Теа Обрехт
Жената на тигъра (8)

7
Касапинът

Лука и Йово се върнали от планината и донесли пушката на загиналия ковач, за чиято истинска участ лъжели наляво и надясно и чиито последни мигове описвали с такива подробности, че историите за неговата храброст и умение се разказвали из околността дълго след края на войната. А дядо ми научил с облекчение, че ловът е приключил без успех. През дългия следобед и нощта, докато ловците ги нямало, той размишлявал за срещата си с тигъра в пристройката. Какво търсела глухонямата там? Дали е била вътре през цялото време? Какво е правела?

Бил сигурен, че не е искала да стори зло на тигъра, защото му се усмихнала заговорнически, когато се разбрало, че е успял да избяга. Дядо ми мислел какво да й каже, когато се видят следващия път, как да я попита, та да може тя да му отговори какво е видяла и как изглежда тигърът. Сега той принадлежал и на двамата им.

Дядо ми не се съмнявал, че ще я види на заупокойната служба за ковача. В неделя следобед стоял в задушния полумрак в дъното на църквата с накачените по стените бели хоругви и оглеждал зачервените от студа лица на богомолците, но не я съзрял. Отвън също я нямало, не я срещнал и на пазара в сряда.

Той не знаел, че освен пушката на ковача Лука донесъл от планината и още нещо — свинската плешка, която тигърът ядял, когато го изненадали на поляната. Не знаел, че когато влязъл онзи следобед в тихата си къща на края на пасището и подпрял пушката на ковача до вратата, касапинът запратил плешката към глухонямата, която се била свила на колене в ъгъла и прикривала корема си с ръце. Не знаел, че Лука първо изкълчил рамото й, после я завлякъл за косата в кухнята и залепил дланите й за печката.

Дядо не знаел за всичко това, но другите селяни отдавна се досещали, че Лука я бие. Неведнъж забелязвали, че тя се губи по цели дни, виждали новите охлузвания по носа й и кръвоизлива в окото й, който така и не се разнесъл, и се догаждали какво става в къщата на касапина.

За мен е най-лесно да опростя нещата и да кажа: „Лука бил грубиян и си заслужавал съдбата“. Но аз се опитвам да разбера какво е знаел и какво не е знаел дядо ми тогава, затова ще кажа: „Лука бил грубиян и ето каква е причината.“

 

 

Като повечето хора в селото, и Лука бил роден в Галина, в семейната къща, в която щял да остане до смъртта си. През целия си живот знаел само секирата, тезгяха, лепкавия мирис на есенното клане. Дори през онези многообещаващи десет години, които прекарал далеч от дома си, звънът на хлопатарите на пазарния площад събуждал у него тревожен трепет, твърде сложен, за да бъде просто тъга по дома.

Лука бил шестият син на седми син, разминал се на косъм със сполуката, и този половинчат късмет го съпровождал цял живот. Баща му Корчул бил огромен брадат мъж с големи зъби, единственият в къщата, който се смеел, макар и всеки път не на място. На младини прекарал петнайсетина години „в армията“ — когато го питали, все казвал „в армията“, защото не смятал за нужно да пояснява, че е служил в няколко и не е бил особено придирчив на чия страна и за какво се бие, стига отвъд фронтовата линия да се веят турски знамена. С годините натрупал внушителна сбирка реликви от войната с турците и в неделя сутрин сядал на сладка приказка с другите ветерани в кръчмата в горния край на селото, с кафето в едната ръка и ракията в другата, вадел кога куршум, кога връх от копие или кинжал и започвал да разправя как ги е спечелил в битка. Много преди да се роди Лука, се заговорило, че сред трофеите му има такива от незапомнени времена — шлемове, върхове на стрели, брънки от вериги — и че касапинът през свободното си време разширявал колекцията си, като ограбвал гробове, ровел из стари бойни полета и търсел дрехи и оръжия на хора, мъртви от векове. Както и да го погледнеш, това бил непростим грях, който неизбежно щял да му навлече проклятие. Затова по-късно казвали, че никое от децата му не дочакало да има свои деца.

И пак затова селяните, които наблюдавали отстрани какво става в Корчуловата къща, не можели да се примирят с женитбата на Корчул и Лидия, майката на Лука. Тя била закръглена хрисима женица с кротък поглед, блага и отзивчива дъщеря на Саробор, родена в семейството на търговец и лишена от номадския лукс на детството си, след като алъш-веришът на баща й западнал. Любовта й към децата била безгранична, но най-силно обичала най-малкото си момче — привилегия, на която Лука се радвал само три години и която загубил с раждането на първата и единствена дъщеря на семейството. Преди него имало още пет момчета, първото с десет години по-голямо от него, и докато ги гледал как полека-лека се превръщат в мъже, следвайки ритуалите, които Корчул бил наследил от предците си, Лука усещал, че го тегли към корените на майка му, към историите за пътешествия от моминските й години, към жаждата й за знание, преклонението й пред историята и благоговението й пред писаното слово.

Така Лука израснал с чувството, че светът е по-голям от онзи, който познавал. И докато се осъзнавал, започнал да си дава сметка, че баща му — уважаван, вдъхващ страхопочитание, но невеж мъж — не знае нищо за този по-голям свят и не е направил за бъдещето на децата си нищо, което да ги въведе в него. През времето, прекарано с баща му, докато се учел заедно с братята си да бъде касапин, той разбрал, че знанията на стария се свеждат до рязането на месо, видовете остриета, признаците кога едно животно е болно, миризмата на развалящо се месо, правилната техника на дране. При всичката му заможност, Лука го намирал отвратително неук и невеж за широкия свят, ако не се смятат бойните трофеи, и започнал да се гнуси от мръсната му престилка и от навика му да яде хляба си с ръждиви от кръвта нокти. И докато братята му се правели, че се налагат по главите със сопи, Лука бил зает да чете история и литература.

Но при всичката си съпротива не можел да избяга от семейните ритуали. Десетгодишен колел овце, а когато навършил четиринайсет, баща му, следвайки отколешната традиция, му връчил ножа за хляб и го затворил в обора с едно младо биче, чиито ноздри били напълнени с пипер. И както братята му преди него, Лука трябвало да укроти бичето и да го умъртви с един-единствен удар на ножа по главата. През целия си дотогавашен живот Лука треперел при мисълта за този ритуал, за безсмисленото насилие, което трябвало да извърши, но в същото време се надявал да успее някак, по някакво чудо да му дойде сила, въпреки мършавостта му и тънките му ръце. Но бикът го връхлетял от дъното на обора и го влачил в праха пред очите на касапина, на другите му петима синове и на трийсетината селяни, дошли да се насладят на зрелището. Един от свидетелите на случката ми каза, че било, сякаш танк помита улична лампа. (Едва по-късно ми хрумна, че това цветисто сравнение се е родило поне десетина години след събитието, когато свидетелят е имал възможност да види за пръв път танк на живо.) Лука се озовал върху главата на животното с ръце, сключени около рогата му. Сетне бикът, който вероятно усещал, че победата му е в кърпа вързана, се стоварил на колене върху гърдите на Лука, притиснал момчето към земята и заорал праха с него, като помитал щайги, корита и бали сено по пътя си. Най-сетне един доктор, дошъл чак от Горчево, се вмъкнал в обора и забил секирата в гърбицата на животното. Лука се отървал със сътресение и три счупени ребра. Няколко дни по-късно баща му в пристъп на ярост му счупил и лявата ръка.

След тази случка Лука си купил стара гусла от някакъв циганин, амбулантен търговец, и се цанил за овчар при няколко местни семейства, които имали нужда от ратаи. Много неща в тази история сигурно са изкривени от времето, но хората казват, че свирел с голяма лекота. Гласът му бил твърде нежен, а мислите му — твърде идилични, докато свирел на гуслата си в тези тихи вечери. И прекалено много обичал да се съблече гол и да се къпе с връстниците си в планинското езеро над пасището — но никой никога не упрекваше връстниците му, че обичали да се къпят с него. Може би защото тогавашните младежи бяха бащи на хората, които разказваха тази история.

Както и да е, Лука станал известен с това, че седял лятно време под дърветата и съчинявал любовни песни. Чувала съм, и то от много хора, че бил невероятно добър, макар самият той никога да не се бил влюбвал, а и уменията му на музикант не можели да се сравняват с таланта му на стихоплетец. Но има и такива, които казват, че който го чуел да свири на гуслата, дори и без думи, се просълзявал. Една пролет — може би и това е измислица както много други неща, които поражда възхитата — на пасището се промъкнал вълк, а Лука, вместо да започне да хвърля камъни или да насъска кучето на баща си срещу него, го укротил с музика.

Когато си мисля какъв е бил Лука като млад, си представям слабо, бледо момче с големи очи и устни, едно от онези босоноги хлапета, прегърнали агънца, които можете да видите по пасторалните картинки. Не е никак трудно да си го представиш такъв, когато чуеш селяните да говорят за песните му, за дълбочината и зрелостта на музиката му. В тези ранни спомени той е любим син на Галина. Може би на хората им е по-лесно да го запомнят като кротко момче, отколкото като буен младеж, негодуващ срещу безличния си живот, какъвто сигурно е бил, или като човека с червената престилка, налагащ глухонямата си невяста.

Но едно е сигурно — Лука бил достатъчно гневен, достатъчно твърд и достатъчно смел да напусне Галина на шестнайсетгодишна възраст и да поеме към речното пристанище Саробор с надеждата да стане гуслар.

По онова време сароборските гуслари били група младежи от всички околни провинции, намерили се по някакво чудо, които се събирали вечер на брега на Грава, за да пеят народни песни. Лука чул за пръв път за тях от майка си, която ги описвала като артисти, философи и ценители на музиката, и той години наред си казвал, че трябва да стане един от тях. Баща му, който почти не му проговорил след онзи случай с бика, не възразил нито дума и Лука извървял пеша петстотинте километра до Саробор, за да се присъедини към гусларите. Представял си мъже със сериозни лица, насядали по кея с крака в бистрата вода и пеещи за любовта и глада, за дългия, печален низ от бащи на техните бащи, които знаели много, но не достатъчно, за да излъжат смъртта, тази безсърдечна злодейка, пред която всички са равни. Лука вярвал, че това е единственият подобаващ му живот, който със сигурност щял го отведе далеч, може би дори до самия Град.

През първата седмица в Саробор, докато живеел под наем в стаичка с тънки стени над някакъв бардак, Лука научил, че всички музикални прояви на реката се подчиняват на строга йерархия. Музикантите не се събирали, както си мислел той, за да обменят песни в непринудена атмосфера, нито пък били истински гуслари. Вместо отделни мъже, свирещи на инструмента с една струна, който познавал и обичал, той открил две доста големи враждуващи фракции — първата поддържала духовата музика, идваща от Запада, а втората харесвала неистовите струнни мелодии, водещи началото си още от отомански времена. Групите, достигащи понякога до двайсет човека, се събирали вечер на срещуположните брегове на реката и започвали да свирят. И докато нощта напредвала и гуляйджиите, опиянени от уханието и влажния полъх на реката, започвали да пълнят улицата, всеки от оркестрите лека-полека завземал част от моста. Бавно, с всяка следваща песен, с всеки следващ танц музикантите напредвали по широката павирана арка и движението им зависело единствено от количеството на публиката, от благоволението на танцуващите и ентусиазма на минувачите, които спирали да се присъединят към веселбата.

Песните не били изпълнени, както се надявал Лука, със сериозен размисъл върху изменчивата природа на любовта и тежкия живот под властта на султана. Това били пиянски песнички, лекомислени и празни, като „Къде отиде мойто чедо?“ и „Сега като отмина бурята (дали да си строим наново къщите)“.

Колкото до самите музиканти, и те не отговаряли на очакванията му — били по-долнопробни, по-неорганизирани, по-мърляви и пияни, отколкото си ги представял. Повечето от тях били скитници и доста често се сменяли, защото от време на време се случвало някой да се влюби и да се ожени, да умре от сифилис или туберкулоза или да бъде арестуван за някое дребно провинение и обесен на градския площад за назидание на останалите.

Докато се навъртал вечер след вечер около свирачите от струйната секция с гуслата си в ръка — тя сега била замлъкнала, ако не се смятат два-три опита да подхване някаква песен — Лука малко по малко опознал мъжете, които се мотаели на моста от години. Имало един, който свирел на тарамбука, турчин с напомадена коса, много популярен сред богатите девойки. Имало и едно момче с коси като слама, чието име никой не можел да изрече като хората и чийто език бил отрязан за някакво тайнствено прегрешение, но било майстор на дайрето. На акордеона бил Грицкалица Бъркич, който започвал да трака неудържимо със зъби, когато някоя хубавица престанела да го слуша, и този акомпанимент звучал доста интересно. На цигулката свирел мъж, когото всички познавали единствено като „Монаха“. Според някои това прозвище му било дадено, защото напуснал Бенедиктинския орден, убеден, че даденото му от Бога призвание е музиката, а не мълчанието. В действителност то се дължало на необичайната му прическа — едва трийсетгодишен, той бил плешив от челото до ушите, в това число и без вежди, в резултат на една печално завършила пиянска вечер, когато решил, че огнището не дърпа добре и няма да е зле някой да се качи на покрива и да налее масло през комина, докато той подклажда огъня долу.

Никой от тях не бил сведущ в историята и изкуството. Никой не се стремял да постигне нещо повече в живота си. Никой не давал пет пари за традиционната гусла и за ролята й в епическата поезия, но всички се съгласили, че тя ще внесе интересно звучене в аматьорския им оркестър. Лука свирил с тях в продължение на месеци, редом до Монаха, докато на всички им станало ясно, че няма да си тръгне, и те го приели и му отредили място сред ключовите музиканти. Той им бил другар в пиенето, довереник и всепризнат стихоплетец. Хората повтаряли песните му в домовете си, тананикали си ги на пазара и хвърляли монети в шапката му, за да ги чуят отново.

През цялото това време Лука си оставал все така верен на гуслата и на желанието да си извоюва положение, което ще му донесе по-широка слава. В един момент трябвало да си признае, че на хората в Саробор започват да им додяват тъжните песни, които били неговата стихия, но не се отказвал от убеждението си, че ако не тук, другаде ще се намери публика за тях. През знойните следобеди, когато другите музиканти спели в хладните таверни, под сенките на чардаците или в прегръдките на бледи жени, чиито имена дори не знаели, той кроял планове как да събере истински гуслари. Това били старци с тънки кости, които отдавна били спрели да свирят, и един след друг го отпращали от прага си. Но Лука пак се връщал и в крайна сметка те се предали. Няколко чаши ракия, шумът на реката и видът на търговските кораби, следващи зелените извивки на брега, ги връщали към миналото и те посягали към гуслата на Лука, за да посвирят.

Той гледал захласнат движенията на ръцете им, вслушвал се в мекото потропване на краката им, в трептящите извивки на гласовете им, пеещи за истински или измислени герои. И колкото повече време прекарвал с тях, толкова по-сигурен бил, че така иска да живее и да умре. Колкото повече хвалели порасналите му умения, толкова по-леко му ставало да се примири със себе си, с презрените си корени, с противоречието между любовта, за която пеел, и липсата на влечение към жените — от забулените момичета, които му се усмихвали на моста, до уличниците, опитващи се да седнат на коленете му, докато пиел с другарите си в някоя кръчма.

Парите все не му стигали да се махне, затова си оставал в Саробор — година, втора, трета — свирел на сватби, съчинявал серенади, борел се за място на моста.

Десетина години след началото на гусларското си битие срещнал жената, която щяла да разбие живота му. Тя била дъщеря на Хасан Ефенди, преуспяващ турски търговец на коприна, весела, умна и чаровна девойка на име Амана, която била своего рода легенда в града, защото десетгодишна се заклела да си остане девица и да прекара живота си в изучаване на музиката и поезията и в рисуването на платна (вероятно не особено добри, но ценни заради самия принцип). За битието й се знаело доста, най-вече благодарение на Хасан Ефенди, който бил известен мърморко и не пропускал и ден да разгласи в чайната — а може би и да поразкраси — подробности за новите своенравия на Амана. Вследствие на това тя често била одумвана по пазарищата и нейното високомерие, остроумие и чар постоянно били в устата на хората. Говорело се, че има склонност към изисканите неща; че не минава и седмица да не заплаши със самоубийство, проявявайки рядка изобретателност и твърдост всеки път, когато баща й се опита да й натрапи някой нов жених; и че толкова често се измъква незабулена от бащиния си дом, за да се присъедини към танцьорите на моста, че само Хасан Ефенди бил в неведение.

Лука я виждал тук-там отдалеч и я помнел като момичето с плитката и блестящите очи, но никога нямало да я заговори, ако тя не се била поинтересувала от инструмента му. Една вечер, след като групата приключила жизнерадостното си изпълнение на „Това твоята кръв ли е?“, Лука вдигнал поглед от гуслата си и я видял да стои над него с една ръка на хълбока, а в другата държала златна монета и се канела да я пусне в старата шапка в краката му.

— Как се казва това нещо, момче? — попитала тя, макар да знаела вече, и побутнала гуслата със сандала си.

— Гусла — отвърнал той и усетил, че се хили.

— Горката гъдулчица — рекла тя с глас, който накарал хората, тръгнали да му дават пари, да спрат колебливо зад гърба й. — Има само една струна.

— Утре може да ми предложат и по-голяма гъдулка казал Лука, — но пак няма да се откажа от моята една струна.

— Защо? Какво толкова прави?

Лука усетил, че лицето му пламва, и казал:

— Петдесет струни пеят една песен, а тази самичка може да разкаже хиляди истории.

Амана хвърлила монетата в шапката му, но не се отдръпнала, а наредила:

— Добре тогава, гусларю, изсвири ми някоя.

Лука се подчинил, взел лъка и десетина минути свирил сам, а над моста се възцарила тишина. Разправят, че свирел „Дъщерята на палача“, но самият Лука не помнел какво е свирил. Години по-късно си спомнял само стържещото трептене на струната в гърдите си, странния звук на собствения си глас и силуета на Амана, застанала все така с ръка на хълбока.

Хората започнали да приказват, че са видели Лука и Амана да седят заедно на моста на разсъмване, че си шушукали в таверната над лист хартия, сближили глави.

Нямало съмнение, че са влюбени. Ала същината на тази любов не била толкова проста, колкото си мислели хората. Лука бил открил човек, който се възхищавал от музиката му и искал да чуе всяка една негова песен; човек, който знаел много за поезията и изкуството на диалога, за онези тънки неща, които отдавна се бил отказал да споделя с другите музиканти. Амана била привлечена от интелектуалната дълбочина на неговите пориви, от невероятното пътешествие, което вече бил направил и се надявал да направи занапред. Проблемът обаче бил, че тя отдавна била решила да не се занимава с мъжете, а той не правел нищо да я убеди в обратното, защото отдавна бил разбрал, че не иска да си има работа с жените. Амана възнамерявала да си умре девствена, а Лука вече се бил примирил с факта, че се възбужда от вида на гмуркащите се в реката момчета през горещите летни дни. Да направи последната крачка, би означавало да се обрече на нов провал в един свят, който вече се бил показал достатъчно суров към него. И все пак се надявам, че въпреки случилото се по-късно с жената на тигъра, тези дни и нощи, за които никога не говорел, са му дали поне мъничко щастие.

Цяла година приятелството му с Амана се подхранвало от песните и философските дебати, от преданията и безсмислените спорове за поезия и история. В топлите уханни вечери двамата седели заедно на моста настрана от другите музиканти. Лука пеел, притиснал гуслата до корема си, а Амана, седнала на стол със счупена облегалка зад него и опряла брадичка на рамото му, пригласяла на песните му и им придавала по-дълбоко звучене. Сам по себе си никой от тях не бил кой знае какъв певец, но заедно гласовете им се сливали в изненадваща хармония и в тях звучала такава дълбока тъга, че дори най-големите веселяци зарязвали жизнерадостните свирачи на моста, за да ги слушат.

С помощта на Амана Лука бил на път да осъществи плановете, които кроял от толкова години. Започнал да съчинява свои песни, като вдъхновението понякога го спохождало още там, на моста, и си намерил последователи сред младите гуслари. Все още обаче нямал средствата да стигне до Града и макар да се позамогнал, не искал да остави Амана, а не можел да поиска ръката й, без да е в състояние да предложи нещо в замяна. Горе-долу по това време в Саробор се появил брадат книжник с кротък глас на име Вук. Говорело се, че е пропътувал близо десет години от град на град, за да слуша песни и истории и да ги записва.

— Той е крадец на музика — твърдели музикантите на моста, които отказвали да говорят с него. — Дойде ли при теб, прати го по дяволите.

Една вечер ученият спипал натясно Лука в кръчмата и му разказал за Училището по музика, основано наскоро в Града. За да си спечели популярност и подкрепа, училището организирало съвместна програма с правителството и всеки традиционен музикант извън столицата щял да получи малко възнаграждение за всяка песен, която се съгласи да предостави за запис. Ученият казал, че Лука е човекът, който трябва да представя Саробор — той и очарователната му приятелка, макар да не било твърде обичайно в свиренето на гусла да участва и жена.

Същата пролет Лука бил видял за пръв път радио и срещата в кръчмата породила у него нови мечти. Но никак не си представял как ще стигнат до Града двамата с Амана и как изобщо може да бъде оправдано подобно пътуване. Решението дошло седмица по-късно под формата на писмо от по-малката му сестра. Тя му пишела уж за да му каже, че наскоро се е омъжила за човек, чийто баща имал фабрика за коли в Берлин. Истинската й цел всъщност била тактично да му съобщи за смъртта на майка им и да го убеди да се върне в Галина заради баща им, който бил съвсем сам и безпомощен. Пишела му и за единствения им останал брат, първородния син на семейството, който предната зима бил умрял от пневмония. Двама от четиримата, които били постъпили в армията, отдавна били умрели, служейки на кайзера. Третият бил убит в свада за жена в някаква кръчма в съседно село. Никой нищо не знаел за местонахождението на петия брат, но хората разправяли, че се е влюбил в циганка и е заминал с нея за Франция преди много години. Баща им бил с единия крак в гроба. И сега, въпреки онзи злощастен случай с бика и всичко, което се говорело или се премълчавало за Лука през всичките тези години, от него се очаквало да съхрани името и поминъка на семейството. „С една добра жена — пишела сестра му, — която да ти роди много деца.“

Лука, който от толкова време се борел с миналото си, изведнъж открил, че обмисля стратегическо завръщане в Галина. Баща му бил стар и сломен от скръб. Знаел, че ако се върне, няма да има и помен от синовна и бащинска обич. Но старият касапин едва ли щял да живее дълго и след смъртта му наследството, предназначено за шестима, щяло да остане само за Лука. И ако сега пожертвал година или две — време, в което щял да усъвършенства песните си, докато чака смъртта на стареца в Галина — можел да се възползва от състоянието на Корчул и да изгради бъдещето си с парите на човека, който му провалил живота. Тази възможност му се струвала толкова близка и осъществима, че не можел да повярва в реалността й.

Няколко дни той почти не проговорил с никого. Докато една вечер, едва изчакал да падне нощта, се покатерил по решетката до стаята на Амана и й поискал ръката.

— Знаех, че си луд — казала тя, седнала в леглото. — Но не знаех, че си глупак.

Той й разказал всичко, казал й за баща си и за богатството му, за радиото в Града, което чакало техните песни — песни, които щели да изпеят заедно, защото не можел да си представи как ще се справи без нея. А когато свършил, казал:

— Амана, ние бяхме добри приятели през всичките тези години. — Бил коленичил до леглото й, сега се изправил и седнал до нея. — Баща ти рано или късно все някак ще те принуди да се омъжиш. Не е ли по-добре да съм аз, отколкото някой чужд човек, който ще те насилва? Обещавам ти да не те докосвам и да те обичам така, както те обичам сега, до самата си смърт? Никой друг мъж няма да влезе в тази стая и да ти даде това обещание с такава увереност, че ще го спази.

За пръв път изричал нещо толкова близко до признание за истинската му природа и макар да знаела за това отдавна, Амана протегнала ръка и го помилвала по бузата.

Започнали да планират женитбата си. Амана се съгласила да се затвори у дома и да не прави нищо, което би могло да обърка плановете им. Два месеца Лука всяка вечер се появявал в къщата, ядял и пиел с Хасан Ефенди, двамата пушели наргиле и свирели до изгрев-слънце. Хасан Ефенди, който скоро усетил какво ще последва, като че се примирил с мисълта да има за зет касапин музикант, което било за предпочитане пред дъщеря стара мома, и търпеливо понасял любезностите на Лука, докато дойде времето за благоприличие предложение.

Ако Лука бил по-тънък познавач на човешкия характер и бил поискал ръката на Амана почти веднага, цялата история можела да се обърне съвсем иначе. Но докато двамата с Хасан Ефенди се надпреварвали да любезничат, да пеят на балкона и да се изслушват взаимно, Амана оставала настрана от всичко това, сама с плановете и очакванията си. И обмисляйки бъдещето си като жена на Лука и евентуалното им заминаване за Града, започнала да си дава сметка, че животът на девица, който си била избрала, й е осигурен. Нямало как да бъде другояче. Вече можела да не се бои, както се бояла цял живот, от тиранията на властен, недодялан съпруг, от мъчението на първата брачна нощ, от тегобите на брака, от ужасяващата необходимост да ражда деца. Само една дума, и всички тези опасности щели да изчезнат. Чакал я цял живот без подобни страхове и отначало тя била доволна. Но после се замислила колко дълъг ще е този живот и как битката, която била водила дотогава, бледнеела пред онова, което я очаквало. И най-вече така щяла да се лиши от другата възможност, която дори не се решавала да си признае — възможността да промени решението си. Изведнъж й се сторило, че целият й живот е дошъл и си е отишъл.

Две седмици преди сватбата тя легнала болна, повалена от треска. Из града се понесли слухове колко тежка е болестта й. Хората говорели, че не можела да понася завесите да са дръпнати, че се вкопчвала в завивките, потяла се и бълнувала и дори само кимването с глава й причинявало нетърпима болка.

Лука не бил приятел, нито член на семейството, не бил дори официален годеник. Чувал вестите за здравето й на пазара и на моста и така разбрал, че в къщата на Хасан Ефенди влизат и излизат доктор след доктор, но момичето му не се оправя. Самият Хасан Ефенди му поднасял само обнадеждаващи новини — добре била, обикновена есенна кашлица, скоро щяла да се оправи — но на улицата се чувало друго. Положението било отчайващо и Касим Ага, местният билкар, бил писал на някакъв лечител, който живеел в другия край на царщината и бил известен едва ли не като чудотворец.

Никой в града не видял чудотвореца да идва, никой не го разпознал на улицата. Знаело се само, че стоял три дни и три нощи над леглото на Амана, държал ръката й и бършел челото й. А скоро се чуло и друго — че един-два откровени погледа на чудотвореца и ръцете му, прокарващи студената гъба по шията й, преобърнали всички представи на Амана за девствеността и благочестивото уединение, всичките й планове за живота, отдадеността й на музиката и на Лука. И щом се пооправила, започнала да се измъква от стаята си, за да се среща със своя спасител, както преди това бягала, за да свири с гусларите, само че този път се криела из запустели мелници и хамбари, с ухаещи на парфюм китки и пъп.

Успокоен от вестта, че се поправя, Лука, който все така не бил допускан да навести болната, не подозирал нищо. Не знаел, че когато Хасан Ефенди казал на Амана, че е дал на Лука съгласието си за брак, тя му целунала ръцете и отишла в стаята си да се обеси на завесите. Лука не знаел, че историята можела да свърши там, ако жената на тигъра не се била появила тъкмо навреме, за да намери сестра си просната на леглото да ридае от яд, че не може да намери достатъчно тънка завеса, та да я омотае около врата си и да скочи. Никога нямало да научи, че жената на тигъра държала главата на Амана на коленете си, докато не измислили по-добър план; че тъкмо тя занесла на другата сутрин отчаяното писмо на лечителя. И пак тя стояла на стража, докато на следващата нощ Амана се спускала по решетката, а в деня на сватбата предала на майка им прощалното писмо на сестра си.

Хасан Ефенди, надвесен над двете жени, останали в живота му, изрекъл по адрес на Амана думи, които не бил си и помислял, че ще изрече някога: „Бог да я накаже тая уличница, дето ме опозори!“ И още там, на място, докато жена му ридаела в потрес от решението му, се възползвал от възможността да се отърве от детето, което цял живот щяло да му виси на шията, облякъл глухонямото момиче в сватбените дрехи на сестра му и го сложил на мястото на Амана.

Лука, който си представял бъдещето си с Амана в Града и сватбената церемония му минала като в мъгла, не знаел, че всичките му планове за богатството на баща му, за песните, които се надявал да изпее, за хоризонтите, които се отваряли пред него, са отишли по дяволите още докато изричал обетите си.

Той не подозирал за коварството на Хасан Ефенди, докато не вдигнал тържествено воала, за да види за пръв път невястата си, и останал да се блещи с отворена уста в непознатото лице пред него. По-късно, докато мъжете пиели за здравето на младоженеца, Хасан Ефенди му казал само: „При всички положения тя е твоя, обичаят го налага. Тя е сестра на годеницата ти и е мое право да поискам от теб да я вземеш. Ако сега се откажеш от нея, ще се опозориш.“ Така Лука ненадейно се оказал женен за тринайсетгодишно дете, което го гледало е големи, изпълнени със страх очи и от време на време му се усмихвало отнесено, докато майка му плачела и го целувала по челото.

Онази нощ той се вглеждал в ужасената й голота и извърнатата й глава, докато се събличал в надвисналото помежду им очакване. На другия ден я откарал с каруца в Галина — булката дете на касапския син. Без смях, без приятелство, без надежда за бъдещето. Пътуването траяло пет дни, а на втория ден той се усетил, че е забравил името й, макар да го бил чувал няколко пъти.

— Как ти викат? — попитал я, а когато тя не отговорила, хванал ръката й и я разтърсил лекичко. — Името, как ти е името?

Но тя само се усмихвала.

И като капак на всичко къщата, която помнел ехтяща от викове, тичащи крака, плачещи деца, с поне две тенджери на печката по всяко време, сега била тиха. Баща му, когото годините били превърнали в прегърбен старец, седял сам до едва мъждукащото огнище. Когато младата булка прекрачила прага, той само вдигнал поглед и без поздрав рекъл на последния си останал син:

— Не можа ли да намериш нещо по-добро от тая мохамеданска кучка?

На Лука не му стигнала смелостта да отвърне злорадо на баща си, че е имал други планове и че всичко ще се оправи, веднъж Корчул да си замине.

С тази далечна надежда, която отново се събудила у него, Лука навлязъл в новия си временен живот. И без Амана щял да намери решение за гуслата, за песните си, за Музикалното училище. Дотогава обаче имал само глухонямото момиче, заядливия старец, предсмъртните вопли на овцете в пристройката и собствения му гняв срещу несправедливостта на случващото се.

Най-изненадващото от всичко било колко бързо се примирил с жена си. Тя имала големи очи и плавна походка и понякога, когато я погледнел, виждал Амана, дори я нарекъл веднъж или дваж с нейното име. Трябвало да й покаже някои неща — как се пали печката, къде е водоемът, няколко пъти я водил до селото да види как се пазарува — но разбрал, че щом се научела да върши нещо, тя го поемала изцяло върху себе си, изработвала си свой начин да го прави. Била навсякъде — помагала в пристройката за опушване, перяла, сменяла мръсните панталони на баща му.

Без жалби, без да издаде и звук, тя носела вода от кладенеца и помагала на стареца всеки божи ден да слезе по стълбите на чист въздух. Понякога на Лука дори му било приятно да се прибере вечер вкъщи и някой да го посрещне с усмивка.

Можел ли да я остави там в Галина, със стареца, когато се съвземел от първоначалния си потрес? Можел ли да вземе част от парите на баща си от сандъка, скрит в избата, да тръгне сам за Града и да намери някого, който да заеме мястото на Амана? Вероятно. След първите няколко пъти, когато вървял след глухонямата до селото, за да гони децата, които правели гримаси зад гърба й и крещели гадости, дочути от родителите им, разбрал, че само е влошил нещата, като я е довел в Галина. Хората започвали да приказват. „Вижте го това момиче — казвали, — вижте я глухонямата, дето е довел. Къде ли я е намерил? Какво се опитва да скрие?“ Интересът им го хвърлял в паника и повече от всякога засилвал решимостта му да избяга. И в същото време го убеждавал колко много пречки ще трябва да преодолее, за да се раздели отново с този живот.

После дошъл онзи следобед, когато Лука се прибрал у дома и я заварил на тавана с Корчул. Баща му, уж като жест на доверие, бил извадил сандъчето си с бойни реликви и когато Лука се качил горе, глухонямата седяла с кръстосани крака и сандъчето на коленете, а старецът бил коленичил до нея и ръката му била на гърдите й.

Тя е дете! — извикал Лука, като сграбчил стареца и го запратил към стената. — Дете, разбираш ли, дете!

— Дете била! — креснал насреща му Корчул с налудничава усмивка. — Не започнеш ли да й правиш синове, аз ще го направя.

Лука разбрал, че не може да я остави там, защото мохамеданка или не, дете или не, Корчул щял да я насили, ако вече не го бил сторил. Щял да й се нахвърли, докато него го нямало в къщата, и тя щяла да бъде безсилна да го спре.

Затова останал и колкото по-дълго стоял, толкова по-далечна ставала мечтата му. Колкото по-чести ставали обидите на Корчул и въпросите, които хората му задавали за жена му, толкова по-ясно му ставало, че стои там единствено заради нея. В тези мигове мълчанието й го ужасявало. Защото знаел без капчица съмнение, че тя вижда всяка мисъл, която минава през главата му. Приличала му на животно, безмълвна и зорка като сова. И което било най-лошото, независимо от убеждението му, че е негово право да мисли каквото си иска — в края на краищата той бил измамен, така че какво искало това момиче от него, онеправдания от съдбата? — не можел да устои на желанието си да й обясни всичко, да й каже, че вината не е нейна, нито за безмълвието й, нито за женитбата им, нито за домогванията на Корчул. Искал да й каже, че и той не е виновен, но му било малко трудно да убеди сам себе си в това.

Когато най-сетне се разразила бурята, било посред лято, горещината била нетърпима и Лука не знаел къде да се скрие от жегата. Глухонямата перяла в един ъгъл в кухнята, а баща му похърквал в една от многото празни стаи. Следобеда Лука бил дошъл да си почине, да изчака да мине най-тежката част от деня, преди да се върне в касапницата. В градината сливите били узрели. Той бил откъснал три и ги режел на празната маса, когато му хрумнало да включи радиото. И тогава познал носовото мънкане на Монаха, с цяла октава по-високо от нормалното, да гъгне една от неговите собствени песни. Всичко му изглеждало като някаква ужасна шега. Имал чувството, че е някой друг и това не се случва с него.

Песента била „Чародейка“, писана с Амана и посветена на нея, но вече не в първоначалното й бавно темпо за гусла, а звучала като необуздана ода на разврата. Той почти очаквал да се събуди и да открие, че е умрял от преливане през нощта, но това не се случило. Просто си седял на кухненския стол, по радиото се нижели куплет след куплет, докато накрая песента свършила и пуснали нещо друго. Песните му пътували без него и вече били стигнали до Музикалното училище.

Той вдигнал поглед и видял момичето да стои до него с провесена през рамото мокра риза.

— Слушай — казал и докоснал ухото си, после прокарал пръсти по махагоновата кутия. Тя стояла и му се усмихвала. В този миг той още бил на себе си. Сетне тя направила неопределен жест, сякаш свила рамене, пресегнала се и взела едно парче слива изпод ножа му, пъхнала го в устата си и се обърнала да си върви. Още преди да се усети, той вече бил на крака и обърнал върху нея масата, която я затиснала по очи на пода с цялата си тежест. Звукът от падането на тялото й отекнал в него и той започнал да я рита в ребрата и главата, докато от ушите й потекла кръв.

Всичко в този първи път било ново и неочаквано за него. Собствената му необяснима ярост, глухите удари на ботуша му в плътта й, безмълвната й зинала уста и затворените й очи. Разбрал, че я е ритал далеч по-дълго, отколкото си е мислел, защото е очаквал да пищи от страх и болка. По-късно, докато й помагал да се изправи, си дал сметка, че любопитството му дали е способна да издаде някакъв звук е задоволено, и това още повече усилило гнева му — гняв към самия него и към нея, заради това че има толкова слисан, окаян и примирен вид, когато й донесъл вода да си измие лицето.

Зарекъл се, че това няма да се повтори. Но то се повторило, разбира се. Нещо у него се било отприщило и той вече не можел да го спре. Случило се в нощта след погребението на баща му, когато в притихналата къща останали само двамата с момичето. След мен няма да има деца, никой няма да остане, мислел си той и се отърколил върху нея. Щял да опита да я заплоди, да, щял да опита! Но вече от месеци пробвал и когато я усетел такава малка и вцепенена под него, застинала като смъртта, все не успявал. Не можел дори да я нарани по този начин. Боят също не помагал, но поне имал усещането, че прави нещо, че най-малкото възпира присъдата й. Онази мълчалива присъда, която усещал, но знаел, че не може да излезе наяве. Не можел да я принуди да я изрече на глас, но не можел и да я накара да я потисне.

След време останал само страхът в очите й, когато той влизал, само сковаването на раменете й, когато чуела стъпките му по дъските, докато миела пода. Тази негова страна, фактът, че го възприемала по този начин, бил изненада и за самия него. Понякога хвърлял разни неща по нея — плодове, чинии, тенджера с вряла вода, която я улучила в корема и тутакси се просмукала през дрехите й, а тя дишала тежко и ужасено въртяла очи. Веднъж я притиснал до стената с цялата си тежест и блъскал с чело лицето й, докато кръвта й замъглила очите му.

 

 

Хората от Галина си обяснявали по хиляди начини женитбата на Лука за жената на тигъра. Някои твърдели, че била извънбрачно дете на известен комарджия, който принудил Лука да я вземе като разплата за огромен дълг — срамна тайна, която носел със себе си от годините, прекарани в Турция. А според други я бил купил от някакъв крадец в Истанбул, който продавал момичета на тържището, където тя стояла тихо между чували с подправки и пирамиди от плодове, преди Лука да я открие.

Каквито и да били подбудите на Лука, всички били единодушни, че присъствието на момичето в живота му има за цел да прикрие нещо, защото една глухоняма не можела да разкрие истината за разнообразните пороци, които бил усвоил по време на десетгодишното си отсъствие — комарджийството, разврата, увлечението му по мъжете. Може би това до известна степен е било вярно; може би той си е въобразявал, че е намерил някого, когото да постави между себе си и селото, че ако не недъгът й, то видът й щял да възпира опитите на хората да общуват с него, докато той се усамотява и крои планове за връщане към мечтата, на която не било съдено да се сбъдне; че щяла да им напомня твърде живо за последната война, за страховете на бащите им, за историите за синове, отнети от султана. За селяните било без значение, че всъщност си е намерил жена, която никога нищо няма да му натяква, няма да го кори, че се е напил, и никога няма да му иска пари.

Но с оставането й в селото възникнало неочаквано усложнение. Лука бил подценил силата на нейната чудатост, склонността на селяните да се омайват от нея и сега хората говорели повече от всякога. Потайността, която тя трябвало да му осигури, превърнала живота му в публично зрелище. Той ги чувал да шушукат, да сплетничат, да правят догадки и да разпространяват откровени лъжи за произхода й и за това как я е намерил, обсъждали синините по ръцете й и се питали защо Лука толкова рядко се появява с жена си на публични места, защо още не се задават деца — и всеки възможен отговор водел до нови въпроси, до нови унижения. Било още по-зле от първата зима, когато я завел в църквата и после цялото село приказвало: За какво я е довел тук? По-зле дори от следващата Коледа, когато не я завел, и всички се питали: Защо ли я е оставил вкъщи?

А сега говорели за пристройката за опушване. Когато забелязали тигъра в селото, всички зашушукали: Какво ли е правила в пристройката с тоя тигър? И как така Лука не може да я задържи в леглото си?

Седмици наред той подозирал, че от сушилнята липсва месо, но не бил сигурен, отказвал да повярва, че тя ще има дързостта да краде от него. После видял тигъра и при вида на парчето месо в котешките му челюсти се вцепенил — тази малка циганка, мислел си той, тази мохамеданска кучка, да се измъква по нощите и да храни дявола! Тя го правела за посмешище.

Вечерта, когато се върнал от лова, той я извел и я вързал в пристройката. Казвал си, че иска само да я накаже, но докато вечерял и се готвел да си ляга, си дал сметка, че някъде дълбоко в себе си се надява тигърът да дойде през нощта и да я разкъса, но когато се събудил на сутринта, не открил нищо.

 

 

Ако днес отидете в Галина, хората ще ви разкажат различни неща за изчезването на Лука. В една от версиите селският дървар се събудил от сън, в който жена му била забравила да сложи баницата във фурната и му я поднесла сурова, погледнал през прозореца и видял Лука да броди по пътя бос и по нощница, с превързана с бял шал брада, та устата му да не зее в смъртта, а през рамото му била преметната касапската му престилка. В този разказ лицето на Лука било празно като на кукла, а в очите му горяла ярката светлина на предстоящото пътешествие. Дърварят стоял пред дръпнатите завеси на прозореца с вкочанени от страх и безсъние крака и гледал как Лука бавно пристъпва през носените от вятъра преспи.

Други ще ви разкажат за най-голямата дъщеря на фурнаджията, която станала рано да напали пещите, отворила прозорците да се разсъни от студения зимен въздух и видяла кацнал ястреб, застинал като някаква древна статуя сред снега в градината. Раменете му били потъмнели от кръв и когато чул звука от отварянето на прозореца, той се обърнал и я погледнал с жълтите си очи. Тя го попитала:

— Добре ли си, братко?

— Не — отвърнал ястребът и изчезнал.

Независимо от детайлите, всички са единодушни, че нито за миг не е имало съмнение, че Лука е мъртъв и че жената на тигъра е виновна. Разбира се, много от хората, които описват станалото, няма как да са били родени по онова време, а и историите, които си разказват помежду си, са различни.

Никой няма да ви каже, че били минали четири-пет дни, преди някой да заподозре каквото и да било. Селяните не харесвали Лука, не ходели в къщата му, а смирението, с което стоял сред сънната белота на магазина си с очилата на врата и ръце върху месото, ги карало да се чувстват неловко. Истината е, че дори след като дъщерята на фурнаджията отишла да купи месо и заварила кепенците на касапницата затворени и лампите угасени, минали няколко дни преди някой да опита отново. Чак тогава започнали да разбират, че тази зима ще трябва да се оправят без месарницата.

Твърде е възможно хората да са си помислили, че Лука е отишъл да лови зайци за зимните празници или че е решил да зареже селото и да премине през заснежения проход, за да стигне до Града, съвсем скоро окупиран от немците. Истината е, че никой не заподозря нищо нередно, докато седмица-две по-късно в селото не се появила глухонямата със свежо, сияещо лице и усмивка, в която имало нещо ново и необичайно.

Дядо ми цяла сутрин пренасял дърва и тъкмо изтупвал обувките си на прага, когато я видял да върви по пътя, загърната в кожуха на Лука. Бил ясен зимен следобед и селяните били наизлезли пред портите си. Отначало малко хора я забелязали, но когато стигнала площада, цялото село вече надничало през вратите и прозорците и я видели да влиза в магазина за платове.

Гледали как се разхождала вътре и сочела към окачените по стените турски коприни, как ги галела ласкаво, когато продавачът ги разгръщал на тезгяха пред нея. Няколко минути по-късно дядо ми я видял да прекосява площада с пакет под мишница, следвана от малка процесия селски жени, които вървели на известно разстояние, но не можели да прикрият любопитството си.

Кой й измислил това име? Не мога да кажа, така и не научих истината. До изчезването на Лука всички я наричали „глухонямата“ или „мохамеданката“. И изведнъж, неясно как, спрели да я свързват с него. Дори тогава, когато увила главата си в турска коприна и се оглеждала доволно в огледалото на магазина, и по-късно, когато станало ясно, че той няма да се върне и че тя вече не се бои от него, никой не я наричал „вдовицата на Лука“. Нарекли я „жената на тигъра“ и името й прилепнало. Докато се разхождала из селото усмихната и без синини, изведнъж започнали да се досещат какво вероятно се е случило с Лука. Седемдесет години по-късно хората от Галина продължаваха да живеят с това убеждение.

 

 

Ако нещата се били развили по-иначе и зимните беди се били случили в друг ред — ако фурнаджията не се бил надигнал в леглото си и не бил видял, според неговите думи, призрака на тъща си на прага, ставайки по този начин жертва на собственото си суеверие, или ако баниците на лелята на обущаря се били надигнали достатъчно, за да не й се развали настроението, вероятно слуховете за жената на тигъра са щели да звучат различно. Приказките може би са щели да бъдат по-умерени, по-снизходителни, а в очите на околните жената на тигъра е щяла да се превърне във вила — същество, свещено за цялото село. Но дори и без тяхната благословия тя вече била защитена, недосегаема заради позицията си между тях и червения дявол на хълма. Ала тази зима била най-дългата, която хората помнели, пълна с хиляди дребни тревоги, хиляди безсмислени кавги, хиляди лични поводи за срам, та жената на тигъра трябвало да поеме вината за неблагополучията на селяните.

А те говорели за нея постоянно, кога нехайно, кога да си излеят злобата, а дядо ми, с „Книга за джунглата“ в джоба, ги слушал. За нея се приказвало във всяко ъгълче, на всеки праг, и той чувал одумките всеки път, когато излизал или се прибирал в къщата на мама Вера. Истини, полуистини и пълни измислици се прокрадвали като сенки в разговорите, които не били предназначени за неговите уши.

— Днес я видях — каканижела вдовицата на Бръкетич, докато дядо ми стоял до тезгяха на зарзаватчийницата и чакал да му дадат морска сол.

— Жената на тигъра ли?

— Излизаше пак от оная къща, сам-самичка.

— Изгонила го е, ясно е като бял ден. Лука няма да се върне.

— Изгонила го била, как не! Мъж като Лука да го изгони някакво глухонямо девойче? Нашият Лука? Аз Лука съм го виждала да яде сурова овнешка глава.

— Тогава какво?

— Не е ли ясно? Тигърът го е отвлякъл. Видял му е сметката и сега тя е сама, никой за нищо не я закача, освен тигъра.

— Да ти кажа, не че много съжалявам, не и за Лука.

— Аз пък съжалявам. Никой не заслужава такъв край.

— Какъв край?

— Че то е от ясно по-ясно! Тя се е съюзила с тоя тигър. Може сама да е утрепала Лука, да му е отрязала главата през нощта и да е оставила тялото на тигъра да го изяде.

— Това дребосъче? Та тя е като дете!

— Аз пък ти казвам, че точно това е станало. Онзи дявол й е дал сила да го направи и сега тя му е жена.

Дядо ми слушан, но не вярвам на всичко. Слушал, но си имал едно наум, надавал ухо, но усещал, че в тези разговори има нещо подмолно, което остава извън хоризонта на въображението му. Давал си сметка, че тигърът донякъде е Шир Хан. И че ако Шир Хан е убиец, го и този тигър донякъде е такъв. Но той винаги бил изпитвал известно съчувствие към Шир Хан, а този тигър, който не бил нито куц, нито озлобен, не идвал в селото да убива хора или добитък. Създанието, което дядо ми бил срещнал в пристройката за опушване, било голямо и тежко, с пламтящ дъх, но на него му се било сторило милостиво, а и мълчаливото му разбирателство с жената на тигъра му подсказвало, че има нещо, което селяните не разбирали. Те не знаели, за разлика от него, че тигърът е реален, самотен, различен, и тъкмо затова той не вярвал на приказките им за жената на тигъра. Не им вярвал, когато шушукали, че тя е виновна за смъртта на Лука, нито когато наричали тигъра дявол. Не им вярвал и когато няколко седмици след появата й в магазина за платове започнали да говорят, че се променя. Казвали, че тялото й се променя. Била наедряла и била станала още по-плашеща. Той слушал тези приказки из магазините и улиците — първо казвали, че се издува от сила или гняв, но после решили, че това няма нищо общо с духа й, само коремът й бил наедрял, а всички знаели какво значи това.

— Не ми казвайте, че е случайно — говорела хубавицата Светлана на приятелките си край кладенеца. — Това момиче е знаело какво ще стане. А Лука никога не е бил особено умен. Така става, като се жениш за мохамеданка. Бог знае откъде е. Прилича на циганка. Може да го е нанизала на собствените му куки и да го е дала за храна на тигъра.

— Не е възможно.

— Може да не ви се вярва, но ви казвам, че каквото е станало с Лука, не е било случайно. Нито пък това бебе е случайно.

— Няма никакво бебе. Просто хапва повече — Лука я е държал полугладна с години и тя сега си наваксва.

— Но не си ли я виждала как слиза бавно-бавно в селото, а робите й стават все по-големи и по-големи отпред? Сляпа ли си, коремът й е огромен!

— Няма никакъв корем.

— Има, и още как! И ще ви кажа още нещо — тоя корем не е от Лука.

 

 

На дядо ми и през ум не му минавало да повярва, че бебето е на тигъра. За него забременяването й било случайно. Не било нужно като мен да гадае дали е било резултат от някакво пиянско изстъпление на Лука, или дело на неизвестен изнасилвач от селото, нито дали е отпреди идването на тигъра в Галина.

Нямало как обаче да отрече, че жената на тигъра се променя. И каквато и да била причината за тази трансформация, каквото и да се говорело за нея, дядо ми разбирал, че единственият й истински свидетел е тигърът. Той бил видял момичето така, както го било видяло то — без осъждане, без страх, без глупави предразсъдъци и двамата някак се разбрали, без да разменят и звук. Дядо ми случайно се натъкнал на това разбирателство онази нощ в пристройката и много искал да бъде част от него. Разбира се, копнежът му бил свързан единствено с тигъра. Той бил момче от малко селце, сковано от люта зима, и много, много искал да види тигъра. Но това не било всичко. Докато седял до огнището в къщата на мама Вера, дядо ми рисувал в пепелта силуета на тигъра и си мислел какво е да виждаш и да знаеш — как всички знаели, без да са видели, че Лука е мъртъв, че тигърът е дявол и че момичето носи детето му. Чудел се как на никого не са му хрумнали нещата, които той знаел — че тигърът не иска да навреди никому и че случилото се в онази къща няма нищо общо нито с Лука, нито със селото, нито с бебето. Нощ, дълги часове на безмълвие, и тогава звярът слиза от хълма, тих като река, и носи със себе си онази тежка кисела миризма, а снегът се топи по гърба и ушите му. После лежи часове до камината, където е топло и приятно, а момичето се е надвесило над него и маха бодлите и смолата от козината му, а голямата котка е изпънала широкия си гръб, ръмжи тихичко и ближе премръзналите си лапи с червен език.

Дядо ми го знаел, но искал да го види с очите си. Сега, когато Лука го нямало, не било нужно вече да се крие. И когато един ден видял жената на тигъра да се прибира от бакалницата, натоварена с буркани сладко и сушени плодове, имал смелостта да й се усмихне и да погали корема си с жест на разбиране. Не бил сигурен дали по този начин изразява одобрението си за избора й на сладко, или искал да й покаже, че бебето не го интересува. Тя се усмихвала от мига, в който го забелязала в другия край на площада, и когато той проявил внимание към нея — първият, който го правел от седмици — му прехвърлила да носи четири буркана и двамата бавно поели по пътя, през пасището, покрай празната пристройка и влезли през портичката, която се трошала от зимния студ.

 

 

В църквата жените, които правели свещите, си шушукали:

— Няма да скучае с това бебе и с тигъра за мъж. Казвам ви, тръпки ме побиват. Трябва да я изгонят. Един ден ще нахрани тигъра с децата ни.

— Тя е безобидна.

— Безобидна! Питай горкия Лука дали е безобидна. Той щеше да ти каже, стига да можеше.

— Сигурна съм, че и тя има какво да каже за Лука, стига да можеше. Света Богородичке, радвам се, че го е убила, ако тя го е направила. Той й потрошаваше кокалите. Дано да го е дала на тигъра, парче по парче. И най-напред краката.

— Аз точно това чух. Че го била нарязала на парчета — там, в пристройката, после дошъл тигърът за вечеря и тя му поднесла парчетата от бившия си мъж като на празник.

— Хубаво.

— Не разбираш ли защо го е направила? Не заради себе си, а за да предпази бебето.

— Как така?

— Тя носи детето на тигъра. Представете си какво би станало като тръгне да ражда — Лука би я убил, като види детето на тигъра да излиза на бял свят. Ако не и по-лошо.

— Че кое може да е по-лошо?

— Да направи като вълците.

— Какво правят вълците?

— Не знаеш ли? Най-силният вълк в глутницата убива малките на другите мъжкари. А понякога и кучките, които ги носят. Не го ли знаеш?

— За пръв път чувам.

— Та затова го е убила. Да не побеснее като вълк, когато види дяволското бебе да излиза на бял свят.

— Това звучи логично. Че го е убила, за да го замени е тигъра. Но и така да е, Лука си беше истински скот. Чудя се как ли ще изглежда това бебе?

— Не знам и не искам да знам, честна дума. Дано да я изгонят. В живота си не съм виждала дявол — на петдесет години съм и не съм му зървала очите. Нямам намерение тепърва да го виждам. Дано да й стигне акълът да държи бебето вкъщи и да не го изкарва навън, та да го гледат децата ми.

— Само едно ще ти кажа, аз не съм Вера и няма да оставя децата си да се размотават с издънките на дявола.

Мама Вера била хванала дядо ми да се прибира по мръкнало от къщата на касапина още онзи първи път и го причакала на стълбището, а той вървял през полето с наведена глава, защото очаквал да му се скара. За негова изненада тя не казала нищо, само го огледала и го вкарала в къщата. Когато дочула какво се говори за нея, лично напълнила една кошница с храна, баници, сладка и туршии, малко дрехи и клонка розмарин и пратила още същия следобед дядо ми да я занесе на жената на тигъра пред очите на цялото село, а тя стояла на прага и му викала да побърза. Той се усмихвал вежливо на минувачите, докато си проправял път през снега, опрял тежката кошница в бедрото си. Бил насред полето, когато дочул гласа на мама Вера зад гърба си:

— Какво гледате, бе, глупаци?

 

 

Цял месец дядо ми носил храна и одеяла на жената на тигъра. Зимата, дълга и безжизнена, била сковала хребетите над Галина и докато траело това мъртвило, той й носел вода и дърва и й вземал мярка за новата шапка, която мама Вера й плетяла — работа, която старата жена демонстративно вършела на чардака, та да могат всички да я видят, увита в шест-седем одеяла и е посинели от студа ръце. Нито веднъж не прекосила пасището, за да навести жената на тигъра, но често давала недовършената жълто-черна шапка на дядо ми, който я носел нежно, сякаш носи птиче гнездо, прекосявал пътя и изкачвал стълбите, за да я нахлупи върху лъскавите черни коси на жената на тигъра, после се обръщал към тяхната къща и чакал мама Вера да му махне одобрително.

Не му било позволено да остава в къщата на момичето след мръкване, затова и не бил зървал тигъра. Но той не губел надежда. През повечето следобеди постилал одеяла пред огнището в къщата й, настанявал я и изваждал „Книга за джунглата“. Трябвали му няколко дни за да разбере, че тя не може да чете. Най-напред сядал до нея с отворена на коленете книга и мислел, че и двамата четат мълчаливо. Но после забелязал, че тя прелиства нетърпеливо страниците, за да търси картинките, и разбрал. Започнал да й рисува историята за Маугли и Шир Хан — кьопави, несъразмерни фигури в пепелта на огнището — тигър, пантера, мечка. Нарисувал Майката вълчица със сучещите малки, после чакала Табаки, или поне такъв, какъвто си го представял, защото Киплинг почти не го бил описал, накрая нещо като катерица, странна и с големи уши, която се суетяла из дупката си и треперела от страх пред Шир Хан. Нарисувал и вълчата глутница и Скалата на съвета, показал й как Балу учел човешкото дете на Закона на джунглата. Изобразил и жаба, за да й обясни какво означава името Маугли. Жабата изглеждала глуповата, но добродушна.

Но винаги започвал и завършвал с рисунка на Шир Хан, защото неговата котка, макар и хилава и тъпоноса, неизменно я карала да се усмихва и тя често посягала да поправи рисунката, а дядо ми усещал, че все повече се доближава до целта.

Веднъж седял на пейката пред аптеката и чакал мехлема за ръцете на мама Вера. Две жени, които не познавал, стояли до тезгяха, докато аптекарят им приготвял билки.

— Свещеникът казва, че ако детето на дявола види бял свят в това село, с всички ни е свършено — казала едната.

— Няма голяма разлика дали дяволското дете ще е при нас, щом дяволът вече е тук — отвърнала другата.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях тигърът да минава през пасището на лунна светлина, голям беше като кон. Страшни очи има този тигър, казвам ти. Човешки очи. Направо замръзнах от страх.

— Какво си правила навън по това време?

— Няма значение. Важното е, че тигърът стигна до къщата на Лука, после се изправи и си свали кожата. Остави я на стълбите и отиде да види бременната си жена.

— Не думай!

— Какво ти не думай, видях го с очите си.

— Че няма да ме лъжеш! Аз все се чудя за това бебе…

Дядо ми се обадил:

— Аз пък мисля, че е чудесна.

Жените се обърнали и го изгледали. Били със зачервени от студа лица и стиснати устни и той се размърдал неспокойно на пейката.

— Момичето — обяснил. — Мисля, че е чудесна.

— Няма нищо по-прекрасно от жена, която чака дете — казал аптекарят, без да вдига поглед от хаванчето си.

Двете жени като че онемели. Гърбовете им били обърнати към дядо ми, чиито уши пламтели. Те си платили мълчаливо билките, посуетили се малко, докато си сложат ръкавиците, и си тръгнали. Дядо ми се изненадал от тишината, която се възцарила в аптеката. Дори ибисът в клетката до тезгяха стоял на един крак, подпъхнал другия под алената си перушина.

Аптекарят вземал от полиците по стената бурканчета с мазила, свалял капачетата и смесвал белите кремове в една купа.

— Всички се боят от Шир Хан — казал той.

— Но аз не съм виждал Шир Хан в селото, а ти? — попитал дядо ми.

Аптекарят само го погледнал и продължил да бърка белия крем с крива дървена лъжичка.

— Теб страх ли те е? — попитал дядо ми.

— Не и от Шир Хан — отвърнал аптекарят.

 

 

Една сутрин, докато пресичал площада с кошница хляб за жената на тигъра, дядо ми дочул зад гърба си:

— Ето го, пак е тръгнало.

— Кой?

— Онова момче, внукът на Вера. Пак е понесло кошница за блудницата. Виж го само колко е уплашено — трепери от страх. Не е редно да пращаш дете в къщата на дявола.

— Не разбирам само как може нашият аптекар да седи и да гледа спокойно как това дете снове напред-назад, без да каже думичка? Да не каже: „Внимавай, жено, пази си детето от къщата на дявола“.

— Този аптекар нищо не знае, не е тукашен. Не му е ясно какво трябва да каже.

— Да, ама аптеката е негова. И той има думата. Ако той не каже нищо, кой тогава?

— Аз пък ще имам много неща да кажа, когато тигърът изяде това момче.

— Мисля, че не си права. Момичето няма да му навреди.

— Може би, ако Вера продължава по същия начин. Знаеш ли, че това е вече третата кошница за тази седмица? Какво толкова праща?

— Светена вода, дай Боже.

— Защо ги праща тия кошници?

— Може пък да й е жал.

— За какво? Кой ще съжалява момиче, дето носи детето на дявола?

— Не знам. Все пак Вера е акушерка. Сигурно се смята длъжна да помогне, та момичето да не прекара цялата бременност само. Праща храна. Виждала съм веднъж-дваж момчето да изпуска кошницата и да събира разпиляното. Имаше хляб и супа.

— Хубава работа, да храни това момиче, когато ние нямаме месо. Да храни жената на тигъра, когато месото е изчезнало, защото тя го е скрила всичкото за тигъра.

 

 

Дядо ми разказал на жената на тигъра за маймунския народ Бандар лог и за Котик, белия тюлен, но стигнел ли до края на историята за Шир Хан, сърце не му давало да й разкаже истинския завършек. Често се озовавал в клисурата с Рама и стадото биволи, препускащи по командата на Маугли, очертани като неясни сенки в пепелта, но така и не могъл да й разкрие начина, по който човешкото дете отнело живота на тигъра. Не можел да се застави да нарисува Шир Хан проснат в прахта, или пък кожата му, провесена на Скалата на съвета като корабно платно при безветрие. И всеки ден измислял нещо различно. Понякога Рама се препъвал и се отказвал или Шир Хан се биел с биволите, при което дядо ми ръчкал с пръст фигурите в пепелта и ги обвивал в непроницаеми облаци, докато намерел начин да измъкне Шир Хан жив от суматохата. Друг път дори не се стигало до Рама — Маугли плашел куция тигър с огън или вълчата глутница го причаквала от засада и го прогонвала. Често битките приключвали с примирие и те отивали заедно до вира, а Багира се ядосвала на този фалшив, несигурен мир.

Никой не може да каже дали жената на тигъра разбирала историите на дядо ми, нито защо той бил толкова внимателен с нея. Не е трудно да се предположи, че след първите няколко пъти, когато променил края, тя се е усетила, че крие от нея някаква по-дълбока трагедия. Може би благодарността й за тигъра е била засенчена от тази нова признателност за помощта и човещината, за това упорито и будно човешко дете, което й рисувало истории в пепелта. Каквато и да била причината, няколко дни преди идването на Дариша Мечока дядо ми получил от нея малка хартиена торбичка, завързана с канап, по-малка от игленик. Когато същата вечер я отворил в мрака на собствената си къща, отначало пръстите му не напипали нищо, после усетили късите корави ръждиви косми, които още пазели неуловимата миризма, която усетил в пристройката за опушване.