Стив Бери
Наследството на Карл Велики (52)

51

Шарлот

3:15 ч.

Стефани и Едуин Дейвис чакаха пред болничната стая на Хърбърт Роуланд. Когато го докараха в спешното отделение, той беше на ръба, но лекарите успяха да го стабилизират. Тя обаче все още беше бясна на Дейвис.

— Ще повикам моите хора.

— Вече се свързах с Белия дом — въздъхна той.

Преди половин час беше изчезнал и тя се беше запитала какво прави.

— Какво каза президентът?

— Той спи. Но екип на Сикрет Сървис пътува насам.

— Беше крайно време да започнеш да разсъждаваш.

— Исках да пипна мръсника.

— Имаш късмет, че не ти видя сметката.

— Ще го хванем.

— Как? Той изчезна и се покри, благодарение на теб. Можехме да го изплашим и да го задържим в къщата до пристигането на полицията, но ти реши да разбиеш вратата с някакъв стол.

— Направих онова, което трябва, Стефани.

— Не подлежиш на контрол, Едуин. Поиска помощта ми и аз ти я дадох. Нямам нищо против, ако си решил да се самоубиваш, но защо трябваше да присъствам на този акт?

— Ако не те познавах, със сигурност щях да си помисля, че те е грижа за мен.

— Размяната на любезности нямаше да доведе доникъде.

— Беше прав, че някой избива тези хора, Едуин. Но това не е начинът, приятелю. Въобще не е!

Дейвис сведе очи към екрана на телефона си, който започна да вибрира.

— Президентът! Слушам, сър.

Послуша известно време, после й подаде телефона.

— Иска да говори с теб.

Тя го грабна и извика:

— Вашият съветник е луд!

— Разкажи ми какво се случи.

След като изслуша кратките й обяснения, Даниълс леко въздъхна.

— Права си. Поеми нещата в свои ръце, защото Едуин е прекалено емоционален. Знам всичко за Милисънт. Заради нея се съгласих. Не се и съмнявам, че Рамзи й е видял сметката. Според мен той е убил адмирал Силвиан и капитан втори ранг Алегзандър, но не мога да го докажа.

— Май ще се окажем в безизходица — промълви Стефани.

— Няма да ни е за пръв път. Но трябва да намерим начин да продължим.

— Защо винаги попадам в центъра на подобни бъркотии?

— Такава ти е съдбата — засмя се Даниълс. — В тази връзка трябва да те информирам, че преди няколко часа в катедралата на Аахен са били открити два трупа. По вътрешните стени има следи от куршуми. Единият от мъжете е застрелян, а другият е паднал от галерията. И двамата са познати на нашите разузнавателни служби, които са ги наемали за различни задачи. Германците ни изпратиха официална нота с молба за повече информация, която е включена в сутрешния ми брифинг. Дали има някаква връзка?

Стефани реши да не лъже.

— Малоун е в Аахен — кратко съобщи тя.

— Защо ли очаквах да чуя именно това?

— Там става нещо. Котън е на мнение, че то има връзка със ставащото тук.

Очите й се извърнаха към Едуин Дейвис, който се беше облегнал на стената на няколко крачки от нея. Вратата на болничната стая се отвори и на прага се появи лекарят.

— Той е в съзнание и иска да говори с вас.

— Трябва да тръгвам — каза в слушалката Стефани.

— Грижи се за моето момче — нареди Даниълс.

 

 

Малоун стискаше кормилото. Колата пълзеше нагоре по тесния път, изпълнен с остри завои. Скалите от двете страни бяха покрити със сняг, но местните власти се бяха погрижили за почистването на асфалта. Намираше се високо в Пиренеите, близо до френско-испанската граница. Целта на пътуването му беше селце, наречено Осо.

Рано сутринта беше взел първия самолет от Аахен за Тулуза, откъдето нае кола и пое към заснежените планини. Снощи бе отворил Гугъл, бе набрал „Сиянието на Бога, Айнхард“ и бе научил, че така се казва един манастир във Френските Пиренеи, построен през VIII век. Римляните, които били първите завоеватели на тези земи, построили голям град и го превърнали в културен и търговски център на областта. Но по време на братоубийствените войни между франкските крале през VI век бил опожарен и разрушен. Обитателите му били избити до крак, не останал камък върху камък. Сред голото поле останала да стърчи само една скала, внушаваща „чувство за самота сред тишината“ по думите на неизвестен хроникьор от онова време. След два века пристигнал Карл Велики и заповядал до нея да бъде построен манастир с църква. Не след дълго наоколо се появили къщи, които образували малко село. Строителството било надзиравано лично от Айнхард. Първият епископ на име Бертран се прочул както със своето милосърдие, така и с изключителните си качества на администратор. През 820 г. Бертран умрял в подножието на олтара и бил погребан в основите на църквата, която сам кръстил Храм на свети Лестел.

Пътят минаваше покрай живописни планински села, различаващи се единствено по имената си. Малоун беше идвал тук няколкократно, за последен път през миналото лято. Осо го посрещна със стръмните и извити улички и къщи от груб камък с дървени покриви, по чиито стени имаше древни щитове и красиви орнаменти. Те бяха наблъскани плътно една до друга. Гледани отдалеч, стръмните им покриви приличаха на купчини тухли, разпилени по снега. От комините се виеше дим. Селото имаше около хиляда жители, а четири хотела предлагаха подслон на туристите.

Той спря близо до центъра и изключи мотора. До площада се стигаше по тясна алея. В магазинчетата от двете й страни влизаха и излизаха хора с топли дрехи и неразгадаеми погледи. Часовникът му показваше 9:40 сутринта.

Малоун вдигна глава. Небето беше ясно, без нито едно облаче. На върха на близкия хълм, стръмен и скалист, се издигаше квадратна кула. От двете й страни бяха залепени отломки от каменни зидове. Руините на манастира.

 

 

Стефани и Дейвис седяха от двете страни на леглото. Хърбърт Роуланд беше много замаян, но в пълно съзнание.

— Вие ли ми спасихте живота? — попита със слаб глас той.

— Ние работим за правителството, мистър Роуланд — каза Дейвис. — Не разполагаме с много време и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Вие ли ми спасихте живота?

Стефани хвърли изразителен поглед към президентския съветник и той кимна с глава.

— Мистър Роуланд, снощи в дома ви проникна човек, който искаше да ви убие. Не знаем точно как, но вие изпаднахте в диабетична кома. За късмет бяхме наблизо. Ще можете ли да отговорите на въпросите ни?

— Защо е искал да ме убие?

— Спомняте ли си за „Холдън“ и Антарктида?

Видя как човекът в леглото напряга паметта си.

— Беше много отдавна — прошепна той.

— Точно така — кимна тя. — Но именно то е причината.

— За кого работите?

— За една разузнавателна агенция. — Стефани махна с ръка към Дейвис и добави: — А той е съветник в Белия дом. Снощи е бил убит капитан втори ранг Алегзандър, някогашният командир на „Холдън“. Преди няколко години умря и Ник Сейърс. Стигнахме до заключението, че следващият сте вие, и се оказахме прави.

— Аз нищо не знам.

— Какво открихте в Антарктида? — попита Дейвис.

Роуланд затвори очи и сякаш задряма. Няколко секунди по-късно отново ги отвори и поклати глава.

— Имам заповед да не говоря за пътуването. С никого. Издаде я лично адмирал Дайлс, чух я от устата му.

Стефани знаеше кой е Реймънд Дайлс. Бившият командващ военноморски операции.

— Той е изпратил НР-1А на мисията в района — подхвърли Дейвис.

Това не й беше известно.

— Знаете за подводницата? — изненада се Роуланд.

— Запознахме се с доклада за потъването й — кимна тя. — И успяхме да поговорим с капитан Алегзандър преди смъртта му. — Поколеба се за момент, после реши да действа директно. — Разкажете ни всичко, което си спомняте. Може би от това ще зависи животът ви.

— Трябва да спра пиенето — сякаш не я чу Роуланд. — Докторът ме предупреди, че то може да ме убие. Вземам инсулин и…

— Снощи взехте ли?

Човекът кимна. Тя започна да губи търпение.

— Лекарите не са установили наличието на инсулин в кръвта ви. Очевидно не сте приели необходимата доза. Ето причината да изпаднете в шок, плюс алкохола, разбира се. Но в момента няма никакво значение. Ние искаме да знаем какво сте открили в Антарктида.