Теа Обрехт
Жената на тигъра (10)

9
Мечока

Жителите на Галина може и да говорят с неохота за тигъра, но без колебание ще ви разкажат за един от страничните участници в тази история.

Попитайте някого от Галина за Дариша Мечока, и ще ви поднесат за начало нещо, което е далеч от истината — че Дариша бил отгледан от мечки или че се е хранел само с мечо месо. В някои от версиите той двайсет години преследвал огромен черен мечок, който от незапомнени времена успявал да се изплъзне на всички останали ловци, дори на Вук Сивич, убил легендарния вълк от Коловач. Поддръжниците на тази история твърдят, че накрая мечокът толкова се уморил от преследването на Дариша, че една нощ отишъл пред бивака му и легнал да мре, и докато умирал в снега, Дариша му говорел, а по изгрев-слънце духът на мечката преминал в него. Аз най̀ обичам историята, в която невероятният успех на Дариша в лова се дължал на способността му да се превръща в мечка — той не убивал, както убивали хората, с пушка, отрова или нож, а със зъби и нокти, раздирал жестоко плътта, а огромните му мечи зъби се сключвали около шията на противника му със звук, наподобяващ сгромолясването на планина.

Всички тези вариации обаче се обединяват в едно: Дариша бил най-големият ловец на мечки в старото царство. Това поне е факт. Свидетелствата са много. Има снимки на Дариша преди случката с жената на тигъра, на които той, със светли очи и каменно лице, е застанал върху куп мечи кожи, почти неизменно в компанията на някой тънкокрак аристократ, чиято бодра усмивка трябва да скрие все още разтрепераните му от лова колене. На тези снимки Дариша е простоват, сериозен, харизматичен колкото буца пръст и е трудно да проумееш как е успял да си спечели толкова много последователи сред жителите на Галина. Мечките на тези снимки също разказват различна история, история за прекалено много смърт, но кой ли ги пита тях.

Дариша идвал в Галина веднъж в годината, точно след коледните празници, за да се наслади на гостоприемството на селото и да продава кожи, преди да настъпи зимата. Появата му била очаквана, но внезапна — хората никога не го виждали кога идва, само осъзнавали с удоволствие, че вече е при тях, конят му е вързан, воловете — разпрегнати, стоката — наредена на избелял син килим. Дариша бил нисък, брадат и би могъл да бъде сбъркан за просяк, но заради спокойното си държане и склонността си да удовлетворява болезненото детско любопитство, той като че донасял със себе си един по-необуздан, по-възхитителен свят. Носел новини и топлина, а от време на време и истории за дивата природа и за животните, които я населяват. Хората на Галина свързвали пристигането му с добрия късмет и с постоянството на времето.

До тази зима дядо ми очаквал ежегодното посещение на Дариша Мечока с толкова ентусиазъм, колкото и всички останали в селото, но сега, разсеян от тигъра и жена му, той го бил забравил напълно. Но не и останалите селяни. Напротив, неизбежността на появата му все повече завладявала колективното им съзнание, но те избягвали да я споменават, да не би тяхната убеденост да предотврати идването му. И когато една януарска сутрин излезли от къщите си и го видели там, почернял и мръсен, чакан като спасител, сърцата им се възрадвали.

Дядо ми, който иначе пръв щял да се разходи по протрития син килим, за да разгледа мечите глави с отворени челюсти, със стъклени, каменни или изобщо липсващи очи, погледнал през прозореца и с ужас разбрал какво ще се случи. От другата страна на площада жената на тигъра сигурно също наблюдавала Дариша, но не осъзнавала сериозността на суматохата, обзела селото. Не се досетила, както може би се бил досетил дядо ми, че свещеникът, който се втурнал към Дариша с разперени ръце, не само го поздравил за добре дошъл, а и добавил: „Слава богу, че си стигнал невредим — трябва да ни отървеш от онзи дявол с огнените одежди.“

През цялото време дядо ми се надявал на чудо, но очаквал катастрофа. Бил на девет, но съзнавал, че след срещата в пристройката за опушване той, тигърът и жената на тигъра са съюзници в една изгубена битка. Не разбирал противниците си, не искал да ги разбира. Неочакваната помощ на мама Вера му давала искрица надежда, но надежда за какво? И с идването на ловеца дядо ми веднага разбрал, че сега везните са силно наклонени във вреда на тигъра. Дариша Мечока, който толкова дълго олицетворявал нещо възхитително и недостижимо, се превърнал в предател, убиец, унищожител на тигри, оръдие на смъртта, въоръжено с нож и примка, което ще се насочи към нещо свещено, и дядо ми не се съмнявал, че ако разполага с достатъчно време, Дариша ще успее.

 

 

За разлика от повечето ловци Дариша Мечока не живеел заради мига на смъртта, а заради онова, което идвало след него. Той се занимавал с работата, с която бил известен, за да може да се отдаде на другото си занимание, което му доставяло удоволствие — обработването на кожите. Дариша обичал дрането, остъргването, миризмата на маслата, с които запазвал кожата, възможността да съхрани спомена за лова, като пресъздаде природата в собствения си дом. Това е истината за Дариша — по сърце човекът бил препаратор.

За да го разберем, трябва да се върнем в детството му, към нещата, които никой в селото не знаел, към един престижен квартал в Града и къщата от червени тухли на оживена, ярко осветена улица, която гледала към лъскавите кралски паркове; към бащата на Дариша, известен австрийски инженер, оставал два пъти вдовец, който прекарал по-голямата част от живота си в чужбина; към сестрата на Дариша, Магдалена, чиято тежка болест не им позволявала да последват баща си, когато заминавал, понякога с години, за да ръководи строителството на музеи и палати в Египет, и ги държала затворени у дома, сами с писмата му.

Магдалена била епилептичка и трябвало да се ограничава до малки разстояния и дребни удоволствия. Не можела да ходи на училище, напредвала според силите си с частен учител и сама се научила да рисува. Дариша, седем години по-малък от нея, обожавал всичко, което и тя обожавала, и израснал с мисълта, че нейното благополучие е негово задължение, негова отговорност. Застанал в коридора на къщата им, докато гледал как слугата изнася куфарите на инженера и ги товари в чакащия файтон, Дариша увисвал на реверите на баща си, а той му казвал:

— Ти си много малко момче, но аз ще те направя достоен мъж. Знаеш ли как едно малко момче става достоен мъж?

— Как? — питал Дариша, макар вече да знаел отговора.

— Като изпълнява задача — отвръщал баща му. — Като поема отговорност за другите. Да ти дам ли задача?

— Да, господине.

— Помогни ми да я измисля. Какво според теб трябва да се направи, докато ме няма? Докато ти си единственият мъж в къщата?

— Магдалена има нужда от грижи.

— Ще се грижиш ли за нея вместо мен?

През следващите месеци той правел каквото можел за нея, въдворявал ред на миниатюрно ниво, но с настървение. Имали икономка, която готвела и чистела къщата, но Дариша носел подноса със закуската до стаята на сестра си, Дариша й помагал да свали панделките от косата си, Дариша й носел роклите и чорапите и след това стоял пред вратата й, докато се обличала, за да може да е наблизо, ако й прилошее и го повика. Дариша връзвал връзките на обувките й, хващал я за ръка и се разхождал с нея в парка; придружавал я на уроци по пиано, навъсен и ням като риба, и се намесвал, ако учителят станел твърде строг; пълнел кошници с плодове, чаши за вино и резени сирене, за да може тя да рисува натюрморти; постоянно оставял на нощното й шкафче книги и списания за пътувания, та да четат заедно преди лягане. Магдалена не възразявала. Той й помагал много и тя бързо разбрала, че като се грижи за нея, той се учи да се грижи за себе си. Усилията му неизменно били възнаграждавани с първите редове в писмата на Магдалена: Мили татко, трябва да видиш как нашият Дариша се грижи за мен.

Бил на осем години, когато за пръв път видял един от пристъпите й. Влязъл тихо в стаята й, за да й разкаже за един свой кошмар, но я намерил сгърчена в завивките, тялото й било изопнато в спазъм, шията и раменете й били подгизнали от пот и от нещо бяло и лепкаво. Докато я гледал, изведнъж се почувствал в клопка, задушен от безмълвното присъствие на нещо друго, което се промъкнало в стаята с него, когато отворил вратата. Оставил я там и без да си сложи палтото, без да си обуе обувките, излязъл от къщата и по нощница се втурнал по улицата, през половината град, чак до къщата на доктора, а босите му крака шляпали по мокрия паваж. Наоколо усещал само отсъствие, огромно и тежко като кораб. Отсъствието на хора по улиците, отсъствието на баща му, отсъствието на увереност, че Магдалена ще е жива, когато се прибере. Плакал малко, но после, във файтона на доктора, не проронил и сълза.

— Хайде да не казваме за това на татко — казала Магдалена два дни по-късно, когато той все още отказвал да напусне стаята й. — Ти беше толкова храбър малък мъж, моят храбър малък кавалер — но нека да не му казваме, да не го притесняваме.

Оттогава Дариша се научил да се бои от нощта — не защото смятал тъмнината сама по себе си за страшна или защото се боял да не го отнесе нещо свръхестествено и грозно, а защото внезапно осъзнал степента на собствената си безпомощност. Смъртта, крилата и безмълвна, вече била в къщата с него. Тя се реела в пространствата между хората и вещите, между леглото му и нощната лампа, между стаята му и стаята на Магдалена — неизменно там, витаеща между помещенията, особено когато умът му бил временно другаде, особено когато спял. Решил, че в отношенията си със смъртта той трябва да прояви инициатива. Създал си навик да спи два часа, докато навън е още светло, а после се събуждал и бродел из къщата, промъквал се при Магдалена, със затаен дъх слагал ръка на корема й, сякаш е бебе, чакал да усети движението на ребрата й. Понякога цяла нощ седял там, но най-често оставял вратата на стаята й отворена и обхождал останалата част от къщата, стая след стая, търсел смъртта, опитвал се да я изкара от скривалищата й. Отварял кухненски долапи и бюфети с порцелан, шкафове, пълни с кутии със стари вестници и чертежи. Оглеждал винаги празната стая на баща си, надничал в гардероба, където той държал старата си военна униформа, под леглата, зад вратите на баните. Сновял напред-назад из къщата, отварял и затварял прозорци с безполезна решителност и очаквал във всеки един момент, като отвори фурната, да види клечащата вътре смърт — просто човек, нищо повече, търпелив, с крила и с неподвижни очи на крадец.

Дариша мислел да й каже:

— Открих те, сега се махай.

Не бил планирал какво ще направи, ако смъртта откаже.

Правел това вече няколко месеца, когато Зимният дворец на Емин паша отворил врати. От години съдбата на зимната резиденция на пашата била обект на спорове сред управниците на Града. Като реликва от отоманските времена, дворецът не бил използван от години. Градоначалникът от Виена, който не знаел как да го пригоди за себе си, но не искал и да освободи Града от него, го обявил за музей за радост на поданиците, които вече се изживявали като покровители на изкуствата и редовно посещавали места като Националната опера, Държавната библиотека, Кралските градини.

„Чудеса и великолепие — гласял плакатът в червено и златно, окачен на всеки стълб в квартала на Дариша. — Изумителен поглед към езическия свят.“

На горния етаж на двореца имало клуб с пушалня, стая за игри на карти, бар и библиотека, както и конен музей с коне от кавалерията на пашата с позлатени юзди и дрънчащи парадни седла, скърцащи файтони с лакирани колела и редици вимпели с полумесеца и звездата на империята. В градината растели жасмин и палми, имало беседка с миндери за четене на открито и езеро, в което рядък вид бяла жаба живеела в череп, натикан под лилиите от някакъв убиец, който искал да скрие самоличността на обезглавената си жертва. Имало галерии с портрети в пищни рамки, месингови лампи и гоблени, изобразяващи пирове и битки, малка пристройка с библиотека, където да четат младите дами, и чайна, където били изложени порцеланът, чашките за кафе и готварските книги на пашата.

Магдалена използвала първата възможност да заведе брат си там. Била на шестнайсет, осъзнавала напълно колко е тежка болестта й и все повече се измъчвала от факта, че никъде не ходи и че е виновна за изолацията на Дариша (от която той не се оплаквал) и от безкрайните му нощни бдения (от които не се отказвал). Била чела във вестника, че в двореца имало нещо, наречено Огледалната зала на пашата, и го завела там, защото искала Дариша да научи нещо за света извън тяхната улица, техния парк и четирите стени на дома им.

За да влезеш в Огледалната зала, трябвало да прекосиш градината и да слезеш по тясно стълбище до площадка, която приличала на преддверие на гробница. На фронтона бил изваян изправен дракон, а циганин с лъвче седял на малък сандък и заплашвал да прокълне пътя ти, ако не си платиш за напътствия. Това се правело предимно заради децата, тъй като и циганинът, и лъвчето били служители на музея. Слагаш грош в шапката на циганина, той ти казва: „Пази се от себе си“, после те натиква вътре и затръшва вратата. Заради състоянието на Магдалена семейният лекар я посъветвал да не влиза в залата, така че Дариша отишъл сам.

Първата част от лабиринта била доста невинна — редица криви огледала, които те удължават или смаляват и правят главата ти да прилича на цепелин, но после изведнъж добиваш усещането, че стоиш нагоре с краката и гърбом към самия себе си. Подът и таванът били облицовани със златни плочки и изваяни палмови корони, а огледалата били разположени така, че всяка стъпка, която правиш, се повтаряла от девет, десет, двайсет хиляди твои двойници. Докато бавно напредваш, плочките по пода се движат и променят формата си, ъглите на огледалата ту влизат, ту излизат от реалността, а ръцете ти докосват стъкло, и пак стъкло, и още стъкло, и накрая празно пространство, когато най-малко очакваш. Завиваш зад невидими ъгли, от време на време срещаш нарисуван оазис или паун, които изглеждат някъде далеч напред, а всъщност са зад теб. Накрая стигаш до фигурата на индийски укротител на змии с дървена кобра в кошница.

Докато вървял през лабиринта, Дариша имал чувството, че сърцето му всеки момент ще спре, и макар да се виждал навсякъде, не знаел кой от всичките „той“ е истинският и движенията му били парализирани от неувереност и страх, че ще се загуби и няма да успее да се измъкне от тази мъгла. И въпреки най-добрите намерения на Магдалена, започнал да чувства същата празнота, която го връхлитала в тъмнината на стаята му у дома. На всеки няколко крачки лицето му се удряло в огледало и оставяло влажно петно на стъклото. Вече плачел, когато стигнал оазиса на пашата, преддверие със завеси и шест-седем живи пауна, които се въртели около зелен фонтан, а зад него била вратата на залата с трофеите.

Залата била дълъг, тесен пасаж, облепен със сини тапети. Турски килим с ресни я застилал по дължина, а южната стена била отрупана с лъскави черепи на антилопи и диви кози, с широките рога на биволи и лосове, с витрини с набодени на карфици бръмбари и пеперуди, с резбовани стойки, от които гледали широко отворените мъртви очи на соколи и сови, със слонски бивни, кръстосани като саби, и до тях сандък с усукан рог на нарвал. Голям ням лебед с разперени криле висял на връв, а в дъното на коридора било поставено чучелото на коза хермафродит с няколко снимки на животното, съхранили мигове от живота му в менажерията на пашата и доказващи, че съществуването му е било реално, а не изфабрикувано след смъртта му.

Отсрещната стена била осветена от подови лампи, насочени нагоре към огромни стъклени клетки, в които сред покъртителна тишина се разполагали дивите същества на света. По една клетка за всяко кътче на земята, за всяко място, където пашата или синовете му били ловували. Жълта трева и дървета с плоски корони, изобразени в задната част на клетка, в която имало лъв с малкото му, щраус, африкански глиган, дребна газела, свита сред бодлив храсталак. Тъмни гори с нарисувани водопади, вход на пещера и мечка, застанала изправена, със свити лапи, загледана нагоре, с насочени напред уши; зад мечката бял заек е червени очи и фазан в полет, закован за стената. Пастелна река, в която опирали чела зебра, виторога антилопа и орикс с прави рога и уши, щръкнали в опит да уловят тишината. Вечерна картина на приведена бамбукова горичка, зелена като лятото, и обгърнат от пламъци тигър, застинал в гъсталака с озъбена муцуна и очи, приковани върху нещо от другата страна на стъклото.

За малките момчета животните таят очарование, но за Дариша истеричният кошмар на златния лабиринт, съчетан с безмълвната обител на трофейната зала, породил далеч по-просто усещане — за отсъствие, за самота и накрая за смъртта в хилядите й форми; смъртта, която тук стояла прямо и открито; смъртта, която имала размер, цвят и очертания, плътност и изящество. Била осезаема. В тази зала смъртта била дошла и си била отишла, профучала и оставила след себе си илюзия за живот. И Дариша осъзнал, че е възможно да откриеш живот в смъртта.

Той не разбирал чувството, което го обзело. Знаел само, че дълго се бил боял от отсъствието на смъртта, а сега се сблъсквал с присъствието й. Но разбрал, че това е свързано по някакъв начин със запазването на духа, с поддържането на образа, който най-много обичаш, от който се боиш или който уважаваш. След това често идвал в Огледалната зала сам и се разхождал из залата с трофеите, очарован от восъчните ноздри и застиналите пози, от сухожилията и мускулите, от вените по лицата на елените и овните.

Дариша станал чирак при господин Богдан Данков от „Данков и Слокич“ много преди Магдалена да умре.

Започнал благодарение на една случайна среща с господин Богдан в двореца, където старият майстор дошъл да поправи една лисица, която имала нужда от нова козина. Господин Богдан изработвал най-добрите препарирани животни в Града и в очите на дванайсетгодишния Дариша бил творец от най-висока класа. Клиентите му били херцози и генерали — хора, които живеели и ловували в такива места, за каквито пишел баща му в писмата си — и Дариша все по-често се застоявал в работилницата на Богдан в южната част на Града, чакал сутрешните доставки, чакал слугите на великите мъже да донесат кожите и черепите, рогата и главите. Разбира се, не всичко било приятно — едва доловимата странна миризма, носеща се от тях, гледката на мъртвите кожи, които лежали на сплъстена купчина. Но си струвало, защото след това гледал как господин Богдан рисува скиците и после в продължение на седмици изработва дървения скелет, скулптира гипса и восъка, извайва мускулите и линиите, където тъканите се съединяват под кожата, избира очите, опъва кожата върху тялото и я зашива. И ето го накрая отново животното — колене, уши, опашка, всичко. Идвал ред на боядисването на по-грубите места, полирането на носа, изглаждането на рогата.

За да се упражнява, Дариша направил своя малка работилница в мазето на баща си. Това било трайно и категорично разрешение на проблема с безсънието му, което така и не го оставило. Все още стражар на къщата, той четял, докато Магдалена и икономката заспят, после слизал в работилницата, вадел кожите от хладнината кутия и започвал процеса по възстановяване на мъртвите. Трябва по някакъв начин да е заключил, че ако смъртта е вече в къщата, тя ще бъде привлечена от работата му, заинтригувана от магията на обратното преобразяване, озадачена може би как безформената кожа облича нови рамене, нови хълбоци, нов врат. Ако успеел да задържи смъртта тук, разсеяна и с приковано в заниманията му внимание, докато споделя мазето с него, тя нямало да броди из къщата. Първо се упражнявал върху дребни животинки, които вадел от кофите за боклук, котки, загинали под колелата на файтоните, после катерици, които ловял с нескопосен капан от кутия и примамка, поставен в задната градина. След като рибарчето на Магдалена умряло, той показал препарираната птица на господин Богдан и си спечелил правото да получава дребни задачи, които да изпълнява у дома си: лисица, язовец, златка. И да е изпитвал удовлетворение от крайния резултат, той не го признавал нито пред себе си, нито пред тихата, празна стая.

Продължил по този начин с години, дори след пристъпа, който убил Магдалена, а това, както можело да се очаква, се случило един слънчев мартенски следобед в парка, когато той пуснал ръката й, за да си завърже обувките, а тя получила пристъп, паднала и си ударила главата и след дълъг престой в болницата се споминала, без дори да се събуди и да му каже и дума. След това други неща около него се сгромолясали — първо си отишло кралството, а войните, които го обединили в ново кралство, докарали баща му до банкрут и той се обесил на един от многото мостове над Нил, далече в Египет. Сам, без пари, без задължения, Дариша се преместил в мазето на господин Богдан и продължил да чиракува в бизнеса на смъртта. Поне, казал си той, това е нещо, което знам да правя, и все по-често ходел в Огледалната зала, за да усъвършенства занаята си, докато накрая получил разрешение да поправи един от големите глигани на пашата, който по-късно бил поставен в кабинета на Маршала, макар че Дариша така и не научил за това. Имал планове да захване свой бизнес или да поеме бизнеса на господин Богдан, когато старият майстор се пенсионира. Но тогава дошли Голямата война и годините на бедност и всичките пари, които би могъл да спечели, потънали в касите и джобовете на богатите, които бягали, умирали или фалирали, приемали нова самоличност в нови кралства.

На двайсет години, след като погребал господин Богдан и честно разпределил почти всичките пари на стареца помежду многото му законни и незаконни деца, така че да запази мазето за себе си, Дариша отчаяно си затърсил работа. Започнал да върши дребни услуги на един собственик на кръчма, когото презирал, туберкулозен стар циганин с жълтеникаво лице на име Каран, който настоявал да му плаща в стара валута. Кръчмата представлявала барака с едно-единствено помещение, в което никога нямало достатъчно места за сядане, та затова клиентите се изсипвали на площада, постоянно окупиран от Каран с кашони, щайги, обърнати гюмове за масло, продънени каци за кисели краставички и всичко, което можело да послужи за маса.

Огромен принос за популярността на кръчмата — особено в очите на децата — имала Лола, танцуващата мечка на Каран, която била любовта на живота му. Тя била стара, с мека муцуна и очи на кошута, безброй години била пътувала по света с господаря си, играла по улични ъгли и циркови арени, в театрални постановки и галавечери в дворци, а веднъж — както се виждало от единствената фотография в рамка на Каран, гордо поставена над огнището — за самия покоен ерцхерцог. Толкова стара била, че вече нямала нужда от верига и прекарвала старините си в сянката на дъба до кръчмата, където децата от махалата се катерели по нея и надничали в ноздрите й. В редките случаи, когато ставала да танцува, тя се поклащала с непринудено изящество, в което все още прозирала някогашната й слава.

Дариша никога преди не бил виждал жива мечка и когато не миел чиниите или не разфасовал сутрешната доставка с месо, стоял навън при Лола. Старостта била притъпила зрението и обонянието й, често едва имала сили да се изправи на крака и да се премести от една сянка на друга, но израженията й все още издавали същността й на диво животно. Понякога гледала почти с кучешки поглед, когато искала нещо, което не й се полагало (например хубава мръвка или глътка ракия, която от време на време й позволявали), а муцуната й се разтапяла от задоволство, щом чуела гласа на Каран; но имало го и внезапното опване на лицевите мускули, когато усетела в далечината някое куче, и потъмнелият, съсредоточен поглед, когато идвало време за хранене.

Когато онази зима Пола най-после издъхнала, Каран обезумял от скръб. Затворил кръчмата и четири дни държал мечката завита в огромно одеяло в трапезарията, докато най-накрая позволил на Дариша да я отнесе. В мазето на господин Богдан той работел бавно, по малко всеки ден, опитвайки се да си спомни възможно най-точно движенията с ножа и иглата, а умът му оставал прикован върху Лола в златния лабиринт. Когато я върнал на Каран близо месец по-късно, циганинът останал без думи. Тя била изправена, тялото й било леко обърнато на една страна, а ушите й наострени, сякаш танцувала или се била надигнала, за да види по-добре плячката си, лапите й били разперени, козината сресана и чиста, а очите широко отворени и втренчени в далечината. Дариша бил открил допирните точки между кротостта й и отдавна изгубеното й достойнство на див звяр. Каран незабавно му повишил заплатата, разположил Лола на височинката под дървото и под едната й огромна задна лапа сложил намордника със сребърни пискюли, с който танцувала приживе.

Лола стояла пред кръчмата в продължение на месеци и когато пролетта върнала ловците от планините след зимния лов, те се удивили на нейната автентичност и настояли да се срещнат с човека, който толкова добре е уловил характера й. Ловците били грозни мъже със сурови лица, грозни във всичко, но колкото повече пиели, толкова повече грозотата им намалявала, а те пили много онази вечер и все черпели Дариша. В Града нямало вече хляб за препаратор, казали му те, но гори имало по целия свят, собственост на крале и графове, дори ничии гори, пълни с мечки, вълци и рисове, чиито кожи били особено ценни за градските мъже, опитващи се да блеснат в социални кръгове, към които не принадлежали по рождение. В този свят, казали ловците на Дариша, аристокрацията се била отказала от лекомислените забавления и човек не можел да разчита тя да му даде работа. Вместо това той трябвало сам да намери зверовете и да ги убие. Ако междувременно изникнел някой богат идиот, добре дошъл, но такива все по-рядко се срещали, на тях не можело да се разчита, дори и да проявели интерес, и човек не можел да си пропилее живота да ги чака.

Дариша мил подовете през останалата част от пролетта и лятото, но щом дошла есента, тръгнал с ловците в планините. Казвал си, че ловът е просто нова пътека в търговията със смъртта, която по един или друг начин щяла да му позволи да си върне независимостта и работата, която обичал. Той самият щял да осигури кожите, които да съживят работилницата на господин Богдан; сам щял да убива мечките, чиито кожи лекарите и политиците ще купуват от сергиите и чиято невидяна смърт пенсионираните генерали ще разкрасяват край огъня.

През първата година, следвайки ту един, ту друг ловец, Дариша сам станал такъв. Казват, че се е посветил на лова, сякаш бил роден за това, но може да се е отдал на новия си живот с такава неистова енергия и всеотдайност, защото така отново е имал цел. Той се научил да вдига бивак, да поправя оръжия, да строи скривалища и да стои в тях неподвижен часове наред, да разчита следите на плячката си в тъмното и под дъжда. Научил наизуст миграциите на стадата елени през планините, така че да може да причаква мечките, които идвали да уловят изоставащите. Научил се да ловува в края на есента, когато мечките, бавни и натежали, били най-свирепи в търсенето на храна преди зимния сън. Жадно поглъщал онова, на което другите ловци можели да го научат, а за останалото сам се досещал. Ловувал с капани и с пушки, с примки и с отровено месо, свикнал на шума и зловонието, сред които мечките умирали, с гладкото свличане на кожата от тялото, когато се дере правилно — тежка, пълна с кръв, но удобна, сякаш скроена по мярка. Научил се да обича самотата, нарушавана единствено от случайните срещи с други ловци или от неочакваното гостоприемство на някоя забравена от бога ферма, където мъжете като че все ги нямало, а жените винаги се радвали да го видят. Научил, че седем месеца лов могат да му осигурят удоволствието от три месеца работа в мазето на господин Богдан, където изолиран от света възстановявал донесените кожи.

Научил се и да търпи и да приема поръчките на богатите идиоти — млади мъже, които се опитвали да бъдат на висотата на наследеното от бащите и дядовците си положение. По време на третата му година като ловец тези младежи го следвали през храсталаците като млади сърнета — плашливи, шумни и напълно непредсказуеми. Били от хората, претоварени с излишен багаж и съвсем неподготвени, зъбите им тракали, а ръцете отказвали да ги слушат, когато настъпел решаващият миг. Понякога някои от тях надминавали себе си и стреляли точно когато трябва и под правилния ъгъл, но после никога не се възстановявали напълно от шока на първото си убийство, а на снимките от лова, пък и седмици след това, лицата им изразявали единствено изумление.

Все по-често, докато времената ставали все по-трудни, Дариша се улавял, че ловува определени мечки — мечки, създаващи проблеми. Историите за храбростта му се разпространявали и пратеници преброждали горите да го търсят: в Златица черна мечка отвлякла нечие дете; дяволски мечок, който никой не бил виждал, слизал във ферма в Дървено и убивал коне насред полето. На една червена самка, голяма колкото къща, погинали малките в Йесеница и тя ревниво пазела царевичната нива, където умрели, като нападала фермерите по време на жътвата; стар сив мечок си бил направил леговище в плевня в Прелив и заспал там зимен сън.

Една по една, той ги откривал всичките и като ги убиел, вземал кожите им със себе си и ги носел в следващото село. Селяните го посрещали и го настанявали, хранели го и го обличали, купували кожите, които не запазвал за себе си; и когато идвало времето той да им помогне, се нареждали с благоговение по уличките на селото и го изпровождали с поглед до близката гора. Дали Дариша е заравял предварително оръжията си някъде в гората, е без значение. Достатъчно е да се каже, че представлявал внушителна гледка, докато потъвал сред дърветата невъоръжен, загърнал с меча кожа раменете си.

Дариша Мечока. Зад него — споменът за златния лабиринт, а някъде напред — приближаването към него. А между тях — само мечките.

 

 

А сега тигър. Говори се, разбира се, че Дариша е взел присърце случващото се в Галина веднага щом чул за бедата, сполетяла селяните. Истината е обаче, че той не горял от желание да преследва тигър насред лютата зима. Вече наближавал петдесетте, не искал да се забърква в непознати неща, пък и знаел, че войната наближава, усещал го в историите, които слушал по време на странстванията си. Не му се оставало в тази част на планината, докато войските бързо се придвижвали в низините, готови да навлязат навътре при първия намек за пролет. И макар да отказал твърдо на свещеника, в крайна сметка аптекарят успял да го убеди да остане, като се позовал не на моралния му дълг и отчаянието на селяните, нито дори на уникалността на плячката, а на състраданието му.

Било всеизвестно, че по време на престоите си Дариша обичал да седи на площада, да си точи ножовете и да подслушва полугласните разговори на жените край кладенеца. Или да ги задява на пазара, докато стояли със скръстени ръце зад сергиите си, бдителни и неотстъпчиви. Слабостта на Дариша към жените прераствала до нетърпимост към всичко, което ги наранявало или унижавало: гръмогласни мъже, дебелашко държание, нежелано ухажване. Дали заради годините, през които се грижел за Магдалена, не мога да кажа, но бил известен с това, че където и да отидел, извивал ръцете на нахалните пияници или дърпал ушите на местните момчета, които подсвирквали на девойките, връщащи се от паша.

И така, с пукването на зората аптекарят го отвел до края на гората, уж да му покаже стъпките на тигъра.

— Ела поне да видиш какво ни е дошло до главата — казал той — и ми кажи какво мислиш.

Двамата коленичили пред следите от лапи, останали от предишната нощ, и Дариша бил изумен от големината им, от силната и отчетлива диря, която се виела нагоре по планината и се скривала в гората.

Дариша навлязъл в папратта да търси петна от урина и снопчета от козината на тигъра по ниските клонки, а когато се върнал, двамата с аптекаря проследили стъпките му обратно до селото, до пасището и отвъд оградата. Следите, естествено, ги отвели до къщата на касапина. Жената на тигъра излязла на прага и ги гледала как отминават. Вече й личало, че е бременна, но нещо — дали самата бременност, или отсъствието на Лука, а може би нещо съвсем друго — я било накарало да разцъфне.

Когато я видял, Дариша свалил шапката си и я държал в ръце, докато жената на тигъра го изучавала с безизразен поглед. Аптекарят го хванал за ръката.

— Този тигър като че си я е харесал — казал той, — и това ме притеснява. Тя живее съвсем сама.

Не я нарекъл „жената на тигъра“ и не споменал, че и тя самата изглежда го харесвала.

— Това не е ли жената на касапина? — попитал Дариша.

— Вдовицата му — отвърнал аптекарят. — Отскоро вдовица.

Отникъде в тази история не личи Дариша да е имал някакво по-особено отношение към момичето; но тъй като по-късно същия следобед се съгласил да поостане и да види какво може да се направи с тигъра, хората разправят, че бил малко влюбен в нея. Бил малко влюбен в нея, докато бродел из горите в подножието на планината и разчитал дирите на тигъра в снега, бил малко влюбен в нея, докато отварял челюстите на мечите капани покрай оградата, през която щял да мине тигърът. Бил малко влюбен в нея през онази втора сутрин, когато отишъл да провери капаните и ги намерил затворени и празни, сключени над нищото, затръшнати върху мъртвия въздух; бил малко влюбен в нея, когато обявил на цялото село, че може да работи единствено ако има подкрепата на всички и че децата вече не бива да припарват до капаните, защото следващия път може да нямат късмет и нищо чудно да загубят ръка или крак в железните челюсти. А в селото клюките се разгаряли — каква е тази нова магия? Как може капаните сами да се затварят, без нищо, което да ги задейства? Но никой не посмял да каже на Дариша онова, което всички си мислели: тя го е направила, жената на тигъра. В негово присъствие страховете им като че се смалявали, струвало им се неприлично да го занимават с тях, така че магията на момичето била оставена да се разпростре над пасището, над селото, може би над цялата планина; и нищо не можело да я развали.

По-късно същия следобед мама Вера издърпала ухото на дядо ми:

— Ти ли го направи, момче? Ходи ли до капаните снощи?

— Не съм — отвърнал рязко той.

Наистина не бил ходил. Но пък разказал на жената на тигъра за усилията на Дариша, рисувайки в пепелта на огнището, и прекарал безсънна нощ, молейки се тигърът да не се натъкне на капаните, като час по час отивал до прозореца и гледал празните улици, осветени от луната. Настоятелността на мама Вера да стои настрана не му попречила да се възползва от слабостта на Дариша към децата и той тръгнал като сянка след него; не му попречила невинно да седи на близкия пън, докато Мечока залагал стръв, и да му задава хиляди въпроси; не му попречила и да тръгне след него из пасището (а после, с минаването на дните, и до покрайнините на гората) и да се диви на гледката на празните капани.

Когато следите съвсем изчезнали от пасището, аптекарят разбрал, че жената на тигъра по някакъв начин е виновна за неуспеха на Дариша. Имайки това наум, той се опитал да придума Дариша да не разкрива твърде много от плановете си на дядо ми.

— Ясно е, че не иска да го убиваш — казал му той една вечер.

— Ще му дам един зъб, когато приключа — усмихнал се Дариша. — Това винаги върши работа.

Тигърът като че бил изчезнал от селото. Това накарало Дариша да навлиза все по-навътре в гората, а после се случили трудни за обяснение неща. Казват, че капаните му били винаги пълни с мъртви врани с вцепенени крила, а примамката била непокътната. Капаните на Дариша били разпръснати и добре скрити, но тя ги била открила всичките, намирала ги нощ след нощ и ги пълнела с мъртви птици. Как е успявала — такава дребничка, с натежал корем — да изминава този път всяка нощ и да прикрива собствените си следи, както и тези на тигъра? Как е успявала да зарови всичката тази отровна стръв, която Дариша оставял — не зайци и катерици, а цели сърни, овце и глигани — така че на сутринта да няма и следа от нея? Когато Дариша започнал да се ядосва и заложил вълчи капан върху замръзнало речно корито, как е могла сама да разтури капана и да остави на мястото на клоните и въжетата износено одеяло, провесено на заострения кол? Как е съумявала да стори всичко това и да се върне в селото без нито една синина, невредима, с невинен поглед, и да гледа как селяните се преструват, че не подозират за нейното участие?

Нищо от това не мога да обясня — но дъщерята на хлебаря решила, че може. Неспособна да се сдържи, една вечер тя спряла Дариша на улицата, хванала го за ръцете и му разказала всичко за ковача, за Лука и за бебето.

— Хората са го видели — казала тя е насълзени очи.

— Тигърът й е мъж. Идва в дома й всяка нощ и си сваля кожата. Аптекарят — той знае, но няма да ти го каже. Не е тукашен.

Не мога да кажа дали Дариша й е повярвал, но той бил човек практичен и си давал сметка за собствената си склонност да използва благодарение на репутацията си суеверието на хората от Галина. Не се учудил, като разбрал, че селяните сами са си изковали теория. Но осъзнал, че аптекарят се е възползвал от него, че го е подвел да защитава момичето, без дори да му намекне, че тя може и да не желае тази защита. От известно време подозирал, че съществува таен саботаж, но бил достатъчно глупав да си затвори очите за белезите. Онази нощ Дариша побеснял.

— Ти ме излъга! — крещял той. — Нещата са много по-сложни от това, в което ме подведе да повярвам.

— Защо да ти разказвам селски истории? — възразил аптекарят, застанал между Дариша и ибиса в клетката.

— Това са само суеверия. Какво ще ти помогне да слушаш тези небивалици?

Въпреки това онази нощ Дариша седнал до прозореца на магазина и аптекарят, за добро или за зло, трябвало да му прави компания. Седели в мълчание часове наред и гледали селската улица и далечното квадратче светлина в прозореца на къщата на касапина. Но въпреки всичките си години като ловец и безбройните бдения, с които бил свикнал, Дариша открил, че пропада в сънища, които не му говорели нищо — сънища, в които стоял пред къщата на жената на тигъра и гледал как мъжът й се връща. Виждал как тигърът с широки плещи и с червена козина, която просветвала на лунната светлина, пресича площада и слиза по пътя, а нощта зад него се затваря като подгъв на дреха. Вратата на къщата на касапина се отваряла и през прозореца Дариша гледал как тигърът се изправя на задните си лапи и прегръща момичето, после двамата сядали на масата да вечерят — и винаги ядели глави, глави на добитък, овце и сърни, а накрая изяждали главата на козата хермафродит от трофейната зала на пашата.

Селяните не били изненадани, когато на следващата сутрин Дариша започнал да се стяга за тръгване, и стояли в снега, тихи и бледи, докато той навивал килима си и трупал останалите кожи в каруцата, без да ги погледне. Не били изненадани, но били гневни; той бил най-сигурната им защита, последното надеждно оръжие, с което можели да се изправят срещу тигъра, но магията на момичето се оказала твърде силна дори и за него. Сега били сами, с тигъра и жена му, този път завинаги.

 

 

Дни наред тигърът се криел в гъсталаците над разрушения манастир и ушите му се изопвали да доловят и най-слабия звук от ловеца, който залагал в основата на хълма капаните, чиито звуци и миризма той вече познавал. Не ги бил приближавал достатъчно, за да разбере какво точно правят. Тя го била довела тук, вървяла търпеливо с него, положила длан на гърбицата между лопатките му, а месото, което взела за него, било скрито някъде под палтото й. От седмица не бил усещал топлината на селото и миризмата на пушек от косата й, макар от време на време да го долавял във въздуха, почти винаги нощем. Веднъж или дваж отишъл при нея, следвайки дирите й в мрака на гората, но тя винаги го връщала обратно. Затова сега лежал сред руините на „Свети Данило“, докато снегът се сипел през продънения покрив над олтара, и гледал как птиците се гушат една в друга по златната арка на иконостаса.

Не се боял от ловеца, тъй като не знаел нито как, нито защо да се бои. Знаел само, че миризмата на този човек е различна — хаотична миризма на земя и разложение, на вещи, докосвани неведнъж от смъртта — и тя никак не го примамвала. Не го примамвала, докато наблюдавал мъжа от просеката на билото, нито когато я открил около старите си леговища и по пътеките, по които бил минавал предния ден. Не миризмата на ловеца, а дирята на язовец, несигурен и затоплен от зимния сън, последвал той на излизане от „Свети Данило“ в деня, в който се натъкнал на волската каруца, скрита в боровата гора.

Тигърът се приближил изотзад, вървейки срещу вятъра, и появилата се изневиделица грамада го накарала да се прилепи към земята. Снишен зад нея, той виждал през папратта затъналите в снега колела и воловете, които стояли там полуслепи от кичурите косми над очите си, допрели хълбоци, за да се топлят, а дъхът им се къдрел край ноздрите. Миризмата на ловеца била навсякъде.

Тигърът лежал дълго в черния гъсталак зад каруцата и чакал нещо, което не можел да проумее напълно. Тогава вятърът се обърнал, воловете го усетили и започнали нервно да пристъпват, хамутите им дрънчали, веригите, с които били приковани към каруците, потрепервали със сребърен звън. Това го привлякло да се придвижи малко напред и да се покаже от храстите, съвсем мъничко, но скосените им очи го забелязали и те побягнали, понасяйки трополящата каруца след себе си. Тигърът, чиито инстинкти се събудили, се изправил и се втурнал след тях. Кръвта бушувала в гърдите му, той подминал каруцата и се насочил към задницата на десния вол. За миг се вкопчил в него — забил нокти в хълбоците му и впил зъби в дебелата основа на опашката — но там били и другият вол, и сбруята, и каруцата и в цялата тази суматоха нещо го смушкало в ребрата, той пуснал животното, паднал настрана и останал там, гледайки лъкатушния ход на колата, която спряла оттатък просеката.

Ловецът не се виждал никъде.

 

 

Заминаването на Дариша трябвало да успокои дядо ми. Но същата нощ той се събудил след часове на полусън и във вените му бушувала паника. Седял в леглото си в тъмнината и не можел да се освободи от чувството, че нещо се е променило, пропълзяло е между него, тигъра и жената на тигъра, правейки отново непреодолими разстоянията между тях, които той бавно и внимателно скъсявал. Самата мисъл да отиде до дома й му се струвала непосилна.

По небето не се виждали облаци и луната рисувала сенки на пода до леглото му. Огънят бил изгаснал, в огнището тлеели въглени. Той станал, намъкнал ботушите и палтото си и както си бил по нощница, гологлав, излязъл и се затичал през селото, а вятърът хапел лицето и пръстите му.

Никъде в селото не се виждала светлинка. Наоколо пасището блестяло от нападалия пресен сняг. Някъде зад него лаело куче, друго куче поело призива му и гласовете им отеквали в мрака. Тежкият следобеден сняг бил наклонил полегатите рамене на покрива на къщата, превърнал бил живия плет в дебели неравни купчини и дядо ми стоял пред стълбите на верандата, загледан в черната таванска кула и тъмните прозорци. Къщата му се струвала странна и непозната, сякаш не бил влизал вътре с жената на тигъра. Виждал, че нещо е прекосило стълбите и верандата, оставяйки зад себе си бели бразди. Искало му се да повярва, че може тигърът да се е прибрал, но стъпките били малки, оставени от два крака и водели навън от къщата. Помислил си дали да не изкачи стълбището и да не влезе вътре, да я изчака до огнището. Но къщата била празна и той щял да бъде сам в нея.

Дядо ми се затичал през пасището и минал под стобора, следвайки стъпките, които ставали по-дълбоки заради по-плътния сняг в полето. През цялата зима не бил ходил толкова далеч и сега тичал слепешката напред, а дъхът му излизал на кълба, които се разсейвали около него. Очите му сълзели от студа. В края на полето земята се спускала към коритото на реката, където краката му хлътнали между заледените камъни, но после започнал да се изкачва нагоре през гъсталаците към края на гората.

Тук стъпките били колебливи и оставяли разкривени и неравни дупки на местата, където палтото и косата й са се заплитали в клоните и тя е трябвало да се извърти, за да се освободи, или където дърветата изведнъж са изскачали пред очите й. Дядо ми държал главата си наведена, посягал към клоните и с тяхна помощ се придърпвал нагоре, вече напълно изтощен, но със сетно усилие продължавал напред. Снегът, натрупан по смълчаните източени борове, се срутвал върху него. Ръцете му били измръзнали, давел се в собствения си страх, в неспособността си да върви по-бързо, в натрапчивите си опасения. Може би къщата завинаги щяла да остане тъмна. Може би тя си била отишла и нямало да се върне повече. Паднал веднъж, после втори път, затъвайки в снега, който изведнъж се оказвал много по-дълбок, отколкото изглеждало на пръв поглед, и когато се изправял, ноздрите му били пълни със сняг и трябвало да разтърква очите си, за да спрат да смъдят.

Не знаел още колко трябва да върви. Може би жената на тигъра била излязла преди часове. Може би вече била срещнала тигъра някъде в гората и двамата са тръгнали напред в студа и са го изоставили. Ами ако приказките на селяните не били чак толкова лъжливи и нелепи, колкото си е мислел преди; ами ако със същата магия, която го превръщала в мъж, тигърът е превърнал момичето в тигрица? Ами ако ги срещне и тя не го познае? Дядо ми продължавал да върви, обгърнал раменете си с ръце, и сърцето му потрепвало в гърдите му, ослушвал се да чуе тигъра, да долови звука на нещо друго, различно от собствените му крака и дробове. Напредвал бавно нагоре, където корените на дърветата се извивали като дъга над нещо, което наподобявало очертанията на хълм. Тогава излязъл на една просека и ги видял.

Там, където клоните се скланяли над малък валог, стояла на колене жената на тигъра, все още непроменена, все още човек, със спуснати по раменете коси, а ръцете й били пълни с месо. Тигърът не се виждал, но на пет-шест метра зад нея в просеката имало още нещо, и облекчението на дядо ми, че е намерил момичето, било изместено от осъзнаването, че тази неочаквана фигура — която се превръщала пред очите му от човек в сянка и обратно — бил Дариша Мечока. Огромен и изпънат, той напредвал през снега е пушка в ръка.

Дядо ми искал да извика и да я предупреди, но се препънал, дъхът му секнал и той само вдигнал високо ръце, за да може да се измъкне от снега. Жената на тигъра не чула нищо. Била коленичила тихо на поляната и копаела. И тогава Дариша Мечока се озовал пред нея. Дядо ми видял как я сграбчва и я изправя на крака, а тя се мята в ръцете му като животно в капан. Дариша я бил хванал за рамото, тялото й било извито напред, за да е по-далеч от него, свободната й ръка се опитвала да издере лицето му и да оскубе косата му. През цялото време издавала дрезгав стържещ звук, подобен на кашлица и зъбите й тракали силно.

Била огромна и тромава и когато политналият напред Дариша я блъснал в снега, тя паднала и изчезнала. Дядо ми не можел да я види в тъмнината, но се завтекъл нататък. Дариша се изправил на колене, а дядо ми протегнал ръце и изкрещял — дълъг, безкраен вопъл на страх, омраза и отчаяние — хвърлил се върху раменете на Дариша и го захапал за ухото.

Дариша не реагирал толкова бързо, колкото можело да се очаква, може би защото за миг си помислил, че го връхлита тигърът, но после трябва да е разбрал, че го е нападнало нещо дребно, човек, и го затърсил пипнешком. Дядо ми не го пускал, но мъжът най-сетне го докопал за палтото, отскубнал го от себе си с една ръка и го метнал на земята. Дядо ми лежал зашеметен. Над него дърветата се извисявали остро нагоре и се губели в мрака, а звуците наоколо глъхнели в снега. После видял разяреното лице на Дариша Мечока и врата му, черен от стичащата се кръв, усетил тежест върху гърдите си — от лакътя или коляното на Дариша — и преди още да осъзнае какво се случва, ръката му напипала нещо студено и твърдо, сграбчила го и го стоварила в носа на Дариша. Чул се пукот, внезапно бликнала кръв, Дариша паднал върху дядо ми и не помръднал.

Дядо ми не станал. Устата му била пълна с грубите косми от кожуха на Дариша, в главата му отекнали глухите удари на нечие сърце, но той не бил сигурен дали неговото, или на мъжа. И тогава окървавените и лепкави ръце на жената на тигъра претърколили Дариша и изправили дядо ми на крака. Тя била бледа като мъртвец, кожата под очите й била изопната и посивяла от страх, въртяла глава ту в една, ту в друга посока и кой знае защо се опитвала да го загърне в палтото му.

Тогава дядо ми пак хукнал. Жената на тигъра тичала до него, стиснала здраво ръката му. Дишала тежко и отривисто, кратки звуци, които я задавяли. Дядо ми се надявал, че тя ще извика тигъра, но не знаел как, не знаел и дали е редно да държи ръката й. Знаел със сигурност, че може да тича по-бързо, но жената на тигъра държала другата си ръка върху корема си, затова се съобразявал с нейната скорост, с наедрялото й тяло и босите й стъпала, и здраво стискал пръстите й.