Теа Обрехт
Жената на тигъра (7)

6
Пожарът

Гавран Гайле

Всеки неделен следобед, дори в най-тежката фаза на войната, медицинските светила на Града се събираха във вътрешния двор на ресторанта на Баневич в Стария град, за да пушат, да пият, да си разказват спомени, да обменят истории за необикновени пациенти и невъобразими случаи и да се поздравяват един друг с диагнозите и находчивостта си — винаги след резервация за обяд в три часа, неизменна вече близо шейсет години.

Лекарите бяха професори, нефролози, кардиолози и университетски преподаватели, онколози и ортопедични хирурзи — парад от пенсионери, чиито постижения, макар и отпреди няколко десетилетия, все още имаха значителна тежест в медицинските среди. Знаеха си историите наизуст, но в компания, на орехова ракия и топъл хляб, червени чушки с чесън и плата с месо на скара, те с удоволствие си припомняха трудните времена, защото постиженията им вече бяха записани във времето и разговорите само им придаваха още по-невероятни измерения.

Дядо ми беше винаги сред тях. Това бяха мъже, с които бе изкачвал мъчителните стъпала на Медицинския университет в младостта си; и макар да беше много скромен относно работата си, предполагам, че и той е имал нужда да си припомни кой е и какъв е бил. Не беше основал ракова клиника и не беше печелил държавна награда за изследователска работа, но пак беше велик лекар, известен с това, че през годините си в Университета беше обучил безпогрешни диагностици и хирурзи, беше защитавал медицинските права на изпаднали в нужда селяни и най-вече с привилегията, че бе спасил живота на Маршала — чест, която, за добро или за зло, споделяше само с няколко хирурзи от Цюрих.

Тъй като дядо ми се чувстваше много по-удобно, когато изтъкваше моите постижения, а не своите собствени, сведенията ми за случката бяха мъгляви, докато не започнах да следвам медицина. Знаех за собственоръчно написаното благодарствено писмо на Маршала, което стоеше в най-горното чекмедже на бюрото на дядо; знаех и за бутилката с великолепна ракия от дюли, брани в овощните градини на Маршала, която от памтивека стоеше неотваряна в дъното на барчето.

Човекът, който най-сетне допълни липсващите подробности около случая през първия ми семестър по патология, беше един обзет от звездомания асистент, чиято информация беше от шеста, седма или осма ръка. Изглежда, едно лято, преди повече от трийсет години, дядо и баба са били домакини на сватбата на шефа на онкологичното отделение във Военномедицинската академия в семейната ни къща край езерото в Борово.

— Веримово — поправих го аз.

— Точно така — отвърна той.

И така, имало сватба. Вечерта, когато веселбата била в разгара си, по алеята дотичал кръчмарят от съседното село, изпаднал в пълно отчаяние. Странна гледка трябва да е било — лекари и жените им танцуват под музиката на добре почерпения селски духов оркестър; интернисти и лаборантки си разменят пиянски целувки в горичката зад къщата; наквасени дерматолози висят по парапета на верандата; целият медицински факултет на Университета пъпли из старата ни езерна къща и градината; а дядо ми, намръщен и раздразнен, се опитва да вдигне падналия в розовите храсти шеф на ревматологията. Кръчмарят тичал и размахвал ръце: Трябва ни доктор, къде е докторът? За бога, намерете лекар, човекът умира! Дядо ми, по някакво чудо единственият трезвен лекар там, наметнал престилката си и се втурнал към селото, за да наложи вето на диагнозата на слисания местен билкар, който като единствен квалифициран кадър наоколо определил състоянието на пациента като хранително отравяне и предписал пресен джоджен за цяр.

Пациентът, разбира се, бил самият Маршал. Станало му лошо на път за конференция във Връговац, след като прекалил с миди и чеснова супа. Останал без личния си лекар, той бил откаран по спешност в най-близкото медицинско заведение, представляващо барака с две помещения, с антуража му от трийсетина въоръжени до зъби мъже. Кръчмарят се вцепенил от ужас — мидите били сготвени в неговата кръчма. Докато дядо ми пристигне, Маршалът вече бил полумъртъв и дядо инстинктивно усетил, че не става дума нито за хранително отравяне, нито за нещо от този род.

Той погледнал пациента, чието позеленяло лице било на пръв поглед неузнаваемо. „Идиот такъв — казал дядо, без да се обръща към никого конкретно (и всички присъстващи веднага напълнили гащите), — защо просто не го гръмнеш в главата, по-бързо ще освободиш леглото!“ Петнайсет минути по-късно пациентът лежал почти в безсъзнание на операционната маса, с отворен корем, а дядо ми изтеглял възпалените черва от тялото на Маршала и ги мятал на рамото си на големи червени обръчи. Неколцината наблюдатели — кръчмарят, част от охраната, вероятно и една-две медицински сестри, всички осенени от внезапна компетентност, породена от гнева на дядо ми — стояли наоколо с омазани с кръв престилки и предпазни очила и чистели вътрешностите на мъжа от гнойта на апендикса.

Спомням си, че след като завърши тази история, асистентът ме загледа в очакване да му върна услугата и да му кажа нещо за дядо си, което да надмине неговия разказ.

 

 

Когато обявиха списъците с новоприетите студенти и двете със Зора се уверихме неколкократно, че сме сред първите петстотин, приети със стипендия, дядо ме попита защо съм решила да ставам лекар. Вече се беше похвалил на обяда на докторите, беше споделил и с някои от пациентите си. Не знаех какво иска да чуе и отвърнах: „Защото така трябва.“

Казах му истината — подтикваше ме най-вече чувството за вина, проявяващо се у моето поколение чрез желанието ни да помагаме на хората, които виждахме по новините, хората, чрез чието страдание обяснявахме битките си, аргументирахме позициите си, оправдавахме малките си бунтове.

Години наред се стремяхме да демонстрираме равнодушие към войната и сега, когато тя внезапно свърши, без дори да ни засегне в Града, негодуванието ни изплува на повърхността. Всичко придоби значение, превърна се в кауза. Борехме се с биологията, с органичната химия и клиничната патология; борехме се да се впишем във всички университетски ритуали — от предизпитните гуляи до пазарлъците с циганката в двора на Университета, която се възползваше от суеверието на студентите и ги заплашваше с лош късмет, ако не й дадат пари. Борехме се най-вече да покажем, че заслужаваме да сме тук, да опровергаем вестникарските прогнози, че следвоенното поколение на Града е обречено на провал. Бяхме на седемнайсет, изпълнени с гняв срещу всичко, защото не знаехме какво друго да правим с факта, че войната е свършила. Години на сражения, а преди това цял живот в очакване да започнат. Конфликт, който не бяхме сигурни, че проумяваме; който мразехме и обсъждахме до безкрай; причина да не можем да отидем никъде, да направим нещо, да бъдем нещо — конфликт, който беше в центъра на всичко. Той ни беше принуждавал да взимаме решения според обстоятелства, които вече не бяха част от всекидневието ни, и сега ние не му давахме да ни се изплъзне, той беше наше право по рождение, тежко право, за което нямахме търпение да си платим.

Известно време си мислех, че искам да помагам на жени — изнасилени жени, които раждаха по мазетата, докато мъжете им минаваха през минни полета, жени бити, обезобразени, осакатени във войната, обикновено от мъже от собствената им страна. И никак не можех да приема, че точно тези жени няма да имат нужда от помощта ми, когато вече ще имам уменията да им я окажа. На седемнайсет години такива неща те правят самодоволен. Не знаеш нищо за последствията от една война. Когато бяхме по-малки, не можехме да обуздаем възбудата си, че живеем под гнета на конфликта; сега не бяхме способни да се разделим с него. Решенията ни се опираха на предположението, че войната и преките й последици винаги ще бъдат част от живота ни. Да искаш да бъдеш хирург-ортопед не беше достатъчно, трябваше да станеш хирург-ортопед, специализиращ във възстановяването на хора с ампутирани крайници. За пластична хирургия и дума не можеше да става, освен ако не искаш да се занимаваш с лицева реконструкция.

Един късен следобед, седмица преди семестриалните изпити, дядо ме попита дали съм мислила за специализация, сякаш времето й беше дошло. Имах готов отговор: „Детска хирургия“.

Седях с кръстосани крака до масата в трапезарията, а учебникът ми по клетъчна биология, купен на старо, лежеше върху кухненска кърпа, за да не се цапа бялата дантелена покривка. Дядо ядеше слънчогледови семки направо от малката тенекиена тавичка, в която ги печеше. Като всичките му ритуали, и това не беше прост процес. Той вадеше тавичката от фурната и я слагаше върху две коркови подложки, а след това разстилаше кърпа за люспите. После започваше да рови из семената, преди да започне да ги яде; никой, дори баба не знаеше защо го прави, какво търси. Докато тършуваше, той сбръчкваше нос, за да повдигне очилата си, огромни и квадратни, до позиция, в която можеше удобно да фокусира. Така заприличваше на експерт по диаманти и започваше да изглежда леко подозрителен.

— Значи оставяш Бог да стои настрана — каза той.

— Какво означава това? — попитах аз. Не помнех кога за последен път е споменавал Бог.

Но той пак се беше заровил в слънчогледовите семки. От време на време вадеше по някоя и я сдъвкваше, главно с предните си зъби; в крайна сметка винаги ги изяждаше всичките, което обезсмисляше ровенето. След доста време ме попита:

— Била ли си по-дълго сред деца?

Не ме гледаше и не видя, че свих рамене. След малко ги свих отново, почуках по учебника с молив и накрая попитах:

— Защо?

Той се изправи, отмести стола назад и разтърка коленете си.

— Когато хората умират, те умират в страх — каза. — Вземат от теб всичко, от което имат нужда, и твоя работа е да им го дадеш, да ги успокоиш, да държиш ръката им. Но децата умират така, както са живели — с надежда. Не знаят какво се случва, така че нищо не очакват, не те молят да държиш ръката им, но накрая имаш нужда те да държат твоята. С децата си сама. Разбираш ли?

 

 

От всичко, за което се борихме през тази година, най-силно се стремяхме към лошата слава, към онази особена репутация, която се предава от уста на уста, така необходима, за да спечелиш уважение и признание и най-вече благоразположението на охранения технически помощник на име Мика Сатъра, който подготвяше труповете и също като бъдещия съпруг или чиновника от паспортната служба в кметството беше фигура, която очаквахме да играе ключова роля в плановете ни дълго преди да сме го видели.

Начинанието беше трудно, но от съдбовно значение. Вниманието на Мика трябваше да бъде привлечено предварително. Недодяланото му възхищение беше наградата за това, че към името ти върви прикачен някой блестящ анекдот, някое достойно за уважение дело. Да привлечеш вниманието му преди анатомията във втори курс беше от първостепенна важност. Целта беше да се събуди някаква искрица на припознаване в пресипналия му от никотина глас по време на първото изчитане на имената в лабораторията в сутерена, та като произнесе името ти, да вдигне вежда и да каже: „Богданович — ти не беше ли тая, дето е пушила трева в стаята си в Кобилац и когато пожарникарите дошли, си е метнала кърпа на главата и е казала, че алармата се е задействала от изпаренията на душа?“ Ти кимваш и ако е рекъл господ, Мика Сатъра се усмихва, което ти гарантира труп всяка седмица, дори сега, когато войната е свършила и труповете не достигат.

Без седмичния труп, без тяло, върху което да се упражняваш, ти си неизбежно прецакан за цялото оставащо време в Медицинския университет. Беше специална привилегия да се намираш в тези добре почистени помещения с подготвените трупове, които приличаха на мокри шницели. Искаш да изпревариш колегите си в онова мисловно пространство, в което вече си свикнал с мъртвото тяло, където можеш да гледаш трупа, без да ти се свие стомахът и без да повърнеш или да паднеш в несвяст. За да успееш, трябва да прекрачиш отвъд границата на уважението към онова, което лежи на масата за дисекция, да устоиш на импулса да загубиш съзнание, когато асистентът го нарече с името, което е имало приживе. Трябва да можеш да се издигнеш над онзи механизъм за справяне с гледката, който те кара да боядисваш със зелена спирала миглите на мъртвия пред теб. Затова ти трябва труп всяка седмица. Трябва ти признанието на Мика Сатъра. Трябва ти, за да можеш да направиш тази първа стъпка към равнодушието пред лицето на смъртта.

— Ти пък за какво се притесняваш? — попита ме Зора, когато няколко момчета от горните курсове в опит да спечелят вниманието ни казаха, че цялата ни първа година ще бъде посветена на тази задача. — Нали си имаш онази история с червата на Маршала?

Много бързо научихме, че семейните връзки не бяха най-добрата препоръка в очите на Мика Сатъра. Освен това името ти не биваше да се свързва и с някоя медицинска катастрофа, позорна ситуация или изпусната дума, които да те поставят в ролята на идиот, а не на личност, достойна да се издигне до висините на професията с помощта на постоянния поток от трупове. Не беше за препоръчване да станеш известен и с онзи вид арогантност спрямо патриарсите в медицината, с който се прочу Зора още първия семестър. Опитвайки се да си създаде връзки, тя беше победила осемстотин кандидати и беше спечелила един много превъзнасян стаж в катедрата по генетика. Да кажа, че позицията беше скромна, е все едно нищо да не кажа, защото в задълженията й влизаше дори миенето на пода. На петия работен ден, натоварена с кашони с папки от склада, тя се натъкнала на грохнал дядка, който се тътрел по коридора пред нея и я спрял, за да й обясни, че трябва да облече превъзходните си бедра в пола, защото панталоните говорели за прекалено свободомислие. Зора, застанала над стареца с кашоните, които сигурно едва се сдържала да не му захлупи на главата, отвърнала: „О, не бъди такъв тъп провинциалист!“ Разбира се, това бил шефът на катедрата и тя прекара останалата част от семестъра, затрупана с канцеларска работа в мазето, а слуховете за наглостта й се разпространиха с пандемична скорост из целия Университет, като голяма заслуга за това имаше един асистент, който отпечата тениски с надпис „НЕ БЪДИ ТЪП ПРОВИНЦИАЛИСТ“ и обра с тях точките по време на октомврийската акция за набиране на средства.

Собствената ми слава също нямаше да ми свърши работа пред Мика Сатъра. По това време си помагах с парите, като работех два пъти седмично в лабораторията по биология. На третата седмица ме помолиха да помогна на един от лаборантите да подготви мозъчна тъкан за изследване. За нещастие мозъците трябваше да се вземат от цяла сюрия новородени мишлета. Убеждавайки сама себе си, че съчувствието ми към животните не се простира до дребните бозайници, и взимайки под внимание изумителните очи на въпросния лаборант, аз го попитах как да се оправя с мишките. Той ми обясни, че има два начина — да ги затвориш в кутия и да изчакаш да се задушат или да им отрежеш главичките с нокторезачка. Втория вариант не толкова ми го описа, колкото ми го показа. Зора не присъстваше на сцената, но два дни по-късно вече беше чула няколко цветисти описания на случилото се, които ми предаваше, докато седяхме в чакалнята на зъболекаря и чакахме да ми облече зъба, който бях счупила от яд.

Свършихме семестъра през декември, засрамени от пораженията си и убедени, че те ще повлияят на неизбежната ни среща с Мика наесен. Но тогава дойде ред на подготовката за анатомията през пролетта и дългоочакваното търсене на изкуствени черепи. Нормално беше да се предположи, че след войната ще има достатъчно истински черепи; но те бяха с дупки от куршуми или трябваше да бъдат заровени, за да изчакат под земята, преди да бъдат извадени, измити и отново погребани от близките им.

Беше почти невъзможно да намериш череп. Търговското ембарго не беше вдигнато и каналите, по които Университетът получаваше медицинските си доставки — поначало съмнителни — сега бяха далеч по-труднодостъпни. Студентите от предните випуски продаваха на безбожни цени черепи четвърта или пета ръка, като ги рекламираха чрез познати. Бяхме отчаяни. Най-накрая един приятел на приятел ни каза за някой си Августин, който произвеждал пластмасови копия на човешки части и ги продавал на зъболекари, ортопеди и пластични хирурзи — естествено, на черния пазар.

Излъгахме родителите си, карахме четири часа в насрещното платно по една заснежена магистрала, покрай военни камиони, които пъплеха едва-едва, броня до броня; раздавахме усмивки по време на две митнически проверки на шестима намръщени чиновници, само и само за да се срещнем с Августин в офиса му в един румънски пограничен град, чиито прозорци гледаха към доковете и заледените води на река Грава. Той беше нисък мъж с гола глава и квадратни бузи. Предложи ни обяд, който отказахме. Стояхме плътно една до друга, докато той ни разказваше за черепите, които бил приготвил за нас. По думите му и двата бяха копия на главата на някакъв илюзионист от четирийсетте години — Великолепния Федрици — и никак не му било лесно да се сдобие с този екземпляр. Вероятно това до голяма степен беше вярно, макар той да не спомена за задължителното пазарене с гробаря, когото вероятно беше подкупил да изрови Великолепния Федрици, след като беше минало достатъчно време, за да останат само костите му. Приживе този Федрици правел блестящи фокуси на венецианската сцена — до 1942 година, когато някакъв германец от публиката, чиято жена Великолепния очевидно делял с него от известно време, внезапно сложил край на кариерата му.

— Черепът на Дон Жуан — каза Августин и смигна на Зора.

Не разбрахме защо ни го казва, докато най-сетне не извади черепите, увити в аеропласт. В най-добрия случай приличаха на братовчеди и веднага стана ясно, че германецът, убил Федрици, е обичал да си урежда сметките по старомодния начин — с винена бутилка или полицейска палка, а може би и с факла или приклад.

— Не можахте ли поне да запълните дупките? — попита Зора и посочи нащърбената лява страна на черепа, в който личаха ясни бразди.

Като изключим фрактурите, черепите бяха бели, прозаични и стерилни, челюстите се отваряха и затваряха без скърцане, а в края на краищата търсехме точно това. Придумахме Августин да намали цената с десет процента, а на тръгване той на няколко пъти ни предупреди да не вадим черепите от кутиите за обувки, в които бяха надлежно опаковани. Но по-късно на границата размислихме. Претърсваха багажниците, а ние карахме две подозрителни кутии с контрабанда. Сложих моя Федрици в раницата, а Зора скри нейния в аптечката под задната седалка. Историята свърши зле, но поне свърши на нашата митница, а не на румънската — митничарите претърсиха колата, насочиха оръжие към нас, конфискуваха ми раницата и ми взеха Федрици.

По-късно се шегувахме, че сигурно е много по-щастлив там, в долината на река Грава, работейки за официалните власти. Но докато се обаждах вкъщи от митницата и с ужас си мислех какво ще кажа на дядо, когото трябваше да убедя да се качи на влака и да дойде да ни спаси, не ми беше никак смешно.

— Бабо — казах, когато баба вдигна, — дай ми дядо.

— Какво има? — попита тя остро.

— Нищо, просто ми го дай.

— Няма го. Какво е станало?

— Кога се връща?

— Не знам — отвърна тя. — В зоопарка е.

Докато чакахме да дойде да оправи кашата, която бяхме забъркали, със Зора седяхме цели шест часа в стаята за разпити на митницата и аз през цялото време не можех да се отърва от мисълта, че дядо ми се разхожда сам из зоопарка. Виждах го, плешив мъж с огромни очила, седнал на зелената пейка пред клетката на тигъра с „Книга за джунглата“ на коляното. Навежда се леко напред, опрял здраво крака в паважа, с лакти на коленете и сплетени пръсти, и се усмихва на родителите на минаващите покрай него деца. В джоба му е празната смачкана на топка найлонова торбичка, в която е донесъл храна за понито и хипопотама. Почувствах се засрамена. Не ми беше хрумвало, че зоопаркът отново е отворен или че дядо пак е започнал да ходи там, макар че вече нямах време да му правя компания. Казах си, че ще го попитам, но така и не намерих подходящия момент. Или пък се притеснявах да направя каквото и да било, за да не изглежда като високомерие към ритуалите на един старец.

Естествено, дядо ми изглеждаше съвсем различно, когато влетя ядосан в митницата с почетния знак за заслуги към Университета на врата си, с бяла престилка и шапка в ръка и настоя да освободят внучката му и нейната приятелка — „онази, дето пуши“.

— Този череп е медицинска необходимост — заяви той на митничаря, който ни пазеше. — Но това повече няма да се повтори.

— Ограниченията върху вноса са от другата страна на границата, докторе. На мен ми е все тая, ако ще да карат шест трупа и сандък с алкохол — каза митничарят. — Но синът ми скоро има рожден ден.

Дядо му плати, посъветва го да инвестира парите в нравственото възпитание на сина си и ни посочи задната седалка на колата на Зора. Пътувахме в пълна тишина. Тази тишина, която беше единственото нещо по-лошо от гнева, разочарованието и безпокойството му, трябваше да ми даде достатъчно време да се подготвя за онова, което щеше да ми каже у дома. Бях твърде голяма да ме наказва. Вместо това ме очакваше грижливо премислена реч, която имаше за цел да ме накара да се засрамя от собственото си невежество, глупост и липса на уважение към нещата, които стоят над нас. Но не можех да избия от главата си зоопарка — бил е там, самичък, и кой знае защо тази мисъл ме огорчаваше.

Бяхме пътували около час, когато Зора се наведе, извади скрития череп от аптечката и го сложи на седалката между нас с усмивка, която трябваше да ме успокои. Дядо гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Кой е този, по дяволите? — попита той.

— Великолепния Федрици — отвърна Зора с равен глас.

По-късно си поделихме собствеността върху черепа, случката и в крайна сметка усмивката на Мика.

 

 

Войната промени всичко. Веднъж разделени, парчетата, съставяли някога страната ни, вече нямаха същите характеристики както когато бяха части от едно цяло. Общите някога неща — забележителности, писатели, учени, исторически факти — трябваше да бъдат разпределени между новите им собственици. Нобеловият лауреат вече не беше наш, а техен; нарекохме летището си на името на нашия луд изобретател, който вече не беше обща собственост. И през цялото време си казвахме, че с времето всичко ще се върне към нормалното.

В живота на дядо ми ритуалите, които последваха войната, бяха ритуали на предоговарянето. През целия си живот той бе бил част от цялото — и дори не част, бил е изграден от същото това цяло. Бил е роден тук, получил е образованието си там. Името му говореше за едно място, а акцентът му — за друго. Всичко това беше без значение преди войната, но с течение на времето, след като Военната академия така и не го покани официално да се върне към лекарската си практика, стана ясно, че няма да има връщане към нормалната работа и той ще се грижи за тайните си пациенти до деня, в който реши да се пенсионира. С осъзнаването на този факт дойде и непреодолимото му желание да посети отново изгубени места, да възстанови изоставени ритуали. Един от тях беше зоопаркът.

Друг ритуал беше езерната къща във Веримово, сега от другата страна на границата, където бяхме прекарвали всички лета, докато не навърших единайсет. Беше красива стара къща от камък на брега на едно от големите езера в долината, встрани от главната магистрала, свързваща Саробор и Кормило. Няколко стъпки надолу по калдъръмената пътека и си във водата, бистрата синьо-зелена вода на езерото Веримово, захранвано от водите на Амоварка. Близо седем години никой от нас не беше стъпвал в къщата и в семейството цареше негласно единодушие, че сигурно вече е разрушена или ограбена или че в мига, в който прекрачиш прага й, ще те разкъса мина, зарязана там от някой небрежен войник, най-вероятно от твоите. Но и всички бяхме на мнение, че къщата трябва да се види, щетите да се оценят и да се вземе решение. Майка ми и баба ми искаха да проверят дали съседът ни Славко се е отметнал, дали се е отказал от къщата, или е спазил обещанието си, че ще я поддържа, докато войната свърши. Но за дядо ми на първо място беше потребността да възкреси някогашното удоволствие от всекидневието, сякаш нищо не се е случило.

— Представяте ли си, че асмата на терасата над гаража може още да си стои? — каза той на четиринайсетия месец след примирието, три дни след помпозното откриване на възстановената южна железница.

Събираше си багажа за пътуване с влак до Веримово. Синьото му куфарче с вградена ключалка с комбинация лежеше отворено на леглото, докато сгъваше няколко чифта сиви памучни гащета и бели тениски. Аз седях на края на леглото, бях дошла да му кажа да не става смешен, просто да продаде къщата. Но той се усмихваше с онази усмивка, която виждах на лицето му, когато отивахме да гледаме тигрите, и изведнъж се почувствах съкрушена от собственото си черногледство — коя бях аз да му казвам кое е редно и кое не? Коя бях аз да го задържам, когато той толкова искаше нещата да станат по неговия начин? Затова му предложих да отида с него. За моя изненада, той се съгласи. Като се замисля сега, разбирам колко силно е било желанието му, сякаш взимайки ме със себе си, това щеше да е достатъчна гаранция, че няма да ни грози никаква опасност.

Както винаги, когато предприемахме нещо заедно, и сега имаше план. Щяхме да оценим щетите. Ако къщата все още съществуваше, щяхме да я отворим, да проветрим стаите, да видим дали има откраднати или счупени мебели, да презаредим килера. Щяхме да свалим лястовичите гнезда, които сигурно лято след лято се бяха натрупали по цялата тераса, да подрежем зелените лози, които пълзяха по навеса над гаража, да оберем узрелите смокини и портокали, всичко това в очакване на баба ми, която се беше съгласила да дойде при нас следващата седмица. И след като се ориентираме достатъчно в обстановката, ще приучим новото куче към живота край езерото.

То беше мъничко, но дебело бяло куче, което баба се беше излъгала да купи на неделния пазар в Града. Беше станала жертва на обстоятелствата, защото то било останало последно и продавачът, който от сутринта клечал в лятната жега с кашон миризливи и пълни с глисти селски кученца, пикаещи и повръщащи едно върху друго, най-накрая вдигнал кутрето и отчаяно възкликнал: „Теб май ще трябва да те изям“, тъкмо когато баба ми минавала оттам. Тя му платила скъпо и прескъпо и се върнала с кученцето в шапката си, а селянинът сигурно е отишъл да си купи порция хрупкаво печено прасенце и повече не се е сетил за него.

То дълго време стоя без име. Обичаше да го гушкат и седеше на коленете ми, увито в розова кърпа, докато влакът ни препускаше през изсъхналата от жегата вътрешност на страната, покрай реката с ширнали се наоколо ниви и градчета от накацали до водата дъсчени къщи, а после, като приближихме езерата, през високи синеещи планини, покрити с храсти и туфи лавандула. В шестместното купе бяхме сами, защото дядо не искаше други пътници да видят паспортите ни при граничната проверка. Прозорците бяха отворени и ароматът на бор нахлуваше вътре, остър и силен.

Дядо седеше до мен, задрямваше и се събуждаше. Понякога се сепваше в съня си, сваляше дясната си ръка от корема и погалваше кучето, което не можеше да заспи и тревожно гледаше през прозореца. Дядо го милваше и с глас като на кукла от детско предаване му казваше: „Ей, куче! Ти си куче! Къде си, куче?“ А то провесваше език и започваше да скимти.

След няколко часа не издържах и казах: „Дядо, стига, всички разбрахме, че е куче!“ Тогава още не знаех, че само след няколко години ще напомням на всяко срещнато на улицата куче, че е куче, и ще го питам къде е.

Къщата беше на пет минути пеша от гарата и двамата извървяхме разстоянието бавно, схванати от пътуването и мълчаливи. Следобедът беше сух и блузата залепна за мен още със слизането от влака. И ето ги — алеята за колите, къщата, гаражът, удавен в лози. По оградата имаше ръжда и изведнъж си спомних колко лесно всичко ръждясваше тук и как много отдавна дядо боядисваше оградата всяка година, търпеливо, методично, небрежен и все пак някак елегантен по чехли и чорапи, с бели от слънцезащитния крем колене.

Съседът ни Славко стоеше на верандата и при вида ни се изправи и започна да трие ръце в панталоните си. Не можех да си го спомня от детството ми край езерото, но майка ми често говореше за него — малко или много бяха израсли заедно. По някое време тя започнала да носи джинси и да слуша Джони Кеш, а това според Славко и някои други местни момчета я правело част от „дивата тълпа“ и било причина да надничат тайничко през прозореца й. Виждах онова момче във виновния поглед, с който ни посрещна. Лицето му беше гладко обръснато, изстъргано дори, а посивелите къдрици на челото му бяха грижливо зализани назад. Това, заедно с големите му стъпала и рамене, които изведнъж преминаваха в хлътнали гърди и бирено коремче, му придаваше вид на огромен пингвин.

Славко ни беше донесъл за вечеря банички и през цялото време триеше нервно ръце в панталоните си. За миг си помислих, че дядо ще прехвърли границата и ще го прегърне, но те само си стиснаха ръцете. Славко ме нарече „малката Надя“ и ме погали боязливо по рамото, а аз му отвърнах със суха усмивка. Показа ни къщата. Войниците минали оттук в самото начало на войната и взели всичко ценно — порцелана на прабаба ми, портрета на една далечна леля, месинговия сервиз за турско кафе, пералнята. Почти нищо не беше поправено. Някои от вратите бяха свалени, масите и шкафовете бяха покрити с прах и изпадал от тавана гипс, жълт пълнеж стърчеше от диваните и креслата на баба, в които се бяха завъдили упорити молци. В банята тоалетната чиния беше изчезнала, а малките сини плочки на пода се бяха превърнали в натрошена мозайка.

— Козите — каза Славко.

— Не разбрах? — погледна го дядо.

— Строшиха ги, за да не се пързалят козите по плочките.

Докато вървяхме след Славко из къщата, аз държах кучето и продължавах да търся по лицето на дядо следи от разочарование, обезсърчаване, някакъв намек, че се е отказал. Но той не спираше да се усмихва и в собственото ми униние се прокрадна онова гнетящо чувство на срам, че съм неспособна да споделя оптимизма му. Дядо каза на Славко, че се надява наглеждането на къщата да не е било твърде притеснително за него, а той нервно се засмя и каза, че няма такова нещо, бил доволен да услужи на дядо ми, на такъв голям лекар, всички в града го помнели.

Когато Славко си тръгна, дядо се обърна към мен:

— Нещата са далеч по-добре, отколкото очаквах.

Разопаковахме багажа и се разходихме из градината. Розовите храсти на баба ми бяха мъртви, но портокалите и смокините висяха узрели по дърветата и дядо обикаляше около тях, като подритваше и разравяше тук-там почвата. Понякога намираше нещо, чието място не беше в калта — болтове, патрони, парчета метал от строшени лостове или винкели. В дъното на градината намерихме захвърлена тоалетната чиния, явно се бяха отказали да я влачат по нанагорнището, и костите на мъртво животно. Малки кости, натрошени, остри като стъкло. Дядо взе черепа и го огледа. Имаше рога — сигурно беше на коза — но той само го обърна бавно към мен и каза: „Не е на Великолепния Федрици.“

Докато той внасяше тоалетната, аз се качих по стълбата на терасата над гаража с метла под мишница и изметох мъртвите лозови листа от напуканите камъни. Имаше бирени бутилки и угарки, които едва ли бяха от периода на войната, открих и няколко използвани презерватива, които вдигнах с края на метлата и крадешком ги запратих в двора на съседа. В късния следобед вечеряхме с дядо върху кашони на терасата и целите ни ръце бяха в мазнина от студените банички. Езерото беше неподвижно и жълто, осеяно с чайки, долетели от брега. През няколко минути чувахме бръмченето на моторни лодки, по някое време пред нас бавно мина и двойка на водно колело.

Седяхме така — дядо говореше за ремонтите, които трябваше да се направят, за нещата, които трябва да купим от града, например климатик за баба, малък телевизор, нови щори, а защо не и нови прозорци, по-стабилна врата, препарат против кърлежи за кучето, семена, с които да съживим розовата градина — когато на хълма пламна пожарът. Това в никакъв случай не беше първият пожар във Веримово, а по-късно разбрахме, че бил започнал като всички останали — от пияница и цигара. Черният дим се носеше на вълни над билото недалеч от старите мини, а около час по-късно ярък пламък пропълзя като змия надолу по хълма и се нахвърли на сухата трева и шишарките, следвайки вятъра. Славко дойде да гледа от гаража с нас.

— Ако задуха на изток, до утре от къщите ни ще е останал само фаянсът — предупреди ни той. — Дръжте го под око.

Известно време дядо беше сигурен, че вятърът над езерото ще задържи пожара на високото, над опасната зона с храсталаците, която щеше да пламне като коледна елха. Беше толкова убеден — и според мен наивен — че ме изпрати да си легна и остана да мете стълбите, да рови в килера и да излиза час по час навън да гледа.

Около полунощ, когато пожарът слезе под линията на гората, той ме измъкна от леглото, където с кучето се борехме за място и следяхме напредването на огъня през прозореца. Застанах в коридора и го гледах как си обува ботушите. Той ми нареди да взема паспортите и да напусна къщата. Щеше да помага на мъжете от града да гасят пожара. Това означаваше да вървят през полето, докъдето огънят вече се беше добрал, да удрят ниските пламъци с палта и лопати, та да не могат да подхванат градините, моравите и редовете със сливи и лимони, които хората отглеждаха за продан, но си спомням, че си лъсна обувките, макар да знаеше, че ще прекара нощта в мръсотия и пепел. Помня ръцете му и начина, по който държеше парцалчето, как го прокарваше напред-назад по бомбетата, сякаш свиреше на цигулка. Кучето се щураше наоколо и дядо докосна нослето му с парцалчето. После ме изведе навън, зад къщата, където терасата опираше в склона на овощната градина с мъртвите рози и портокаловите и смокиновите дръвчета, червенеещи в отблясъците от хълма.

— Вземи това. — Той ми подаде градинския маркуч и врътна кранчето на чешмата. — Почни да поливаш. Поливай къщата. Стените и прозорците да са мокри и каквото и да правиш, не оставяй вратата отворена. Ако стане по-лошо, Наталия, ако огънят прескочи стената и подхване къщата, тичай към езерото.

Той нахлупи на главата ми отдавна изгубената тенджера на баба — старата ябълково червена тенджера от Италия, която тази вечер се появи за пръв път от десет години, докато дядо ровеше в килера, и която според него би трябвало да ми осигури надеждна защита — и тръгна. Помня звука от стъпките му по чакъла, изскърцването на портата, когато я отвори и това, че за пръв път не я затвори след себе си.

Майка ми обича да казва, че страхът и болката са моментни и когато си тръгнат, остава представата за тях, но не и самото усещане. Как иначе, допълва тя, някой би се решил да ражда повече от веднъж? Мисля, че разбирам какво иска да каже, когато се връщам в нощта на пожара. Част от мен знае, че имаше огромна болка, че горещината на огъня беше непоносима, когато пламъците обхванаха старото село на хълма, парцела на Славко и нашата портокалова горичка, когато се врязаха в смокиновите и бадемовите насаждения, а шишарките съскаха като въглени, преди да експлодират. Всичко като ли продължи цяла вечност. Слабо е да кажа, че едва се дишаше. Помня, че косъмчетата по голите ми ръце бяха вече опърлени, когато пожарът се спусна през боровете и нападна тухлената стена. Стоях там, отвърната от огъня, и обливах със струята стените, вратите, затворените с капаци прозорци, изумена колко бързо се изпарява водата, понякога още преди да е докоснала къщата. Но онова, което си спомням най-добре, е някакъв мой нереален образ — нелепа фигура с червени джапанки и вносен потник с разръфан подгъв и надпис Born to Run, с най-хубавата тенджера на баба на главата, с едно истерично, дебело бяло куче под мишница, чието сърчице се блъскаше като щурче в дланта ми, и водната струя, която свистеше по задната стена на къщата.

Съседката обаче си спомням много ясно. В един момент през нощта се обърнах и я видях да ме гледа, докато обливах с вода входната й врата. Помня, че беше с пеньоар на цветя, че мокри от пот кичури бяла коса бяха изпаднали от кока й и обрамчваха лицето й. Нямах представа от колко време стои там, но ми се стори, че я познавам, и бях сигурна, че ще ми предложи помощ. Сигурно съм й се усмихнала, защото тя изведнъж ми се сопна: „На какво се смееш, свиньо?“

Продължих да поливам.

Както си му е редът, хората винаги намират начин да извлекат нещо смешно дори от вечер като тази. Смееха се открито, правеха си шеги с барбекюто в двора на Славко, чиито прасета, пилета и кози бяха станали на въглен в кошарата, и никой не обелваше дума, че са имали пет или шест часа, докато огънят се приближаваше, да изкарат животните и да предотвратят писъците им, които се извисяваха над оглушителния рев на пожара. Никой не споменаваше, че за тях войната още не бе свършила и предпочитат да оставят добитъка да изгори, отколкото да го спасят, само за да дойдат нашите войници и да им го вземат отново.

До сутринта пожарът беше потушен или беше отишъл на друго място, но с изгрева на слънцето жегата стана невъобразима. Вътре мебелите бяха посипани с пепел и аз включих вентилаторите, спуснах щорите и затворих кепенците, за да се оградя от утринното безмълвие, затиснало почернелия склон над къщата.

Дядо се прибра малко след разсъмване, дишайки хрипливо. Влезе през портата, затвори я зад гърба си и пристъпи навътре. Не ме прегърна, просто сложи длан на главата ми и дълго не помръдна. Бръчките по челото му, мрежата около очите му, браздите около устата му бяха пълни с пепел. Той се изми, седна до масата в кухнята и се зае да чисти саждите изпод ноктите си. Кучето се беше настанило на коленете му, „Книга за джунглата“ лежеше отворена на кърпа пред него, а аз приготвях препечени филийки, яйца и резени диня за закуска.

После той отново ми разказа за безсмъртния.

* * *

Докато забърсваше посивелите ъгли на „Книга за джунглата“ с кърпата си, дядо каза:

— През 1971 година в едно село до морето недалеч оттук станало чудо. Местни деца си играели край водопад, малък бял водопад, който се спускал в дълбока дупка в подножието на някакви скали, и един ден видели във водата Богородица. Просто си стояла там, с широко разперени ръце. Децата се прибрали тичешком, казали на родителите си и изведнъж всички започнали да наричат водата чудотворна. Всеки ден децата ходели до водопада да видят Богородица, а възрастните ненадейно взели, че прекръстили местната църква в „Църква на Богородица от водата“ и хората започнали да прииждат. Идвали от Испания, Италия, Австрия, за да видят тази малка дупка, да поседят в църквата и да погледат децата, които по цял ден клечали край водата и говорели: „Да, виждаме я, още е там.“ Не след дълго дошъл някакъв кардинал да благослови мястото и тутакси започнали да пристигат автобуси с организирани групи от болници и санаториуми, та хората да видят водопада, да поплуват във водата и да се излекуват. Говоря за наистина болни хора с церебрална парализа, с увредено сърце, с рак. Идвали и много хора от туберкулозните клиники. Имало такива, които не можели да вървят, хора на смъртен одър, тях ги носели на носилки. Хора, които боледували от години, и никой не можел да каже какво им е. Църквата на водите им раздавала одеяла и болните седели там, в градините, в двора, чак до тротоара, и чакали. Болни хора, заобиколени от рояци мухи в жегата, с крака във водата, с лица във водата, които пълнели бутилки да си ги носят у дома. Познаваш ме, Наталия — за мен няма по-покъртителна гледка от човек без крака, който се влачи по каменистия склон, за да седне в една дупка, пълна с вода, и да си каже, че се чувства по-добре.

От Университета ме помолиха да събера малък екип и да ида там. Идеята им беше, че всички тези хора, вече умиращи, са под постоянно напрежение и рискът е голям. Искаха да отида и да отворя пункт за медицинска помощ, предлагащ и някои безплатни лекарства.

Отивам аз там с дузина сестри и веднага ни става ясно, че тези води са на хиляди километри от цивилизацията и единствената сграда от тази страна на планината е църквата, а всичко, което се случва там, се случва в църквата или около нея. Наоколо няма болница, няма хотели, нито пък ще има през следващите двайсет години. Чудото е съвсем ново, никой още не е имал време да натрупа печалба от него. Църквата осигурява подслон за умиращите, но единственото място, където могат да ги положат, е криптата. Под олтара има врата, и слизаш надолу, надолу, надолу по стълбите в каменното мазе на криптата, където мъртвите са наредени като тухли до стените. И там на пода виждаш умиращите, увити в одеяла, и само вонята е достатъчна да поискаш да сложиш край на живота си, защото не им стигат болестите, но на всичко отгоре умиращите ядат само онова, което църквата им дава — ябълки и маслини, които местните земеделци носят от другата страна на острова, и хляб. Всичко е пропито с тази кисела, кисела миризма, която попива в дрехите и в косата ти и няма къде да избягаш от нея.

И като капак на всичко, освен умиращите, дошли да се молят, има и такива, които вземат ферибота от сушата, за да пируват и да пият в прослава на Богородица. Всяка нощ свещениците намират по шест-седем пияници в двора на църквата и ги прибират в едно малко помещение в криптата, та да изтрезнеят до сутринта. Няма къде другаде да ги сложат — заключват ги, за да не могат да се скитат насам-натам, но можеш да си представиш какво става, когато пияниците се събудят посред нощ и се намерят в каменна килия без никаква светлина. Вдига се шум до бога. По цяла нощ чуваш виковете и риданията им, а умиращите, струпани около колоните и спящи в кръщелния купел, ги слушат през стените на криптата и сигурно си мислят, че мъртвите ги призовават.

Ще видиш, и то много скоро, какво е да си в стая, пълна с умиращи. Те винаги са в очакване, особено в съня си. Когато си около тях, и ти чакаш, измерваш времето по дишането им, по въздишките им.

През нощта, за която ти говоря, килията на пияниците беше по-тиха от обичайното. Бях дал на сестрите почивка и не ги очаквах до сутринта. Невъзможно беше да се спи, но не беше толкова лошо да остана сам. Никой не дежуреше с мен и не ми напомняше за умиращите. Имах малка лампа и от време на време се разхождах покрай спящите, навеждах се над тях, взирах се в лицата им. Когато някой вдигнеше температура или започнеше да повръща, му давах лекарство и оставах до него с лампата. Тя ги успокояваше повече от лекарствата. Имаше един мъж, който много кашляше и не вярвах да се оправи, нито да му помогна кой знае колко, като наближи краят му, но когато лампата беше близо до него, той кашляше по-малко.

Ходех така напред-назад, когато чух нечий глас да казва:

— Вода.

Беше много тъмно и не можех да разбера откъде идва, затова прошепнах:

— Кой говори? Кой иска вода?

Дълго време не последва отговор и тогава отново чух някой да казва много тихо:

— Моля ви, вода.

Вдигнах лампата и наоколо виждах единствено гърбовете и лицата на спящите. Никой не вдигна ръка, нямаше отворени очи, които да ме гледат и да чакат за вода.

— Ехо! — казах.

— Да, тук съм. Моля ви, вода.

Гласът беше много слаб, сякаш идеше някъде отвисоко, над главата ми, та никой друг да не го чуе. Вдигнах лампата и се завъртях, озъртайки се за гласа, и тогава той пак се обади търпеливо:

— Докторе, насам. Моля ви, вода.

Разбрах, че идва от малката килия на пияниците. Помислих си: Някой пияница се е събудил и по някакъв начин се е измъкнал и сега ще ми създава проблеми. Но вратата беше здраво залостена. Дръпнах я, тя не поддаде, а гласът пак се обади:

— Тук съм, докторе, тук долу.

Опипах стената с ръка и открих отвор близо до пода, където камъните бяха извадени или изчоплени, съвсем малка дупчица. Вдигнах лампата, но от другата страна видях само мрак. Доближих лице до отвора и попитах:

— Тук ли си?

— Да, докторе — отговори гласът.

Собственикът му седеше от другата страна и ми говореше, молеше ме за вода. Не знаех как ще му дам вода през такъв малък процеп, но възнамерявах да опитам. Но преди да му го кажа, гласът ме изпревари:

— Каква прекрасна изненада, докторе.

— Моля? — слисах се аз.

— Колко хубаво, че ви виждам отново — изрече любезно гласът и зачака.

Бях напълно объркан и се опитах да свържа този глас с нечие лице. Запитах се: Кой от хората, които познавам у дома, ще дойде на този остров насред пустошта, за да свърши в килията при пияниците? Помислих си да не е някое малоумно гадже на майка ти, в такъв случай щях да го оставя без вода, без да ми мигне окото. Но имаше нещо в това с водата, в начина, по който молеше за нея, което ме наведе на мисълта, че вече съм го чувал много отдавна.

Гласът помълча известно време, после пак се обади:

— Трябва да ме помниш. — Но не го помнех. — Минаха петнайсет години, докторе, но не може да си забравил утайката от кафе. Тежестите на краката и езерото?

Тогава осъзнах, че това е той, безсмъртният, но продължих да мълча, защото не знаех какво да кажа. Той сигурно си мислеше, че не казвам нищо, защото не си спомням, и продължи да ме подсеща:

— Трябва да ме помниш, докторе — в оня ковчег…

— Разбира се — прекъснах го, защото вече бях достатъчно сащисан и не исках да ми напомня повече за тежестите и езерото. За мен това беше кошмарен сън, безумен риск, който някой друг лекар, някой млад глупак, беше поел преди години, и не можех да си представя себе си в тази роля. — Ти си Гавран Гайле.

— Много се радвам — каза той. — Много се радвам, че ме помниш, докторе.

— Да — отвърнах. — Невероятно.

Това беше най-странното нещо — да се срещна лице в лице с този мъж, Гавран Гайле, в тъмното, без да мога да видя дали е истински. Разбираш ли — да знаеш, че някой не е умрял, след като е престоял в езеро по-голямата част от нощта, е едно. Не си го обясняваш, защото знаеш, че никога повече няма да видиш подобно нещо, никога няма да срещнеш човек, който освен това е и амфибия. Не си го обясняваш, и както казах вече, със сигурност не го разгласяваш пред други хора, и то се превръща в едно от онези неща, които с времето стават дотолкова нереални, че почти ги забравяш.

Та така, безсмъртният искаше вода, но нито едно шише или черпак не влизаше в дупката. Двамата седяхме и мълчахме и той беше много жаден, разбираш ли, но не и раздразнен. Не се оплакваше. Попита ме какво правя тук и аз му отговорих, че съм дошъл заради умиращите, а той каза: „Какво съвпадение, аз също.“

Мислех да пропусна това покрай ушите си, да не му обръщам никакво внимание, когато той попита:

— Умря ли вече?

— Кой? — не разбрах аз.

— Мъжът, който кашля, умиращият.

— Никой не е умрял тази вечер, слава богу, и съм сигурен, че никой няма да умре.

— Грешиш, докторе — заяви въодушевено той. — Трима ще си отидат тази нощ. Мъжът с кашлицата, мъжът с рака на черния дроб и онзи със стомашното разстройство.

— Не ставай смешен — сопнах се аз, но нещо в цялата ситуация ме караше да се чувствам неспокоен.

Станах и се разходих наоколо, вдигнал високо лампата, огледах спящите и не видях нищо обезпокоително. Върнах се и казах на безсмъртния:

— Стига толкова. Тази вечер нямам какво повече да ти кажа. Не приемам професионални съвети от пиян човек.

— Не, не, докторе! — Той като че ли искрено съжаляваше. — Не съм пиян. Не съм се напивал от четирийсет години. Затвориха ме, защото сутринта проявих своеволие и после не исках да си тръгна.

Не го попитах в какво се изразява своеволието му, но продължавах да стоя там, сякаш изчаквах нещо, и той добави:

— Продавах кафе, разбирате ли, и днес казах на мъжа с кашлицата, че ще умре.

Изведнъж си дадох сметка, че съм го виждал — виждал съм го, без да го позная, защото от три-четири дни тук се навърташе някакъв кафеджия, облечен в традиционна турска носия, който продаваше кафе на хората при водопада. Не го бях заглеждал отблизо и сега имах чувството, че може би наистина е имал чертите на безсмъртния, но лицата се менят с годините и съвсем не бях сигурен. Не мога да повярвам — казах си, — не мога да повярвам, че някой ще се маскира като продавач на кафе, за да ми скрои такъв ужасен номер.

— Не бива да го правиш — казах. — Хората, които идват тук, са много болни. Не бива да ги плашиш така, те са дошли да се молят.

— Но и ти си тук, така че едва ли очакваш сериозно да получат това, за което се молят.

— И все пак ги оставям да се молят! — ядосах се аз. — Не бива да правиш така. Те са много болни, имат нужда от покой.

— Че аз това правя — заяви безсмъртният. — Това ми е работата, да давам покой.

— Кой си ти всъщност? — попитах. — Какво правиш тук?

— Тук съм да изкупя вината си.

— Пред Богородица ли?

— Не, пред чичо ми.

— Чичо ти! Пак този твой чичо. Не изкупи ли вече греховете си пред проклетия си чичо?

— Длъжник съм му близо четирийсет години.

„Пак се започна“, помислих си аз, а на него казах:

— Този дълг, който плащаш, трябва да е огромен.

Безсмъртният притихна и след малко се обади:

— Това ми напомня, докторе, че и ти имаш дълг.

От начина, по който го изрече, цялото помещение като че притихна. Бях му напомнил за нашия облог на моста преди много години, но в същото време имах чувството, че ме е изиграл, че може би той е този, който ме е довел до този момент. Без съмнение знаеше, че не съм забравил. И в случай че бях, той услужливо ми напомни:

— Книгата, докторе. Ти заложи книгата.

— Знам какво съм заложил.

— Разбира се — каза той и почувствах, че не се е съмнявал в мен.

— Но никак не съм сигурен, че си спечелил облога — заявих аз, ядосан и на себе си, и на неговата самоувереност. Разгърнах престилката и опипом потърсих книгата. Там си беше.

— Спечелих го, докторе.

— Облогът трябваше да даде доказателство, Гавран, а ти нищо не доказа — рекох. — Всичко, което направи, може да е било номер.

— Знаеш, че не е така, докторе — не се отказваше той.

— Ти каза, че си падаш по облозите. Всичко беше честно и почтено.

— Беше среднощ — отвърнах — и почти нищо не помня. Има хиляда начини да останеш под вода толкова дълго.

— И това не е вярно — безсмъртният за пръв път като че се смути. — Тогава можеш да ме застреляш. Но съм зазидан.

И зазидан ще си останеш, ненормалнико. Помислих си, че няма да е зле наоколо да има някой от лудницата, когато го пуснем сутринта от килията. Някой, който да му помогне, та да не се шляе насам-натам и да плаши хората до смърт. Накрая ще го изкарат дявол, ще кажат, че дяволът е дошъл при Водите, и ще настане паника. Прииска ми се да го засрамя, да му кажа да опре тила си в стената, за да проверя за дупките от куршуми от последната ни среща, но не го направих. Дълбоко в себе си също бях сконфузен, защото не бях забравил облога, и увереността, с която ми предлагаше да го застрелям — не за пръв път — ме накара да се усъмня в себе си. Освен това беше късно и нямах какво да правя, освен да си говоря с него.

— Добре — казах.

— Добре какво? — попита безсмъртният.

— Да речем, че говориш истината.

— Да речем.

— Обясни ми как е възможно. Не можеш да го докажеш, така че поне ми обясни. Да речем, че си безсмъртен. Как става това? Така си роден? Раждаш се и свещеникът казва: ето тука един безсмъртен. Как става?

— Това не е дар, та да съм роден така. Това е наказание.

— Повечето хора едва ли биха се съгласили с теб.

— На грешен път си — каза той.

— Никой от хората в тази стая няма да се съгласи с теб.

— Ще се съгласят — в състоянието, в което са. Безсмъртен не означава здрав.

— Та как става?

— Хубаво — бавно изрече той. — Да започнем с чичо ми.

— Хвала на бога — чичото. Кажи ми за чичото.

— Да допуснем, че чичо ми е смъртта.

Все едно каза: „Чичо ми е Зелико“ или „Чичо ми е Владимир“. Остави думите да увиснат за миг във въздуха и като не ме чу да отговарям, добави:

— Допускаме ли?

— Добре — съгласих се. — Хубаво. Да допуснем, че чичо ти е смъртта. Как е възможно това?

— Той е брат на баща ми.

Каза го, сякаш нямаше по-естествено нещо на света. Каин е брат на Авел; Ромул е брат на Рем; Сънят е брат на Смъртта; Смъртта е брат на баща ми.

— И как така?

— Това не е важно — каза безсмъртният. — Важното е, че го допускаш.

— Така е, давай нататък. Щом си племенник на смъртта, сигурно си роден безсмъртен?

— Нищо подобно.

— Това ми се вижда пълна безсмислица.

— И все пак така стоят нещата. Не съм първият племенник на смъртта, а тези преди мен не са били безсмъртни.

— Добре.

— Сега да предположим, че щом имам такъв чичо, това ми дава някакви права. Да речем, че когато стана на шестнайсет, чичо ми казва: „Сега си мъж и ще ти направя голям подарък.“

— Нали беше наказание?

— Подаръкът, за който говорим, не е безсмъртието. То идва после. Той ми казва: „Пожелай си нещо.“ И аз се замислям сериозно. Мисля три дни и три нощи, отивам при чичо ми и му казвам: „Искам да бъда велик лечител.“

Това не ми изглеждаше много вероятно, да искаш от смъртта да те направи лекар. И му го казах.

— Твоята работа ще пречи на неговата.

— За чичо това няма значение — рече безсмъртният. — Защото, в крайна сметка, дори да излекувам всеки, когото срещна по пътя си, последната дума пак ще е негова. Той ми казва: „Добре, давам ти този дар — ще бъдеш велик лечител, ще можеш да кажеш дали един човек ще умре още щом го видиш.“

— Това те прави първия лечител, който може да предскаже дали ще загуби пациент — казах аз. — Друг такъв не е имало.

Иронията ми беше явна.

— Доникъде няма да стигнем, ако ме прекъсваш, за да правиш остроумни забележки — каза безсмъртният. — Помоли ме да ти разкажа за себе си, а сега ми се присмиваш.

— Извинявай. — Не бях свикнал да говори толкова троснато. — Слушам те.

Чух шумолене, сигурно се наместваше по-удобно.

— Чичо ми подава чаша и ми казва: „В тази чаша идват и си отиват животите на хората. Дай на човек да пие кафе от нея и след като го изпие, ще видиш пътищата на живота му, дали идва, или си отива. Ако е недъгав, но не смъртно болен, пътищата в чашата ще са застинали и постоянни. Тогава трябва да го накараш да счупи чашата и да го изпратиш по пътя му. Но ако идва при мен, пътищата ще сочат навън от него и тогава чашата не бива да се чупи, докато той не пресече пътя ми.“

— Но всички ние умираме — казах. — Непрекъснато.

— Аз не — засмя се той. — Аз съм единственият, на когото чашата нищо не показва.

— Но нима пътищата към твоя чичо Смърт не се появяват в чашата на всеки жив човек? Не е ли всеки жив човек пътник към смъртта?

— Решил си да ме изкараш безполезен, докторе — каза той. — Пътищата се появяват в чашите на хора, чиято смърт наближава. Това е като да влезеш в стая и да не можеш да видиш вратата, през която си влязъл, да не можеш да излезеш. Болестта му е окончателна, а пътят — очертан веднъж завинаги.

— Но как така чашата още е у теб? — попитах. — Щом трябва да се чупи, когато пациентът е добре?

— Радвам се, че попита — каза той. — Когато пациентът счупи чашата, в джоба на палтото ми се появява нова.

— Колко удобно, че ми казваш това иззад стената и не можеш да ми демонстрираш тези възстановяващи се до безкрай чаши. — В гласа ми се прокрадна жлъч.

— Демонстрацията няма да докаже нищо, докторе — каза той. — Ще ми кажеш, че съм фокусник, поредният мошеник. Представям си картинката: ти запращаш чаши към пода, а аз ти подавам нови от джоба си, докато вече не можеш да измислиш достатъчно лоша обида, която да запратиш по мен. И всичко наоколо е в парчета от чаши. Освен това — добродушно добави Гавран Гайле, — откъде си толкова сигурен, че ще успееш да счупиш чашата?

И въпреки че не му вярвах, Наталия, прониза ме хлад. Възцари се тишина. След малко той въздъхна:

— Господи, така ми се пие вода.

Казах му, че нищо не мога да направя, а той отвърна:

— Нищо, нищо. Та така, ето ме с моята чаша, велик лечител, мога да отличавам смъртниците от живите, което, да ти кажа, за онова време си е голямо постижение. Болните, които идваха отначало при мен, бяха селяни — хора с дребни болежки и ужасни страхове, защото се бояха от всичко, което не разбират. Някои умираха, други не; но най-много ги учудваше това, че понякога, когато другите лекари им казваха, че ще умрат, аз им казвах, напук на всичко, че ще живеят. А те вдигаха врява и трепереха от страх и се оплакваха: „Как така ще живея, като се чувствам по-зле от всякога?“ Но след време се оправяха и идваха да ми благодарят. Аз никога не грешах, разбира се, и скоро онези, които трябваше да се оправят, преставаха да се съмняват, а това само по себе си е лекарство.

— Без съмнение — кимнах аз.

— Без съмнение — повтори Гавран Гайле. — И тогава, с течение на времето, дори и онези, чиято съдба бе решена, започнаха да ме наричат чудотворец и казваха: „Ти спаси сестра ми, спаси баща ми, ако не можеш да ми помогнеш, значи ми е дошъл редът.“ И макар да бях много млад, вече бях известен и отведнъж при мен започнаха да идват занаятчии, после хора на изкуството — художници, писатели и музиканти — след тях търговци, съдии и консули от Града, накрая съветвах лордове и херцози, а веднъж и самия крал. „Ако ти не можеш да ми помогнеш — казваше той, — значи ми е дошло времето.“ Шест дни по-късно го погребаха и той легна в гроба с усмивка. И започнах да разбирам, че стане ли въпрос за чичо ми, страховете им са едни и същи, еднакво ужасни.

Един от спящите започна да кашля, после се умълча и задиша бавно през устата.

— Но най-големият страх е от несигурността — каза Гавран Гайле. — Не са сигурни за срещата с чичо ми. И най-вече ги гнети мисълта за собственото им бездействие — достатъчно ли са направили, навреме ли са открили болестта си, консултирали ли са се с най-добрите лекари, взели ли са най-добрите лекарства, казали ли са правилните молитви?

— И затова идват тук — казах.

Но безсмъртният не ми обърна внимание.

— И след време, благодарение на страха им, аз станах велик и уважаван човек, познат в цялото кралство като почтен лечител, който не взема пари, ако не може да помогне.

— Не съм чувал за теб — казах.

— Това беше преди много, много години — отвърна той, без да му трепне окото. Не вярвах на ушите си.

— И как се обърка тази съвършена професия?

— Направих грешка, разбира се.

— Да не е замесена жена?

— Замесена е. Как позна?

— Слушал съм такива истории и преди.

— Такава не си — бодро заяви той. — Тази е истинска. Този път аз я разказвам. Да, млада жена, дъщерята на богат търговец на коприна, разболяла се и лекарите и отписали. Разболяла се внезапно и надежда нямало. Ужасна треска, страшна болка във врата и тила.

— Какво й е било? — попитах.

— В ония времена болестите имаха по-малко имена — каза Гавран Гайле. — Понякога, когато болката нямаше име, човек си умираше просто от смърт. Та тази млада жена беше много харесвана, скоро я чакаше сватба. Виждам, че баща й я е довел, та да може да вдигне ръце накрая и да каже, че е опитал всичко. Младата жена беше много болна и много уплашена. Но не се беше предала. Всички около нея чакаха да им кажа, че нищо не може да се направи и съвсем правилно са се предали, но тя не се беше предала и от мен искаше само да разбера, че не е готова да си тръгне.

Мълчах. Безсмъртният продължи:

— Давам й аз кафето и гледам вътре в чашата. И го виждам: началото на пътешествието. Всички утайки сочеха натам, очертаваха пътечка, която се отдалечаваше от нея, а тя беше много болна, много слаба. Но не се предаде, дори когато й казах, че никога не греша. Не ме удряше, не ме гонеше; три нощи се съпротивляваше и отказваше да приеме истината, а аз правех всичко по силите си да я утеша. — Той замълча за миг и продължи: — Не ми трябваха три дни, стигаше ми един, за да се влюбя в нея. Но на третия ден бях още там, гневът й я поддържаше жива, а мен ме изпълваше с още по-силно отчаяние и любов. Тя беше толкова слаба, че когато й казах да счупи чашата, трябваше да държа ръката й. Чак при третия удар в дъската на леглото чашата се счупи, и то едва-едва.

Той замълча, чух го как се размърда, но не каза нищо. Обадих се:

— Чичо ти сигурно е побеснял.

— Да — каза безсмъртният. — Но това не е нищо, страшното дойде по-късно. Той ме предупреди. Каза ми: „Ти постъпи подло, предаде ме. Но тъй като си млад и много влюбен, ще си затворя очите само този път.“

— Великодушно е постъпил.

— Повече от великодушно. Но лошото е, че моята любима не просто се разболя, тя си беше болна. И след като избягахме заедно, след като започнахме да градим живота си, се случи същото, повтори се. Тя беше на легло. Аз й дадох кафе. Видях какво има вътре, толкова ясно написано, сякаш е билет или договор с банката. Но пак й помагам да счупи чашата. Какво ми оставаше, ако си отидеше тя? И после дойде чичо ми и ми каза: „Ти си глупак, ти не си братовият ми син. Простих ти веднъж, но няма да го направя втори път. От днес нататък не ми трябваш, нямам нужда от теб. Твоето време никога няма да дойде, ще го търсиш всеки един ден от живота си и няма да го намериш.“

Тук безсмъртният се засмя и аз почувствах как в главата ми отеква зловеща тишина.

— Виждаш ли, докторе — каза той. — В онзи миг той отне жената и години наред аз живеех с мисълта, че за това е говорел — че никога няма да я открия отново, нея или някоя друга като нея. Но минаха шест-седем години и забелязах, че лицето ми, ръцете ми, косата ми не се променят. Тогава за пръв път заподозрях какво се е случило. И по-късно намерих потвърждение.

— Какво потвърждение? — попитах бавно аз.

— Хвърлих се от една скала в Неапол — каза той с равен глас. — И на дъното не намерих Смъртта.

— Колко висока беше скалата? — попитах го, но той не знаеше.

— Чашата обаче още е у мен и продължавам да си върша работата и вярвам, че с времето чичо ми ще ми прости. Но годините минават и изведнъж открих, че вече не давам чашата на онези, които се надявам да живеят, а само на хората, за които съм убеден, че ще умрат.

— Защо така? — попитах.

— Открих — отвърна той, — че търся компанията на умиращите, защото усещам, че сред тях ще намеря чичо си. Той обаче никога не ми позволи да го видя. А ново представените ги виждам дни наред. Отне ми доста време да разбера какво са, защото като лечител не бих могъл да ги виждам, няма как да виждам мъртвите. Но предполагам, че чичо ми го прави нарочно. Започнах да ги виждам как стоят сами в полето, близо до гробища й кръстопътища, и чакат да минат четирийсетте дни.

— Защо на кръстопътища? — попитах.

Той като че се изненада от невежеството ми.

— Кръстопътищата са местата, където се срещат пътеките на живота, където животът се променя. В техния случай се променя към смърт. Там чичо се среща с тях, след като минат четирийсетте дни.

— А гробищата?

— Понякога са объркани, не са сигурни къде отиват. Връщат се към собствените си тела. И когато тръгнат да блуждаят по този начин, аз ги събирам.

— Как ги събираш? — попитах.

— По няколко наведнъж — отвърна той. — Там, където ги има много. В болници. Църкви. Срутени мини. Събирам ги и ги държа при мен четирийсет дни, после ги водя на някой кръстопът и ги оставям на чичо.

— Има ли сега някой при теб?

— Докторе, моля те! — Стори ми се, че долових разочарование в гласа му.

Почувствах се малко засрамен, че се отнасям така към мъртвите, и казах:

— Защо ги събираш, щом така или иначе ще отидат при него?

— Така го улеснявам — обясни безсмъртният. — Знае, че са на сигурно място. Че ще дойдат. Понякога, като се залутат, не намират пътя за дома, губят се, след като са минали четирийсетте дни. Тогава е трудно да ги откриеш и те започват да се изпълват със злоба и страх, които се прехвърлят на живите, на близките им. — Гласът му прозвуча тъжно, сякаш говореше за изгубените си деца.

— Тогава живите вземат нещата в свои ръце. Изравят тялото, за да го благословят, после заравят вещите на починалия. Оставят пари за мъртвеца. Понякога това помага. Връща духа и той идва при мен на кръстопътя, макар че от смъртта му може да са минали години. — Гарван Гайле замълча за миг и добави: — Признавам си, че през цялото време се надявам чичо ми да ми прости.

В този миг си помислих, че ако всичко това бе вярно — а то не беше — е намерил много добър начин да се представи за великодушен и отзивчив, но целта му е единствено да помогне на себе си. Естествено, не му го казах.

Вместо това попитах:

— Защо им казваш, че ще умрат?

— За да се подготвят — отвърна той с готовност. — Това би трябвало да ги улесни. Усилие има винаги. Но ако знаят, ако са мислили за това, усилието може да стане нищожно.

— И все пак — казах, — не ми се вижда справедливо да стряскаш умиращите, да ги плашиш с наказание.

— Но смъртта не е наказание — възрази той.

— Само за теб. — Изведнъж се ядосах. — Единствено защото ти е отказана.

— Ние с теб не можем да се разберем — каза той. Казвал ми го беше и преди и винаги го правеше много търпеливо. — Мъртвите ги почитат. Обичат ги. Те дават нещо на живите. Сложиш ли нещо в земята, докторе, винаги знаеш къде да го намериш.

Идеше ми да му кажа, че и живите ги почитат и обичат. Но това продължаваше вече твърде дълго и като че ли и той си мислеше същото.

— А сега, докторе — каза безсмъртният като човек, който се е нахранил и става от масата, — трябва да те помоля да ме пуснеш.

— Не мога — отвърнах.

— Трябва. Жаден съм.

— Невъзможно е — казах. — Ако имах ключове, мислиш ли, че щях да те държа без вода досега?

Но в същото време се питах дали щях да го пусна, ако имах ключове. Не му казах какво си мисля в действителност. Всъщност се радвах, че не може да излезе и да ми вземе книгата, макар да вярвах все така, че не съм загубил облога и ако я вземе сега, няма да е справедливо. Казах му:

— Чудя се, ако допуснем, че ти вярвам — което не е така — как бих могъл да пусна човека, дошъл да събере пациентите ми и да ги поведе към гроба?

Безсмъртният се засмя.

— Те ще умрат, независимо дали съм тук, или не. Аз не командвам прехода, само го улеснявам. Не забравяй, докторе, мъжът с кашлицата, мъжът с чернодробния рак и онзи със стомашното разстройство.

Сякаш играехме на морски шах с умиращите. Казах му го и очаквах да се засмее, но той ми отвърна само:

— Помни за следващия път, че още ми дължиш залога, докторе.

Седях още дълго пред тази врата и бях сигурен, че е заспал. Станах и продължих разходката си, но трябва да знаеш, Наталия, тази нощ те наистина си отидоха. Мъжът с кашлицата, мъжът с рака на черния дроб и онзи със стомашното разстройство. Отидоха си, и то в този ред. Когато и третият предаде Богу дух, монасите се бяха върнали и ми помагаха, извършваха ритуалите, затваряха им очите, скръстваха ръцете им, а умиращите около тях бяха ужасени, опипваха се и ме питаха: „А нали още не съм аз, докторе?“

Когато отидох да видя безсмъртния, монасите вече бяха отворили килията, бяха пуснали пияниците и той си беше отишъл.