Денис О'Конър
Следи от лапи на лунна светлина (4) (Историята на Тоби Джъг, един прекрасен котарак)

Есен

Есенно време сьомгата се връща в горната част на река Кокет, тръгвайки срещу течението, за да хвърли хайвера си. Много е вдъхновяващо да наблюдаваш това ежегодно събитие, което е част от впечатляващия и дори невероятен набор от поведенчески модели, заложени от природата във всяка риба, животно, птица и насекомо. Невъзможно е човек да остане равнодушен при вида на тази изумителна риба, която е пропътувала стотици километри през океана, за да се върне в реката, в която е била родена.

Бентът на Кокет се намира на един завой на реката, ограден от гъсти гори. Там дъното е покрито с едър пясък, който ясно се вижда на слънчевата светлина, и това е най-доброто място за наблюдение на похода на сьомгата. Като по чудо повечето риби успяват да преодолеят препятствието, извършвайки почти невъзможен скок, и отплуват нагоре по реката, докато не стигнат до следващото.

Веднъж заведох на бента и Тоби, за да може и той заедно с мен да се наслади на този невероятен феномен. Луната беше пълна, нощният въздух беше свеж, а небето беше обсипано с безброй звезди. Изобщо нощта беше изключително подходяща за разходка и питомецът ми беше в стихията си. Когато стигнахме до бента, заварихме там един рибар, който много се изненада да ни види, а после се усмихна и ми обясни, че сьомгата не пътува нощем. Аз доста се засрамих от невежеството си, но поне научих нещо. В крайна сметка двамата с Тоби Джъг решихме да останем и се разположихме на брега, наблюдавайки в захлас сребристата сьомга под бента, която осветих с фенерчето си. Някои от рибите бяха доста големи и изглежда всички те чакаха да се съмне, за да предприемат следващата стъпка от пътуването на живота си, като междувременно плуваха лениво наоколо. Явно пестяха силите си за последното усилие, което им предстоеше.

* * *

На пети ноември, в Нощта на Гай Фокс^[1], Тоби Джъг изживя ужаса на живота си и аз хем се уплаших за него, хем доста се ядосах. Денят започна с чудесна есенна сутрин и след като нахраних питомеца си, аз го пуснах навън за обичайната му разходка след закуска. После се захванах за работа, тъй като трябваше да довърша една статия и да я предам на редактора си. Когато и да го мернех, Тоби Джъг подскачаше щастливо из градината сред купчините опадали листа, които току се издигаха във въздуха, подети от все по-силния вятър.

Около четири и половина следобед хората от селото започнаха да празнуват и до слуха ми достигнаха първите гърмежи. Тоби Джъг никога не беше чувал фойерверки и аз бях сигурен, че ще се уплаши от тях, така че излязох в градината и го повиках. Очаквах питомецът ми веднага да дотича при мен, още повече че вече беше време за вечерята му. Въпреки подсвиркванията и виковете ми обаче той така и не дойде. И така, аз се прибрах в къщата, мислейки си, че той скоро ще се върне. Тоби Джъг имаше навика да се запилява така, а после най-неочаквано да се появява на перваза на прозореца, взирайки се в мен и мяукайки жалостиво, за да ме накара да му отворя вратата.

Когато обаче навън се стъмни, а от него все още нямаше и следа, аз се обезпокоих не на шега и тръгнах да го търся. Първо проверих в бараката на двора — в стената й имаше дупка, през която питомецът ми можеше да влезе, когато аз не си бях вкъщи. Вътре имаше голяма кошница с меко вълнено одеялце на дъното, но Тоби не беше в нея.

В този момент по пътя се зададе един от съседите ми заедно с черния си лабрадор. Мъжът спря пред портата ми и аз видях, че лицето му е поаленяло от бяс.

— Някакви хлапета хвърлят фойерверки в градините — каза той. — Подплашиха някаква катерица или котка и горкото животно се изкатери на едно дърво, а когато им казах да престанат, замериха с бомбичка и кучето. Проклети пикльовци! Заслужават един хубав пердах, ама родителите им кой знае къде блеят…

След тези думи съседът ми отмина, без да дочака отговор, потропвайки с бастуна си по земята, за да подчертае гневните си чувства, а кучето му покорно го последва.

Изтръпнах при мисълта, че животното, изкатерило се на дървото, може да е Тоби Джъг. Изтичах на пътя, където се натъкнах на шумна тълпа момчета, които действително хвърляха фойерверки в градината на стария свещенически дом. Един от тях, окуражаван от останалите, балансираше върху стената, опасваща градината, и се целеше във високите клони на един стар дъб.

— Пригответе се да я хванете, ако падне — изкрещя друго момче, когато се приближих запъхтян и разтреперан от ярост.

Не си спомням какво точно изкрещях, но в следващия момент се врязах сред хлапетата като разярена мечка, изблъсквайки ги настрани, след което се втурнах към здравеняка на стената и го съборих в градината. Бях бесен заради проявената жестокост към едно невинно животно, да не говорим пък, че това животно можеше да се окаже Тоби Джъг. Хлапетата, разбира се, моментално избягаха и ме оставиха в градината подгизнал от пот и разгорещен от гняв.

Сърцето ми препускаше и изобщо цялото ми тяло се тресеше, така че се наложи да се облегна на стената, за да се успокоя. Не бях свикнал да участвам в сблъсъци и ситуацията доста ме беше разстроила. След като дойдох на себе си, аз се обърнах към дървото и вдигнах поглед към короната му. Там обаче не се виждаше нищо, освен тъмни петна сред усуканите клони, все още отчасти скрити от неопадали листа.

В този момент от отсрещната къща излезе някаква жена, която ми каза, че се е уплашила от буйната компания и е извикала полицията. Хлапетата хвърляли бомбички по алеята пред къщата й и дори подпалили изтривалката й, заради което според нея наистина трябвало да бъдат прогонени.

— Надявам се малкото коте на дървото да е добре — добави тя, потвърждавайки най-големите ми страхове.

Котката трябваше да е Тоби Джъг. Нетърпелив да се уверя, че питомецът ми е в безопасност, аз се покатерих върху оградата и макар все още да не бях напълно сигурен, че на дървото се е качил той, нежно го повиках. В този момент се появи някакъв мъж, когото жената нарече Анди, и ме попита дали котката е моя и дали не бих искал да ми заеме стълбата си. От Тоби Джъг още нямаше и следа, така че аз с радост приех любезното предложение. Мъжът отиде да вземе стълбата, а междувременно жената, която ми се представи като Джени Крогър, прибави към описанието на подплашеното животинче още някои детайли, които съвсем ме убедиха, че в короната на дъба се крие моят питомец.

Тя каза, че видяла бандата да мята запалени фойерверки и в някои от другите дворове и че после двамата със съпруга й Анди забелязали една черна котка с бели лапи да притичва по пътя. Хлапетата я подгонили и котката се качила на дървото. После се опитали да я накарат да слезе, замеряйки я с бомбички. Накрая съм дошъл аз.

— Ваша ли е котката? — попита ме жената, когато Анди се върна със стълбата.

— Така мисля — беше единственото, което можах да кажа.

После си представих, че бандата е сгащила Тоби, докато е тичал към Оул Котидж, за да се отзове на повикването ми, и осъзнах, че може би и аз имам вина за окаяното му положение.

— Едва ли ще слезе — прекъсна мислите ми жената. — Не и при цялата тази дандания — тя посочи с глава към небето, което току се озаряваше от поредната ракета. — Може да остане там с дни — заключи тя кисело, докато двамата с Анди прехвърляхме стълбата през оградата и я опирахме в ствола на дъба.

После Анди хвана стълбата, а аз внимателно тръгнах да се изкачвам към короната на грамадния дъб, потънала в дълбока сянка. Джени пък скръсти ръце и остана да наблюдава от безопасно разстояние, недоверчиво поклащайки глава. Да си призная, височините винаги са ме плашили, но въпреки това неведнъж ми се е налагало да се изправям пред този си страх и това беше един от тези случаи.

— Внимавайте да не паднете! — извика ми Джени, с което само ме накара да се почувствам още по-зле.

Докато предпазливо балансирах върху стълбата, основата й започна да потъва в меката почва на градината и аз се уплаших да не се изтърся на улицата. Накрая все пак стигнах до горната й част и — за допълнителна сигурност — побързах да се хвана за един дебел клон. После погледнах през сумрака към листата на дървото, но не забелязах нито котка, нито каквото и да било друго животно. Междувременно Анди и Джени ме засипваха с поток от думи, опитвайки се да разберат дали съм видял нещо. После чух Анди да казва на съпругата си да донесе фенерче и си помислих, че това е чудесна идея. Странно, че не ми беше хрумнала. В този момент Тоби Джъг измяука жално и се появи на един клон над мен, но за съжаление — извън обхвата ми.

Извиках името му няколко пъти, за да го насърча да се придвижи по-надолу, но той очевидно се беше уплашил до смърт и остана вкопчен в същия клон. Питомецът ми просто се взираше в мен и изобщо не даваше признаци, че ще слезе от дървото по своя воля. И така, оставайки стъпил върху последното стъпало на стълбата само с един крак, аз се повдигнах още по-нависоко и с едно последно усилие сграбчих Тоби за врата, след което го придърпах към себе си. Котаракът моментално заби ноктите си в пуловера ми и отчаяно се притисна към мен. След това, преодолявайки страха си, аз заслизах триумфално надолу и благодарение на Анди, който държеше стълбата, се добрах до земята благополучно. Почти по същото време се върна и Джени с фенерчето. Благодарих на двамата съпрузи за помощта, а после се забързах към дома с треперещия от ужас Тоби Джъг в ръцете си.

Когато се прибрахме, аз изпих една напълно заслужена чашка коняк, която ми помогна да се отпусна. Питомецът ми обаче все още беше твърде уплашен и не прояви интерес нито към млякото, нито към месото си — единственото му желание беше да стои сгушен в мен. Заех се да го галя и да го успокоявам, но за съжаление шумът от фойерверките проникваше дори през дебелите стени на Оул Котидж и при поредния гърмеж Тоби отново изпадаше в шок. Трябваше да изминат цели два дни, докато заприлича поне малко на предишния котарак, а после дълго време не се решаваше да се отдалечи от къщата и където и да ходеше, все бързаше да дотича у дома.

Впоследствие се замислих колко е ужасно, че някакви безотговорни хлапета могат да си позволят да тормозят по подобен начин цяло село. Разбира се, не ме тревожеше единствено състоянието на собствената ми котка, която си беше изгубила ума от страх — всички вандалски актове, извършени от буйната тайфа хлапета онази вечер, включително повреждането на имуществото на Джени и Анди, бяха повод да се чувствам натъжен и едновременно с това — много ядосан. А както разбрах по-късно, полицията дори не се беше отзовала на обаждането на Джени…

След преживяното през онази вечер Тоби Джъг така и не се възстанови напълно и страхът му от фойерверки си остана за цял живот. Оттогава той не можеше да понася никакви гърмежи и дори запалването на мотор го караше да се смрази от ужас. Впоследствие разбрах, че онази пукотевица е имала същия ефект и върху някои кучета и коне.

* * *

Щом есента настъпи и дърветата започнаха да се обличат в лимоненожълто, златистокафяво и оранжево, Тоби Джъг постепенно започна да се връща към предишната си жизнерадостна същност, макар все още да не смееше да се скита така свободно, както преди. През една особено хубава сутрин аз седнах в градината с чашата си кафе, вдишвайки свежия въздух и мислейки, че есента е любимият ми сезон, тъй като през него настава време за съзерцание. Тогава суматохата на пролетта и лятото са отминали и човек може спокойно да се наслади на изобилието на природата. Доскорошните усилия най-после се възнаграждават и това носи приятно вълнение, а после, преди да е дошла зимата, настъпва кратко затишие, в което да си отдъхнеш. Та през онази сутрин ранното слънце надничаше иззад дърветата, превръщайки покритата с капчици роса трева в посребрен килим от светлина, лястовичките се подготвяха за дългото си пътуване на юг, старателно упражнявайки излитането и кацането, а Тоби Джъг се чудеше след коя от многото разноцветни пеперуди да хукне.

* * *

По-късно през същата сутрин тръгнах през близката гора, чиито пътеки бяха покрити с дебел килим от листа с цвят на канела. Исках да стигна до едно малко езерце, защото знаех, че около него по това време на годината ще е пълно с елови шишарки. Когато бъдат хвърлени в огъня, тези шишарки излъчват деликатно ухание, което може да ароматизира всяко помещение за дни наред. Освен това се надявах да набера и малко къпини и за целта си бях взел една кошница.

Тоби Джъг, разбира се, беше с мен и след като се поотърси от страха си, който продължаваше да го преследва, започна да се наслаждава на горските миризми и звуци, стрелкайки се насам-натам, душейки наоколо и хвърляйки се в престорено нападение срещу купчините опадали листа. Когато се приближихме към езерото, което се намира в една долчинка, оградена от дървета, дивите патици, които живееха там, излетяха, изплашени от появата ни, и във въздуха внезапно се разнесе шум от плясък на криле. Това изобщо не се отрази благотворно на психическото състояние на Тоби Джъг и за миг той се вцепени от ужас. Всъщност патиците обикновено не реагираха така на човешкото присъствие и аз се зачудих защо ли са толкова изплашени сега. В миналото често бях посещавал езерото, за да им хвърлям трохи хляб, и не бях забелязал да се притесняват от мен дори по времето, когато мътеха. Какво ли се беше променило?

Онази сутрин езерото беше обагрено в безброй есенни цветове и нюанси, които ми бяха познати и едновременно с това ми се струваха освежаващо нови. Изобщо мястото винаги беше притежавало някаква спокойна красота, но оглеждайки се наоколо, аз установих, че сега в него се е настанило нещо неприятно. После видях, че на някои от величествените стари дървета са заковани съобщения, които гласяха: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ГЛОБЯВАНИ, ЧАСТНО ЛОВНО СТОПАНСТВО.

Освен това с отвращение и тревога забелязах, че земята наоколо е осеяна с празни гилзи, и си дадох сметка защо патиците бяха отлетели при появата ни. Явно никога повече нямаше да мога да се върна тук. И така, аз се обърнах да си вървя, изгубил всякаква надежда да прекарам един щастлив следобед в хармония с природата, събирайки шишарки и боровинки. Бях толкова възмутен от факта, че някои хора си позволяват да злоупотребяват с природните богатства, за които смятах, че принадлежат на всички и че трябва да се опазват, за да можем да им се възхищаваме, че тръгнах с гневна крачка и си мърморих под носа през целия път към вкъщи. Тоби Джъг подтичваше от едната ми страна, стараейки се да не изостава, и ми хвърляше по някой и друг недоумяващ поглед, докато се нагаждаше към промененото ми настроение. Впоследствие разбрах, че езерото и близката гора били купени от някакъв предприемач, който ги давал под наем на разни ловни дружини. По-късно пък с облекчение научих, че патиците били изоставили езерото и били започнали да гнездят в горната част на реката.

* * *

По време на едноседмичната ваканция в средата на семестъра ме чакаха доста задачи. Например беше време да изровя картофите, които бях отгледал в зеленчуковата си градина. После можех да даря част от тях заедно с някои други зеленчуци на църквата „Сейнт Майкъл“ за наближаващия празник на реколтата. И така, случвайки на сухо време, аз се залових за работа. Беше прекрасен есенен ден — грееше слънце, подухваше топъл ветрец и изобщо всичко отговаряше на представата ми за циганско лято. Тоби Джъг както обикновено ме следваше по петите и като че ли се чувстваше длъжен да подуши всеки картоф, който изваждах от земята. Е, от време на време се отегчаваше и хукваше да гони пеперуди, но не след дълго отново се връщаше при мен. Аз от своя страна продължавах да копая, а после пусках картофите в голяма кофа с вода, за да ги почистя от пръстта.

С течение на деня времето навън стана още по-топло, докато накрая не започнах да се потя обилно. Подпирайки се на лопатата си за кратка почивка, аз реших да си сменя фланелката. Когато се обърнах обаче, с удивление забелязах, че Тоби Джъг е влязъл в кофата и седи върху картофите, потопен във водата до шия. До онзи момент не бях виждал котка да прави нещо подобно, така че останах поразен. Винаги съм мислел, че тези създания не се погаждат с водата, но жегата явно беше дошла в повече на питомеца ми и той беше решил да си вземе вана.

Докато се взирах невярващо в него, той изскочи от кофата, изтръска се, сякаш беше мокро куче, а не котка, след което застана в краката ми. Ако оставим генетиката настрана, като представител на породата Мейн Кун Тоби Джъг действително притежаваше някои черти, които поразително напомняха за миеща мечка. Например беше нелош плувец и когато нуждата го изискаше, не пропускаше да прояви тези си умения. Спомних си как питомецът ми беше скочил в потока в долината Инграм, опитвайки се да се присъедини към Фин, при което течението го беше повлякло и той едва не се беше удавил. В течение на следобеда още няколко пъти видях черно-белия котарак да влиза в кофата с вода, за да се разхлади. Освен това си извади оттам няколко картофа, с които после си поигра в тревата. Изобщо тази котка продължаваше да ме изненадва с нещо през всеки ден от съжителството ни.

* * *

По-късно през същата седмица купих малко фибростъкло, с което да изолирам покрива на къщата, и в една студена сутрин, когато слънчевото време от предишния уикенд вече беше само далечен спомен, се качих на тавана и се заех с нелеката задача да положа ролките изолационен материал. Бяха ми казали, че по този начин по-голямата част от топлината ще се запазва вътре в къщата и разходите ми за отопление значително ще намалеят.

Тоби Джъг, както обикновено, беше силно заинтригуван от случващото се, така че настоя да се изкачи по стълбата и да се присъедини към мен на тавана. До онзи момент не бях си и помислял, че котките могат да се катерят по стълби… Оставих питомеца ми да се разхожда наоколо и продължих да облепвам покрива с противното фибростъкло, което бодеше дланите и коленете ми и което — след първия си сблъсък с него — Тоби Джъг старателно избягваше.

Изведнъж обаче назря криза, тъй като котаракът се втурна към някакъв прилеп, който беше заспал зимния си сън между стрехите. Давайки си сметка, че прилепът ще пострада, аз се хвърлих след питомеца си и успях да го сграбча за опашката, преди да е направил белята. Не че Тоби Джъг щеше да се опита да убие горкото животинче — о, не, той определено не беше такава котка — но дори да понечеше да си поиграе с него, крайният резултат щеше да е един и същ. И така, аз започнах да тегля котарака към себе си, но той заби нокти в пода, повличайки някакъв стар вързоп, покрит с прах и паяжини и завързан със старовремски канап, който явно не беше виждал слънчева светлина от много години. Въпреки това аз успях да отдалеча Тоби Джъг от прилепа, след което го плеснах по дупето и, без да се церемоня повече, го изгоних от тавана. Благодарение на светкавичната ми намеса прилепът беше спасен, но затова пък аз самият бях целият покрит с бодливи нишки фибростъкло, така че се наложи да се преоблека, преди да продължа с полагането на изолацията.

Докато отивах към банята, видях Тоби Джъг да седи на перваза на стълбищния прозорец, но мъникът демонстративно ми беше обърнал гръб, за да ми покаже, че ми е сърдит. По-късно, когато вече бях приключил с полагането на изолацията за двойно по-кратко време, за да се предпазя от по-нататъшни наранявания, си спомних вързопа, който питомецът ми случайно беше намерил. Взех го от тавана, занесох го на долния етаж и го разопаковах върху кухненската маса. За своя огромна изненада открих вътре старинна пушка, която, изглежда, датираше от времето на барута и оловните куршуми. Оръжието беше изкусно изработено, с приклад от червеникав орех и шомпол^[2] под цевта. На мястото, където прикладът и цевта се срещаха, имаше сребърен обков, върху който беше изписано името „Брейтуейт“. Изобщо пушката доста ме заинтригува като реликва, разкриваща начина на живот на обитателите на Оул Котидж от началото на XIX век, и аз реших да разбера повече за откритието си или по-точно — за откритието на Тоби Джъг.

Проучването, което започнах в градската библиотека на Нюкасъл и продължих в тази на Аник, разкри, че оръжието е било изработено между 1770 и 1815 година и че през 30-те години на XIX век околността, в която се намираше къщата ми, е била управлявана от местен земевладелец, който наемал земята от графа на Нортъмбърланд и на свой ред я преотдавал на разни фермери, които пък плащали на работници, за да обработват нивите и да се грижат за животните. Та именно тези работници били настанявани в къщите в околността като част от договора, който сключвали със своите работодатели. Вярно е, че ненавиждам идеята да се ловува за спорт, но едновременно с това напълно разбирам тези бедни хора, които явно са имали нужда да убиват диви животни и птици, за да прехранват семействата си. Ако ги хванели обаче, деспотичните земевладелци, които често били и местни представители на властта, можели да им наложат доста сурови наказания, така че който и да беше живял в Оул Котидж, вероятно беше скрил пушката си, за да не бъде лишен от дом и препитание.

През миналия век околността, в която живея, сигурно е гъмжала от диви животни и птици, тъй като дори сега изобилства от живи същества. Река Кокет пък си остава отлично място за риболов, подлежащо на строг контрол от страна на Риболовната асоциация. От древния каменен мост във Фелтън, който се намира само на около двеста метра от къщата ми, човек може да види как сьомгата, морската пъстърва и най-вече речната пъстърва бавно се придвижват нагоре по реката. В близките поля и гори пък е пълно със зайци, които са любима мишена както на местните, така и на приходящите бракониери.

Вечер и призори често ми се е случвало да зърна някоя сърна да се разхожда по обраслите с дървета брегове на реката. Веднъж пък, по време на една разходка в началото на лятото, когато бях извел Тоби Джъг на повод, срещнах някакъв рибар, който ми посочи към една падина между елите, където майка сърна беше скрила малкото си. Питомецът ми остана изключително заинтригуван от сърнето и за мен беше голямо удоволствие да видя как двете животни докосват носове, без да изпитват никакъв страх едно от друго. Създанието беше на не повече от два дни и ме гледаше с кехлибарените си очи досущ като Бамби от филмчето на Уолт Дисни. После двамата с Тоби продължихме разходката си, а когато се върнахме, сърнето вече не беше там. Въпреки това черно-белият мъник подуши мястото, където беше лежало, сякаш носът му можеше да му подскаже какво се беше случило.

След като Тоби беше открил пушката, аз тръгнах да го търся. Намерих го на кухненския прозорец, взрян в хранилката за птици и ожесточено цвърчащ срещу сините орехчета и сипките, които шумно летяха край нея. Питомецът ми очевидно беше обиден, задето го бях плеснал, докато той просто си играеше, и изобщо не разбираше защо съм го направил. Честно казано, рядко ми се налагаше да дисциплинирам мъника по какъвто и да било начин и въпреки че го бях ударил съвсем лекичко, явно бях наранил достойнството му, така че той отказваше да ме погледне. И така, за да му се реванширам за наказанието, пък и за да му се отблагодаря за намирането на пушката, аз реших за вечеря да му отворя една малка консерва с червена сьомга. Тоби Джъг прие предложението ми за мир и дружеските ни отношения бяха възстановени.

Колкото до пушката — да си призная, не се осмелих да стрелям с нея, защото дори да знаех как да го сторя, старото оръжие най-вероятно щеше да ми отнесе главата. Вместо това я окачих над дъбовата полица на камината като спомен за отминалите времена и всеки път, щом погледнех към нея, се сещах за хората, които бяха живели един съвсем различен живот между тези каменни стени и които се бяха грели пред тази камина, пред която Тоби Джъг и аз прекарвахме много щастливи часове.

* * *

Няколко дни след случката с пушката питомецът ми изчезна. Когато се върнах от колежа, той не си беше вкъщи, не се прибра и по-късно вечерта. Неспособен да се отпусна и да се насладя на вечерята си, аз претърсих навсякъде, включително на най-невероятните места, но от Тоби Джъг нямаше и следа. С течение на времето тревогата ми се превърна в панически страх, който се просмука дълбоко в съзнанието ми и ме накара да си съчиня безброй ужасяващи сценарии.

И така, аз тръгнах из полята и горите наоколо с фенерче в ръка и дори започнах да тропам по вратите на съседите, питайки ги дали не са виждали питомеца ми и карайки ги да ми отключват бараките в дворовете и гаражите си, за да ги претърся. Накрая се озовах на бара на „Гербът на Нортъмбърланд“, чувствайки се физически и емоционално изтощен. За съжаление нито един от събралите се в кръчмата пиячи не беше виждал черно-бяла котка, но затова пък някои от тях знаеха доста ужасяващи истории за безследно изчезнали домашни любимци. След като ги изслушах, аз съвсем се отчаях, дотолкова, че съдържателят дори ми предложи една безплатна чаша уиски. После разговорът премина към по-обикновени теми, но продължи да се води по-тихо, а аз бях оставен на страховете си в далечния край на бара.

В следващия момент някой спомена, че сутринта в околността била преминала местната ловна дружина и аз наострих уши. Разбрах, че ловците били хванали няколко лисици, които се подвизавали из близките стопанства, но когато попитах дали се е случвало хрътките им да нападнат котка, лицата на останалите посетители се изопнаха и те сведоха очи.

— Когато един лисичар усети миризмата на плячката си и се втурне след нея, той помита всичко по пътя си — рече Лес, който беше бивш горски пазач и местен мъдрец. — Виждал съм лисичар да напада дори овчарско куче, което впоследствие трябваше да бъде приспано.

Тези думи ужасно ме разстроиха и затова аз побързах да се прибера вкъщи, където се надявах да се успокоя. Тоби още не се беше прибрал, но аз бях твърде изморен, за да продължа да го търся, така че легнах на канапето в дневната и потънах в неспокоен сън.

* * *

На сутринта все още нищо не се беше променило и чувствайки се отчаян заради отсъствието на питомеца си, аз тръгнах за работа с натежало сърце. Вечерта, на прибиране към вкъщи, минах през пощата и местния магазин, за да оставя по едно копие от обявите, които бях напечатал по-рано. В тях обещавах награда за всеки, който ми донесеше някакви новини за котката ми. Къщата изглеждаше празна и самотна без Тоби Джъг и макар да се опитвах да си намирам работа, аз не можех да спра да мисля за него, отчаяно надявайки се поне да разбера какво му се е случило. Освен това, колкото и да се мъчех, не можех да прогоня от съзнанието си картините, в които виждах как хрътките го разкъсват на парчета, нито да се накарам да махна съдинките, от които се хранеше, и кошницата, в която спеше — въобразявах си, че докато те са там, има надежда той да се върне жив. На всичкото отгоре не спирах да се упреквам за няколкото пъти, в които го бях наказвал заради някоя беля, както бях сторил и само няколко дни по-рано. Потърсих го отново, преди да си легна да спя, както и на следващата сутрин, след като цяла нощ се бях мятал в леглото. От Тоби Джъг обаче все още нямаше и следа и аз страдах за него от цялото си сърце.

На път за работа се отбих в „Бягащата лисица“, за да си взема сутрешния вестник. Вече си тръгвах, когато Хелън, собственичката, ме повика обратно.

— Бети Грийн се опитваше да се свърже с вас вчера, но не ми обясни защо. Единственото, което ми каза, беше да ви предам да й се обадите спешно веднага щом можете.

Сърцето ми подскочи при тези новини. Бети беше съпруга на един местен фермер и живееше в близкото стопанство Оук Гроув. Може би тя щеше да може да ми каже нещо за Тоби Джъг? Нямах търпение да се обадя на жената, но трябваше да бързам за лекцията си в колежа в девет часа сутринта, а после ме забавиха и разни други задачи, така че й позвъних много по-късно. Вече почти беше дошло време за обяд, когато най-после успях да се откъсна от скучните студентски консултации и да набера номера, който Хелън любезно ми беше записала върху заглавната страница на моя „Таймс“. Обаче, въпреки че телефонът иззвъня няколко пъти, отсреща така и не се отзоваха. Същия следобед пък имаше и някаква преподавателска среща, на която трябваше да присъствам, така че ми се наложи да изчакам до пет и половина следобед, преди отново да се опитам да телефонирам на Бети.

Този път отговориха веднага; в слушалката прозвуча гласът на самата Бети.

— О, толкова се радвам, че ми се обадихте — каза тя с приятния си шотландски акцент. — Видях обявата ви на прозореца на пощата и това ме накара да се сетя за малкото коте, което открихме в един от оборите ни.

— Какъв цвят е? — успях да попитам аз въпреки буцата, заседнала в гърлото ми, а после зачаках, надявайки се намереното коте да е Тоби Джъг.

— Трудно е да се каже, понеже цялото е покрито с кал, но доколкото можем да преценим, муцунката му е черно-бяла. Освен това дребосъкът е ужасно стресиран и не ли дава да се доближим до него. Най-добре ще е да дойдете и да видите със собствените си очи — заключи Бети.

И така, аз уверих събеседничката си, че тръгвам веднага, след което, изпълнен с нова надежда, от която сърцето ми биеше до пръсване, се забързах към Оук Гроув.

Бети и Джо Грийн ме посрещнаха в двора на фермата си. Когато чуха и видяха колата ми, двете им овчарски кучета оглушително се разлаяха, но после Джо им каза нещо и те размахаха опашки. Навън вече се стъмваше, но Бети носеше огромен фенер.

— Котето е в обора — осведоми ме Джо, след което накара кучетата да легнат на земята.

В обора, чийто под беше покрит с каменни плочи, беше тъмно, а във въздуха се носеха остри животински миризми. Когато Бети освети помещението с фенера си, единственото, което успях да видя, бяха купчини кал и кравешки тор, целите осеяни със сламки.

— Ето го там, в онова ъгълче — посочи ми тя, а Джо се отдръпна и запали лулата си.

И така, навеждайки се ниско под една напречна греда, аз надникнах в ъгълчето и в следващия миг го видях. Намереното коте действително беше Тоби Джъг, но видът му беше направо неузнаваем. Питомецът ми беше толкова мръсен и раздърпан, че приличаше на бездомник, а зелените му очи мигаха срещу ярката светлина на фенера. Въпреки това облекчението се разля по тялото ми като свежа кръв.

— Ваше ли е? — обади се Бети.

— Да! — възкликнах аз, докато вдигах черно-белия мъник и го притисках към гърдите си със сълзи на очи. — Котето определено е мое! Благодаря ви! Благодаря и на двама ви! — съумях да добавя, завладян от радост.

После Бети, която не отстъпваше по гостоприемство на повечето ми познати фермери, настоя да остана за вечеря, а когато понечих да затворя Тоби Джъг в колата, не пожела и да чуе.

— Трябва да го вземете с нас в кухнята, за да мога да го почистя — заяви тя решително. — За нищо на света не бих ви позволила да си го отнесете в този вид.

И така, двамата с Джо се настанихме в кухнята, където си пийнахме по една вдигаща пара чаша горещ шоколад и си хапнахме от домашния ябълков пай с канела на Бети. Междувременно домакинята потопи Тоби Джъг в една голяма вана, която каза, че обикновено използвали за кучетата, а после силните й, но нежни ръце, докарали на белия свят не малко агънца и теленца, започнаха да мият и едновременно с това да успокояват уплашения ми питомец. Черно-белият мъник лежеше послушно във ваната, без да помръдва, като само от време на време ме поглеждаше, за да се увери, че все още съм там.

Домакините ми разказаха, че са го намерили в деня след лова на лисици. Джо забелязал, че грамадният им черен котарак, Черния Боб, се е заплеснал по нещо в ъгъла на обора и отначало си помислил, че си играе с някой плъх, но после си дал сметка, че Черния Боб всъщност ближе някакво полуживо коте, покрито с кал. Най-странното в цялата ситуация било, че Черния Боб изобщо не се отнасял така гостоприемно към останалите котки и във всеки друг случай би нападнал и прогонил натрапника, навлязъл в територията му.

— Като изключим онази сива женска котка миналата есен — намеси се Бети. — Двамата лудуваха заедно дни наред…

— Онова беше друго — каза Джо. — Те се ухажваха. Черния Боб е голям любовчия — той изхихика, горд с мъжествеността на питомеца си. — Няколко нощи чувахме мяукането на женската, но после тя изчезна.

Докато слушах разказа на Джо, изведнъж ми просветна най-после бях открил последното парче от пъзела, в който се криеше отговорът на загадката за родословието на Тоби Джъг. Всичко пасваше. Увереността ми само нарасна, когато хвърлих един поглед към лъскавото тяло на Черния Боб, който се беше изтегнал пред печката и се наслаждаваше на топлината й. Възможно ли беше той да е бащата на Тоби? Това би обяснило защо не го е нападнал, задето е навлязъл в територията му. Може би по някакъв начин, известен само на котките, той беше разпознал собствения си потомък. А може просто да е съжалил мъничкия и уплашен Тоби Джъг и да е решил да прояви милост към него.

Докато разсъждавах над тези възможности, Джо продължи разказа си за намирането на питомеца ми. Явно двамата с Бети на няколко пъти се били опитали да го хванат, за да проверят дали всичко му е наред, но собствената им тромавост (домакините ми бяха доста едри) в комбинация с факта, че Тоби Джъг бил уплашен до смърт, осъдили усилията им на неуспех. Джо смяташе, че мъникът е попаднал по някакъв начин на пътя на ловните кучета и това го е накарало да побегне към Оук Гроув. За да стигне до стопанския двор обаче, е трябвало да мине през калната локва в края на полето, водещо към фермата, което пък обясняваше вида му.

— Целият беше покрит с кал, когато го видях за първи път — поясни Джо, — но онова, което още не мога да разбера, е как така Черния Боб се привърза към него. Надали някога ще разбера — завърши той, издухвайки едно облаче дим.

След тези думи аз започнах разказа си и постъпвайки по същия начин, по който бях постъпил и с мисис Ърскинс, предадох на Бети и Джо всичко, което знаех.

— Сигурен бях, че има нещо специално в онази сребристосива женска котка — заяви накрая Джо. — Можех да се закълна, че не е от околността.

По това време вече всички клюмахме от умора, а Тоби Джъг беше сух и спеше дълбоко, сгушен до Черния Боб. Отдавна минаваше полунощ, когато двамата с питомеца ми най-после си тръгнахме от паметното си посещение във фермата Оук Гроув. В онзи момент питомецът ми изглеждаше малко по-добре, но аз знаех, че емоционалните му белези имат нужда от още време, за да заздравеят напълно. Освен това можех да бъда сигурен, че никога повече няма да му хрумне да тича заедно с лисиците и хрътките, които ги гонят.

През следващите дни Тоби Джъг постепенно възвърна силите и жизнерадостта си. „Колко живота ти остават?“ — попитах го. Той обаче беше зает с лов на насекоми и други подобни сред клоните на ябълката и изглеждаше така, сякаш напълно е забравил за опасностите, през които беше преминал. Аз от своя страна бях на седмото небе от щастие, че двамата отново сме заедно, и през първата нощ след завръщането му почти не мигнах, за да мога да проверявам дали наистина спи в долната част на леглото ми. Любимецът ми се беше върнал при мен жив и здрав и аз се надявах, че поне за известно време няма да посмее да поднови приключенията си. Освен това бях доволен, че най-после съм открил баща му, доказвайки за пореден път, че случайности не съществуват.

* * *

Скоро дойде време да се подготвим за Коледа. В колежа предстояха концерти, с които щяхме да отбележим края на семестъра; в църквите на Аник също се провеждаха репетиции за празнични представления. Всички магазини изваждаха коледната си украса и светлинки, а с разрешение на графа на върха на кулата Бондгейт за първи път щеше да бъде издигнат и неонов Дядо Коледа с шейна и елен. Изобщо — в рязък контраст с ужасния студ и влага, които бяха настанали — целият град изглеждаше много весел.

Според мен коледните празници винаги се придружават от едно прекрасно чувство, което не може да бъде помрачено нито от напредването на възрастта, нито от нарастващата комерсиализация на света. Това време от годината предизвиква у повечето от нас носталгия по детството, когато за първи път сме чули историята за раждането на Иисус и вълнуващите приказки за Дядо Коледа. Семейните сбирки и отрупаните с храна трапези ни карат да забравим, че сме възрастни, и ни връщат към онези невинни времена, когато с нетърпение сме чакали нощта на Рождество. Именно този дух на чистота се опитах да пресъздам и в собствената си къща.

Всъщност тази година празникът щеше да е още по-специален, тъй като Тоби Джъг щеше да чества първата си Коледа, а скоро след това — и първия си рожден ден. Силните чувства, които хората изпитват в това време от годината, могат да бъдат доста заразни, така че не се изненадах много, когато вълнението ми се предаде и на питомеца ми. Една мрачна събота, докато украсявах елхата, той направо се влюби в разноцветните топки и гирлянди и току се опитваше да се овъргаля в тях. Трябва да си призная, че тази година ентусиазмът на Тоби превърна подготовката за Коледа от обикновено задължение в споделена радост. Изобщо Тоби беше страхотен компаньон и на човек нямаше как да му стане скучно, когато той беше наблизо.

На Коледа винаги спазвам една традиция, която идва още от детските ми години, когато семейството ми живееше край Аксуел Парк, близо до Блейдън он Тайн. На сутринта, след като се върнехме от църква и отворехме подаръците си, двамата със сестра ми отивахме до езерото в парка и хранехме лебедите. Ако денят се случеше много студен, за целта ни се налагаше да разбием леда, сковал водата покрай брега. Когато ни видеха със залъците хляб в ръце, птиците напускаха незамръзналата вода покрай островчето, където гнездяха, и се приближаваха към нас, грациозно пляскайки с криле и плъзгайки се по леда. За мен и сестра ми беше невероятно преживяване да бъдем толкова близо до тези диви същества, които понякога излизаха от езерото и идваха да ядат от ръцете ни. Когато Коледа наближи, умът ми винаги се изпълва с картини от онези времена, когато стоях в замръзналата трева, небето над мен сивееше, зад гърба ми се издигаха обвитите в мъгла очертания на дърветата, а студът проникваше през дебелите ми дрехи и вкочаняваше ръцете и ушите ми. После двамата със сестра ми се прибирахме вкъщи, за да видим подаръците си отново и да се включим в коледното пиршество, състоящо се от печена пуйка и всякакви други вкуснотии.

Изобщо това са едни от най-приятните ми спомени от детството и аз се старая да ги възкресявам с ранна сутрешна разходка край някое езеро винаги щом мога. Като жест към миналото и към природата в цялото й многообразие в тези случаи обикновено вземам със себе си и хляб, който да хвърлям на лебедите и патиците. За щастие, откакто бях дошъл да живея в Оул Котидж, можех да изпълнявам ритуала си всяка Коледа, отбивайки се до езерото зад църквата „Сейнт Майкъл“. Онази година пък имаше много неща, за които да съм благодарен, най-вече за котката в живота ми, и аз исках денят да е особено хубав и запомнящ се.

В коледната сутрин станах още по тъмно и с изненада установих, че Тоби Джъг — който зимно време обичаше да си поспива — ме е изпреварил и вече обикаля из къщата в търсене на една от червените си топки. След като се съмнеше, питомецът ми обикновено се залепваше за прозореца в спалнята и с интерес наблюдаваше какво става около хранилката за птици в градината. По онова време в къщата нямаше централно отопление, така че през зимните нощи стъклата често замръзваха и Тоби Джъг, какъвто си беше сладур, беше придобил навика да ближе ледените цветя — може би, за да усети студенината им върху езика си, а може би, за да може да вижда през прозореца.

Така или иначе, онази сутрин черно-белият котарак не беше обърнал никакво внимание на стъклата, макар през нощта те да се бяха покрили със скреж. После, докато си обличах халата, той се присъедини към мен и двамата заедно слязохме в дневната на първия етаж. Там аз се заех да почистя камината и да запаля огъня, а питомецът ми току завираше муцунката си в краката ми, за да ме подсети, че е гладен — обикновено му сервирах закуската, преди да се захвана с каквото и да било друго. Разбира се, онзи ден изобщо не беше обикновен, но Тоби Джъг нямаше откъде да знае това. Истината беше, че не исках да го храня обилно в онзи момент, тъй като на обяд щяхме да ядем печена пуйка — ето защо засега котето ми трябваше да се задоволи с паничка мляко и малка порция суха храна. Естествено, дребосъкът изобщо не остана доволен от това положение на нещата и след като погълна скромната си закуска, продължи да ме следва из цялата къща, мотаейки се в краката ми, като на няколко пъти едва не ме препъна.

След като запалих огъня и изпих няколко глътки горещ чай, аз веднага изкарах колата от гаража — макар навън да беше още тъмно, мен ме чакаше още доста работа. За съжаление двамата с Тоби Джъг не можехме да отидем до езерото в гората, тъй като в него не беше останала и една патица, така че вместо това се упътихме към езерото Болам, което се намираше на няколко километра разстояние.

И така, пътувайки под тъмното и навъсено небе, ние навлязохме дълбоко сред хълмовете край Ротбъри. Да си призная, харесва ми да шофирам из провинцията, когато наоколо няма никого другиго, а през онази сутрин моята кола беше първата, оставила следи върху белия, покрит със скреж път. Тоби Джъг седеше върху облегалката на седалката до мен, взирайки се право пред себе си и вероятно чудейки се накъде ли сме се запътили в този необичайно ранен час. След един особено остър завой пред колата прелетя улулица, която носеше в ноктите си някаква дребна животинка, вероятно плъх, и питомецът ми едва не се изтърси от наблюдателницата си, опитвайки се да види по-добре този призрачнобял хищник. Именно неподправените гледки като тази, представящи природата такава, каквато е, ме караха да се чувствам щастлив, задето живея по тези места.

Докато двамата с Тоби се приближавахме към езерото, небето малко по малко започна да просветлява, но въпреки това си остана изпълнено с облаци. После аз паркирах колата между два дебели дъба, близо до водата. Тъкмо в този момент се появи и първият слънчев светлик, при което тъмните очертания на върбите се откроиха на фона на заскрежения бряг. Самото езеро остана скрито зад дългите ивици мъгла, стелеща се ниско над повърхността на водата. Въпреки това аз взех торбата с огризки от колата и тръгнах напред, а ботушите ми заскърцаха по замръзналия килим от листа. Тоби Джъг побърза да ме последва и заподскача след мен, хвърляйки ми по някой и друг поглед със зелените си очи, които отразяваха светлината на изгряващото слънце. Питомецът ми обичаше новите преживявания не по-малко от мен и докато двамата бяхме заедно, не се страхуваше от нищо. И така, той продължи да подтичва към водата, държейки главата си високо вдигната, за да може да души въздуха и да се наслаждава на непознатите гледки.

Както се бях надявал, езерото беше пълно с патици и лебеди, които току се появяваха иззад плътната бяла мъгла, за да грабнат огризките, които им подхвърлях. Някои от патиците дори излязоха на брега, борейки се помежду си за залъците, падащи измежду пръстите ми. Тоби Джъг се взря в тях с подозрение, а после — открил, че имат числено превъзходство над нас — побърза да се върне до мен. Колкото до патиците — дори да са имали някакви предразсъдъци спрямо котките, в онзи момент гладът им надделя. Разбира се, питомецът ми едва ли щеше да се осмели да нападне някоя от тях, но предполагам, че патиците не са можели да бъдат сигурни в това. Лебедите пък дори не излязоха от езерото — те успяваха да се доберат до най-добрите парчета храна, като просто протягаха елегантните си шии. Когато ги видя да се носят по водата все по-близо и по-близо до нас, Тоби Джъг скочи на рамото ми и се взря в тях със страхопочитание. Дребосъкът никога не беше виждал толкова големи птици и беше изключително впечатлен.

След като изтръсках и последните трошици от торбата, изведнъж усетих, че потръпвам, а когато се обърнах към Тоби Джъг, видях, че и неговата козинка е настръхнала от студа. След спокойния изгрев, на който бяхме имали възможност да се насладим за кратко, беше задухал хладен вятър, който набраздяваше повърхността на водата и рошеше перата на патиците. Когато пък мъглата се вдигна, видях, че лебедите вече се отдалечават към по-закътаната страна на езерото, около която се издигаше малка борова горичка. Беше дошло време да пожелаем на обитателите на езерото Весела Коледа и Щастлива Нова година и да си вървим у дома. И така, след като се сбогувахме, двамата с Тоби Джъг се забързахме към топлата кола, доволни, че сме извършили едно добро дело и че сме спазили семейната традиция.

Когато се прибрахме, слънцето вече беше напълно изгряло, но денят беше мрачен и затова се наложи да запаля всички лампи в къщата. Преди да излезем, бях изсипал в камината малко въглища, така че сега ни посрещна топъл огън, пред който да се сгреем — аз, застанал с гръб към пламъците, а Тоби Джъг — взрян право в тях. Беше време да си налеем по едно празнично питие. За питомеца ми това щеше да бъде паничка с топло кондензирано мляко, пък за мен — чаша греяно вино с подправки. И така, аз вдигнах тост за здравето на черно-белия мъник и му пожелах Весела Коледа, а той ми отвърна, скачайки на рамото ми и облизвайки ухото ми. После се заехме да разопаковаме подаръците, които бях оставил под елхата.

От майка ми и сестрите ми получих комплект вратовръзки, чорапи и една риза. Даян Форестър пък, за чиято кобила се бях грижил през летните месеци, ми беше донесла една малка бутилка коняк от френския курорт, където тя и семейството й бяха прекарали ваканцията. Да си призная, този подарък доста ме зарадва.

Тоби Джъг, който, както винаги, беше изпълнен с любопитство, игриво подскачаше наоколо, мятайки се върху опаковките и панделките, сякаш единственото им предназначение беше да служат за негово забавление. За него също имаше два подаръка, първият от които беше луксозен кош за спане с форма на иглу. Вътрешността на съоръжението беше покрита с мекичко килимче, което можеше да се пере, а отвън, върху червения плат, с изпъкващи черни букви беше изписано: „Тоби Джъг“. След като подуши подаръка от всички страни, питомецът ми се вмъкна вътре и легна върху килимчето, сякаш беше преценил, че тъкмо това се очаква от него.

Когато тръгнах да отварям втория му подарък, той още не беше излязъл от иглуто, така че се наложи да го измъкна навън, за да му поднеса един чисто нов червен нашийник, поръбен с пухкава кожа и снабден с три звънчета, както и с нова идентификационна плочка. Звънчетата бях сложил аз, понеже напоследък бях забелязал, че Тоби Джъг се заглежда по някои от пойните птици в градината и най-вече — по една червеношийка. Със звънчетата обаче винаги щях да знам къде е той и нямаше да се притеснявам, когато го изгубех от поглед.

Като цяло подаръците пожънаха голям успех, но най-впечатляващото от този ден за питомеца ми се оказа коледният обяд. Тоби Джъг си поиска толкова допълнителни порции пуйка, последвани от такова количество сметана, че накрая успя да стигне само до дневната, разположи се пред огъня и не помръдна оттам до края на деня. Когато вечерта тръгнах да излизам, за да отида на църква, все пак отвори едното си око, но продължи да лежи блажено на мястото си. Докато се измъквах от стаята, подигравайки му се, задето е преял (което не му направи никакво впечатление), се сетих за една стара поговорка, в която се казваше, че на лакомника никога не му стига.

* * *

Първите коледни и новогодишни празници на Тоби Джъг останаха в паметта ми по много причини, но най-вече — заради приятелската атмосфера и радостта, които той внесе в живота ми. До онзи момент не бях познавал котка като него. От една страна, питомецът ми беше открит и дружелюбен като някое кутре, но от друга, определено проявяваше склонност да се затваря в себе си и да не се подчинява на никого, което си бяха чисто котешки черти. Разбира се, много от особеностите на характера му можеха да се обяснят с факта, че Тоби Джъг беше отгледан изцяло от мен, но не по-малко значение имаше принадлежността му към породата Мейн Кун. Освен това всяко живо същество си има свои уникални качества, които го различават дори от представителите на неговия вид и порода, а благодарение на необикновената среда, в която беше израснал, моят черно-бял мъник беше единствен по рода си.

Освен че водеше живот на домашна котка, който, изглежда, много му допадаше, Тоби Джъг очевидно откликваше и на зова на примитивната си същност, която все по-често го караше да се запилява из полята и горите край дома ни и да остава там за все по-дълги периоди от време. Преди това да започне да се случва, понякога се бях страхувал да не би с рестриктивните си методи на възпитание да съм отгледал някоя невротична котка, която се страхува от собствените си инстинкти и се ужасява да излезе от къщата. За щастие, въпреки че безспорно беше дълбоко привързан към мен, Тоби Джъг притежаваше достатъчно примитивни черти, които му помагаха да запази достойнството си и да отстоява правата си на диво животно.

Затова и не му се скарах, когато на Нова година ми донесе някаква убита от него мишка, а няколко дни по-късно — и една невестулка. Вместо това го похвалих каква умна котка е. Доколкото ми е известно, питомецът ми никога не е убивал птица. Смятам, че по някакъв начин усещаше, че аз няма да остана доволен, ако го стори. Разбира се, бях му заръчал да не го прави, но дали ме е разбрал и е решил да уважи желанието ми, или просто страхът му от птиците, най-вече от големите, го е надвил, ще си остане загадка. Така или иначе, приключението на питомеца ми с лисичарите, което едва не беше завършило със собствената му смърт в кръвожадните им челюсти, го беше научило да внимава по време на скитанията си. Въпреки това Тоби Джъг си имаше свой собствен живот и сам решаваше как да го живее.

Понякога, когато се прибирах от работа по светло, спирах на някой от близките до къщата ми хълмове и се взирах в пейзажа насреща. После изваждах бинокъла от колата и оглеждах полята и живите плетове за Тоби Джъг. С белия си „нагръдник“ и белите си лапи питомецът ми лесно се забелязваше и аз можех да го видя буквално от километър разстояние.

Веднъж например го съзрях да се мотае безгрижно наоколо, проучвайки всяка особеност на терена, без изобщо да си дава сметка, че аз наблюдавам всяка негова стъпка. Отбелязах с гордост колко самостоятелен е станал. Друг път, някъде в края на октомври, го спипах да дебне зайци в едно стърнище. Изведнъж обаче питомецът ми спря да души тревата пред себе си и погледна право към мен. Имах чувството, че може да ме види, и това доста ме стресна. После обаче си дадох сметка, че вероятно е реагирал така, защото е забелязал нещо интересно в по-непосредственото си обкръжение.

От друга страна, на света съществуват доста истории, според които котките притежават свръхестествени способности, така че не беше съвсем изключено Тоби Джъг наистина да е усетил, че го гледам. Да не говорим, че когато се прибрах, той вече си беше вкъщи и ме чакаше пред портата, за да ме поздрави. Това означаваше, че дори черно-белият мъник да беше минал по някакви преки пътища, познати само нему, той трябваше да е изминал поне километър и половина пеша, докато аз бях лъкатушил около шест километра по пътя. Изобщо котките са невероятни създания и Тоби Джъг доста често ми го доказваше.

Разбира се, аз продължих да се тревожа за питомеца си. Веднъж например, докато бях на обичайната си вечерна разходка из градината и чаках прилепите да излязат, станах свидетел на един инцидент, който доста ме стресна. Тоби Джъг беше някъде наблизо, когато някаква кола изведнъж удари спирачки пред къщата, след което бързо се отдалечи. Почти веднага след това една пъстра котка с дълъг косъм прескочи оградата ми, а после изведнъж падна. Аз се забързах натам, а когато стигнах, открих едно прекрасно животно, гърчещо се в предсмъртна агония. Очевидно котката беше блъсната от колата, която бях чул. За съжаление, нямаше какво да направя за нея, тъй като от устата й течеше кръв, а това свидетелстваше за сериозни вътрешни разкъсвания. И така, аз коленичих до котката и се опитах да я успокоя, нежно галейки главата й. Не след дълго тя потръпна за последен път и умря.

Малко след това до слуха ми достигна някакъв зловещ звук, от който космите по врата ми настръхнаха и изобщо през цялото ми тяло премина студена тръпка. Когато се обърнах, видях, че Тоби Джъг стои близо до мен и се взира в мъртвата котка, а от гърлото му излиза този дълбок и кънтящ звук, който нито го бях чувал да издава преди, нито щях да го чуя да издава отново, и който най-добре бих могъл да опиша като котешки вой. Звукът беше толкова страховит, че кръвта се смрази в жилите ми, а сърцето ми се изпълни с ужас. Въпреки това аз се приближих до питомеца си и го взех в ръцете си. Тялото му трепереше. И така, аз се заех да го успокоя, а после го затворих в къщата. След това вдигнах мъртвата котка от земята и я положих на видно място край пътя, надявайки се, че собственикът й ще намери тялото й и така поне ще разбере какво се е случило с нея. Мъртвата котка носеше нашийник, но не и идентификационна плочка, така че ми се наложи просто да я оставя там.

На сутринта погледнах дали трупът й е там, но от него, както и от найлоновата торбичка, в която го бях сложил, нямаше и следа. Тоби Джъг беше прекарал доста неспокойна нощ и макар вече да беше свикнал да спи в новия си кош, беше настоял да легне до мен на леглото. Всички тези странни събития ме наведоха на мисълта, че въпреки огромните ми познания за котките, на света има още доста неща, които тези създания знаят, а аз — не.

В литературата, посветена на Мейн Кун, често се изтъква, че тази порода е надарена със забележителна интелигентност, и изхождайки от собствения си опит с котки, аз съм напълно съгласен с това твърдение. Тоби Джъг ми се струваше невероятно умен, което — като се има предвид травматичния начин, по който беше започнал живота си — беше доста изненадващо. Нещо повече — черно-белият мъник се оказа най-интелигентната котка, която бях познавал. Не че останалите ми домашни любимци са били посредствени, о, не, но все пак Тоби Джъг ги превъзхождаше всичките. Голяма част от необикновеността му се дължеше на факта, че макар в много аспекти да го познавах добре, в много други той си оставаше загадка за мен. Изобщо в негово лице разполагах с частица чиста и неподправена котешка природа и именно това правеше отношенията ни така интригуващи.

* * *

Малко след Нова година времето в долината на река Кокет драматично се влоши, което всъщност е доста обичайно явление в тази част на Нортъмбърланд. Именно тогава започнах да прехвърлям из ума си една значима дата, за която преди дори не смеех да си мисля, а камо ли — да си мечтая. Разбира се, ставаше дума за годишнината от намирането на Тоби Джъг. На двайсет и първи януари щеше да се навърши една пълна година от нощта, в която бях излязъл на снега, за да помогна на майка му, и се бях натъкнал на него и братчето му. Поводът беше много специален и аз реших да го отпразнуваме подобаващо.

Докато шофирах от колежа към вкъщи, навън започна да вали сняг, а когато се прибрах, пътят вече беше покрит с плътен бял килим. Снегът се сипеше, сякаш нямаше намерение да спре никога, и изобщо навън се разрази буря точно като миналогодишната. По пътищата вече не можеше да се мине, а храстите, дърветата и хълмовете наоколо се изгубиха в белотата.

Тоби Джъг ме чакаше на завет под клоните на грамадната ела в двора, но когато слязох от колата, заподскача към мен, за да ме посрещне. После се покатери на рамото ми и изпълни обичайния си поздравителен ритуал, който вече познавах добре и очаквах с нетърпение (макар че лявото рамо на всичките ми сака започваше да придобива някак износен вид).

Вечерта сготвих и за двама ни празнично блюдо от прясна треска с бял сметанов сос, на себе си сипах една чаша кларет, а на Тоби Джъг — паничка кондензирано мляко в памет на старите времена. След това започнах да хвърлям в камината от цепениците, които бях насякъл през лятото, и продължих да разпалвам огъня, докато топлината и светлината, излъчващи се от него, не започнаха да разсейват студените и мрачни спомени от трагичната нощ, която бях преживял година по-рано. За известно време Тоби Джъг остана да лежи върху коленете ми, а топлото му и пухкаво телце се гушеше в стария ми пуловер, който мъникът беше превърнал в раздърпан спомен за предишната му слава. Докато го галех, аз се загледах в него и установих, че за една година питомецът ми се е превърнал в чудесна котка. Тялото му беше силно и здраво, а козинка, която го покриваше — копринено гладка и лъскава. Нещо повече — Тоби Джъг беше развил твърд и едновременно с това обичлив характер и в момента ми беше ценен приятел, към който изпитвах само най-нежни чувства.

Припомняйки си началото, ми се стори направо невероятно, че само година по-рано черно-белият мъник беше лежал в някаква си ветровита плевня, борейки се да не умре от глад и измръзване. Всъщност случайно ли го бях намерил, или се беше намесила някаква сила, която ме беше накарала да се откъсна от уютното си място пред камината и да стана свидетел на трагичната смърт на майка му, която обаче щеше да промени живота ми към по-добро? После се замислих по-задълбочено над този въпрос, но така и не можах да реша кой е бил спасен в онази нощ — Тоби Джъг, или пък аз. Философски погледнато, мисля, че може да се каже, че двамата се бяхме спасили взаимно.

По-късно се приближих към задната врата, от която бях чул писъците на майката на Тоби Джъг, и се ослушах, но тази вечер навън цареше пълна тишина. Земята беше покрита с дълбоки преспи, но в момента не валеше и в ясното небе, осветявано от сърпа на луната, блещукаха безброй звезди. Под бялото си покривало околността изглеждаше обновена и макар да я познавах добре, тази нощ ми се струваше, че виждам чудесата й за първи път.

В следващия момент питомецът ми се приближи към вратата, за да види какво правя, надникна навън и реши да се поразходи. Отначало доста се стресна от дълбокото бяло нещо по земята, но после постепенно започна да го възприема просто като поредното предизвикателство на природата. Ами да, подобно на есенните листа, носещи се по вятъра, или пък на полюляващите се стръкчета трева, които му беше толкова забавно да се опитва да улови, снегът също можеше да го заинтригува. Тоби Джъг обаче още не схващаше защо една стабилно изглеждаща повърхност може изведнъж да поддаде и по муцунката му се изписа недоумение. Виждайки изражението му, аз нямаше как да не се засмея, но това изобщо не се хареса на питомеца ми и той жално измяука, очевидно отчаян от всичко. Щом веднъж свикна със снега обаче, вече нищо не беше в състояние да го откъсне от него. Колкото до мен — въпреки че ми ставаше все по-студено, а накрая започнах и да треперя, аз продължих да стоя навън, неспособен да откъсна поглед от щуращия се насам-натам Тоби Джъг, който очевидно страхотно се забавляваше.

После в съзнанието ми изведнъж изплува споменът за майка му и за следите от лапи, които беше оставила върху огрения от луната сняг, докато отчаяно се беше опитвала да се върне при малките си… за следите от лапи, които ме бяха отвели до немощното й коте, което сега беше заякнало и се беше превърнало в чудесен котарак. Премествайки се в топлата дневна, аз продължих да наблюдавам питомеца си от прозореца — в момента той оставяше своите собствени следи в снега. Обзалагам се, че нито един родител не се е чувствал по-горд от мен в онзи момент. Годината беше завършила изключително щастливо и за двама ни.

Скоро Тоби се върна пред камината и аз му обещах, че ако времето се задържи ясно, на другия ден пак ще излезем да си поиграем на снега. Той ме изгледа недоверчиво, сякаш се чудеше как може да ми хрумне нещо толкова глупаво. После и двамата се върнахме към собствените си мисли, блажено греейки се на огъня в камината. Аз си бях сипал бренди и отпивах от парливата напитка, а питомецът ми се сви на топка и шумно замърка. Чудех се дали си спомня какво е станало по същото време миналата година. Аз определено помнех.

На сутринта небето беше синьо и изобщо по всичко личеше, че този ден няма да вали. Двамата с Тоби Джъг излязохме на мразовития въздух в градината и тръгнахме през хрущящия сняг. В следващия момент на мен ми хрумна чудесната идея да направя снежен човек. По-късно любопитният ми питомец се присъедини към мен, но остана да наблюдава работата ми от безопасно разстояние. За да го зарадвам, аз реших да прибавя към снежния човек и една снежна котка.