат спечелени.

Смит пристъпи към дупката в стената.

— От тук се слиза в едно скривалище, което сигурно е останало от Гражданската война — подхвърли той. — Отлично място за криене на разни неща.

Например труп, моментално схвана намека Рамзи.

— Убийството ми наистина е лоша идея, Чарли.

— Може би — отвърна Смит, обърна се и насочи пистолета си в гърдите му. — Но със сигурност ще ме накара да се почувствам добре.

 

 

Малоун обърна гръб на яркото слънце и влезе в базата „Халворсен“. Останалите го последваха. От домакина им, брадат австралиец на име Тейпърел, се излъчваше компетентност и професионализъм. Беше ги посрещнал на ледената писта, непосредствено до стълбичката на самолета.

Базата представляваше комплекс от високотехнологични сгради, погребани под дебел пласт сняг и захранвани от сложна система слънчеви панели и вятърни модули. Последен писък на техниката според Тейпърел.

— Днес сте късметлии — добави той. — Температурата е само тринайсет градуса под нулата. За тази част на света това си е истинска жега.

Австралиецът ги въведе в просторна зала с дървена ламперия, обзаведена с маси и столове. Във въздуха се носеше приятна миризма на топла храна. Цифровият термометър в ъгъла показваше деветнайсет градуса по Целзий.

— Хамбургери, пържени картофи и безалкохолни напитки — обяви домакинът. — Всичко ще бъде готово след минута. Предположих, че ще се нуждаете от малко кльопачка.

— Ще можем ли да тръгнем веднага след яденето?

— Спокойно, предупреден съм — кимна домакинът. — Хеликоптерът е готов. Къде искате да отидете?

Малоун се извърна към Хен.

— Вече е ваш ред.

— Всъщност аз имам това, което ви трябва — направи крачка напред Кристел.

 

 

Стефани гледаше как Дейвис скача на крака и се втренчва в президента.

— Какво означава намерихте го! — стреснато попита той.

— Днес предложих на Рамзи да заеме свободното място в Съвета на началник-щабовете. Позвъних му по телефона и той прие.

— Предполагам, че сте имали сериозни причини да го направите.

— Имам чувството, че постоянно си разменяме местата, Едуин — отвърна с лека усмивка Даниълс. — Сякаш ти си президентът, а аз — помощник-съветникът по националната сигурност.

— Добре знам кой е шефът, вие също — тръсна глава Дейвис. — Просто ни обяснете какво търсите тук посред нощ.

Тя отбеляза, че Даниълс изобщо не се впечатлява от резкия му език.

— Преди няколко години, по време на едно официално посещение във Великобритания, ме поканиха на лов за лисици — започна той. — Британците много си падат по такива щуротии. Ставане на разсъмване, обличане на странни дрехи, яздене на смърдящ кон след глутница виещи кучета. Те постоянно ме уверяваха, че ще бъде страхотно. Разбира се, ако не си в ролята на лисицата. Тогава става наистина гадно. Но аз по принцип съм състрадателна душа и отказах.

— На лов ли ще ходим? — погледна го любопитно Стефани.

В очите на президента проблеснаха палави искрици.

— О, да — кимна той. — Но хубавото в случая е, че лисицата изобщо не подозира за намеренията ни.

 

 

Малоун гледаше как Кристел разгъва една карта на близката маса.

— Мама ми обясни всички детайли — обяви тя.

— А защо точно на теб? — присви очи Доротея.

— Заради хладнокръвието ми, предполагам, въпреки че ме счита за безумна мечтателка, която ще съсипе фамилията.

— Такава ли си наистина? — попита Доротея.

Очите на Кристел се забиха в лицето на сестра й.

— Аз съм Оберхойзер — хладно отвърна тя. — Последна издънка на една стара фамилия, чиято чест съм готова да защищавам.

— Нека се концентрираме в настоящето — обади се Малоун. — Трябва да се възползваме от хубавото време.

Кристел беше донесла по-новата карта на Атлантида — същата, с която Изабел се беше опитала да го подмами в Осо. Сега я виждаше за пръв път и със задоволство установи, че на нея са отбелязани всички бази по крайбрежието, включително „Халворсен“.

— Дядо е бил тук и тук — поясни Кристел и посочи точките, отбелязани с цифрите 1 и 2. — В бележките му пише, че повечето камъни са били открити в пункт 1, въпреки че голяма част от времето си е прекарал в пункт 2. Експедицията е донесла сглобяема къщичка, която трябвало да бъде поставена на мястото, за което са претендирали германците. Решили, че това място ще бъде в пункт 2 — ето тук, близо до бреговата линия.

— Къде се намира то? — попита Малоун, обръщайки се към Тейпърел.

— Знам го с точност — отвърна австралиецът. — На около осемдесет километра западно от тук.

— Къщичката още ли е там?

— Положително. Тук дървото наистина не гние. Обзалагам се, че състоянието й е същото като в деня на построяването й. Особено пък в този регион, който е обявен за защитена зона. В Антарктическия договор той фигурира като „зона от специфичен научен интерес“. Посещението там става само с изричното разрешение на Норвегия.

— Защо? — попита Доротея.

— Крайбрежната ивица е рай за тюлените. Там те се хранят и размножават. Достъпът на хора е забранен. Къщата е построена в една от сухите долини, малко по-навътре в континента.

— Мама твърди, че татко е завел американците до самия пункт 2 — вметна Кристел. — Дядо е искал да се върне там за нови изследвания, но не са му разрешили.

— А ние как можем да бъдем сигурни, че именно това е мястото? — попита Малоун.

В очите й се появиха дяволити пламъчета. Бръкна в раницата и извади тънка шарена книжка с немско заглавие. Той мълчаливо си го преведе: Посещение в Нойшвабенланд: петдесет години по-късно.

— Илюстрованото издание е отпечатано през 1988-а. Дело е на екип, изпратен от някакво немско списание. Мама попаднала на него преди пет години. — Пръстите й започнаха да прелистват страниците. — Ето я къщата.

Показа им великолепна цветна снимка, разположена на две страници. На нея се виждаше сива дървена постройка, разположена в дълбока долина, обсипана с черни камъни, между които блестяха ивици чисто бял сняг. На хоризонта се виждаше гола и мрачна планина. Кристел обърна страницата и добави:

— А това е снимка на вътрешността.

Малоун се наведе над снимката. Нищо особено. Маса с разпръснати върху нея списания, няколко стола, два нара, сандъци, превърнати в рафтове, печка и радиоапарат.

— Нещо да ти прави впечатление? — попита с усмивка Кристел.

Очевидно му връщаше за онова, което й беше причинил в Осо. Той прие предизвикателството и се взря във фотографията. Останалите сториха същото.

Скоро го видя. На пода. Издълбано в една от дъските.

— Символът от корицата на книгата от гробницата на Карл — промълви той.

— Значи това е мястото — усмихна се тя и извади един прегънат лист от книгата. — Ето още нещо.

Оказа се страница от старо списание, пожълтяла от времето. На нея имаше черно-бяла снимка с лошо качество, която също показваше вътрешността на хижата.

— Виждала съм тази снимка — обади се Доротея. — Беше в архивите на „Аненербе“ в Мюнхен.

— Мама ги прибрала и забелязала фотографията — поясни Кристел. — Символът на пода личи съвсем ясно. Материалът е дело на дядо. Публикуван е през пролетта на 1939-а и разказва за полярната експедиция година по-рано.

— Казах й, че тези архиви са важни — вметна Доротея.

Малоун се извърна към Тейпърел.

— По всичко личи, че трябва да отидем именно там.

Австралиецът се надвеси над картата.

— Крайбрежният район представлява леден шелф, под който има вода. Тя навлиза на близо три километра в сушата и ако не беше ледът, щеше да образува доста внушителен залив. Къщата се намира от другата страна на възвишението, на по-малко от километър от това, което би трябвало да е западният бряг на залива. Можем да ви оставим там, а после да ви приберем от същото място. Пак повтарям, имате късмет с времето. Днес навън е истинско лято.

— За всеки случай ще вземем и оборудване за извънредни ситуации.

— Вече съм приготвил две шейни — кимна Тейпърел.

— Май не си падаш по въпросите, а? — подхвърли Малоун.

— Така е, приятелю — кимна австралиецът. — Аз съм тук да си върша работата.

— В такъв случай да хапнем и да тръгваме.