Стив Бери
Наследството на Карл Велики (49)

48

Четвъртък, 13 декември

Шарлот

0:40 ч.

Стефани долови някакъв шум. Не силен, но достатъчно ясен, за да няма съмнения. Дейвис беше задрямал и тя го остави да поспи. Имаше нужда от сън. Беше разтревожен, а тя искаше да му помогне. Както Малоун беше помогнал на нея. Все още се питаше дали постъпват правилно.

Стисна пистолета и се взря в къщата. Площадката пред нея се виждаше през дърветата. Светлината в прозорците на Роуланд беше угаснала още преди два часа. Слухът й долови ново пропукване. Клоните на бора вдясно от тях леко се раздвижиха. Прецени разстоянието. Не повече от петдесетина метра. Сложи длан върху устата на Дейвис и го побутна по рамото с пистолета. Той стреснато отвори очи, дланта й усили натиска си.

— Имаме компания — прошепна.

Той кимна. Ръката й се отлепи от устата му. Разнесе се ново пропукване. Очите им доловиха движение в близост до колата на Роуланд. Мерна се неясна сянка, която за миг изчезна между дърветата, после отново се появи. Движеше се към къщата.

 

 

Чарли Смит се насочи към входната врата. Къщата на Хърбърт Роуланд беше тъмна от доста време насам.

Беше уплътнил следобедните часове в някакъв киносалон, а след това бе хапнал един превъзходен стек. В общи линии денят бе преминал спокойно. Бе изчел информацията във вестника за смъртта на адмирал Дейвид Силвиан и бе останал доволен от липсата на каквито и да било подозрения. Преди два часа се бе появил отново и търпеливо бе изчакал в близката гора.

Всичко изглеждаше спокойно.

Влезе през главния вход, усмихвайки се на лекотата, с която се бе справил с ключалката и резето. В лицето го лъхна топлият въздух на централното отопление. Първата му работа беше да отвори хладилника и да провери ампулата с инсулин. Нивото на течността в нея беше видимо намаляло. Той знаеше, че една пълна ампула съдържа четири дози. Прецени на око, че количеството физиологичен разтвор беше намаляло с около една спринцовка и пъхна ампулата в малка торбичка.

Огледа бутилките изстудено уиски. Отворената беше видимо по-празна. Хърбърт Роуланд не си беше губил времето. Разрови кошчето за отпадъци в кухнята, откри използваната спринцовка и я прибра при ампулата. После с лека стъпка се насочи към спалнята.

Роуланд се беше сгушил под кариран юрган. Дишането му беше разпокъсано. Смит хвана ръката му и измери пулса. Бавен, прекалено бавен. Будилникът на нощното шкафче показваше, че до един след полунощ остават няколко минути. От инжекцията бяха изтекли приблизително седем часа. В работното досие беше отбелязано, че Роуланд си инжектира инсулин вечер, преди новините в шест. А след това започва да пие. Но тази вечер в кръвта му нямаше инсулин и алкохолът беше свършил своето, предизвиквайки дълбока диабетична кома. Смъртта не би трябвало да се забави.

Придърпа един стол и седна. Беше длъжен да чака, докато Роуланд умре. Знаеше, че не бива да се успокоява. Не беше забравил онези двамата, които за малко не го заловиха по-рано през деня. Затова отскочи до шкафа за двете ловни пушки, които беше забелязал при първото си проникване в къщата. Едната от тях беше истинско бижу: едрокалибрена помпа „Мозберг“ с пълнител за седем патрона, оборудвана с впечатляващ оптически мерник. Другата беше „Ремингтън“ 12-и калибър, класически модел „Дъкс Ънлимитед“. Преди време за малко не си бе купил такава, защото моделът беше на път да се превърне в легенда. Чекмеджето беше пълно с муниции. Смит зареди двете пушки и се върна на поста си край леглото. Беше напълно готов.

 

 

Стефани сграбчи ръката на Дейвис, който вече беше на крака, готов за действие.

— Хей, какво си намислил?

— Трябва да тръгваме.

— А какво ще правим, когато стигнем?

— Ще го спрем. В момента той отнема човешки живот.

Дейвис беше прав и тя го знаеше.

— Аз поемам входната врата. За теб остава остъклената врата на верандата. Предлагам да го изплашим. Дано да го накараме да сгреши.

Дейвис тръгна напред. Стефани го последва, питайки се дали партньорът й изобщо беше попадал в подобна ситуация. Най-вероятно не, но се държеше храбро.

Стъпиха на покритата с чакъл алея и безшумно се приближиха към къщата. Дейвис заобиколи откъм езерото и пъргаво изкачи стъпалата към верандата. Провери плъзгащата се врата и се отмести встрани. Отвътре пердето беше спуснато. Тя се насочи към входната врата, решила да действа директно.

Вдигна ръка, почука и отскочи встрани.

 

 

Смит подскочи на стола. Някой блъскаше по входната врата. Миг по-късно отзад се разнесе друго почукване, този път по стъклото на плъзгащата се врата.

— Излез, мръснико! — изкрещя гневен мъжки глас.

Хърбърт Роуланд не чу нищо. Дишането му беше все така затруднено, а състоянието му беше близо до комата.

Смит взе пушките и се насочи към килера.

 

 

Стефани чу крясъците на Дейвис.

Какви ги върши тоя тип, да го вземат мътните?!

 

 

Смит се втурна в кухнята, опря пушките на плота и изстреля един залп по посока на задната врата. Стъклото се пръсна на хиляди късове и в кухнята нахлу студен въздух. Той се възползва от грохота и бързо приклекна зад плота. Изстрелите, които долетяха отдясно, го принудиха да се просне на пода.

Стефани пусна два куршума в прозорчето до входната врата. Надяваше се, че по този начин ще отклони вниманието на нападателя от верандата, където се намираше невъоръженият Дейвис.

Двата изстрела я изненадаха. Беше се надявала, че самото им присъствие в близост до къщата ще разколебае мъжа вътре.

Дейвис явно имаше други планове.

 

 

Смит не беше свикнал да бъде притискан. Дали това бяха двамата неканени посетители? Сигурно. Полицаи? Едва ли. Полицаите щяха да разбият вратата. А единият дори беше извикал, призовавайки го на бой. Не, тези бяха нещо друго. Анализите можеха да почакат. В момента просто трябваше да изчезне от тук.

Как би постъпил Макгайвър? Смит много си падаше по това шоу. Хайде, поразмърдай си мозъка.

 

 

Стефани напусна укритието си и хукна към задната веранда. Използва колата като прикритие, внимавайки за прозорците. Пистолетът й бе готов за стрелба. Нямаше как да знае дали маневрата е безопасна, но трябваше да намери партньора си. Заобиколи тичешком къщата, намери стълбата и завари Едуин Дейвис в момента, в който хвърляше някакъв стол от ковано желязо по остъклената врата.

 

 

Смит чу как нещо тежко прониква през остатъците от стъклото и къса пердето. Изстреля поредния патрон, после грабна пушката и хукна обратно към спалнята. Онези отвън щяха да се поколебаят, а той възнамеряваше да използва всичките секунди, с които разполагаше.

Хърбърт Роуланд лежеше неподвижно. Ако все още не беше мъртъв, със сигурност беше на прага на смъртта. Доказателства за престъпление нямаше, тъй като ампулата и спринцовката бяха на сигурно място в джоба на Смит. Вярно, че беше използвал оръжие, но нищо не можеше да докаже самоличността му.

Пристъпи към един от прозорците, вдигна рамката и пъргаво се прехвърли навън. От тази страна на къщата нямаше никой. Плъзна рамката обратно на мястото й. С удоволствие би наказал натрапниците, но рисковете ставаха прекалено много. Реши да действа разумно и потъна в гората.

 

 

— Ти полудял ли си?! — изкрещя Стефани, залегнала на земята.

Сънародникът й все още беше на верандата.

— Избяга — полугласно отвърна той.

Тя се надигна и предпазливо пропълзя нагоре, без да се доверява на думите му.

— Чух как се отваря и затваря някакъв страничен прозорец — поясни Дейвис.

— Което не означава, че е избягал. Отворил се е прозорец и нищо повече.

Дейвис тръгна към разбитата врата.

— Едуин…

Той изчезна в мрака и Стефани се втурна след него. Фигурата му се мерна пред вратата на спалнята. Изщрака електрически ключ. Когато главата й надникна през рамката, Дейвис седеше на леглото и измерваше пулса на Роуланд.

— Едва диша — обърна се да я погледне той. — Със сигурност не е чул нищо, защото е в кома.

Тя все още си мислеше за един непознат мъж с пушка в ръка. Дейвис протегна ръка към телефона и набра 911.