Стив Бери
Наследството на Карл Велики (53)

52

Малоун се спря на хотел „Арлекин“ — по планински строг отвън, но елегантен и удобен отвътре, украсен с миришеща на бор коледна елха, ярки декори, пресъздаващи Рождество Христово, и хвойнови клонки по вратите на стаите. Съдържателят посочи книгата за гости и гордо поясни, че в нея са се разписвали всички известни изследователи на Пиренеите и много други прочути личности от XIX и XX век. В ресторанта предлагаха великолепна пъстърва с шунка, задушена в гърне. Малоун с удоволствие се отдаде на ранния обяд, който завърши с продълговато парче шоколадова торта, посипана с настъргани орехи. Но когато стрелките на часовника му показаха единайсет, осъзна, че може би е направил погрешен избор.

От келнера научи, че манастирът е затворен през зимата. Работел от май до август и предлагал подслон на туристите, които пристигали на тълпи, за да се наслаждават на планинското лято. Там няма нищо особено, добави човекът. Развалини, които всяко лято се реставрират по малко с парите на местното историческо дружество, подпомагано от Католическата църква.

Малоун все пак реши да хвърли едно око. Дните бяха къси, стъмваше се малко след пет следобед. Нямаше много време за губене.

Излезе от хотела, въоръжен с пистолета, в който бяха останали само три патрона. Температурата на въздуха беше доста под нулата. Лед нямаше, но снегът беше замръзнал и шумно скърцаше под ботушите му. Слава богу, че в Аахен бе решил да се снабди с тях. Новият пуловер под якето беше достатъчно топъл, а на ръцете му имаше плътно прилепнали кожени ръкавици. С други думи беше готов. За какво? Не беше много сигурен.

 

 

Стефани чакаше отговора на Хърбърт Роуланд за събитията от 1971 г.

— Не им дължа нищо на онези мръсници — промърмори той. — Изпълних дълга си. Не казах нищо на никого, но въпреки това са решили да ме убият.

— Искаме да разберем защо — кротко рече тя.

Роуланд пое глътка кислород.

— Отвратителна работа. Рамзи се появи в базата, избра мен и Сейърс и обяви, че заминаваме за Антарктика. В отряда за специални операции бяхме свикнали на какво ли не, но тази мисия беше наистина странна. Адски далеч от дома. Отлетяхме за Аржентина, където ни чакаше „Холдън“. Настаниха ни отделно от екипажа. Задачата ни беше да търсим сонарен сигнал, но не уловихме нищо. После слязохме на брега. Рамзи навлече специалното оборудване и се гмурна. Петдесет минути по-късно се появи обратно.

 

 

— Откри ли нещо? — попита Роуланд, докато му помагаше да излезе от ледената вода.

Ник Сейърс го подхвана от другата страна.

— Какво има там?

Рамзи свали скафандъра.

— Сибирски студ — промърмори той. — Дори и с този специален костюм. Но гмуркането беше страхотно.

— Беше долу почти час — отбеляза Роуланд. — Някакви проблеми с дълбочината?

— Никакви — отвърна Рамзи. — Не съм се спускал на повече от десет метра. — Махна с ръка надясно и добави: — Там океанът навлиза в дълбока цепнатина, която води право към планината.

Сейърс му помогна да смъкне дебелите ръкавици и му подаде нов чифт. В тези условия голата кожа не издържаше повече от минута.

— Трябва да махна този екип и да облека нормалните си дрехи — промърмори Рамзи.

— Какво има там? — повтори въпроса си Сейърс.

— Вода. Кристално чиста вода. А под нея всичко е в ярки цветове, като коралов риф.

Роуланд разбра, че любопитството им няма да бъде задоволено. В същото време забеляза специално изолираната торбичка, закачена за колана на Рамзи. Преди петдесет минути тя беше празна, но сега беше порядъчно издута.

— Какво има в нея?

— Той не отговори на въпроса ми — прошепна Роуланд.

— Какво стана после? — попита Стефани.

— Тръгнахме си. Командваше Рамзи. Измерихме още няколко пъти радиацията, но не открихме нищо обезпокоително. После Рамзи заповяда да поемем курс на север. Не каза нито дума за онова, което беше видял по време на гмуркането.

— Нещо не ми е ясно — обади се Дейвис. — Как тогава сте се превърнали в заплаха?

Възрастният мъж облиза устните си.

— Може би заради това, което се случи на връщане.

 

 

Роуланд и Сейърс решиха да рискуват. Вече трети ден пореха водите на Южния Атлантик. Рамзи беше на мостика и играеше карти с капитан Алегзандър и още двама офицери. Много им се искаше да надникнат в торбичката, тайнствено издута след гмуркането на Рамзи. Вероятно защото никак не им харесваше да ги държат на тъмно.

— Сигурен ли си, че знаеш комбинацията? — попита Сейърс.

— Научих я лично от боцмана. Човекът с удоволствие ми я даде, тъй като не може да понася копелето, което командва кораба, сякаш е капитан.

Малкият сейф лежеше на масата до шкафчето на Рамзи. В него беше заключено онова, което беше открил по време на гмуркането си.

— Стой на вратата — заповяда на Сейърс той, после коленичи пред сейфа и набра комбинацията.

Разнесе се късо изщракване, последвано от още две. Вратичката се отвори. Роуланд измъкна торбичката. Пръстите му напипаха предмета в нея — правоъгълен, около трийсет на двайсет сантиметра, с дебелина не повече от два. Корабен дневник. На първата страница беше написано: НАЧАЛО НА МИСИЯТА: 17 ОКТОМВРИ 1971 Г. КРАЙ НА МИСИЯТА… Синьо мастило, твърд и равен почерк. Втората дата трябваше да бъде нанесена, след като подводницата се прибере в базата си. Но капитанът така и не бе имал шанса да я впише.

— Какво е това? — приближи се Сейърс.

В същия момент на прага се изправи Рамзи.

— Предвидих, че ще опитате нещо такова — изръмжа той.

— Майната ти — отвърна Роуланд. — Ти не си ни началник, защото всички сме равни по чин.

— Напротив, аз командвам тук — усмихна се с почернелите си устни Рамзи. — Но ще е по-добре да видите за какво става въпрос и да осъзнаете какви са залозите.

— Дяволски си прав — изръмжа Сейърс. — И ние сме доброволци като теб и следователно имаме право на наградата.

— Може и да не ми вярвате, но възнамерявах да ви разкажа всичко, преди да се приберем у дома. Предстои доста работа, а аз не мога да я свърша сам.

— Какво беше толкова важно? — пожела да узнае Стефани.

— То е ясно — погледна я Дейвис.

— Не и за мен.

— Беше корабният дневник на НР-1А — поясни Роуланд.

 

 

Малоун се катереше по тясната пътечка нагоре по хълма. От едната й страна се виеше тържествена редица кръстове от ковано желязо, а панорамата от другата ставаше все по-величествена. Дълбоката долина се къпеше в лъчите на слънцето. В далечината синееха непристъпни върхове. Далечни камбани отмериха дванайсет удара.

Целта му беше един от пиренейските циркуси — концентрични кръгове от непристъпни скали, сгушени между планинските склонове. До тях се достигаше единствено пеш. Край пътеката се издигаха брези с оголени и отрупани със сняг клони. Очите му не се отделяха от пътеката. По нея липсваха пресни следи. Явно тези места не бяха особено посещавани през зимата.

Преодоля последния завой и пред очите му се появи входът на манастира. Спря да си поеме дъх и отново се наслади на великолепната панорама. Във въздуха се въртяха редки снежинки, замразени от ледения вятър.

От двете страни на портата се издигаше висок зид от дялани камъни. Ако можеше да се вярва на онова, което пишеше в книгите, манастирът беше посрещал римляни, визиготи, сарацини, франки и всякакви други нашественици. За тази стратегическа кота се бяха водили безброй сражения. Сега всичко тънеше в тържествена тишина. Историята на това място беше погребана заедно с мъртвите, а следи от славата му не можеха да бъдат открити нито в камъка, нито в древните папируси.

Сиянието на Бога. Поредната измислица? Или исторически факт? Измина последните двайсетина метра и спря пред железния портал, заключен с катинар на дебела верига. Прекрасно. Високите зидове бяха абсолютно непристъпни.

Ръката му докосна желязото. Студът бързо проникна до пръстите въпреки дебелите ръкавици. А сега какво? Може би трябваше да обиколи скалите и да потърси някаква пролука. Изглеждаше единственото разумно решение. Беше уморен. Познаваше много добре тази фаза на изтощението, при която съзнанието се обърква в лабиринта на възможните решения и в крайна сметка стига до задънена улица. Обзе го безсилен гняв, ръцете му разтърсиха портала. Желязната верига издрънча и се плъзна на земята.