Сергей Лукяненко
Дребен патрул (1)

1. Бъдеще

Когато на човека с телевизионната камера му развържат очите, той ще види пред себе си хора, сякаш избягали от снимачната площадка на костюмен филм.

Червенокоса девойка с прозрачна бяла рокля, обувки на висок ток и проблясваща в косите диадема — червено злато и зелени камъни с цвета на очите й. Твърде големи, за да са изумруди, разбира се. Просто неприлично големи. Такива изумруди се съхраняват в музеите и в държавните съкровищници. Нали?

Млад мъж с втален черен костюм и черно наметало със закопчалка на шията във формата на сребърна роза. На колана на мъжа има шпага — не спортното оръжие на съвременните фехтовачи, а истинска бойна средновековна шпага, тежка и широка, същинско оръжие за убиване. А вие да не мислехте, че мускетарската шпага е онази тънка остра пръчка, подобна на ръжен, с която актьорът Михаил Боярски тичаше в известната екранизация?

Прошарен старец, обгърнат в мантия, подпиращ се с две ръце на дървен бастун. От онази рядка порода хора, които не напълняват и не се съсухрят с годините, а остават точно такива, каквито са били в зрялата си възраст. Очите му са ясни и мъдри, той се усмихва добродушно. Прилича на Гандалф от романите на Толкин, нали?

Операторът ще включи камерата — за всеки случай. Картината несъмнено обещава да се получи интересна: тъмна затворена метростанция и трима маскирани в ярък кръг светлина.

До тях — няколко младежи с най-обикновена външност ще свалят превръзките от очите на двама фотожурналисти и на доста известен интернет-публицист. На още двама души, явно също журналисти, не само ще им свалят превръзките, но и ще им развържат ръцете.

— Благодарим ви, че се съгласихте да дойдете в нашето убежище — ще каже тихо старецът.

— Съгласили сме се? — Единият от онези, на които са им развързали ръцете, ще избухне в саркастичен смях. — Изобщо нямахме избор!

— Винаги има избор — ще поклати глава старецът. — Можете да си тръгнете, ще ви изпратят.

Журналистът ще се огледа напрегнато и ще замълчи.

— Ние приличаме на вас — ще се намеси в разговора мъжът с наметалото. — Но не сме хора. Ние сме Различни.

— Аз съм върколак — ще каже девойката с бялата рокля.

— Аз съм маг — ще изрече старецът.

— А аз съм вампир — ще се усмихне мъжът с наметалото, оголвайки острите си зъби.

Операторът равнодушно ще продължи да снима. Да знаете само с колко психари се сблъсква един оператор от новините!

— Това да не е рекламна акция на музикална група? — ще попита подигравателно интернет-публицистът. — Или на новата книга на Пелевин?

— По-скоро на Акунин — ще предположи с усмивка някой от фотографите и фотоапаратът в ръцете му ще изхлипа тънко, запечатвайки поредния кадър. — Фандорин и вампирът…

В следващия миг пръстът му ще натисне спусъка на фотоапарата — от професионален рефлекс или от животински страх — и той ще затрака, запечатвайки кадър след кадър. Червенокосата девойка с усмивка ще се протегне и бялата й рокля ще се пръсне по шевовете. Ръцете й ще започнат да се удължават, краката й, напротив, ще се скъсят. През кожата ще пробие гъста червеникава козина. Очите й ще започнат да се сближават, носът ще се сплеска.

— Върколак-орангутан — ще каже старецът, определящ се като маг. — Признавам, много рядък вид. По принцип човек се превръща в хищник. Най-често — във вълк. В Азия са разпространени върколаците-тигри. В Япония се срещат лисици. Немного мечки… глигани… и други екзотични варианти. Но върколакът-маймуна е много рядък случай.

Няма да го слушат, но старецът сякаш това и ще очаква. Той ще продължи да си мърмори под нос колко рядък и значим е даденият случай, тъй като, според него, превръщането в маймуна напълно опровергава теорията на Дарвин за произхода на човека, а междувременно журналистите ще се скупчат около върколака — неуверени, уплашени, но вече надушващи в тежката смрад на звяра сладкия мирис на сензацията.

Те няма да чуят, че някъде в мрака се отваря врата. Нито журналистите, нито операторът, нито маскираният като Дракула вампир, нито превърналата се в маймуна жена, смъкваща от себе си остатъците от дрехи. Магът също няма да забележи. И младежите, довели журналистите, които би трябвало да са охрана, ще реагират твърде късно.

В кръга от светлина ще пристъпи десетгодишно полуголо момче — само по мръсни бели шорти, издраскано, сякаш се е промъквало през тясна пролука, въоръжено с малък, но очевидно истински автомат. Всички ще успеят да се обърнат към него — момчето сякаш ще изчака този момент. Известният интернет-публицист даже ще отбележи:

— В това има някакъв нездрав фройдизъм…

Момчето ще кимне, ще вдигне автомата и ще каже с тънък, още незапочнал да мутира глас:

— Напълно съм съгласен с вас!

И едва тогава ще започне да стреля.