Теа Обрехт
Жената на тигъра (12)

11
Бомбардировката

Гавран Гайле

Няколко години преди смъртта на дядо бомбардираха Града. Това беше последното поражение, години след като беше започнало, най-сетне ни бе достигнало. Бомби падаха върху правителствени сгради и банки, върху домовете на военнопрестъпниците, но и върху библиотеки, автобуси, мостове. Бомбардировките винаги ни изненадваха, най-вече защото започваха толкова рутинно. Най-напред съобщаваха за тях и час по-късно идваше писъкът на сирената. Всичко това като че ставаше някак встрани от нас, дори когато грохотът от избухването на бомбите нахлуваше през отворените прозорци, а когато излезехме навън, имахме чувството, че сме свидетели на някаква безумна строителна злополука, а колата, прелетяла на двайсет метра и сплескана върху фасадата на тухлена сграда, е просто някаква невъобразима шега.

Падаха бомби и целият Град се снишаваше. Първите три дни хората не знаеха как да реагират — преобладаваше истерията, всички се евакуираха или поне се опитваха, но бомбите падаха по протежение на двете реки и нямаше къде да отидеш, за да ги избегнеш. Онези, които оставаха в Града, бяха убедени, че това няма да продължи повече от седмица, че е скъпо и неефективно, че те ще се откажат и ще си тръгнат, че трябва просто да изтърпим. На четвъртия ден от бомбардировките, тласкани от непреодолимата потребност от свобода, напук на обстоятелствата — или, може би, точно поради тях — хората отново напълниха кафенетата, седнаха на верандите, често оставаха да пият и да пушат дори след като чуеха сирените. Навън се чувстваха по-сигурни — ако си на открито, разсъждаваха те, си много по-малка мишена, а ако си седиш в сградата, просто чакаш да пропуснат целта си и вместо нея да ударят теб. Кафенетата работеха по цяла нощ със затъмнено осветление, телевизорът пращеше в някоя задна стая, а хората седяха тихо с бирата или студения си чай и гледаха безполезното червено зарево от противовъздушните оръдия на хълма.

Докато се случваше всичко това, дядо ми не четеше за него, не говореше за него дори и с майка ми, която през първите три дни от бомбардировките се превърна в онзи тип човек, който крещи на телевизора и не го изключва дори когато си ляга — сякаш това някак можеше да я изолира от тътена навън, сякаш присъствието на нашия град на екрана би могло някак да побере случващото се, да го направи поносимо, далечно и незначително.

Бях на двайсет и две и стажувах във Военната медицинска академия. За мен неизменните ритуали на дядо ми означаваха, че той не се е променил, че все така се осланя на дисциплината, постоянството и стоицизма. Не забелязвах и не осъзнавах, че самите ритуали се променят, че има разлика между ритуалите за ободряване и предпазните ритуали, които идват в края на живота. Той все още излизаше навън така, сякаш бележникът му е пълен със записани посещения на пациенти, но пациентите, които беше познавал цял живот, бяха започнали да измират, да се предават бавно на старческите болести, въпреки присъствието му. Всекидневните му упражнения продължаваха, но това бяха формалните упражнения на стар човек — обърнат с лице към прозореца в дневната, на бледата утринна светлина, анцугът му размъкнат и навит над чорапите, дланите небрежно хванати зад гърба, докато се изправя на пръсти и се отпуска на пети, ритмично, с тупкане, което отеква из целия апартамент. Правеше го всеки ден без изключение, дори когато сирените виеха протяжно на съседната улица.

В продължение на двайсет години бяхме гледали заедно „Ало, ало“ в четири часа. Но сега имаше следобедни дремки. Спеше седнал, с оборена глава. Ходилата му стърчаха пред него, тялото му се подпираше изцяло на токовете на обувките. Ръцете му бяха скръстени на корема, който обикновено къркореше, защото в допълнение към всичко останало, сега той се мръщеше на манджите, които баба готвеше, на бюрека и на паприкаша, на пълнените чушки — неща, които си спомнях, че ядеше с наслада в миналото, ястия, над които въздишаше възторжено по време на иначе мълчаливите вечери. Някак бях пропуснала този момент, но сега баба му готвеше отделно, защото сърце не й даваше да кара останалите да ядат два пъти дневно варени зеленчуци и задушено месо за вечеря, а той ядеше само това, без изключение и без да се оплаква.

Разходките му до зоопарка бяха останали в миналото много преди бомбардировките да принудят Града да затвори вратите му. Затварянето му вдигна голям шум — хората, не само дядо ми, бяха разярени, усещаха го като знак, че се предаваме, обвиняваха Града, че използва бомбардировките като извинение да изтреби животните, за да пести. Властите се засегнаха и направиха седмична вестникарска колонка, в която публикуваха снимки на животните и информация за състоянието им, за раждането на малки, за плановете за ремонт, когато бомбардировките спрат.

Дядо започна да събира вестникарските изрезки за зоопарка. Когато се прибирах вкъщи рано сутрин след нощните смени в болницата, го заварвах да закусва сам, да отделя последните страници на вестника и гневно да ги разглежда. Казваше ми, че положението в зоопарка е бедствено.

— Лоша работа — накланяше глава той, за да погледне през бифокалните си очила над полупразната табличка със семки и ядки и водната чаша, оцветена в оранжево заради добавките с фибри.

Вестникът се концентрираше върху тигъра, само и единствено върху тигъра, защото, въпреки всичко, за него все още имаше надежда. Не пишеше нищо за това, че лъвицата е пометнала, че вълците са изяли малките си едно по едно, докато те виели в агония и се опитвали да избягат. Не пишеше нищо за совите, които чупеха неизлюпените си яйца и изваждаха полутечния червен жълтък, почти оформен като птица; нито за скъпата арктическа мъжка лисица, която изкормила партньорката си и се въргаляла в останките й, докато собственото й сърце не спряло под пронизващите светлини на вечерните бомбардировки.

Затова пък пишеха, че тигърът е започнал да гризе собствените си лапи, първо едната, после другата, систематично, до кокал. Имаше снимка на тигъра Збогом — застаряващия син на един от тигрите от детството ми — проснат на каменния под на клетката си, лапите му вдървени като талпи, овързани като пушени бутове. Виждаха се плътните черни следи, където краката му бяха киснати в йод, а във вестника пишеше, че нищо не можело да пребори този негов порив — опитвали с успокоителни, с вериги, с превръзки, натопени в хинин. Приспособили му кучешка яка и я закрепили за врата му, но по време на една от нощните бомбардировки той успял да я прегризе и после изял два от собствените си пръсти.

Два дни след статията за тигъра бомбардировачи удариха моста над Южната река, а два часа по-късно обстреляха изоставения автомобилен завод до зоопарка и Соня, нашата осиновена африканска слоница — любим талисман на зоопарка, матриарх на стадото от крепостта, с малки очички и слабост към фъстъци и деца — умряла на място.

Седмици наред Градът се опитваше да осмисли внезапното и реално идване на войната при нас, отнасяхме се към нея като към нещо чудато и временно, но след това нападение нещо се промени и цялото възмущение и самонадеяност, тлеещи още от края на миналата война, сега избиха навън. Всяка нощ след това хората изминаваха километри, за да застанат рамо до рамо пред портата на крепостта. В това време други заставаха в пиянски редици върху каменните дъги на оцелелите мостове. Трябваше да си пиян, за да си на моста, защото шансът да те ударят беше голям, а и вероятността да загинеш си оставаше, дори и да стоиш някъде в края му, което нямаше да те спаси от падане във водата, ако го улучат в средата.

Зора, най-смелият човек, когото познавам, провеждаше своята лична отбранителна стратегия, като прекарваше по цели нощи с хиляди други хора на източния бряг на Корчуна до каменните колене на коня на мъртвия Маршал с шапка с клюн на тукан в знак на солидарност с останалите, които пазеха зоопарка. Тя може да разкаже за бомбардирането на Първа национална банка — как видяла снаряда, ударил старата тухлена сграда от другата страна на реката, и чула звука като от извадена тапа, когато синята светлина се спуснала право надолу през покрива и избила прозорците, вратите и дървените щори, бронзовите букви и паметните плочи по фасадата. После, след като пушекът се разсеял, дошло разбирането, че въпреки всичко зданието не е рухнало, че е останало там като беззъб череп, а хората ръкопляскали и се целували и, както по-късно отбелязаха вестниците, последвал истински бум на бебета.

По време на войната молех дядо да се откаже от нощните си посещения по домовете, от ритуалите, които го караха да се чувства полезен; но сега, противно на желанията му — които той изразяваше доста по-цветисто, отколкото аз позволявах дори на четиринайсет — участвах в бденията край зоопарка в нощите, когато не бях дежурна. Тълпата там беше по-различна, хората бяха по-възрастни. Започваха да пристигат около седем, навреме за последната обиколка на количката с пуканките, после заставахме в малки групи на тротоара до стената на крепостта, всеки с отличителните знаци на предпочитаното от него животно. Имаше жена лъвица с жълта бърсалка за под, която нахлузваше като перука. Един мъж си връзваше телени закачалки на главата, надяваше им бели чорапи вместо уши и идваше да пази Никодемус, нашия гигантски заек. Неколцина се маскираха като глутница вълци, с ролки от тоалетна хартия вместо муцуни. Една жена, която беше ходила само веднъж като дете в зоопарка, се появяваше облечена като своя пръв и единствен жираф, както го беше запомнила: жълт и с къси рогца. Сърце не ми даваше да й кажа, че е забравила петната. Аз, разбира се, ходех заради тигъра, но най-доброто, което успях да постигна, беше да нашаря с оранжеви и черни линии една шапка в стил Дейви Крокет от старата ми кутия с дрехи в мазето и да й лепна отзад чудовищна изкуствена опашка на миеща мечка. Лисицата беше мъж с червен костюм, папийонка и очила. В зоопарка никога не беше имало панда, но около портата на крепостта патрулираха пет или шест панди, а отзад на панталоните им стърчаха опашки от гъба за баня. Хипопотамът винаги беше облечен с лилав пуловер, под който беше подпъхната възглавница.

Освен това хората пишеха по стената на зоопарка с тебешир и спрей, а след няколко седмици започнаха да пристигат с плакати, на които преобладаваха закачливи надписи вместо стандартните „Майната ви“, които изобилстваха по мостовете. Облечен в сиво мъж с розова кърпа на главата се появи една вечер пред вратите на зоопарка с табела, на която пишеше: „Аз съм тук, аз съм слон“. Имаше и един известен тип от Долно Драние, където беше ударена водната кула, който в началото беше патица, но след бомбардирането на фабриката за памук един ден се появи на тротоара с плакат: „Вече нямам чисто бельо“. Вестниците бяха наводнени от снимки на плаката му, изписан с червени букви, и на оръфаните му сиви ръкавици, стиснали картона. Седмица или две по-късно той се появи с посланието: „Без гащи съм“. Друг до него вдигна плакат, на който пишеше: „И аз“.

Със Зора си разправяхме тези истории по време на дежурствата ни в клиниката, където превързвахме глави, ръце и крака, правехме място за ранените, помагахме в родилното отделение, контролирахме разпределянето на успокоителните. От кабинета на третия етаж на болницата „Свети Ярмо“ се виждаха камионите, които идваха от бомбардираните райони и носилките, положени в каменния двор, препълнени с части от тела. Това не бяха частите, които виждахме на упражненията по анатомия — свежи и чисти, свързани със съответните тъкани, за да разберем функциите им. Сега те бяха изпразнени от съдържание и лежаха червени, съсирени и обгорени на купчини, за които се предполагаше, че съдържат едни и същи части — ръце, крака, глави. Бяха извадени от канавки, свалени от дървета, измъкнати от разрушени сгради, където са били запратени от ударната вълна, та да могат мъртвите да бъдат идентифицирани, но човек едва можеше да познае какво представляват, камо ли да ги отнесе към определени тела, лица, любими хора.

 

 

Един ден се прибрах и видях дядо да стои в коридора, облечен с палтото си с големи копчета и с шапка на главата. Влязох точно когато той внимателно затягаше колана си и слагаше „Книга за джунглата“ във вътрешния си джоб. Кучето седеше на табуретката до вратата, вече готово, с каишка на врата, а той му говореше по онзи особен начин.

Целунах го и го попитах:

— Къде отиваш?

— Чакахме те — отвърна той от свое име и от името на кучето. — Тази вечер идваме с теб.

Това беше последният път, когато отидохме заедно до крепостта. Вървяхме пеша. Беше ясна и ярка есенна вечер, слязохме по нашата улица до „Булеварда на революцията“ и завихме нагоре по калдъръмения път, успореден на трамвайната линия. Трамваите минаваха, тихи и стари, празни като улицата, а релсите бяха хлъзгави от следобедния дъжд. Насреща ни духаше лек хладен вятър, който залепяше листата и вестниците по краката ни и по муцуната на кучето, което с отворена уста припкаше между нас с късите си дебели крачета. Бях му сложила оранжева панделка в чест на тигъра, но когато предложих шапката си с опашка на миеща мечка на дядо, той ме погледна и каза:

— Моля те, остави ми някакво достойнство.

Тази вечер не се очакваше въздушно нападение, така че тротоарът на зоопарка беше практически празен. Жената лъв беше там, подпряна на един уличен стълб, поздравихме се и тя се върна към вестника си. Момче, което бях виждала само веднъж-дваж, беше седнало на стената на зоопарка и въртеше копчетата на портативно радио. Седнахме на пейката на автобусната спирка и дядо сложи кучето с калните му лапи на коленете си. Около двайсет минути наблюдавахме обичайната суматоха на пресечката със счупения светофар, който никой не беше поправил вече месец. После се включи сирената, след нея още една, по-близка, и две минути по-късно видяхме първия взрив на югозапад, от другата страна на реката, където атакуваха района на Държавния трезор. Спомням си колко бях изумена, че кучето просто си седеше и като че ли не обръщаше внимание на случващото се, докато линейките от „Свети Павло“ включваха светлините си и се изсипваха от гаража на улицата. Успокоявах дядо за тигъра, като му разказвах как се грижат за сакатите кучета и котки в Америка, как понякога им правят проходилки, с чиято помощ животното успява да води напълно нормален живот и да се придвижва из цялата къща.

— И като паднат, се изправят сами — уверих го.

Дядо дълго време не каза нищо. Вадеше лакомства от джоба си и ги даваше на кучето, а то шумно ги лапаше и душеше ръцете му за още.

През цялата война дядо живееше с надежда. В годината преди бомбардировките Зора успя да го убеди с молби и заплахи да се обърне към Националния лекарски съвет за възобновяване на болничното сътрудничество за възстановяване на някогашните връзки през новите граници. Но сега, в последните часове на тази страна, на него, както и на мен, му беше ясно, че примирието е създало само илюзия за нормалност, но не и мир. Когато битката ти има крайна цел — да те освободи от нещо, да защити невинните — тя носи надежда за завършек, за победа. Но ако борбата е за реабилитация, ако е за името ти и за местата, с които е неразривно свързана кръвта ти, тогава остава само омразата и една дълга бавна върволица от хора, които се хранят с нея, приемайки я всеотдайно от онези преди тях. Тогава борбата е безкрайна, тя идва на вълни, но винаги запазва способността си да изненада онези, които се надяват да е приключила.

Ние отидохме на нашето бдение край зоопарка повече от година преди да открием, че дядо е болен, преди да започнат тайните му посещения при онколога, нашия последен съюзник. Но тялото познава себе си и някаква част от съзнанието му трябва да е разбирала какво предстои, когато той се обърна към мен и за последен път ми разказа за безсмъртния човек.

 

 

Дядо потри коленете си и каза:

— Обсадата на Саробор. Никога не сме говорили за това. Нещата тогава бяха лоши, но имаше вероятност да се оправят. Имаше възможност да не рухне всичко още тогава. Бях на конференция на морето и тъкмо щях да си тръгвам за вкъщи, когато ми се обадиха за някакви ранени в Мархан.

Отидох там и заварих купища палатки и хора. Някои от тях, улучени при престрелка няколко километра по-нагоре по пътя, ми казаха, докато ги превързвах, чакайки да дойдат медицинските екипи, че са тук, за да завземат самолетния завод в долината Мархан, първо с тежка артилерия, а после и с пехота. След това щели да отидат в Саробор. Саробор — представяш ли си? Саробор, където е родена баба ти. Така че намерих генерала и го попитах: „Какво става тук, по дяволите?“ А той знаеш ли какво ми отвърна: „Мюсюлманите искат достъп до морето, така че ще ги изпратим там по реката, един по един.“

Какво да ти кажа за това? Какво има за казване? Венчах се за баба ти в църква, но щях да се оженя за нея даже и ако семейството й ме беше помолило да сключим брак пред ходжа. Какво ще ми стане, ако й честитя Рамазана веднъж годишно, щом за нея не е никакъв проблем да запали свещ за моите покойници в църквата? Възпитан съм като православен християнин, но принципно погледнато, предпочитах майка ти да приеме католическата вяра, за да й спестя потапянето в мръсната вода, която държат в кръщелните купели. На практика, изобщо не я кръстих. Моето име, твоето име, нейното име. В крайна сметка единственото, което искаш, е някой да жали за теб, когато дойде време да те положат в земята.

Тръгнах си от Мархан. Но не се върнах у дома. Ти беше там, майка ти също, баба ти и тя, но аз не се прибрах. Дойде помощникът ми, едно младо докторче, не мога да си спомня лицето му. Аз се сбогувах и си тръгнах, излязох на пътя, вървях цял следобед и пристигнах в Саробор. В долината Амоварка беше петдесет градуса, всичко беше сухо, бледозелено и много тихо, ако не се смятаха бомбардировките, които започваха в Мархан. Това беше преди тринайсет години, разбираш ли, и дори войната още не беше война. Тогава на хълмовете над града имаше голяма маслинова гора. Сигурно не можеш да си спомниш какъв беше градът, преди да го нападнат, преди да разрушат мюсюлманските квартали и да съборят онзи стар мост в реката, все едно е дънер, все едно е нищо.

Отидох в Саробор и заварих пустош. Падна нощта. От турския квартал можех да чуя как нашите бомбардират завода в долината Мархан, можех да видя и светлините над хълма. Можех да позная какво следва, знаех какво предстои. Всички знаеха — навън нямаше никой, прозорците не светеха. Миришеше на готвено — хората вечеряха в тъмното. Ароматът на богата вечеря, който се разнасяше, ме караше да се замисля за онова ирационално желание, което обзема хората, когато краят е почти настъпил — вместо да пестят за обсадата, те празнуваха в къщите си покрай реката, ядяха агнешко с картофи и кисело мляко. Долавях миризма на джоджен и маслини, а докато минавах край прозорците им, чувах цвъртящите тигани. Спомних си как баба ти готвеше, докато живеехме в Саробор, застанала до прозореца с голямата върба отвън.

В турския квартал имаше една тясна улица, която вървеше покрай реката откъм мюсюлманската част на града, с кафенетата и ресторантите, където правеха най-хубавия бюрек на света, с магазините, в които можеше да си купиш наргиле, със стъкларските работилници и цветните градини, сега разкопани и превърнати в гробища. От всяка част на улицата, вървейки по нея надолу край реката, можеше да видиш в далечината Стария мост с проблясващите цилиндрични кули. На всеки няколко метра имаше турски чешми. Тези чешми — това беше песента на Саробор, Саробор винаги звучеше като течаща вода, като хубава чиста вода — от реката, та до цистерните. Там беше и старата джамия със самотното осветено минаре, подобно на раковина.

Пресякох Стария мост и отидох в хотел „Амоварка“, където с баба ти прекарахме медения си месец, преди да намерим апартамент, в който да се нанесем. Там отсядаха чуждите големци и посланици, когато идваха в Саробор. Директорът на самолетния завод в Мархан — онзи, който бомбардирахме — понякога стоеше там с месеци. Хотелът беше разположен върху скална издатина на брега на реката над водопада, ограден с маслинови дръвчета и палми, и гледаше към водата. Имаше прозорци с бели пердета и тераса, която приличаше на женска пола, с овални каменни дипли, надвиснали над реката. На терасата имаше медни турски фенери. Виждаше се от Стария мост и, разхождайки се вечер, човек можеше да застане на моста и да съзерцава водопада и ресторанта на терасата, където оркестър от четирима върви от маса на маса и свири любовни песни.

Вътре хотелът беше с дървени паравани и сводове в червено и бяло. По стените висяха древни турски гоблени, във фоайето имаше старинни кресла и камина. Влязох, вътре беше празно, съвсем празно. Нямаше жива душа, дори и на рецепцията. Поех по дългия коридор и стигнах до преддверието на ресторанта.

Там заварих един сервитьор, един-единствен. С много малко коса, цялата побеляла, сресана напред, с голямо мораво петно на челото — белега на благочестивия мюсюлманин не можеш да сбъркаш с нищо. Стегнат като в обръч в костюма си, с вратовръзка и преметната през ръката кърпа. Видя ме и лицето му светна. Като че беше очарован да ме види, като че това беше най-хубавото, което му се бе случило този ден. Попита ме дали искам да вечерям, изрече го по начин, който да ме окуражи да остана, макар да бях единственият клиент там, и аз се съгласих, казах му, че искам вечеря, разбира се. Мислех си за медения си месец, мислех си, че тук предлагат омари и всякаква морска риба, която карат по реката с лодките си.

— Къде би искал да седне господинът? — попита ме той и посочи с широк жест салона. Ресторантът беше с висок жълт таван с изрисувана батална сцена, с червени завеси и същите медни фенери, и цялата зала, както и останалата част от хотела, беше съвсем пуста.

— На терасата, ако обичате — отвърнах.

Той ме заведе навън, настани ме на най-хубавата маса за двама и отнесе ненужните вилица, нож, салфетка и чиния.

— Извинявам се, господине — рече. Имаше пресипнал, стържещ глас, макар дланите и зъбите му да подсказваха, че не е пушил и ден в живота си. — Тази вечер имаме само от местното вино.

— Чудесно — отговорих аз.

— И само бутилирано, господине — допълни той.

Казах му да ми донесе бутилката и че ще остана да пренощувам, ако бъде така добър да намери някой от рецепцията да ме настани. Знам, мислиш си, че идеята не е била никак добра, защото онези, които бомбардираха от другата страна на хълма, се готвеха да дойдат в Саробор на сутринта. Но в този момент планът ми беше да остана и му го казах, може би за да бъда любезен. Той беше много възрастен. Ти не знаеш какви бяха нашите сервитьори. Как бяха обучавани в старите ресторанти. Ходеха на училище, най-доброто училище за сервитьори тук в Града. Учеха се на занаят, учеха се на обноски. Знаеха колкото един главен готвач. Разпознаваха вината със затворени очи, знаеха как се реже месо, коя риба къде плува и с какво се храни, години наред учеха подправките, преди да им позволят да сервират. Ето за такъв сервитьор говорим, освен това и мюсюлманин, и всичко това ме накара да се замисля за баба ти и изведнъж ми прилоша, докато гледах как той се отдалечава да ми донесе виното.

Облегнах се назад и се заслушах какво правят онези долу в Мархан. На всеки няколко минути синьо зарево осветяваше върховете на хълмовете, поръбили долината, а секунди по-късно се разнасяше и пукотът на артилерията. Южният бриз долиташе до мен през долината и донасяше мириса на барут. Виждах очертанията на Стария мост на брега над хотела, а един мъж вървеше по него и палеше лампите по стария начин, както по мое време. Отдолу под терасата ромолеше реката. Наведох се малко напред, за да погледна през цветята на парапета надолу, където водата бе тъмна на фона на бялото скално корито. Когато се облегнах отново назад, усетих наблизо цигарен дим, огледах се и за своя изненада на една маса в отсрещния ъгъл видях друг посетител, подпрял лакът на каменния парапет. Облечен беше в костюм с вратовръзка, четеше книга и я беше вдигнал така, че да не виждам лицето му. Масата пред него беше празна, имаше само чаша кафе, което ме накара да си помисля, че е свършил с вечерята си и за радост скоро ще си изпие кафето и ще си тръгне. Той като че ли не забелязваше как бомбардировките осветяват небето, сякаш над хълмовете се разпръскваха празнични фойерверки, които все повече се приближаваха. После се улових, че си мисля: „А може би за него е празник, може би е прекосил реката тази вечер, за да злорадства в някогашния турски палат. Може би за него това е нещо забавно — нощ, за която ще говори години наред пред приятелите си, когато го карат да разказва как е изпращал мюсюлманите надолу по реката.“

В този момент старият сервитьор се върна с бутилката ми. Сега си спомням — „Салимач“, реколта 1988.

Прочут лозарски регион, който скоро щеше да е от нашата страна на границата. Сервира ми го така, сякаш за него това нищо не означаваше, и аз имах чувството, че иска да ми покаже каква сила на характера е нужна да ми поднесе това вино, сякаш му е все едно дали собственикът на лозята намушква сина му в самолетния завод точно в този момент. Той обели фолиото от гърлото и извади тапата пред мен. Взе чашата ми, наля ми малко, примигвайки, докато отпивах. После ми доля и остави бутилката на масата. Изчезна за миг и се появи отново с количка, покрита с големи листа от салата, чепки грозде и резенчета лимон, струпани около рибите в центъра. Те бяха твърди и с бистри очи, но имах чувството, че идват от някой цирк.

Сервитьорът се обърна към мен:

— Ето, господине. Тази вечер имаме морски език, змиорка, сепия и светипетрова риба. Мога ли да ви препоръчам светипетровата риба? Прясно уловена е, от тази сутрин.

Рибите не бяха много — може би пет или шест, но бяха акуратно подредени, по края бяха навити двете змиорки. Светипетровата риба лежеше на една страна като лист хартия с бодли, петното на опашката й ме гледаше като око. От всички риби на количката само тя приличаше на риба и само тя не излъчваше смътна трупна миризма. Обичам светипетрова риба, но тази вечер реших, че искам омар, и попитах имат ли омари. Старият сервитьор ми се поклони и се извини, току-що ги били свършили.

Казах му, че искам да си помисля, той остави менюто и изчезна. Бях доста разочарован заради омара, седях и гледах ястията, които вървяха с рибата. Разбира се, както можеше да се очаква, имаха картофи, сготвени по няколко начина, салата с чесън, четири или пет различни рибни сосове, но през цялото време си мислех за омара, който току-що беше свършил. Казах си: „Господи, ще бъде ужасно, ако този мъж, този злорадстващ мъж, който си чете книгата, току-що е изял последния омар, онзи, който би трябвало да е за мен, защото аз не съм дошъл тук да злорадствам.“

И точно в този миг, докато си го мислех, старият сервитьор отново се появи и се наведе към масата на мъжа.

— Е, господине — чух гласа му, — решихте ли? Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Да, ако обичате — отвърна мъжът. — Вода.

Оставих менюто и го погледнах. Той беше отпуснал книгата, та да може да говори със сервитьора, и веднага го разпознах. Старецът отиде да му донесе вода, а Гавран Гайле не вдигна книгата си; вместо това погледна към реката, после обходи с поглед терасата и накрая очите му се спряха на мен и това беше същият поглед на мъжа от ковчега — същите очи, същото лице, непроменено и цялостно, каквото сигурно е било и в килията на пияниците онази нощ в църквата на Девата на водите, когато нямах възможност да го видя.

Безсмъртният ми се усмихна и аз казах:

— Това си ти.

Той възкликна „докторе“, стана, изтупа сакото си и дойде да ми стисне ръката. Изправих се, стиснал салфетката си, и докато се здрависвахме мълчаливо, се сетих защо е тук, и не можех да кажа, че съм изненадан да го видя. Не, не бях изненадан ни най-малко. Това, че беше тук, можеше да означава само едно — също като нас и той знаеше какво ще се случи. Безсмъртният бе дошъл да прибира.

— Какво чудо — каза ми той. — Какво изумително чудо.

— Откога си в града? — попитах.

— От няколко дни — отвърна той.

Уморен бях и му заявих без заобикалки:

— Не се съмнявам, че много хора си черпил с кафе.

Той не се усмихна при тези ми думи, но и не ме упрекна. Не потвърди и не отрече. Просто беше там.

Хрумна ми, че не съм го виждал уморен, изтощен. Казах му, че настоявам да вечеряме заедно, и той се съгласи с радост. Отиде да си вземе книгата и чашата, а сервитьорът му донесе нови прибори.

— Решихте ли какво ще поръчате, господа? — попита ни той.

— Още не — отвърна приятелят ми. — Но ще си вземем наргиле.

Изчаках, докато старецът тръгна да го донесе, и казах:

— Най-хубавото ядене в живота си съм ял тук. — Безсмъртният кимна с разбиране, а аз добавих: — След сватбата. Ти не познаваш жена ми. Тук отседнахме за медения си месец и ядохме омари. Две години след първата ни среща с теб в онова малко село — помниш ли?

— Помня — рече той.

— Бях много млад — продължих аз. — Беше красив меден месец. Цяла седмица ядох омари. Бих ял и сега.

— Направи го.

— Тази вечер нямат.

— Колко жалко.

— Да не би ти да си изял последния? — казах.

— Нали виждаш — отговори той, — не съм вечерял.

Известно време седяхме мълчаливо и той не ме попита какво правя тук. Тогава се досетих, че може би той знае нещо, което аз не знам — че може да е тук не заради някой друг, а заради мен, че е дошъл точно за мен, и тази мисъл ме сепна. И ти казвам, едно е да не вярваш, съвсем друго е да си представиш, че нещо е възможно. Не знам дали заради бомбардировките, или заради Стария мост, но точно това правех, докато седях, вкопчен в салфетката на коленете си, казвах си: „Ами ако…?“

— Зает ли си напоследък? — попитах.

— Не особено — отвърна той и понечи да каже още нещо, но сервитьорът се появи, влачейки заднешком наргилето, което приготви пред нас, почисти мундщука и сложи тумбака^[1] в чашката. Когато приключи, от маркуча се разнесе сладък топъл аромат на рози и мед, а той извади молив и лист, за да запише поръчката ни.

— Какво ще кажеш за костур? — попита ме безсмъртният.

— Любител съм на светипетровата риба — казах аз. — Поради липсата на омар.

— Да поръчаме ли светипетрова риба?

— Нека е светипетрова риба.

— Искаме светипетрова риба — рече безсмъртният на стария сервитьор, погледна го и се усмихна.

Сервитьорът се поклони дълбоко, сякаш бяхме направили кой знае какъв избор. Може би това беше последната светипетрова риба, която ресторантът някога щеше да продаде.

— Мога ли да предложа мезе на господата? — попита старият сервитьор. — Имаме чудесни печени червени чушки с чесън, както и салата от октопод. Имаме и прекрасни сарми, и сирене с маслини.

— Усещам, че имаме належаща нужда да се поглезим — каза безсмъртният. — Трябва да си угаждаме тази вечер. Ще си вземем от всичко. А с рибата ще поръчаме и от варените картофи с листно цвекло.

— Много добре, господине — отзова се сервитьорът, докато си записваше всичко с тъп молив.

— И разбира се, магданозен сос.

— Разбира се, господине — кимна сервитьорът.

Той отново напълни чашите ни с вино и ни остави, а аз седях, гледах спокойното и усмихнато лице на безсмъртния и се питах защо точно тази вечер имаме належаща нужда да си угаждаме. Безсмъртният хвана мундщука на наргилето и започна бавно да всмуква, от ноздрите и от устата му излизаха големи, плътни облаци дим и целият му вид издаваше задоволство, докато си седеше там, а долината на Мархан се разтърсваше от взривове.

Трябва да съм изглеждал доста замаян, защото ме попита:

— Нещо не е наред ли? — Поклатих глава и той се усмихна. — Не се притеснявай за парите, докторе. Аз черпя. Важното — най-важното — е да се поглезим с всички тези приятни неща.

„Господи — казах си аз, — и това доживях. Последната ми вечеря, и то с безсмъртен.“

— Най-доброто ми ядене — каза той ни в клин, ни в ръкав, сякаш бяхме още на тази тема, — беше в „Големия глиган“ преди шейсетина години.

Не знам защо, но не го попитах: „Как така? Как може да си ял преди толкова години, когато лицето ти издава, че си на трийсет, та дори и тези години са ти много.“

Той продължи:

— „Големият глиган“ беше чудесна кръчма в кралския ловен парк, сам си отстрелваш дивеча и после готвачът ти го приготвя по негов си специален начин. Жената, за която ти разказвах — онази, която умря — с нея отидохме там, когато за пръв път избягахме. Когато избягахме оттук.

— Не бях разбрал, че е от Саробор — казах.

— Всеки е отнякъде, докторе. Тя свиреше на гусла там… — Той посочи към Стария мост. — Ето там.

Чушките, салатата от октопод и сармите пристигнаха, сервитьорът нареди чиниите и безсмъртният веднага се нахвърли на храната. Всичко миришеше приказно, той прехвърли няколко зелеви сарми и червени пиперки в чинията си, сосовете им се смесиха, розово-лилавите пипала на октопода лъщяха от зехтина. Сложих и аз малко в чинията си и също започнах да се храня, но ядях бавно, кой знае защо — може би в храната имаше отрова, може би старият сервитьор беше замислил отмъщение и безсмъртният затова бе дошъл. Но беше трудно да не се храня, докато в Мархан светлините угасваха, а Гавран Гайле не спираше да говори за яденето. Всеки път, когато сервитьорът се приближаваше, Гаво обясняваше на висок глас колко прекрасни са ароматите, колко е пресен зехтинът — и така си беше, храната беше чудесна, но аз имах чувството, че ми натяква, че това е последното ми ядене, и си мислех: „Господи, къде ми беше умът да дойда тук?“

Сервитьорът ни донесе светипетровата риба и тя беше възхитителна. Тъмна, хрупкава отвън, изпечена цялата на скара. Той бавно я разряза с ножа за риба, под острието месото беше меко и пухкаво, после ни я сервира в чиниите и ни сложи от картофите. Те бяха яркожълти и изпускаха пара, листата на цвеклото бяха плътни и зелени, полепнали по картофите, а безсмъртният ядеше ли, ядеше и обясняваше колко вкусно е всичко — което беше вярно, наистина беше вкусно и въпреки че взривовете от Мархан гърмяха в ушите ни, с вечерята на терасата, реката и Стария мост всичко си беше наред.

Но аз трябваше да знам и по някое време попитах:

— Дошъл си да ми кажеш, че ще умра ли?

Той ме погледна изненадан.

— Моля? — каза.

— Яденето. Угаждането. Ако си тук, за да ми угодиш с последната ми вечеря, искам да го знам. Да се обадя на жена си, на дъщерята, на внучката.

— Щом ми задаваш този въпрос без раздразнение, да разбирам ли, че си приел това, което съм? Това означава ли, че си готов да си платиш дълга, докторе?

— Определено не — отговорих.

— Искаш още доказателства?

— Дори и кафе не сме пили още.

Гавран Гайле леко докосна със салфетката ъгълчетата на устата си.

— Може ли да я видя?

— Кое?

— Залога ти, докторе. Книгата. Дай да я видя.

— Не — рекох аз и се притесних.

— Хайде, докторе, само да я видя.

— Аз не те моля да ти видя чашата — отвърнах.

Но той не се предаваше, не се хранеше, а просто седеше. И след малко аз извадих „Книга за джунглата“ и му я подадох. Той избърса връхчетата на пръстите си, преди да я поеме, после прокара длан по корицата.

— О, да — каза, като че си спомняше добре историята.

Отвори я и заразгръща страниците, разглеждайки илюстрациите и стиховете. Опасявах се да не ми я вземе и в същото време се боях, че ще се разстрои от недоверието ми.

— Рики Тики Тави — рече той и ми върна книгата. — Спомням си го. Най-много него харесвах.

— Каква изненада — отвърнах аз, — че харесваш невестулката.

Той не ме поправи, макар и двамата да знаехме, че съм груб и че греша: Рики Тики Тави е мангуста.

Гавран Гайле ме наблюдаваше, докато прибирах книгата. Усмихна ми се, наведе се напред и тихо каза:

— Тук съм за него — сетне кимна по посока на сервитьора.

Не ми каза ясно, че не е тук заради мен и вече ми беше дошло до гуша, но изведнъж се почувствах ужасно заради дребничкия стар сервитьор.

— Той знае ли?

— Как би могъл?

— Преди им казваше.

— Да, но оттогава съм научил някои неща. Ти ме видя, докторе, докато се учех. Ако му кажа, той ще ме намушка с шиш за кебап и трудно ще се възстановя, което не трябва да се случва, защото, както казваш, чака ме много работа. — Той се облегна назад и избърса устата си със салфетката. — Освен това, каква ще му е ползата? Той е щастлив, сервира богата вечеря на двама приятни господа в навечерието на войната. Остави го да се радва на щастието си.

— Щастие? — Бях смаян. — Можеше да си е у дома. Със семейството си.

— Ние си угаждаме и така угаждаме и на него — каза безсмъртният. — Този човек много се гордее с работата си, а сега ни поднася прекрасна, великолепна, запомняща се вечеря. После ще се прибере при семейството си и ще разправя как е сервирал последната вечеря в хотел „Амоварка“, а утре, когато вече няма да го има, живите ще има за какво да си приказват. Ще говорят за това и след войната. Разбираш ли?

Сервитьорът се върна и отнесе чиниите ни, големия поднос със светипетровата риба, оглозганите стъклени костици. Закрепи чиниите на едната си ръка, бялата кърпа беше преметната през другата и аз бях погълнат от представата за тази паметна вечеря, на която не се насладих заради страха.

— Какво мислят господата за едно питие? — попита старият сервитьор. — Или десерт?

— И двете — казах аз изведнъж. И продължих: — Донесете ни тулумбички, баклава, туфахия^[2] и кадаиф, ако обичате.

— И дюлева ракия — добави безсмъртният и когато сервитьорът си тръгна, ми каза колко се радва, че започвам да вниквам в духа на нещата.

Мълчахме, защото си мислех как да убедя безсмъртния да предупреди сервитьора, или пък аз сам да му кажа, без Гаво да ме види. Старецът донесе десерта на огромен сребърен поднос и го постави на масата. Тулумбичките бяха златисти, меки и подгизнали от сироп, баклавата залепваше за устата ми, печената ябълка с орехи беше прекрасна и се топеше под вилицата ми и всичко това бе придружено от дюлева ракия, която изгаряше гърлото между хапките, а аз бях малко пиян и докато гледах пожара в небето над Мархан, ми липсваше кухнята на баба ти, защото нейните сладкиши са по-хубави.

Когато приключихме, Гавран Гайле отмести стола си назад и каза:

— Добре.

После сключи длани на корема си и нещо във вида му ме натъжи.

— И ти ли ще умреш утре? — попитах. — Затова ли си тук?

Въпросът беше глупав и аз го осъзнах в мига, в който го зададох.

— Не, разбира се — отвърна той. Барабанеше с пръстите си по корема, сякаш беше малко момче. — А ти?

Не се засмях, макар да разбрах, че се шегува.

— Дори и след всичко това? След като този град бъде сринат до основи, защото точно това ще се случи утре, ти не вярваш, че той ще ти позволи да умреш? — рекох.

— Разбира се, че няма да го направи.

Гаво беше изял баклавата си, но обираше чинията с вилицата си. Избърса устните си със салфетката и вдигна ръка към сервитьора. Той дойде, събра чиниите и преди още да си е отворил устата, безсмъртният каза:

— А сега ще пием кафе.

Този път говори сериозно, помислих си аз. Той отново взе мундщука на наргилето и започна да пуши. На всеки няколко всмуквания ми предлагаше да опитам, но аз отказвах. Тютюнът му миришеше на дървесина и горчиви рози. Пушекът се стелеше и се сливаше с ниската мъгла, която размазваше светлините над моста.

Сервитьорът се върна с кафето. Започна да подрежда масата, да слага кафените чаши, но безсмъртният каза:

— Не, ще пием заедно от тази. — Сетне извади бялата чашка със златния ръб.

Направих един последен опит и докато сервитьорът все още можеше да ни чуе, попитах:

— Предполагам, сега ще поканиш господина да пие кафе с нас?

Казах го грубо, та сервитьорът да си тръгне и да не пие от чашата.

Но безсмъртният каза:

— Не, не, само двамата, ние вече пихме кафе този следобед, нали?

Сервитьорът се усмихна, наведе плешивата си глава и аз се натъжих, изведнъж ме обзе мъка за стария човек.

— Не, приятелю, това кафе е за мен и за теб — рече безсмъртният.

Когато сервитьорът си тръгна, Гаво наля горещото кафе в чашата и ми го подаде, сетне се облегна назад, чакайки го да изстине. Това отне доста време, но накрая аз отпих и приятелят ми се усмихна.

— Ето сега — каза той и взе чашата.

На терасата беше вече тъмно и той се взираше в чашата, а аз се наведох напред и се вглеждах в лицето му, застинало като камък.

— Виж тук — каза той изведнъж. — Ето защо си дошъл в Саробор? Ти си от другите.

— Моля те, не го казвай — отвърнах аз. — Моля те да не го повтаряш на глас. Искаш старецът да ни чуе ли? — Гаво продължи да държи чашата в ръце и аз добавих: — Не съм от другите. Не съм от никои. Аз съм от всичките.

— Не и по име — каза той.

— Жена ми е родена тук — рекох, почуквайки по масата с пръст. — И дъщеря ми. Беше на шест, когато си тръгнахме.

— Но изглежда знаеш какво ще стане утре. Питам те, защо си дошъл? Не си призован. Не си дошъл тук да вземеш нещо ценно. Дошъл си да вечеряш — защо?

— Това е важно за мен — отвърнах. — Очевидно и за този беден старец, на когото дори не даваш възможност да бъде със семейството си.

— Той ще бъде със семейството си довечера, докторе, когато се прибере — каза безсмъртният все още търпеливо. — Защо да му казвам, че утре ще умре? За да оплаква живота си тази последна вечер, която ще прекара със семейството си?

— Защо тогава предупреждаваше другите?

— Кои други?

— Другите — мъжа, който те е удавил, онзи с кашлицата при Девата на водите. Защо и него да не предупредиш? Онези, другите мъже, умираха, наистина умираха. Този би могъл да се спаси, да си тръгне.

— Ти също — каза той.

— И ще си тръгна.

— Наистина ли? — попита безсмъртният.

— Да — отвърнах. — Дай ми чашата, ухилено копеле такова — вътре няма нищо за мен.

Но той не ми я даде.

— Не ми отговори, когато те попитах защо си дошъл в Саробор, докторе.

Отпих голяма глътка от чашата си и казах:

— Защото съм го обичал през целия си живот. Най-хубавите ми спомени са от тук — с жена ми, с детето ми. Всичко това утре ще отиде по дяволите.

— Като идваш тук, нали разбираш, че и ти рискуваш да си отидеш заедно с града. Могат да изстрелят снаряд точно в този момент и да улучат тази сграда.

— Това ли ще се случи? — попитах. Твърде бях ядосан, за да ме е грижа.

— Може би да, а може би не — отвърна той.

— Значи и мен не ме предупреждаваш?

— Не, докторе, опитвам се да ти кажа нещо — рече той все така търпеливо. — Не ти говоря за болест, за дълго и бавно пропадане. Говоря ти за внезапността. Това искам да разбереш. Не предупреждавам този човек, защото животът му ще свърши внезапно. Не му трябва да го знае, защото така няма да страда.

— Внезапността? — повторих аз.

— Да, внезапността — отвърна той. — Той живее добър живот, обграден е с любов, с приятели, и неочаквано ще си отиде. Повярвай ми, докторе — ще се радваш, ако животът ти свърши ненадейно, но ако стане иначе, ще тъгуваш по внезапността.

— Не и аз — казах. — Не правя нещата, както ти казваш, внезапно. Аз се подготвям, обмислям, обяснявам.

— Да, ти тези неща ги можеш, но не и когато става дума за това. — Той посочи в чашата ми и аз си помислих: „Да, дошъл е и заради мен“. — За внезапността. Няма подготовка, няма обяснения, няма извинения. Внезапно си тръгваш. И отнасяш със себе си всички разсъждения и всички опасения за собственото ти заминаване. Цялото страдание, което знанието би ти причинило, ще си остане тук и няма да те засегне.

Ние се гледахме мълчаливо и в този момент сервитьорът дойде със сметката. Сигурно си мислеше, че на масата ни се случва нещо много ужасно и лично, защото бързо си тръгна.

— Защо плачеш, докторе? — попита безсмъртният.

Избърсах очите си — не бях разбрал, че плача.

— През следващите години ще има много внезапни заминавания, докторе — каза Гавран Гайле. — Ще бъдат дълги, дълги години, повярвай ми. Но те ще минат, накрая все ще свършат. Затова трябва да ми кажеш защо дойде в Саробор, където рискуваш всяка минута, докато седиш тук. Защо дойде, след като знаеш, че един ден тази война ще свърши?

— Тази война никога не свършва — отвърнах. — Тя се водеше, когато аз бях дете, и ще продължи да се води, дори когато децата на децата ми си имат деца. Дойдох в Саробор, защото искам да го видя още веднъж, преди да погине, защото не искам да си тръгва от мен, както ти казваш, внезапно. — Осъзнах, че през цялото време съм приглаждал с длан покривката.

Безсмъртният остави в чинията със сметката няколко чисто нови банкноти, които на сутринта нямаше да имат никаква стойност.

— Кажи ми, Гавран Гайле — помолих го аз, — чашата казва ли ти, че тази вечер ще дойда с теб внезапно?

Той повдигна рамене и ми се усмихна. Нищо гневно, нищо зло нямаше в усмивката му. Никога не беше имало.

— Какво би искал да чуеш, докторе?

— „Не“.

— Тогава счупи чашата — каза той — и тръгвай.

* * *

Месеци по-късно, много седмици след края на бомбардировките, тигърът Збогом продължаваше да яде собствените си лапи. Беше жесток към себе си, но кротък и спокоен с пазачите, които седяха в клетката с него и галеха едрата му четвъртита глава, докато той дъвчеше чуканите на краката си. Раните бяха инфектирани, подути, черни.

Накрая, без да го обявяват във вестника, застреляха безкракия тигър там, на каменния под на клетката му. Мъжът, който го бе отгледал — който го беше хранил като малък, беше го претеглял и къпал, беше го разхождал из зоопарка в раница, мъжът, чиито ръце се появяваха на всяка снимка на тигъра като малък — дръпна спусъка. Казват, че на следващата пролет партньорката на тигъра убила и изяла едно от малките си. За тигрицата този сезон означавал червена светлина и зной; звук, който се издига и снишава като писък. Пазачите взели оцелелите тигърчета и ги отгледали в собствените си къщи с домашните животни и децата си. Къщи, в които седмици наред нямаше електричество и течаща вода. Къщи с тигри.