Сергей Лукяненко
Дребен патрул (3)

3. Минало

— Казах, че си електротехник.

— Електротехник? — Баща ми не се засмя веднага. Известно време обмисля думите ми, след което се усмихна. — Защо?

— Ами… щом се наричат Светли… Светлина, електричество, някак в съзвучие е… подсъзнателно предизвиква доверие.

— Разумно — кимна баща ми. — Наивно, но може да свърши работа. Все пак те също са хора. Макар и Различни.

— Значи ми вярваш, тате? — попитах направо.

— Да.

Разхождахме се в парка. По принцип не обичам да се разхождам така, безцелно. Малко по-добре е с приятели. Но разговорът беше твърде важен.

— Защо? — не се предавах аз. — Ако разсъждаваме разумно, фантазирам като малко дете. Към мен на улицата се е приближил един човек и ми е казал, че е вълшебник, че аз също съм бъдещ вълшебник и че сега двамата заедно ще влезем в Сумрака…

— Извинявай, но преди да ти отговоря, аз също ще те попитам нещо. Какво беше първото нещо, което си помисли?

— Извратен маниак, разбира се. „Момче, ще те отведа в Сумрака“… Пфу!

— Тогава защо продължи разговора?

— Мястото беше съвсем безопасно. До метрото, страшно много хора. Някакви младежи се бяха събрали, пиеха бира, бяха двайсетина души и искаха да се сбият с някого. Трябва да си самоубиец, за да се залепиш за дете на такова място. Стоях така, че да не може да ме хване, и във всеки момент можех да извикам за помощ.

— Разумно. — Баща ми присви очи и погледна оградата на парка, зад която плавно се плъзгаше черна волга. Шофьорът на татко е страхотен, колата се движеше с нашата скорост, като залепена. — Добре, Викторе. Доволен съм от теб.

— Благодаря, татко.

— Вярвам на думите ти, защото ние знаем за съществуването на Различните.

Вътре в мен нещо потрепна. Вярно е! Всичко това е вярно!

— И ние, и американците, и другите големи служби си имат свои хора… е, или Различни, в така наречените Патрули. Понякога Различните вербуват наши сътрудници… и по принцип те подават доклад за случилото се. Така че отдавна знаем за съществуването на паралелно разклонение на човечеството: магове, върколаци, вампири. Но никога не съм предполагал, че собственият ми син… — Баща ми замълча.

— Татко, ще направя всичко, каквото трябва…

— Нищо не трябва — махна той с ръка. — Ще посещаваш… техния Хогуортс… Ще наизучаваш магии и вълшебства…

Когато баща ми започне да изкривява думите и да казва „наизучаваш“ или нарочно да променя ударението, значи е сериозно развълнуван. Знам това. И той знае, че знам. Пести се време и не се казва нищо излишно.

— Но ако трябва да се узнае нещо…

— Викторе, информацията никога не е излишна. Но основната работа на нашите хора в Патрулите е… Имаш ли предположения?

Замислих се и казах:

— Нещо много странно. Не да се наврежда на Различните… не да се разкриват тайните им… Патрулите са нещо като тяхна спецслужба, охраняваща хората от Различните…

— Много разумно — рече татко. Разбрах по гласа му, че се гордее с мен.

— Влязат ли в досег световете ни, това ще навреди на всички — продължих аз. — И на Различните… и на нас, навярно. Мисля, че нашите са заети със същото, с което и Патрулите. Възпрепятстват разгласяването на информация.

— Разумно — съгласи се татко. — Да, Викторе. Точно така е. Това е наш малък, човешки патрул. Различните имат Патрули… Макар че ако трябва да съм честен, бих ги нарекъл два отдела на един и същ Патрул. А има и наш Патрул.

— Дребен — пошегувах се аз с горчивина.

— Стига си хленчил — нареди татко. — Младостта е недостатък, който отминава. А това, че изглеждаш малко инфантилно — той никога не се стараеше да смекчава изразите, — е огромен плюс. За хора с нашата професия. Внушава доверие и предразполага хората да те подценяват. Продължавай да се държиш като хлапе.

— Смешно е — разперих ръце аз. — Като че ли ги заблудих. Проникнах в тайните им. А излиза, че ще правя същото като тях!

— О, не — поклати глава баща ми. — Не, Витя. Ще правиш това, което те не могат да направят — заради своята природа.

Той седна на пейката и извади табакера, в която имаше две цигари. Погледна ги замислено, сякаш си избираше, макар че цигарите бяха напълно еднакви. Извади едната и запали. Закашля се.

— Татко, та аз мога да те излекувам! — казах аз.

— Няма да ти откажа. — Баща ми си дръпна жадно от цигарата. — Но не бързай. Имаш да се обучаваш още три-четири години… — Той протегна ръка и ми разроши косата. — Дребен патрул…

Не се обидих.