Теа Обрехт
Жената на тигъра (5)

4
Тигърът

Сега като пресявам всичко, което вече знам за жената на тигъра, мога да кажа, че това със сигурност се е случило през 1941 година — в края на пролетта, без обявяване на война или предупреждение, немските бомби започнали да падат над Града и не спрели цели три дни.

Тигърът не знаел, че това са бомби. Чувал пронизителното свистене на преминаващите над главата му бойни самолети, падащите снаряди, мечките, които ревели в другия край на крепостта, внезапно онемелите птици. Имало дим и ужасна горещина, сиво слънце, което изгрявало и залязвало като че за минути, и тигърът, обезумял, с изсъхнал език, тичал напред-назад край ръждясалите решетки и мучал като вол. Бил сам, гладен, и този глад заедно с оглушителния трясък на бомбите го изгарял отвътре като някакво усещане за собствената му смърт, застрашително, инстинктивно познание, което нито можел да отхвърли, нито да му се покори. Не знаел какво да прави с него. Водата му била пресъхнала и той се търкалял в каменното ложе на коритото, сред неизядените кости, разхвърляни в ъгъла на клетката, и издавал онзи протяжен и тъжен звук, който тигрите издават.

След като крачил така два дни, лапите му го предали и той се превърнал в купчина крайници, проснати сред собствените му изпражнения. Не можел да се движи, да ръмжи, да реагира на каквото и да било. Когато една заблудена бомба ударила южната стена на крепостта и запратила към главата и тялото му кълбо от задушлив дим, пепел и натрошени отломки, които в продължение на седмици разяждали плътта му, докато най-накрая свикнал с болката, която го измъчвала, щом се претъркулнел на една страна или се чешел в кората на дърветата — тогава сърцето му трябвало да спре. Трептящият с цветовете на дъгата въздух и чувството, че козината му се нагъва като хартия от жегата, както и дългите часове, през които клечал в дъното на клетката и гледал разрушената стена на крепостта — всичко това би трябвало да го убие. Но нещо, някакъв порив на кръвта го накарал да се изправи и да се промъкне през пролуката в стената. Сякаш нещо го тласкало навън. (Той не бил единственият. Години по-късно щяха да пишат за тичащи по улицата вълци, за бяла мечка в реката. Щяха да пишат как седмици наред над Града се реели ята папагали, а един известен инженер и семейството му цял месец се хранили с трупа на зебра.)

Тази нощ пътят на тигъра го извел на север до брега зад крепостта, където търговското пристанище и еврейският квартал били превърнати в камари от тухли, разпръснати край реката, та дори и във водите на Дунава. Реката била озарена от пожарите и мъртвите тела в нея се полюшвали край брега, където стоял тигърът. Той се поколебал дали да не преплува до другия бряг и при по-благоприятни обстоятелства сигурно би опитал, но миризмата, надигаща се от труповете, го накарала да се обърне, да прекоси хълма с крепостта и да влезе в разрушения Град.

Сигурно хората са го видели, но сред кошмара на бомбардировките за тях той е бил всичко друго, само не и тигър: шега, умопомрачение, боговдъхновено видение. Вървял, огромен и мълчалив, по улиците на Стария град, покрай разбитите врати на кафенета и хлебарници, покрай забити във витрините автомобили. Тръгнал по трамвайната линия, катерел се по прекатурените мотриси, препречили пътя му, минавал под електрическите кабели, които преди опасвали Града, а сега висели откъснати и почернели като лиани в джунглата.

Когато стигнал „Княз Петрова“, по Булеварда били плъзнали мародери. Мъжете го подминавали или вървели редом с него — мъже, мъкнещи кожени палта и чували брашно и захар, полилеи, кранчета, маси, крака от столове, тапицерии, отпрани от стените на стари турски къщи, разрушени от бомбардировките. Той не им обръщал внимание.

Няколко часа преди разсъмване тигърът се озовал насред изоставения пазар на „Калиния“, на две пресечки от мястото, където дядо и баба щели да купят първия си апартамент петнайсет години по-късно. Тук мирисът на смъртта, носен от северния вятър, бил изместен от зловонието, просмукано между паветата на пазарния площад. Той вървял с наведена глава и се наслаждавал на разнообразието от непознати ухания — смачкани домати и спанак, полепнали в пролуките на паважа, строшени яйца, парчета риба, мазните кори край касапския тезгях, плътната миризма, носеща се от щандовете за сирене. Обезумял от жажда, тигърът пил от разплисканите локви до фонтана, от който цветарките пълнели кофите си, после подушил лицето на увито в одеяло дете, спящо под сергията за палачинки.

Накрая поел през безсънните квартали в долната част на Града, с шума на втората река в ушите, и започнал да изкачва пътеката към царската гора. Харесва ми да си мисля, че е минал по стария коларски път. Обичам да си представям огромните му котешки лапи в чакъла, омаломощеното му олюляване по пътеките от детството ми, години преди да се родя — но всъщност пътят през шубраците е бил по-бърз, мъхът е галел изранените му от градските отломки лапи. Дърветата са се навеждали към него и са го докосвали с прохладата си, докато той изкачвал хълма и най-сетне стигнал върха, оставяйки горящия град зад себе си.

Тигърът прекарал останалата част от нощта в гробището и напуснал Града на разсъмване. Не останал незабелязан. Първо го зърнал гробарят, който бил почти сляп и не вярвал на очите си, че е видял тигър, изправен на задните си крака, да рови из купчината боклук в църковния двор и да дъвче магарешки бодили под ранното утринно слънце. После го видяло едно момиченце, седнало в каруцата на родителите си, забелязало го между дърветата и си помислило, че сънува. Видял го и командирът на танковото поделение в Града, който се застрелял три дни по-късно и споменал за тигъра в последното си писмо до годеницата си: „Никога не съм виждал нещо по-странно от тигър в житна нива, въпреки че днес извадих почернелите гърди и корем на една жена от езерото при манастира «Света Мария».“ Последният, видял тигъра, бил някакъв фермер с малък парцел земя на около три километра от Града, който погребвал сина си в градината и започнал да хвърля камъни, когато тигърът се приближил твърде много.

Тигърът нямал посока, само онова постоянно подръпване на инстинкта за самосъхранение в стомаха, някакъв неясен, вроден нюх какво търси, какво го води напред. Дни, седмици наред минавал покрай дълги обгорели ниви и мочурища, затлачени от мъртъвци. Труповете лежали на камари край пътя или висели като шушулки от клоните на дърветата, разпукани и изсъхнали. Тигърът ги чакал да паднат, изяждал каквото можел от тях, докато не хванал краста, изгубил два зъба и продължил нататък. Вървял нагоре срещу течението на реката, през наводнената падина в подножието на планината, подгизнала от априлския дъжд, и спял в празни лодки, а слънцето, бледо в синята мараня на реката, ставало все по-мъждиво. Заобикалял човешките поселища — малки ферми, където мученето на добитъка го карало да излиза от папратта — но откритото небе и вероятността от среща с хора го ужасявали и той не се застоявал.

На един завой на реката стигнал до изоставена църква с наполовина разрушена камбанария, обрасла с бръшлян и изпълнена с приспивното пърхане на гълъби. Подслонил се от дъжда за няколко седмици, но храна за него там нямало, всички трупове в църковния двор били отдавна разложени, останали били само яйцата на водните птици и по някой изхвърлен на брега сом, така че продължил нататък. В началото на есента вече бил прекарал в блатата четири месеца, дъвчел носещи се по водата полуразложени трупове, ловял жаби и дъждовници в потоците. Налазили го пиявици, които приличали на десетки очи, впити в козината на краката и хълбоците му.

Една скована от ранна слана утрин видял глиган. Кафяв и охранен, глиганът се бил съсредоточил в жълъдите и за пръв път в живота си тигърът се спуснал да ловува. Нападението му било шумно и зле премерено. Нахвърлил се с вдигната глава и гръмовен като морска сирена дъх. Без дори да удостои с поглед нападателя си, глиганът се скрил в есенния храсталак.

Тигърът не успял, но и това не било никак малко. Бил роден в цигански цирк, в купчина сено, и цял живот се бил хранил с бели от лойта гръбначни кости в клетката си до крепостта. За пръв път импулсът, който го карал да показва нокти в съня си и да завлича месото в ъгъла на клетката, която не делял с никой друг, намерил израз в нещо различно от потисната свирепост. Неволята лека-полека го измъкнала от култивираната му непохватност. Пак тя подсилила и укрепила хищното начало в природата му, изострила атрофиралите му котешки рефлекси и отдавна изгубеният инстинкт на сибирски тигър го тласнал на север, към студа.

 

 

Село Галина, където е израсъл дядо ми, не съществува на нито една карта. Той нито веднъж не ме заведе там, рядко го споменаваше и никога не го обзе копнеж, любопитство или желание да се завърне. Майка ми нищо не можеше да ми каже за него, баба ми никога не беше ходила там. Когато най-сетне го потърсих след ваксинациите в Брейевина, дълго след погребението на дядо, отидох сама, без да кажа на никого.

За да стигнеш до Галина, трябва да излезеш от Града на разсъмване и да поемеш на северозапад по магистралата, пресичаща покрайнините, в които предприемачите строят вилите си — високи тухлени къщи без дворове, които никога няма да бъдат завършени. Зад портите им вратите и прозорците зеят празни и тънкокраки котки се изтягат върху препълнени с боклук ръчни колички. Тук-там се забелязват признаци, че страната се възстановява — реклами на магазини за бои, налепени по дърветата зелени листовки за железарски стоки, афиши на магазини за фаянс, рекламни брошури на дърводелски работилници, складове за мебели, фирми за ремонт на електроуреди. Зейнала каменоломна, жълти булдозери, които чакат денят да започне; огромен билборд, рекламиращ най-добрата скара на света и снимка на овъглено агне, набучено на шиш.

Пътят по нищо не прилича на онзи, по който със Зора стигнахме до Брейевина, макар че и тук има лозя, лъскавозелени, а по източните склонове — жълти. Старци пресичат пътя пред теб, подкарали стада току-що остригани овце, не бързат, спират, за да привикат тлъстите агънца или да си свалят обувките и да изтръскат камъчетата, които ги дразнят от часове. Това, че бързаш, не ги вълнува особено — според тях, щом бързаш, значи нещо в плановете ти куца.

Шосето преминава в тесен път само с едно платно и започва да се изкачва — в началото леко, през поръбени с дървета пасища, с ярки приливи на зеленина, които изведнъж се ширват пред теб, когато излезеш от завоя. Радиото вече лови станции отвъд границата, но сигналът е слаб, а шумовете заглушават гласовете за цели минути.

Изгубваш слънцето и внезапно се потапяш в стелещите се отпред ниски облаци. Те са закотвени за боровете и скалите, за простиращите се по-долу ливади, осеяни с порутени къщи, с останали без врати кръчми и далечни безименни реки. Осъзнаваш, че от доста километри вече не си срещал друга кола. Имаш карта, но тя е безполезна. Църквата, покрай която минаваш, е сива и притихнала, пред нея няма спрели коли. На бензиностанцията никой не може да ти каже накъде да потеглиш и не са получавали бензин от седмици.

На тази празна отсечка от шосето има една-единствена табела, която сочи правилната посока. Лесно можеш да я пропуснеш, просто една дъска с думите „Свети Данило“ написани с бял тебешир, и крива стрелка, която сочи към чакълената пътека, виеща се в долината под теб. Табелата няма да ти каже обаче, че поемеш ли по пътеката, пренощуването ти тук е сигурно, че колата ти едва ли ще може да се изкачи обратно отведнъж, че ще прекараш осем часа с подпряна на коленете брадичка и облегнат на вратата гръб, че фенерчето ти ще стои безполезно и неизползвано в багажника, защото ще трябва да излезеш от колата, за да го вземеш, а това е немислимо.

Пътеката върви стръмно през оградени пшенични ниви и обрасли с къпини парчета земя, през пасища, където гората се е завърнала и е пръснала съзвездия от бели цветя по тревата. От време на време минаваш покрай оставено без надзор огромно прасе, което рови в канавката до пътеката. То ти хвърля бегъл поглед и не проявява други признаци на интерес.

Двайсет минути по-късно пътят прави остър завой и вземеш ли го, изчакай да видиш заслепяващия блясък от другата страна на долината, където боровата гора се изправя гъста и мълчалива. Светлината е от слънцето, надничащо в последния оцелял прозорец на манастира „Свети Данило“, единственият знак, че той е още тук, и тази гледка се смята за чудо, защото можеш да я видиш от това място по всяко време на деня, стига да има слънце.

Скоро след това се появяват първите постройки, най-напред фермерска къща с ламаринен покрив, чийто тавански прозорец гледа към пътя. Никой не живее там, асмата е прорасла извън двора и е погълнала най-близката част на овощната градина. Следващата къща изниква ненадейно, когато завиеш зад ъгъла. Пред вратата седи белокос мъж и в мига, в който вижда колата ти, става и учудващо бързо се шмугва вътре — последните пет минути е слушал как гумите ти свистят по чакъла и просто иска да видиш как ти затръшва вратата. Името му е Марко Парович — по-късно ще стигнем до него.

Преминеш ли покрай редицата от миниатюрни водопади, ще стигнеш центъра на селото — десетина-дванайсет сиво-червени къщи, скупчени около едноръката бронзова статуя на свети Данило и селския кладенец. Всички ще са в кръчмата, седнали на пейките пред вратата, всички ще те видят, но никой няма да те погледне.

 

 

Дядо ми е израснал в каменна къща, обрасла с бръшлян и морави цветя. Къщата вече не съществува — двайсет години стояла празна и сетне тухла по тухла селяните я разградили, за да поправят стените на конюшните си, да запушат дупките в тавана, да постегнат вратите си.

Майката на дядо умряла при раждането му, а баща му я последвал, преди синът му да успее да запази някакъв спомен за него. Дядо останал да живее при баба си, местната акушерка, жена, която вече била отгледала шест деца, половината от тях — на приятели и съседи от селото. Всички с любов я наричали мама Вера. Само една нейна снимка е оцеляла. На нея мама Вера е сурова жена на средна възраст, застанала до нещо като ъгъл на каменна къща, а зад нея се спуска и се губи в далечината пълна с овошки градина. Скръстените й отпред ръце са ръце на работник, а изражението й е такова, сякаш фотографът й дължи пари.

По онова време къщата имала само три стаи. Дядо спял до огнището на сламеник в малко дървено легло. Кухнята била чиста, с калайдисани тенджери и тигани, увиснали от мертеците връзки чесън, спретнат килер, пълен с качета кисели краставички, буркани с лютеница, лук, шипков мармалад, бутилки с орехова ракия. През зимата мама Вера палела огън, който горял ден и нощ, без да гасне, а през лятото двойка бели щъркели гнездели на почернелия от сажди каменен комин и часове наред тракали с клюновете си. Градината гледала към зелените планини над селото и долината, през която все така тече искряща широка река и прави завой около църква с червена камбанария. Към къщата водел черен път, слизащ от липовата горичка до сливовата градина при реката. В двора мама Вера садяла картофи, марули, моркови и си отглеждала малък розов храст, за който се грижела всеотдайно.

Казват, че през Средновековието селото се разраснало около манастира „Свети Данило“. Тази обител била дело на архитект, чието картографско и проектантско изкуство било подронено от неспособността му да съобрази, че уединението на монасите ще бъде нарушавано от непрестанното преминаване на армиите през речната долина и планините на изток. В резултат на това към манастирските земи по всяко време настъпвали постоянно нарастващи тълпи от фермери, овчари и планинци, които можели да водят продължителни битки с мечките, студа, духовете на мъртвите си праотци и Баба Рога, но открили, че възможността да хукнеш към манастирските стени при първите слухове за приближаваща турска орда е за предпочитане пред усамотението по източните склонове. В края на краищата си създали своя икономика, изградена върху разнородния поминък на двайсетината живеещи там семейства, предаван от поколение на поколение, и бранели яростно изолацията си, дори и след падането на манастира през Първата световна война, ако не се смятат пътуващите летни пазари или девойките от другата страна на планината, които идвали в селото като невести.

Целият род на мама Вера бил овчарски и тя, макар и сама жена, посветила толкова голяма част от живота си на този занаят, че било естествено да насочи и дядо натам. Той израснал с овцете, с блеенето и стоновете им, с тежката им миризма и сълзящите им очи, с жалката им пролетна голота. Израснал и със смъртта им, с пролетното клане, с разфасоването и продаването им. С прецизния начин, по който мама Вера държала ножа — премерен и точен като всичко, което правела, от готвенето до плетенето на пуловери. Обредният ритъм на този живот бил част от природата на мама Вера, която се надявала да предаде и на дядо ми — естествената и неотвратима смяна на сезоните, неизбежния преход от раждането към смъртта без излишни емоции.

Убедена привърженичка на матриархалната дисциплина, мама Вера не се съмнявала, че дядо ми рано или късно ще приеме този ред, и била сигурна в способностите му — може би твърде сигурна, защото едва шестгодишен му връчила малка овчарска гега, подходяща за ръста му, и го изпратила на полето с няколко стари овце, които не би трябвало да му създават много неприятности. Това било един вид упражнение и дядо ми бил във възторг от новите си отговорности. Но бил толкова малък, че по-късно си спомнял само откъслеци от случилото се, сънния покой на утринните поля, пружиниращите памучни хълбоци на овцете, ненадейното падане в дълбоката дупка, в която прекарал цяла нощ, сам, взрян в обърканото стадо, и часове по-късно — сериозното, огряно от зората лице на надвесената над ямата мама Вера.

Това е една от малкото истории, които дядо ми е разказвал за детството си. Друга история, която звучи като виц, има характерния за него медицински нюанс. Като дете той имал приятелка на име Мирица, която живеела през няколко къщи, и когато пораснали достатъчно, за да не си скубят един друг косите и да се обиждат, двамата започнали да си играят на семейство. Един следобед дядо ми, който играел ролята на мъжа дървосекач, вървял по улицата, говорел си сам и стискал в ръка детска брадвичка. В това време Мирица, усвоила добре нормите, на които трябвало да отговаря добрата съпруга, му готвела супа от кладенчова вода и олеандрови листа и му я поднесла на един дънер. Проблемът не бил в същината, а в конкретиката на играта: дядо ми послушно си изял супата от олеандър и незабавно започнал да повръща.

Селският аптекар пристигнал час по-късно, предизвикал още повръщане и промил стомаха му, което дори и в наши дни си е една варварска процедура, а тогава била далеч по-варварска отсега. Чувала съм описания на аптекаря от други хора, които са го познавали — огромни ръце, големи, вдъхващи страхопочитание очи и над тях лампата на главата му — и си представям как дядо ми от много ранна възраст се е изпълнил с благоговение към лекарската професия.

С течение на годините аптекарят започнал да ги посещава все по-често. Давал ипекак^[1], намествал счупени кости, дори извадил един разбит кътник, когато дядо ми тайно си купил дъвчащи бонбони от минаващ циганин — амбулантен търговец, с когото му било забранено дори да говори. Когато по време на една разпалена игра на „нашите срещу турците“ дядо размахал твърде въодушевено импровизираната си брадва и запратил завързаната за дръжката тенекиена кутия с остри като бръснач ръбове право в челото на едно съседско момче, аптекарят зашил дълбоката до кост рана, която минавала точно под линията на косата на Душан. Дядо ми обаче никога не говореше за зимата на своето най-тежко боледуване, когато треска покосила селото — въпреки всички усилия на аптекаря, той бил единственото дете под дванайсет години, което оцеляло. Тогава погребали шест деца в снега, цялото му поколение, дори Мирица с олеандровите листа.

Мисля, че нещо в тези ранни детски спомени трябва да е било незаличимо. През целия си живот дядо помнеше как стои в топлината на аптеката и съзерцава клетката на големия червен ибис на аптекаря, тих и съсредоточен. В аптеката царял невероятен ред, онази привлекателна симетрия, която няма как да намериш в дом, в който се прибираш с овцете. Застанал пред тезгяха със смъкнати чорапи, дядо ми гледал безкрайните полици с бурканчета, тумбестите шишета, пълни с церове, и се опиянявал от тяхното безметежно и сигурно обещание за оздравяване. Малките златни везни, праховете, билките и подправките, задушевният аромат на аптеката — всичко това го пренасяло в друго измерение на реалността. И аптекарят, който вадел зъби, тълкувал сънища, мерел лекарства, пазителят на великолепния ален ибис, бил истински земен магьосник, единственият магьосник, на който дядо можел да се възхищава. Тъкмо затова по един или друг начин историята започва и свършва с него.

Овчарлъкът, колкото и невероятно да звучи, развива съзерцателността и вероятно е подпомогнал учението на дядо. Той задълго оставал сам и необезпокояван от никого. Полята над Галина са зелени и тихи, пасище на елени, дом на безчет скакалци и пеперуди. Едно момче с шейсет овце и сянката на всички тези дървета, под която можел да се скрие. Още първото лято, което прекарал на полето, той се научил да чете.

Прочел буквара, този основен елемент от детското образование, първата философия, до която се докосваме, с простотата на езика и буквите, които звучат точно както изглеждат. После прочел „Книга за джунглата“ подарък от самия аптекар. В продължение на седмици седял във високата трева и съсредоточено разлиствал кафявото томче с меки страници. Четял за пантерата Багира, за мечката, за стария вълк Акела. От вътрешната страна на корицата имало рисунка на момче, тънко и изправено, което забивало горящ прът в лицето на огромна котка с четвъртита глава.

 

 

Казвали са ми, че тигърът бил забелязан за пръв път на хребета Галина по време на снежна буря в края на декември. Кой знае откога е бил там и се е криел в дупките под паднали дървета, но този ден пастирът Владиша загубил едно теле в снежната виелица и се качил в планината да го търси. В един храсталак срещнал тигъра, жълтоок и пламтящ като кървава луна, а от челюстите му висяло мъртвото теле. Тигър. Какво означавало това за човек като Владиша? Знаех какво е тигър, защото дядо ме водеше до крепостта всяка седмица и ми го посочваше — тигър; защото на табелките в музея на препарираните животни, където понякога прекарвахме тихи следобеди, пишеше тигър; защото изображение на тигър беше вплетено в сложните китайски мотиви по капака на кутията с мехлем за коленете на баба. Тигър означаваше Индия и мързеливи жълти следобеди; елен самбар с широко отворени очи и прекършен врат, гърчещ се сред мангровите гори, а лианите на Киплинг^[2] се спускат надолу, за да бележат гърба на хищника. Но в селото на дядо ми по онова време кой изобщо бил чувал за тигър? Мечка, вълк — да. Но тигър? Така се родил страхът.

Хората не повярвали на бедния Владиша дори когато го видели да бяга надолу по хълма, бял като призрак, с високо вдигнати ръце, без теле.

Не му повярвали, когато паднал в несвяст на селския площад, останал без дъх от умора и ужас, като успял само да продума, че с тях е свършено, че в Галина е дошъл дяволът и трябва час по-скоро да викнат свещеника. Не му повярвали, защото не знаели на какво да вярват — какво ще да е това оранжево нещо с гръб и хълбоци, дамгосани от огън? Щели да му повярват по-скоро ако им кажел, че е видял Баба Рога, и ако в същия този миг нейната къща от черепи и кости, стъпила на кокоши крак, се втурнела да го гони надолу по хълма.

Дядо ми и мама Вера били сред хората, привлечени на площада от виковете на Владиша. Жената на тигъра също трябва да е била там, но тогава още не го знаели. Дядо изскочил бързо от къщи, а мама Вера се спуснала след него с палтото му и го пернала по ухото, докато му навличала ръкавите. После застанали там заедно да гледат как ковачът, търговецът на риба и продавачът на копчета изправили Владиша в снега и му дали вода.

Владиша все повтарял: „Казвам ви, дяволът беше! Дяволът е дошъл да ни прибере!“

За дядо ми дяволът бил много неща. Дяволът бил Леши, злият дух, когото срещаш на пасището и който ти иска пари — ако му откажеш, ще преобърне гората наопаки и ще се изгубиш в нея завинаги. Дяволът бил Църнобог, рогатото божество, което призовавало мрака. Големите те пращат по дяволите, ако не слушаш; можеш да го правиш и ти, но трябва много да пораснеш. Дяволът бил Нощ, вторият син на Баба Рога, който яздел черен кон през гората. Понякога дяволът бил смъртта, която те причаква на кръстопътищата или зад някоя врата, която сто пъти са те предупредили да не отваряш. Но докато слушал Владиша, който хлипал и говорел за оранжева козина и ивици, на дядо му ставало все по-ясно, че това създание в гората не ще да е дяволът, а нещо друго, за което той самият поназнайва малко, и очите му трябва да са греели, когато казал:

— Ами че това е Шир Хан^[3]!

Дядо бил слабичко дете с руса коса и големи очи — виждала съм негови снимки, черно-бели, с вълнообразни ръбове, на които той гледа сериозно в обектива, бръкнал в джобовете си, а ученическите му чорапи са хубаво опънати. Трябва да е имало нещо странно в спокойствието му и равния му глас, та продавачът на риба, ковачът и неколцина други, дотичали от селото, го погледнали изумено.

Но аптекарят също бил там.

— Може и да си прав — казал той. — Къде е книгата, която ти дадох?

Дядо изтичал да я вземе и се върнал, прелиствайки по пътя страниците, така че когато стигнал проснатия на земята Владиша, вече бил намерил любимата си илюстрация на Маугли и Шир Хан. Показал я на ужасения говедар. Владиша хвърлил един поглед на книгата и изгубил свяст и така селото разбрало за тигъра.

 

 

Ако това бил друг тигър, ловец поначало, сигурно щял да слезе по-скоро в селото. Дългият му преход от Града го довел чак до хребета над селото и самият той не можел да е сигурен защо е предпочел да остане там. Сега бих могла да се обзаложа, че вятърът и дълбоките преспи не са били препятствие за него, че е бил в състояние да върви цяла зима и да стигне до друго село, с друга църква, може би с не толкова суеверно население, където някой лишен от фантазия чифликчия е щял да го застреля и да го провеси като празен чувал над огнището си. Но стръмният склон с надвиснали от скалите фиданки, със зейналите под краката му пропасти, осеян с пещери и пълен с дивеч — наивен и неразумен заради зимния глад, го хванал в капана на новите му, събуждащи се сетива и смътно познатата миризма на селото долу.

По цял ден той се разхождал по билото и ловял долитащите аромати, озадачен от чувството, че са му някак познати. Не бил забравил времето, прекарано в крепостта, но спомените му били силно замъглени от последните му дни там и от дните след това, от мъчителния преход, от камъните, треските и стъклата, които режели лапите му, от тежкия блудкав вкус на подпухналите трупове. Сега вече имал само някакво смътно усещане в един друг пласт на съзнанието си, че много, много отдавна някой му е хвърлял прясно месо два пъти на ден и го е пръскал с вода, когато жегата станела непоносима. Миризмите отдолу били някак свързани с това и го карали да се чувства неспокоен и раздразнен, докато кръстосвал горите и безразборно се впускал след всеки заек или катерица, изпречили се на пътя му. Миризмите били приятни и отчетливи, съвсем различими една от друга: плътният мирис на вълна от овцете и козите; уханието на огън, смола и восък; особеното зловоние на клозетите; хартията, желязото, отличителните миризми на хората; приятният аромат на яхнията и гулаша, на мазнината от баниците. Те го карали все повече да осъзнава глада си, неуспеха си като ловец, дългия период без храна и да си припомня телето, на което се натъкнал онзи мрачен следобед, когато човекът се обърнал и побягнал. Телето имало познат вкус, очертанията на човека също му били познати.

Тази нощ той слязъл на половината път от планината. Спрял над една урва, където контурът на гората заобикалял подножието на замръзнал водопад, и гледал ли, гледал към светещите прозорци и заснежените покриви в долината долу.

Няколко нощи по-късно се появила нова миризма. Бил я усещал тук-там и преди — краткотрайно ухание на сол и дървесен пушек, наситен с кръв. Тя накарала стомаха му да се свие, изпълнила го с копнеж по телето, принудила го да се търколи по гръб с притисната в снега глава и да го зове, а птиците наоколо с трепет излитали от гнездата си. Миризмата го намирала почти всяка нощ в тъмнината и той стоял насред пресния сняг, заобиколен от приведените дървета, вдъхвал и издишал аромата. Една нощ, на километър от убежището си, наблюдавал самотен елен — чиято неизбежна смърт очаквал и усещал дни преди да се случи — да се огъва под бремето на глада, старостта и лютия студ. Тигърът го гледал как пада на колене и се превива, как единственият му останал рог се откършва. По-късно, докато разпарял корема му, дори силната миризма на топлите вътрешности не могла да заглуши онази другата, от селото.

Една нощ слязъл в долината и застанал до оградата на пасището. Оттатък полето, притихналите къщи, плевнята и празния свинарник; до къщата с отрупаната със сняг тераса се намирала пристройката за опушване на месо. Там била и миризмата, съвсем близо. Тигърът потъркал брада в оградата. Не се върнал два дни, а когато го направил, намерил месото. Някой бил идвал там, докато го нямало. Една от дъските на оградата била свалена и месото лежало отдолу, сухо и жилаво, но с онази миризма, която го влудявала. Той го изровил и го отнесъл в гората, където дълго го дъвкал.

Две нощи по-късно трябвало да отиде още по-близо, за да намери следващото парче. То го чакало под една счупена каца, оставена навън, на метри от вратата на пристройката. После отново предпазливо връщане на същото място след няколко нощи и ново, по-голямо парче.

После две парчета, след тях три и накрая цяла плешка на прага.

Следващата нощ тигърът се качил по стъпалата и проврял рамене през вратата, която за пръв път била широко отворена. Чувал как овцете блеят в обора някъде наблизо, ужасени от присъствието му; затворените кучета лаели до скъсване. Тигърът подушил въздуха — усетиш аромата на месо, но вътре се долавяла и мощната неизличима миризма на човек, същата, която бил откривал по месото и преди, миризмата на човека, когото сега виждал да седи в дъното с парче месо в ръце.

 

 

В това време в Галина, макар и напрегнато, животът продължавал. Краят на годината бил белязан от тежки снежни бури и преспи до колене, които като плаващи пясъци влизали и излизали през вратите. Във въздуха тегнело тихо, задушливо усещане, заредено със страх. Снегът бил затрупал планинските проходи и заедно с тях замряла всяка вест за войната. Някъде наблизо, току над селото, в гъстите борови гори на хребета Галина, нещо голямо, рижо и незнайно дебнело и изчаквало. Веднъж намерили доказателство за съществуването му — един дървар, докато се борел неохотно с шубраците в полите на планината, открил главата на елен със сплъстена козина и побелели очи, а посивелият гръбнак се валял наблизо като костена плитка. Това, заедно със срещата на Владиша, убедило хората да не напускат селото.

Било зима, животните били заклани или затворени в оборите до пролетта. Сезонът служел за извинение на селяните да стоят на сигурно в къщите си, което те умеели, докато тигърът можел и да не изкара зимата. От друга страна, имало опасност той — как изобщо е стигнал дотук, чудели се те, след като домът му е толкова далеч, в джунглата, в полетата със слонска трева — да разбере, че няма да издържи до пролетта и да слезе в селото. Затова запалили огньове в къщите си, надявайки се така да го задържат на хребета. Земята била замръзнала, всички погребения били отложени до топенето на снега — и без това само трима души били умрели тази зима, така че имали късмет, голям късмет. Натрупали ледени късове в избата на погребалното бюро и подпъхнали парцали в пролуките на прозорците отвътре, така че миризмата на телата да не излиза навън.

Известно време нямало и следа от тигъра. Селяните почти успели да си повярват, че всичко е било шега, че Владиша е видял някакъв свой личен призрак или пък е получил припадък горе в планината и че еленът е бил убит от мечка или вълк. Но селските кучета — овчарки и едри ловджийски псета с рунтава козина и жълти очи, едновременно ничии и принадлежащи на всички — знаели със сигурност, че той е горе, и не позволявали на селото да го забрави. Били неспокойни, виели протяжно и дърпали веригите си. Изпълвали нощите с глухо ръмжане, а селяните, навлечени в нощни ризи и вълнени чорапи, се тресели в леглата и спели на пресекулки.

Но дядо ми все така ходел всяка сутрин до селския кладенец, а нощем залагал капани за пъдпъдъци. Негово задължение било да осигури храна за себе си и за мама Вера, освен това постоянно се надявал да зърне тигъра. Носел кафявата си книга с рисунката на Шир Хан, където и да ходел, и макар точно тази зима да не бил ходил много далеч, възбудата на това деветгодишно дете ще да е била очебийна, щом привлякла вниманието на глухонямото момиче.

Шестнайсетгодишната девойка живеела на края на селото, в къщата на касапина и му помагала в магазина. Дядо ми, който не бил особено наблюдателен, я виждал от време на време в пазарни дни и по съборите, но не й обръщал внимание. Ала тази зима, дни преди коледните празници през януари, тя срамежливо му препречила пътя, когато отивал към хлебарницата рано сутринта, и извадила книгата от горния джоб на палтото му, където я държал, откакто се появил тигърът.

Дядо ми нямало да забрави това момиче цял живот. Щял да помни тъмната коса и големите му любопитни и изразителни очи, щял да помни трапчинката, изникнала на брадичката му, когато се усмихнало, докато отваряло книгата на оръфаната страница с рисунката на Шир Хан. Дядо ми бил нахлупил сивата си вълнена шапка над ушите и в безмълвието на собствената си глава се чул да казва:

— Така изглежда тигърът. — После посочил към планината, чиято грамада се издигала над пушещите комини на селото.

Момичето нищо не казало, но внимателно разгледало рисунката. Имало само една ръкавица и голите му пръсти били морави от студа. То подсмърчало и това накарало дядо ми крадешком да избърше собствения си нос с ръкава на палтото. Момичето все още не казвало нищо и той си помислил, че може би се притеснява, задето не може да чете, та се впуснал да обяснява за Шир Хан и за сложните му отношения с Маугли и колко странно му се сторило, че в една глава Маугли одира тигъра и просва кожата му на Скалата на съвета, но по-късно Шир Хан пак оживява. Говорел бързо, гълтал студения въздух, а момичето, което продължавало да мълчи, го гледало търпеливо и след няколко минути му върнало книгата и продължило по пътя си.

Дядо ми си спомняше най-ясно колко бил смутен след тази среща, когато й разказал за тигрите и я питал разни неща, а тя не му отговорила, и той се прибрал объркан и казал на мама Вера за нея. Спомняше си как му пламнали ушите, когато баба му го шамаросала и му казала:

— Не се занимавай с нея, това е жената на Лука. Тя е глухоняма и мохамеданка на всичкото отгоре. Стой далеч от нея.

Лука бил селският касапин, собственик на пасището и пристройката за опушване на месо на края на селото.

Бил висок, с къдрава кестенява коса и дебели червени ръце и носел престилка, почти винаги подгизнала от кръв. Нещо в тази престилка карало хората да се чувстват неловко. Всички те били в една или друга степен касапи и не разбирали защо, щом трябва да си изкарва хляба като реже месо и го продава в Горчево, поне не се преоблича и не полага усилие да мирише на нещо друго, освен на разложени кравешки и овчи карантии. През деветте години от живота си дядо ми бил срещал Лука само веднъж, но споменът му за срещата не излинявал. Две години по-рано, по време на една кратка, но смразяваща виелица, мама Вера пратила дядо до касапницата да купи един агнешки бут, защото от студа ръцете й се били вкочанили. Преддверието на къщата на касапина воняло на месо и дядо ми заразглеждал пушените бутове и наденици, виснали от мертеците, кокалите за супа и квадратните парчета бекон в хладилната витрина и одраното червено агне с малки остри зъби, което лежало на тезгяха, докато Лука с очила, увиснали на врата му, обезкостявал бутчето му. Дядо ми се навел да разгледа бурканите, пълни с нещо в саламура, бяло и буцесто, а касапинът му се усмихнал и казал: „Свински крачета. Много са вкусни. Също като детски крачета са.“

Дядо ми не можел да си спомни дали тогава е видял глухонямата; може би още не е била омъжена за Лука. И нямало да я види отново до деня преди Бъдни вечер, когато болката в ръцете на мама Вера била толкова силна, че тя стенела в съня си и съкрушен от собствената си неспособност да й помогне, той отишъл да донесе вода, та да може баба му да се изкъпе.

Облякъл си вълненото палто и шапката и тръгнал е празното ведро към кладенеца. Като доста неща в селото кладенецът бил построен през турско време. Стоял търпелив и неизменен в центъра, а през зимата бил покрит с голям солен камък, който не позволявал на водата отдолу да замръзва. Кладенецът си е там и до ден-днешен, но от десетилетия е празен. Онази нощ островърхият му навес бил покрит със сняг, а докато дядо си проправял път към селския площад, наоколо вилнеел леден вятър, примесен със суграшица. Той усещал с цялото си същество безлунния мраз, мъждивите светлинки в прозорците, покрай които минавал, самотния звук на собствените си провлечени стъпки.

Оставил ведрото на земята и грабнал въжето, за да издърпа камъка, но тогава вдигнал поглед и видял слаба светлина на края на пасището. Замръзнал на място с въжето в ръце и се опитал да види по-добре в тъмнината. Различил къщата на касапина с тлеещия огън вътре, което означавало, че Лука сигурно е заспал, но светлината не идвала оттам; нито от плевнята, където касапинът държал добитъка. Идвала от пристройката. Вратата била отворена и вътре светело.

Дядо ми не отишъл там просто да си търси белята, той решил, че някой пътник или циганин е намерил подслон за през нощта и че Лука може да се разгневи, ако го намери, а не било изключено да се натъкне и на тигъра. Последната мисъл го накарала да вземе ведрото и да тръгне към пристройката, отчасти защото искал да предупреди натрапника, отчасти защото бил изпълнен с дива, необяснима ревност при мисълта, че случаен пътник може пръв да зърне неговия тигър. Предпазливо прекосил падината и поел през пасището.

Коминът бълвал дим и миризмата на опушено месо тегнела във въздуха. За миг дядо ми си помислил дали да не помоли Лука да опуши за Коледа пъдпъдъка, който се надявал да намери в капана утре. После се прокраднал до рампата, хванал се за нея и се покатерил горе. Взел ведрото, отишъл до вратата и надникнал вътре.

Светлината била много по-слаба, отколкото му се сторило отначало. Едва виждал вътрешността на сушилнята с окачените по тавана изкормени трупове на прасета и говеда, а зад тях в ъгъла имало малка стая, където стоял касапският тезгях. Ухаело чудесно и той отведнъж огладнял, но тогава се появила нова миризма — наситен, тежък мирис на мускус, и точно в този миг светлината угаснала. Във внезапния мрак доловил нисък, плътен звук, сякаш го обгърнало нечие дихание, един-единствен дълбок тътен, който изпънал жилите му и отекнал в дробовете му. Звукът като че обгърнал черепа му за миг, докато си проправи път през помещението. Дядо ми бързо се шмугнал в малката стая, пропълзял под някакво платнище в ъгъла и се свил разтреперан там, все още с ведрото в ръце.

Имал чувството, че звукът продължава да изпълва въздуха, толкова осезаем и упорит, колкото и лудешкото биене на собственото му сърце, което можело да заглуши всичко друго, само не и този звук. Миризмата също била тук, вездесъща и наситена — миризма на нещо диво, като лисица или язовец, но по-голямо, много по-голямо от всичко, което бил виждал; нещо, което би могъл да го разпознае безпогрешно. Той се сетил за илюстрацията в книгата, оставена на леглото в дома му, който сега му се струвал безкрайно далеч, а не просто на двайсет секунди бърз бяг край къщите на хора, които познавал.

Нещо в тъмното се раздвижило, куките на касапина, висящи в редици от гредите, зазвънели една в друга и дядо ми разбрал, че това е тигърът. Тигърът се движел. Дядо ми не различавал отделните стъпки на огромните му кадифени лапи, долавял само общия звук, мекото ритмично тупкане. Опитал се да усмири дъха си, но не успял. Дишал тежко под платнището, а то прилепвало към него, шумоляло оглушително, издавало го. Можел да усети тигъра през дъските на стената, голямото му червено сърце, което се свивало и разпускало под ребрата, и тежестта му, от която дървеният под стенел. Гърдите на дядо се тресели и той вече си представял как тигърът се надвесва над него, но се сетил за „Книга за джунглата“ — как Маугли унизил Шир Хан на Скалата на съвета с факела в ръка, сграбчвайки куция тигър за космите под брадата, за да го подчини — сетне извадил ръка изпод платнището и докоснал твърдата козина, която минавала покрай него.

И тигърът изчезнал. Дядо ми усетил как огромното горещо сърце се стрелнало край него и се загубило. Избила го пот, докато седял там с ведрото между коленете. Чул звук от стъпки и миг по-късно глухонямото момиче коленичило до него, измъкнало го изпод платнището, отметнало косата от челото му, а в очите му се четяла загриженост. Дланите му, които докосвали лицето на дядо, били пропити с тежката миризма на тигъра, примесена с мириса на сняг, борове и кръв.

И тогава някъде отдалеч отекнал гласът на мама Вера:

— Детето ми! Дяволът е отнесъл детето ми!

По-късно дядо научил, че мама Вера, разтревожена, че го няма от много време, излязла навън и от стълбите на къщичката им видяла как тигърът напуска пристройката и поема през полето. Все още пищяла, когато портите на къщите около площада започнали да се отварят една по една и хората наизскачали на улицата и хукнали към пасището. Силни гласове, а после светлина и мъже нахлули през вратата, сред тях бил и касапинът Лука — разярен, по нощница и чехли и със сатър в ръка. Глухонямото момиче помогнало на дядо да се изправи и го завело до вратата. От прага той виждал тъмното празно поле, гъмжащо от сенки — селяните, снежните повеи на вятъра, оградата, но не и тигъра. Тигърът си бил отишъл.

— Тук е, тук е — чул да казва някой и в следващия миг мама Вера го стиснала с вкочанените си ръце, задъхана и неспособна да изрече и дума.

Навън на снега имало следи. Големи, овални, гладки следи от леките пружиниращи стъпки на котка. Дядо гледал как бакалинът Йово, който веднъж убил язовец с голи ръце, коленичил в снега и сложил дланта си в една от следите. Те били с големината на чинии и се нижели равномерно през цялото поле — от гората до пристройката и обратно.

— Чух нещо вътре — разказвал на всички дядо. — Помислих, че някое животно е избягало. Но беше тигърът.

Лука стоял до вратата на пристройката, хванал глухонямата за ръка. Кожата около мястото, където я стискал, била побеляла. Тя гледала дядо ми и се усмихвала.

Той се обърнал към нея:

— Ти дойде, защото го чу, нали?

— Кучката е глуха, нищо не е чула — казал му Лука, после я повел към къщата и затворил вратата.

 

 

В селото имало само една пушка, която в продължение на много години се пазела в семейната къща на ковача. Стар турски мускет с дълга остра цев, наподобяваща пика, и ложа със сребърен обков, с гравирана миниатюрна турска кавалерия, устремена към мерника. Избелял вълнен пискюл висял на бродирана лента от приклада, издялан от тъмен, пропит с масло махагон, грапав отстрани, където името на първия турчин, който я е носел, било грижливо изстъргано.

Мускетът стигнал до селото чрез поредица размени, датиращи отпреди два века, които в разказите на осведомените всеки път звучали по различен начин. Предполага се, че за пръв път е участвал в битка при Ластица, преди да изчезне в дисагите на дезертирал еничарин от личната охрана на султана, който я носил със себе си в продължение на десетилетия, докато обикалял като амбулантен търговец планините и продавал коприна, тенджери и благовонни масла. Най-сетне някакъв маджарски разбойник откраднал мускета от еничарина търговец, а по-късно войниците от конния отряд, които го застреляли пред дома на любовницата му, го измъкнали изпод трупа му. С все още разкопчана блуза, подгизнала от кръвта му, жената умолявала конниците, отнасящи трупа на любовника й, да й оставят поне пушката. Тя окачила оръжието над тезгяха в кръчмата си. Носела траурни дрехи и чистела пушката така, сякаш още се ползва. Години по-късно, вече шейсетгодишна старица, я дала на момчето, което й носело млякото, за да се брани с нея при нападението на крепостта на бея по време на едно злочесто и набързо потушено въстание. Главата на момчето украсила един от коловете край стените на укреплението, а пушката станала притежание на бея, който я закачил в малката трофейна зала в зимния си дворец между главите на два леопарда с разногледи очи. Там останала почти шейсет години, надживяла трима бейове, висяла срещу препариран рис, а по-късно срещу последното бойно снаряжение на някакъв султан, срещу каляската на руска царица, срещу сребърен сервиз за чай, изработен в чест на някакво съглашение, и най-накрая срещу официалната кола на един богат турчин, чието имущество малко преди екзекуцията му било конфискувано и пренесено в крепостта.

Когато в самото начало на века крепостта паднала, пушката била отмъкната от някакъв мародер от Ковач, който я носел със себе си от град на град, докато продавал кафе. Накрая сменила собственика си в престрелка между селяни и турската милиция и се прибрала у дома с един от оцелелите, младеж от селото, дядото на ковача. Това било през 1901 година. Оттогава пушката висяла на стената над огнището на ковача. Само веднъж стреляли с нея по някакъв изнасилвал на овце, но самият ковач никога не я използвал. Сега дядо ми научил, че с тази стара пушка щели да убият тигъра.

Говорело се, че ковачът е много смел с оръжието, но той не бил споделял — а може би трябвало — че не знае как да си служи с него. Имал смътна представа какво се прави с барута, с куршумите, с намисленото хартиено уплътнение, с шомпола. Но чувствал задължение към селото и към паметта на дядо си, когото не познавал, но знаел, че навремето е застрелял коня на султана. В навечерието на лова ковачът седял до огнището и гледал как жена му сваля пушката и с премерени движения започва да чисти цевта, бавно и с нежно търпение. Излъскала ложата, издухала праха от пискюла, после с намазнено сукно изчистила цевта отвътре.

Дядо ми наблюдавал приготовленията за лова на следващата сутрин, в сивия полумрак преди съмване. Не знаел как да си обясни срещата в пристройката, но гърлото му се свило, когато ковачът излязъл от дома си с почетната пушка през рамо заедно с още двама мъже — Лука и Йово. С тях имало и кучета — ниска дебела хрътка с клепнали уши и старо рижаво овчарско псе, загубило едното си око под колелата на каруца.

Било Бъдни вечер и цялото село излязло да изпрати ловците. Хората се наредили край пътя и протягали ръце да докоснат пушката за късмет, докато минавала покрай тях, увиснала на рамото на ковача. Дядо ми виновно стоял до мама Вера с издърпани върху юмруците ръкави и когато дошъл неговият ред, докоснал цевта изпод ръкава с върха на пръста си, но само за миг.

Същия следобед, докато чакал завръщането на ловците, дядо рисувал в пепелта на огнището точно с този пръст, изпълнен с омраза към мъжете на хълма. Той ненавиждал Лука заради свинските крачета и защото наричал жена си „кучка“, но сега вече мразел и останалите мъже, и кучетата, понеже вярвал искрено и с цялото си сърце, че тигърът нямало да го нарани, дори ако бил влязъл миг по-рано или по-късно, дори и ако при влизането си бил срещнал погледа на изгарящите му очи в другия край на пристройката. Вече виждал как мъжете се прибират, а между тях тигърът виси на прът с главата надолу, или пък как носят само главата му в дисагите си, и ги мразел.

Вероятно нямало да ги мрази, ако знаел онова, което било близко до ума — че ковачът бил примрял от страх. Докато се катерел по хребета, газейки до коленете в сняг, пушката, при цялото й славно минало, висяла като непосилно бреме покрай ребрата му. Ковачът бил убеден, че тук ще си умре. Също като другите в селото, и той бил суеверен. Давал пари на просяците, преди да поеме на път, оставял монети в параклисите на Богородица по кръстопътищата, плюел върху децата си, когато се родили. Но за разлика от съселяните му, за него се знаело, че има основание за страховете си. Бил роден в бедна година, без дукат под възглавницата. На всичко отгоре се говорело, че една далечна леля го вдигнала от люлката и благодарила на небесата за красивото бебе — какво прекрасно, дебело, благословено, румено дете бил той — и така затвърдила веднъж завинаги съдбата му да бъде беден, хром и болнав и накрая дяволът да го отнесе в някой неочакван миг, по някакъв ужасяващ начин.

Разбира се, това още не се било случило. Но той не можел да си представи нищо по-ужасяващо от тигър. И ето че сега, на трийсет и девет години, щастливо женен с пет деца, бил на път да срещне самия дявол. Всичките му усилия, множеството предпазни мерки и молитви, безбройните монети, които бил раздал на циганите, на цирковите артисти и на безкраките войници, всичките пъти, когато се бил кръстил, пътувайки нощем по пустите пътища, били заличени от простия факт, че пушката, както и лошия късмет, му принадлежала по рождение, и че въпреки своята непригодност, тъкмо той трябвало да тръгне с нея срещу тигъра.

Също като другарите си ковачът не знаел какво да очаква. Щял да бъде не по-малко слисан, ако откриел, че тигърът всъщност е малка хитра котка с огромни лапи, отколкото ако видел самия Сатана — с рога, копита или облечен в черно — да язди тигъра около огромен димящ котел в гората. Естествено, молел се изобщо да не го срещат. Надявал се тази вечер да се прибере у дома, да яде козя яхния и после да люби жена си.

Денят бил ту мрачен, ту ясен. По склоновете, които се извисявали над обраслите с борове долини, се носел зовът на разгонени елени. През нощта бил паднал леден дъжд и дърветата, приведени под тежестта на замръзналите си клони, се били превърнали в звънтяща кристална гора. Кучетата тичали напред-назад, душели стволовете и препикавали всичко наоколо, без да знаят целта на разходката. Лука използвал вилата си вместо тояга и говорел, твърде високо според ковача, за плановете си да вдигне цената на месото, когато немците пробият напролет. Йово ядял сирене, хвърлял парченца и на кучетата и наричал Лука мръсен колаборационист.

На хребета, някъде по средата на пътя, кучетата видимо се оживили, започнали да душат нетърпеливо и да скимтят. По снега имало жълти петна, тук-там изпражнения и най-важното, топка сплъстени кафеникави косми, закачена за клонките на една калина до замръзналата река. Няма съмнение, казал Йово на ковача, че тигърът е минал оттук. Последвали го. Прекосили ледената кора и продължили нагоре между гъстите борове през скалистото дефиле, където слънцето било стопило снега, а оттам стигнали до теснина, през която трябвало да си помагат, за да преминат. Кучетата, привързани към раниците им, не спирали да скимтят. Ковачът се зачудил дали да не предложи да се върнат. Не разбирал как Йово може да е толкова спокоен, а Лука толкова решителен.

Било късен следобед, когато се натъкнали на тигъра в просеката до едно малко замръзнало езеро — ослепителен и истински, сякаш изваян от слънчеви лъчи. Първи го съзрели кучетата, може би просто го усетили, защото лежал отчасти скрит в сянката на едно дърво, и щом го видял да се изправя с прилепнали назад уши и оголени зъби, ковачът си помислил, че като нищо е щял да го подмине. Почувствал как вътрешностите му се вледеняват, когато първото от кучетата, смелата до глупост полусляпа овчарка, се приближила до тигъра, а голямата котка замахнала с лапа и я затиснала с огромната си тежест.

Йово грабнал другото куче на ръце. От отсрещната страна на езерцето гледали как тигърът смазва рижата овчарка. По снега вече имало кръв от нещо, което тигърът ядял; нещо, което приличало на свинска плешка; нещо, от което Лука не откъсвал очи и все по-здраво стискал вилата.

По-късно, в селото, Лука и Йово хвалели ковача за силата и решимостта му. Разправяли колко смело опрял пушката в рамото си. Отново и отново разказвали на селяните как стрелял, как куршумът улучил тигъра между очите и как бликнала силна струя кръв. За звука, който тигърът издал, сякаш се прекършвало дърво. За неуязвимостта му — как го видели да се изправя, да прескача езерото с един скок и да поваля ковача в червен като пламъците на ада облак. Чуло се гръмовно изхрущяване и после нищо — само пушката на ковача в снега и мъртвото куче оттатък езерото.

А в действителност, загледан в жълтото нещо в папратите, ковачът се бил вцепенил. Жълтото нещо го гледало с жълти очи. И докато се взирало, приклекнало на брега на езерото, притиснало трупа на мъртвото куче, ковачът изведнъж усетил как цялата просека станала ослепително ярка и тази заслепяваща светлина бавно се разпростирала над езерото и идвала към него. Лука му изкрещял да стреля по-бързо, идиота му с идиот, Йово бил зинал от почуда и се пляскал по лицето с шапката си, а второто куче треперело като тръстика на вятъра и се притискало в краката му.

Ковачът промърморил кратка молитва и наистина вдигнал пушката, прицелил се и дръпнал спусъка. Гърмежът бил толкова силен, че просеката се разтресла, а коленете му омекнали. Но когато пушекът се разнесъл и тътенът замрял в ребрата му, ковачът погледнал и видял, че тигърът се е изправил и върви бързо към центъра на замръзналото езеро, без да се смущава от леда, от мъжете и от шума на изстрела. С крайчеца на окото си забелязал как Лука хвърля вилата и хуква да се крие. Ковачът паднал на колене. Пръстите му търсели сред снопчетата вълна, копчетата и трохите на дъното на джоба му резервния куршум. Най-сетне го открил, пъхнал го в цевта с треперещи ръце и затърсил шомпола. Тигърът вече почти бил прекосил езерото с яките си като стоманени пружини крака. Ковачът чул как Йово безпомощно промърморва: „Мамка му“, чул и отдалечаващите се стъпки. Намерил шомпола и го пъхнал в цевта, тъпчел ли, тъпчел настървено, ръката му вече била на спусъка и бил готов да стреля, странно спокоен сега, когато тигърът бил на крачка от него и мустаците му сияели изумително ярки и твърди. Най-сетне бил готов, захвърлил шомпола, надникнал в цевта, ей така, за всеки случай, и с гръм отнесъл собствената си глава.

Никой никога нямало да се досети, че пушката направила засечка. Никой никога нямало да се досети, че Лука и Йово видели от клоните на дървото, на което се били покатерили, как тигърът залитнал назад от изненада и се озърнал озадачен. Никой нямало да се досети, дори и след като костите на ковача били намерени разпръснати години по-късно, че двамата са чакали на дървото, докато тигърът откъснал двата му крака и ги отнесъл, чакали да падне нощта и чак тогава слезли и измъкнали пушката изпод останките му. Никой нямало да се досети, че дори не заровили злочестия ковач, чийто мозък бил изкълван по-късно от гарваните и при чийто труп тигърът се връщал отново и отново, докато научил достатъчно за вкуса на човека, на свежото човешко месо, който сега, в снега, бил съвсем различен от онзи в зноя на лятото.