Сергей Лукяненко
Последен патрул (21)

Глава 4

Има думи, от които човек блокира и изключва без никаква магия.

Например: „Разкажи ми нещо смешно“. Даже ако току-що сте гледали финала на Клуба на веселите и находчивите или сте прочели нещо ново от Пратчет, или сте намерили в интернет няколко доста смешни и свежи вица — всичко моментално изхвърча от главата ви.

Добре действат и думите „Седни и помисли“. В такива случаи аз се сещам за училището, за контролните по алгебра или за съчиненията за оформяне на оценката за срока, както и за умореното лице на учителя, който вече не очаква нищо добро от възпитаниците си.

Този път летяхме до Единбург без междинни кацания със самолет на „Аерофлот“. Ако това беше обикновена командировка, нямаше да имам нищо против, в Шотландия ми беше харесало. Още повече, че Едгар, разбира се, беше взел места в бизнес класата. Трима разярени сънародници, явно способни да купят, ако се кооперират, нашия Боинг-767, на който предстоеше да се качим, беснееха пред гишето на регистрацията — билетите им се бяха оказали невалидни. Не казах нищо, но усетих лек полъх на зараждаща се надежда. Повечето от неприятностите на човеците с дублиращите се и невалидните билети са следствие от машинациите на някои обичащи да посягат на чуждото Различни, по-често Тъмни, но понякога и Светли. Затова всички подобни случаи се проследяват от Патрулите. Е, на теория всички, а на практика — само онези, които са предизвикали сериозен скандал. В този случай се оформяше грандиозен скандал…

Боях се, обаче, че разследването все пак няма да е толкова оперативно, колкото ми е необходимо. Още повече сега, когато търсеха Саушкин из цяла Москва…

Митническият пост при излитане също беше засилен. Вместо двама Различни имаше цели четирима дежурни, паритетът в този случай се спазваше твърдо. Хранех бледи надежди, че ще пратят за подсилването наши момчета и те ще ме забележат, обаче всички Различни бяха от подмосковски секции, в този случай — от Химки. Освен това преди регистрацията Едгар ни раздаде фалшиви паспорти и ни изтипоса с качествени маски, които не бяха лъжица за устата на Различни от четвърто-пето равнище. И така, аз минах покрай колегите си под името на гражданина на Петербург Александър Петерсон. Генадий стана Константин Арбенин, а що се отнася до Едгар, не успях да чуя как се представи на митничарите.

Още в самолета, след като получих от стюардесата обещаните от Едгар кафе и коняк, разбрах, че съм загубил тотално. Пухкавата примка на врата ми, към която поглеждаха с недоумение още като минавахме митническата проверка, от време на време се затягаше по-здраво, че дори дращеше кожата ми с миниатюрни нокътчета… или зъбки. Само дето не мъркаше в очакване да приложа магия. Дори си спомних как се нарича това нещо. Котаракът на Шрьодингер. Изглежда, защото никой така и не успя да вдене дали тази гадост е жива, или все пак е мъртва. В Инквизицията прилагаха Котарака при конвоирането на най-опасните престъпници. Тази гадост действаше без грешка. Между другото, ако не се лъжа, тя беше единствена по рода си. Едгар беше свил наистина уникални артефакти.

— Пий си кафето — каза любезно той.

Сложиха ме да седна до прозореца, Генадий се настани до мен. Едгар седна отзад, и си направи труда да се погрижи никой да не заеме съседното място: един изненадан, но дори непротестиращ пътник беше преместен някъде в икономична класа с куп извинения и обещания за безброй бонуси като компенсация на причиненото неудобство. Изобщо компанията „Аерофлот“ правеше учудващо добро впечатление. Не бяха под класата на западните превозвачи, та дори ги превъзхождаха. Жалко само, че нямаше да мога да се насладя на полета заради спътниците ми.

Пиех кафе с коняк и гледах как лайнерът тръгва по пистата. Едгар прошепна нещо зад гърба ми — и бръмченето изчезна. Сферата на мълчанието. Какво пък, това е разумно, сега и на нас нищо няма да ни пречи, пък и нас няма да ни чуват. Добре е, че за разлика от вълшебника Хотабич от приказката, Едгар разполага с други методи на борба с шума освен спирането на двигателите…

Върви напред, ако си силен като мен; или назад,

ако си умен като мен.

Той се подиграваше. Разбира се, че се подиграваше с кутсузлиите-ловци на съкровището. Но смяташе, че е задължен да намекне, това беше едно от неписаните правила на играта на онези времена. Значи има начин.

Напред-назад…

Може би си заслужаваше да пробвам със засилка? Същото е като при измъкването на затънал в калта автомобил… едно изкуство, тотално забравено от масите в епохата на автоматичните скоростни кутии. Стигам до шести, отскачам назад, пак на шести, вече със засилване…

Дрън-дрън. Веднъж едва се бях довлякъл до шести слой, като си поемах дъх след всеки устрем напред. Е, да допуснем, че ще успея подобно на Хесер да изскоча светкавично от дълбините на Сумрака. Все едно, няма да успея да се засиля.

Да повторим разсъжденията от самото начало.

Венецът на Всичко тук е скрит. Само крачка остана.

Тук всичко е ясно. Надписът беше на шестия слой. Венецът на Всичко е скрит на седмия. Хитрият Мерлин е оставил знак там, където може да стигне само силен и опитен маг… Ех, все пак си е много приятно! Нали аз бях успял!

Обаче тук не е казано нищо особено. Някакъв преамбюл. Встъпителна реч. Да се надяваме, че преводът на Томас Римувача е адекватен… Впрочем това си е в реда на нещата за един велик бард, че и прародител на Лермонтов.

Но той е наследство за силните или умните.

И тук всичко е горе-долу ясно. Мерлин е оставил решението дали да се прилага, или да не се прилага артефактът на тези, които ще му бъдат равни. Дали по сила, дали по ум — това е без значение.

Ще получиш всичко или нищо, когато го достигнеш.

Какво пък, тук нещата стават малко по-интересни. Изглежда, Мерлин не е смятал, че прилагането на Венеца създава заплаха от вселенска катастрофа. „Ще получиш всичко или нищо“ — получаваш всичко, но не за себе си.

Или пък аз, подобно на Едгар и Генадий, виждам само онова, което искам да видя?

Ами ако „Ще получиш всичко или нищо“ означава, че целият свят ще е в твоята власт, но ще загине?

Не знам. Не мога да разбера. Да можеше това място да го прочета в оригинал…

— Едгар, трябва да звънна един телефон — казах аз.

— Какво? — каза развеселен Едгар. — На кого, на Хесер ли? Общо взето ни беше наредено да изключим мобилните телефони.

— Нали искаш от мен резултат? Трябва да питам за нещо Тома Лермонт.

Едгар не се колеба дълго. Притвори очи, после кимна:

— Обаждай се. Имаш три минути преди излитането. Но имай предвид, че те слушам внимателно.

Колко е хубаво, че не бях изтрил номера на Лермонт… Извадих мобилния и се обадих. Сигнал, още един сигнал…

— Антоне?

В гласа на Лермонт се долавяше нескрито любопитство.

— Тома, аз тук разсъждавам над едно стихотворение… над надписа, оставен от Мерлин на шестия слой…

— Е, и? — поинтересува се Лермонт.

— Как звучи третия ред? Ти си го превел като „Ще получиш всичко или нищо, когато го достигнеш“, спомняш ли си? Та, искам да те питам дали се има предвид „ще получиш всичко и ще загубиш всичко“ или „ще получиш всичко, но то не ти е необходимо“?

Томас изпъшка и прочете текста на английски:

— With it, thou shalt acquire all — and nothing shalt thou get…

Е, да съм благодарен, че не е на келтски…

— Което означава… — реших все пак да уточня.

— Което означава, че ако съумееш да се сдобиеш с него, ще получиш нещо, което лично на теб не ти е нужно, макар че то е много значимо, глобално, всеобщо.

— Благодаря ти, Тома!

— Мозъчен щурм? — поинтересува се Лермонт. — Късмет. Ние тук също не си губим времето, работим…

Прекъснах връзката. Интересно, дали Едгар и Генадий бяха чули разговора ни? Изведнъж с учудване разбрах, че съм увлечен от задачата. Въпреки примката на врата. Въпреки шантажа. Въпреки вампира и откачилия Инквизитор, които седяха до мен.

Исках да разбера. Исках да разгадая тайната на Мерлин. Никога нямаше да мога да стана силен като него, но поне интелектуално можех ли да му съпернича?

Щеше ми се да вярвам, че да…

Върви напред, ако си силен като мен; или назад,

ако си умен като мен.

Ами ето. Пак стигнахме до тази фраза. Смисълът е горе-долу ясен. Силният може да тръгне напред и да достигне целта по пътя на Мерлин. Умният ще се върне и ще избере обиколния път.

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно…

Това май си е чиста лирика. Алфата и омегата, началото и краят. Главата и опашката? Може би е намек за голема на петия слой на Сумрака?

Така, над тази строфа трябваше да се помисли по-сериозно. А за какво ставаше дума в края?

Във Венеца на Всичко. Така неразделими са животът и смъртта.

Виж, това вече се отнасяше до областта на приложение. Животът и смъртта са неразделими. Отишлите в Сумрака Различни могат да оживеят, да се върнат в нашия свят… Интересно, а дали това им е изтрябвало? Наложи се Томас Римувача едва ли не насила да бъде издърпан оттам, толкова му се щеше да остане, да вкуси от магическия рай.

Представих си как възкресеният Костя ще се разкрещи на баща си: „Да съм те молил случайно да ме възкресяваш?“. Възможно ли беше да стане така?

Не знаех. Нищо не можех да разбера. Ох, едва ли Томас беше прав. Той бе хванат в капана на мечтата си, както и Едгар и Генадий бяха заслепени от своята. Не ми се стори особено възторжен и обитателят на Сумрака, който още навремето бе успял да излезе на първия слой, че и да ме упъти към щаба на Тъмните… Спаси ме, ако можеше така да се каже. Интересно, кой беше той и защо ми помогна? Как изобщо беше научил от призрачните си дълбини на мирозданието за ставащото?

Въпроси, въпроси, все без отговор…

Начало и край, глава и опашка, всичко е слято в едно…

Тук май имаше нещо. Главата и опашката, ето кое не ми даваше мира! При кого главата и опашката се бяха сраснали? Е, ако не гледаме сериозно на чудото-голем със зъби на двете опашки…

Всъщност, защо да не гледаме на него сериозно?

Не за себе си, разбира се. За нашия скъп Последен патрул.

И така, Венецът на Всичко е скрит в тялото на тази нещастна двуглава твар. Някъде по средата. Където е началото на едната половина и краят на другата. Където главата и опашката са неделими… Върни се назад, тоест на пети слой, и ще го намериш там!

Много убедително се получава. Ако говорим сериозно. Те нямат Руната и Едгар едва ли ще успее да се сдобие с нея. Нека се опитат да унищожат голема, сътворен от Мерлин!

Разбира се, ако в корема на пълзящия изрод наистина се намереше Венецът на Всичко — това щеше да бъде… много обидно.

Но аз се съмнявах в подобен изход.

— Усмихваш се — каза Генадий. — Какво си намислил?

— По-тихо — казах аз. — Духът ми се въздига към небесата. По-добре ми вземи коняк.

Генадий стисна зъби и замълча.

Покрай размишленията и в пашкула на пълната тишина съвсем изпуснах момента на излитането. Погледнах през илюминатора — вече бяхме далеч, отвъд първия слой облаци. Да му се не види, сега навсякъде ми се привиждат слоеве, които трябва да бъдат преодолени…

Не, все пак нещо ме караше да се връщам към този ред. Глава и опашка, нали така? Чувал съм за това. В магията ли? Не, по-скоро във фолклора. В някакви вярвания… Ами да, разбира се! Египетските, а по-късно европейските митове. Алхимичните трактати. Будизмът — във вид на колелото на Сансара, прераждането…

Уроборос.

Змията, която изяжда опашката си.

Усетих, как кожата ми настръхва. Ох, ненапразно Мерлин е сложил на стража на пети слой двуглава змия… Разбира се, Венецът не е вътре в нея.

Обаче имаше намек, при това много явен!

Началото и краят. Сам ражда себе си, сам се опложда и убива. Вечната и неизменна сила, която се разтваря в пространството и отново възстановява безкрайния кръг на времето, защитата от хаоса и тъмата, ограждаща Вселената, обгръщаща и поддържаща света, носеща живота в смъртта и смъртта в живота, едновременно неподвижна и движеща се…

Смъртта и възраждането.

Безкрайният поток на Силата, който умира и се възражда…

Разбрах.

Разбрах всичко.

Пръстите ми затрепериха, вкопчих се в страничните облегалки. Улових подозрителния поглед на Генадий и казах:

— Страх ме е от летенето със самолет. Вземи ми коняк, а? Бъди поне за малко човек.

Генадий се надигна безмълвно, повика с жест стюардесата.

Уроборос.

Началото и краят. Смъртта и живота. Пръстенът на Силата, който удържа Вселената.

Всичко разбрах. Пръв след Мерлин. Ще има с какво да се гордея, ако остана жив!

— Ти си измислил нещо — каза Едгар. Надигна се, надвеси се над мен през облегалката на креслото и ме погледна с любопитство в очите: — Ей, Антоне! Ама аз съм бил прав, появила ти се е някаква идея.

— Появи се — не отрекох аз. — Едгар, все пак още веднъж искам да те попитам… — Убеден ли си, че измъкването на отишлите си е безопасно? Нали знаеш какво е това Сянката на Властелините?

— Знам. — Едгар стана мрачен. — Това са отишлите си магове, призовани от петия слой, където могат да съществуват горе-долу дълго време. Откъснати от родната среда, напомпани със сила, обезумели… Унищожават всичко наоколо с нечувана жестокост. Антоне, не бива да се сравнява насилственото измъкване и използването на отишлите си с тяхното възкресяване. Знаеш ли, ако и теб те събудят през нощта, като те праснат с нещо тежко по главата, залеят те с някаква помия и започнат да крещят в ухото ти — и ти също ще започнеш да буйстваш.

— Значи, вие сте решили твърдо… — Аз помълчах. Не трябваше да се предавам веднага. Едгар не можеше да прочете мислите ми, аз все пак бях Висш, но виж, да почувства лъжата в интонациите, в израза на лицето — на това беше способен. И Генадий също. — Какви са гаранциите ми, Едгар?

— За какви гаранции става дума? — попита смаяно той.

— Гаранции за това, че когато ви обясня всичко, ти няма да заповядаш да бъде взривена бомба в Москва. И че ще снемеш от врата ми Котарака на Шрьодингер.

Едгар се подсмихна.

— Много искаш.

— Много давам — отговорих аз със същите интонации.

— Клетва в Светлината и Мрака устройва ли те?

— Едгар! — каза студено Генадий. — Всичко си има граници!

— Кълна се в Светлината, Мрака и в равновесието между двете — отмерено заговори Едгар, като протегна ръка в процепа между мен и Генадий, — че ако ти ни помогнеш да овладеем Венеца на Всичко, аз ще махна от теб Котарака на Шрьодингер, няма да дам заповед за взрив в Москва и ще ти позволя двубой с Генадий един срещу друг. Ако победиш ши, няма повече да поставям пречки на теб и семейството ти, ако не бъда подложен на нападение от ваша страна. Ако загубиш, задължавам се да не предприемам нищо по отношение на Светлана и Надя. И пак — в случай, че те не ме нападнат. Кълна се!

На дланта му се появи топче, наполовина светло, наполовина тъмно, сякаш всмукващо светлината. Топчето се въртеше бавно, светлината се преливаше в мрак, а мракът — в светлина.

— Едно уточнение — казах аз. — Какво означава „ако помогнеш да овладеем“? Кога по-точно?

— Когато Венецът е у нас.

— Не съм съгласен — поклатих глава аз. — Има сериозни шансове вие всички да загинете, докато се опитвате да вземете Венеца. А моят Котарак може да бъде свален само от онзи, който ми го е сложил на врата. Не ми допада да прекарам остатъка от живота си без никаква магия и с тази гадост, увита около гърлото ми.

Едгар се замисли. Или по-скоро се престори, че се замисля. Със сигурност отдавна беше определил границите, до които беше готов да достигне.

— Уточнявам — каза той, загледан във въртящото се в дланта му топче от Светлина и Мрак. — Ще заповядам да не се взривява бомба в Москва, щом сметнем думите ти за истина. Аз ще махна Котарака от врата ти, когато тръгнем за Венеца. Но ти ще си до нас, обвързан с клетва да не ни пречиш. Това е максимумът, до който мога да стигна.

Сега дойде моят ред да се преструвам, че мисля. Дали съм готов, или не съм готов на такива условия? Ако смятах да кажа истината, тогава май би трябвало да продължа с пазарлъците…

— Още едно уточнение — казах аз. — Ти не просто ще махнеш Котарака, но и ще ми позволиш да се отдалеча на безопасно разстояние. Не искам по неволя да влизам в битка на ваша страна!

— В битка? — каза Едгар с любопитство. — Вероятно нямаш предвид бой със сътрудниците на Лермонт?

— Не, не с тях — усмихнах се аз. — Вие и без тях си имате достатъчно проблеми, повярвайте ми.

— Добре — каза Едгар. — Аз ще ти позволя да се отдалечиш на безопасно разстояние преди да тръгнем за Венеца. Но след това ще си длъжен да се върнеш и да се биеш с Генадий. Той… много иска това.

— Съгласен съм — казах аз и протегнах ръка. — Кълна се в Светлината.

На ръката ми се появи и моментално изчезна огнена сфера. Котаракът на врата ми недоволно се сви и се отпусна. Това не беше моя магия, изначалната Сила сама решаваше дали да потвърди думите на мага.

— Потвърждаваш ли поетите от Едгар задължения? — попитах аз Генадий.

— Да. — Той не започна да се кълне в Мрака. Изначалната Сила рядко е снизходителна към вампирите. Но аз му вярвах. Все пак най-важното за него беше да върне сина си и жена си. Отмъщението бе преминало на втори план.

Внезапно се усетих, че Сферата на мълчанието не пречеше на пътниците да наблюдават неочакваната илюминация, и се огледах.

Обаче не, всичко беше наред. Пътникът от другата страна на пътеката спеше. Съседът му до прозореца работеше на ноутбука си. Супер са тия делови хора…

— Невъзможно е да се премине на седмия слой — казах аз. — Изобщо. На това е способен само нулев маг… или онзи, който се е развъплътил и се е преселил в Сумрака.

Генадий се напрегна, а Едгар попита с леден тон:

— Това ли е съветът, който ни даваш?

— Не — поклатих глава аз. — Мерлин чудесно е обяснил всичко. Вие просто сте зациклили на вашата идея за седмия слой на Сумрака! Е, не само вие… — допълних самокритично аз. — А Мерлин е оставил не просто инструкция за това как да се намери Венецът! Той е говорил за проблема като такъв. За невъзможността на срещата с онези, които са си отишли!

Едгар и Генадий се спогледаха.

Да, това би трябвало да ги жегне. И ги жегна.

— Върви напред, ако си силен като мен! — цитирах аз. — За какво става дума? За пътя към седмия слой, обитаван от тези, които са си отишли! А ако не си нулев маг, тогава какво? Нужен ти е артефакт, създаден от Мерлин. Венецът на Всичко. И къде можеш да се сдобиеш с него? Надписът на шестия слой гласи: „Върви назад, ако си умен като мен“! А какво имаме на пети слой?

— Страж. Голем в облика на двуглава змия. — Едгар присви очи.

— Главата и опашката, всичко е слято в едно! — тържествуващо казах аз. — Това не е просто страж, идиоти такива! Това е обвивката, защитата на артефакта! Чели ли сте приказки като деца? Смъртта на Кашчей в яйцето, яйцето в гъската, гъската в сандъка… Става дума за същия принцип. Между другото — в пристъп на вдъхновение допълних аз — няма да се учудя, ако след като разкъсате на две голема, от него излезе някаква друга твар. Или дори излети. Най-вероятно тя ще се постарае да се спаси с бягство, така че се подгответе да свалите летяща с шеметна скорост цел!

— Там неразделими са животът и смъртта — каза Едгар. И се замисли.

— Смъртта на голема е равносилна на нов живот за тези, които са си отишли — прошепна Генадий. — Това може ли да е истина, Едгар?

Едгар мислеше. Спомняше си нещо.

— Между другото, Венецът сигурно е активатор на голема — добавих аз. — Мерлин е имал склонност към простите и изящни решения.

— Имало е два случая в историята, когато големът-охранител е служил едновременно и като обвивка на охраняваното от него — каза Едгар. — И за пръв път тази хитрост е била използвана от един от учениците на Мерлин.

Мислено отправих благодарност към неизвестния маг, който толкова навреме беше потвърдил думите ми. А пък на себе си позволих само да кимна замислено:

— Точно така. Сигурно Мерлин му е споделил идеята си. Или той е помагал на учителя да създаде голема-змия.

Едгар кимна.

— Ако имахме Руната… С нея щеше да е от лесно по-лесно да се неутрализира големът…

Той ми беше повярвал.

— Сами сте си виновни — казах аз. — Трябваше не да организирате тайни общества, а да изнесете догадките си на всеобщо обсъждане. Всички Различни някога са губили близък…

— Не можеш да си представиш каква сила е бюрокрацията — каза с отвращение Едгар. — Обсъждането щеше да се проточи стотици години. И в крайна сметка щяха да решат да не предприемат нищо.

— Не може да бъде — промърморих аз.

— Просто си твърде млад… и си далеч от управленските структури. Хесер и Завулон щяха да се съгласят с мен.

Свих рамене. Може би щяха да се съгласят.

Интересно, а Хесер имаше ли за кого да тъгува? Той обичаше Олга, а сега тя беше до него. Те дори бяха успели да направят сина си Различен. Но… нима за хиляди години Великият Хесер не беше губил любими, приятели, деца? Със сигурност да! И сред тях е имало не само хора, но и Различни. Които са отишли в Сумрака.

Ами Завулон? Да, разбира се, такъв, какъвто е сега, Завулон не обича никого. Но нима е възможно винаги да е било така? Някога е бил дете като всички останали, но притежаващо потенциала на Различен. Така се е случило, че е поел по пътя на Мрака. Но не е възможно никога и никого да не е обичал! Дори Тъмните го могат… дори злите и безсърдечните като Алиса Доникова…

Интересна работа. Излиза, че и Хесер, и Завулон имаха интерес от действията на „Последния патрул“! Всеки относително стар Различен би трябвало да се радва на идеята за връщането на тези, които са си отишли.

Макар че те, разбира се, никога нямаше да могат да си го признаят открито.