Стив Бери
Наследството на Карл Велики (67)

66

Ашвил

Стефани и Дейвис последваха групата в огромното преддверие с високи стени и многобройни каменни арки. Вдясно се виждаше просторна зимна градина с остъклен покрив. Около фонтана от мрамор и бронз белееха лехи с красиви „коледни звезди“. Топлият въздух беше наситен с миризмата на канела и свежа зеленина.

Една жена в автобуса им бе обяснила, че обиколката на свещи се нарича още Празник на светлината и разкрива цялото кралско великолепие на разкошния замък. Невидим хор изпълняваше весели коледни песнички, точно както обещаваше програмата. Гардероб нямаше и Стефани разкопча палтото си. Бяха в опашката на групата, далеч от очите на Скофилд, който очевидно се вживяваше в ролята на гид.

— Целият замък е на наше разположение — обяви професорът. — Вече е традиция за конференцията. Двеста и петдесет стаи, трийсет и четири спални, четирийсет и три бани, шейсет и пет камини, три кухни и покрит плувен басейн. Сам се изненадвам на паметта си… — Той се засмя на собственото си остроумие. — Ще ви придружа навсякъде, ще ви покажа най-интересните неща. После отново ще се върнем тук и ще имате половин час за разходка, преди автобусите да ни върнат в хотела. — Кратка пауза. — Предлагам да започваме.

Скофилд поведе групата по дълга поне трийсет метра галерия, стените на която бяха украсени с копринени гоблени и вълнени килими, изтъкани според думите му някъде около 1530 г. в Белгия.

Посетиха внушителната библиотека с венециански таван, в която се съхраняваха двайсет и три хиляди тома, а от там се прехвърлиха в музикалния салон, в който имаше прекрасна литография на Дюрер. Накрая влязоха в импозантна банкетна зала с френски килими, орган и маса за хранене от масивен дъб, край която можеха да се поберат шейсет и четири души. Тук осветлението беше ограничено само до свещите, пламъците на огъня в камината и мигащите лампички на коледната елха.

— Това е най-голямото помещение в замъка — обяви Скофилд. — Дължината му е двайсет и четири метра, широчината четиринайсет, а сводът му се издига на повече от двайсет метра височина.

Огромната елха се издигаше почти до тавана, украсена с играчки, гирлянди, позлатени топки и сухи цветя. От органа звучеше празнична музика. Стефани се приближи до Дейвис, който беше застанал до голямата маса.

— Какво има? — прошепна тя.

Дейвис махна с ръка към старите оръжия, окачени над камината, сякаш искаше да изрази възхищението си.

— Нисък и строен мъж с тъмносин панталон, ленена риза и вълнено палто с кадифена яка. Точно зад нас.

Тя пристъпи към камината и започна да разглежда релефната полица над нея, наподобяваща орнамент от старогръцки храм.

— Наблюдава Скофилд — подхвърли Дейвис.

— Както всички останали — отбеляза тя.

— Не говори с никого, на два пъти погледна през прозорците. Потърсих погледа му просто да видя какво ще се случи. Той веднага извърна глава. Струва ми се доста напрегнат.

Тя махна с ръка към бронзовите канделабри над главите им. Скофилд обясняваше какво означават флаговете, окачени високо на стената. Принадлежали на тринайсетте колонии преди Американската революция.

— Нямаш никакви идеи, нали? — подхвърли тя.

— Имам предчувствие. Пак гледа през прозорците. Нали сме дошли да се запознаем с вътрешността на сградата, а не с градината?

— Имаш ли нещо против да се уверя лично?

— Моля.

Тя заобиколи елхата и с небрежна походка се насочи към групата туристи до слабия мъж. На пръв поглед поведението му беше съвсем нормално. Но наистина не сваляше очи от Скофилд, въпреки че професорът беше потънал в оживен разговор с неколцина души около себе си. В един момент мъжът обърна гръб на елхата, която излъчваше свеж боров аромат, хвърли нещо в кошчето за боклук и излезе през вратата, която водеше към следващата зала.

Стефани изчака малко и го последва. Дребният мъж се разхождаше в билярдна зала със строго, чисто мъжко обзавеждане. Тук всичко напомняше на благороднически клуб от XIX век — дъбова ламперия, гипсов таван, дебели ориенталски килими в убити тонове. Обектът спря пред стена с множество литографии. Но веднага си пролича, че вниманието му не е насочено към тях.

Стефани се наведе над кошчето и с едно бързо движение измъкна предмета, който лежеше най-отгоре. После се оттегли обратно в банкетната зала и разтвори длан.

Оказа се, че държи кутийка от кибрит. От двете й страни беше изписана рекламата на грил-ресторант „Рутс Крис“. В Шарлот, Северна Каролина.

 

 

Малоун се отказа от намерението да заспи, измъкна се изпод дебелата завивка и напусна леглото. Беше решил да слезе във фоайето и отново да разгледа старите рисунки на стената.

— Къде отиваш? — събуди се Кристел.

— Да проверя нещо — промърмори той и вдигна панталоните си от пода.

— Значи си открил нещо — кимна тя, седна в леглото и запали нощната лампа. — Какво?

Голотата й не притесняваше нито нея, нито него. Той дръпна ципа на панталона и навлече ризата, без да си прави труда да обува обувките си.

— Чакай! — напрегнато прошепна тя, скочи от леглото и се огледа за дрехите си.

Фоайето тънеше в полумрак. Осветлението, доколкото го имаше, идваше от аплиците на стената и от жарта в широкото огнище. На рецепцията нямаше никой, ресторантът беше затворен. Малоун пристъпи към рисунката на стената и щракна електрическия ключ.

— Тази е от 1772 година. Тогава църквата е била в далеч по-добро състояние. Да забелязваш нещо?

Кристел пристъпи по-наблизо и вдигна глава.

— Прозорците са непокътнати. Има статуи. Решетката около олтара е също като в Аахен.

— Не е това.

Изпитваше истинско удоволствие от факта, че най-сетне е на крачка пред нея. А също и от тънкия кръст, стройните бедра и къдриците на свободно падащата й руса коса. Тя протегна ръка и докосна стъклото. Под блузката се очертаха фините прешлени на гръбначния й стълб.

— Подът! — прошепна тя и се обърна да го погледне.

Светлокафявите й очи възбудено блестяха.

— Обясни ми — рече той.

— Плочите са подредени по точно определен начин, въпреки че не се вижда много добре.

Беше права. Рисунката беше направена от ъгъл, акцентиращ върху височината на стените и арките. Но той вече го беше забелязал. Тъмни линии разделяха светлите плочи, на пода всеки квадрат застъпваше следващия. Познато подреждане.

— Дъска за дама с девет пула — прошепна той. — Не можем да бъдем сигурни, докато не проверим на място, но съм убеден, че е така.

— Няма да е лесно — поклати глава тя. — Пълзях по този под и трябва да ти кажа, че от него не е останало почти нищо.

— Част от ролята?

— Идеята не беше моя, а на майка ми.

— А ние не можем да откажем на мама, така ли?

— Не можем — кимна с лека усмивка Кристел.

— Това е втората дъска за дама след онази в Аахен.

— Тази църква е била построена от Айнхард — кимна Малоун. — Години по-късно е скрил наследството на Карл, а двата храма са били ключът към него. По всяка вероятност този трон е бил в Аахен и именно той е помогнал на дядо ти да направи връзката. Ние също ще го сторим. Обърни внимание на долния десен ъгъл — махна към рисунката той. — На пода, в близост до централната пътека, около която би трябвало да са плочите на дъската. Какво виждаш?

Кристел напрегна взор.

— На пода сякаш е издълбано нещо. Трудно ми е да определя какво е, линиите са твърде преплетени. Прилича ми на малък кръст с някакви букви. Мога да различа R и L, но другите са изтрити.

Малоун забеляза как лицето й се озарява от прозрението.

— Това е част от подписа на Карл! — възбудено прошепна Кристел.

— Трудно е да се каже — поклати глава Малоун. — Има само един начин да проверим дали е така.