Теа Обрехт
Жената на тигъра (3)

2
Войната

Гавран Гайле

Всичко, което е нужно, за да бъде разбран дядо ми, се опира на две истории: историята за жената на тигъра и историята за безсмъртния човек. Те протичат като тайни реки през всички други истории в живота му — на дните, прекарани в армията, на голямата му любов към баба ми, на годините като хирург и тиранин на университета. Една, която научих след смъртта му, е за това как станал мъж. Другата, която той ми разказа, е как отново станал дете.

 

 

Войната започна тихо, а началото й беше притъпено от десетилетието на ръба, докато я чакахме да дойде.

Децата в училище казваха: „Всеки момент ще избухне“, без да знаят за какво говорят, само повтаряха онова, което слушаха от години у дома. Първо дойдоха изборите, после метежите, убийството на един министър, клането в делтата, а след Саробор сякаш нещо се отприщи и нещата станаха неудържими.

Преди войната всяка седмица, откакто направих три години, с дядо ми отивахме в крепостта да видим тигрите. И винаги само двамата. Тръгвахме от подножието на хълма Стръмина и го изкачвахме по стария коларски път през плитката долина с парка западно от Града, а пътем пресичахме десетина бистри поточета, процеждащи се през шубраците, където като дете с часове ръчках мокрите есенни листа в напразно търсене на попови лъжички. Дядо ми, с прегърбени рамене, размахал ръце като гребла („Пак гребеш, докторе!“ — подвикваше баба ми от балкона), крачейки широко е торбата със зарзават в ръка. Беше с вечната си жилетка, панталоните, ризата с бели ръкави и лъснатите официални обувки дори и когато лете изкачвахме хълма. Аз подтичвах след него с износените си маратонки, половин метър по-ниска, и се стараех с все сила да не изоставам. Пресичахме железопътната линия и минавахме покрай мястото, където на седем излетях от колелото и ревах половин час, докато ми промиваха коленете с ракия, а после пътят тръгваше стръмно нагоре.

Като видеше, че изоставам, дядо спираше, избърсваше си челото и казваше:

— Каква е тая работа? А уж аз съм стар. Хайде, ти сърце ли имаш или пихтия?

Тогава се разбързвах, пухтейки през цялото време, а той мърмореше с някакво влудяващо злорадство, че дишам на пресекулки и няма повече да ме води със себе си, ако ще съскам като невестулка в чувал с картофи и ще му развалям хубавата разходка. От върха на Стръмина пътеката се спускаше през дълга, изпъстрена с цветя ливада, а отвъд нея се виждаха назъбените останки на римска крепостна стена с оронени от отдавна заглъхналия оръдеен огън камъни и павираната главна улица на Стария град с прашните, огрени от слънцето стъкла, бледооранжевите покриви и дима от скарите, пропълзяващ изпод ярките навеси на кафенетата и магазините за сувенири. Гълъби, скупчени толкова нагъсто, че се виждаха от хълма, сновяха като забрадени жени нагоре-надолу по улицата, лъкатушеща към пристанището, където в самия край на полуострова реките се врязваха една в друга. После гледката се скриваше, щом стигнехме двора на крепостта, където си купувахме билети за зоопарка. Бяхме единствените посетители през делничните дни, докато целият Град се наслаждаваше на късната обедна почивка, подминавахме камилите със зелените муцуни и клетката на хипопотамите с изрисуваните чапли и се упътвахме право към тигрите, които крачеха неуморно като часови край старата решетка.

Когато станах на тринайсет, ритуалът с тигрите вече ми се струваше досаден. По пътя към дома постоянно срещахме познати — приятели, деца на моята възраст, които отдавна вече не се движеха с големите. Виждах ги да седят по кафенетата и да пушат на тротоара пред Парламента. Те също ме виждаха и после в училище ми се подиграваха. Беззлобно, просто се закачаха, но това постоянно ми напомняше, че съм пленница на един ритуал, който вече ми се струваше ненужен. Тогава не знаех, че е бил само за мое добро.

Кажи-речи със самото избухване на войната властите затвориха зоопарка. Уж за да предотвратят някой инцидент като този в Зобов, когато някакъв студент в столицата на бъдещата ни южна съседка взриви с „коктейл Молотов“ закусвалня в зоопарка и уби шестима души. Това беше част от плана за сигурност на администрацията, превантивна защита на Града и населението му — защита, която разчиташе предимно на насаждането на паника и преднамерено надценяване на възможностите на противника. Бяха закрити зоопаркът, автобусният транспорт и новооткритата Национална библиотека.

Ако не смятаме прекъсването на детския ритуал, от който бях повече от готова да се откажа, затварянето на зоопарка едва ли беше повод за безпокойство.

Дълбоко в себе си всички, в това число и управата на Града, знаехме, че войната се води на повече от хиляда километра от нас и обсадата е практически невъзможна — вече бяхме сварили врага неподготвен. Знаехме, че няма да има въздушен удар, защото паравоенните ни формирования бяха превзели завода за самолети и летището в Мархан преди близо половин година, но администрацията не отменяше вечерния час и затъмнението след десет вечерта — ей така, за всеки случай. Пускаха листовки, в които предупреждаваха, че всеки и по всяко време може да се окаже информатор на врага, че трябва добре да си помислим кои са съседите и приятелите ни, преди да седнем да си пием кафето с тях, както сме свикнали, и че в случай на предателство ще ни се търси отговорност, че не сме докладвали.

Както и да е, животът продължаваше. Шест или седем деца от нашия клас изчезнаха почти веднага — без предупреждение, без сбогуване, както обикновено става с бежанците, а аз все така се мъкнех ден след ден на училище с обяда в чантата си. Докато танковете, поели към границата, минаваха с грохот по Булеварда, аз седях до прозореца и решавах задачи. Войната беше нещо ново и далечно, с което семейството ми не искаше да ме занимава, пък и мен не ме интересуваше особено, така че уроците по рисуване, срещите със Зора в кафето и обиколките из магазините си продължаваха както преди. Дядо ми все още четеше лекции, правеше си визитациите в болницата, всяка сутрин ходеше на пазара и все така миеше ябълките със сапун, преди да ги обели. Стоеше на опашките за хляб, понякога по пет-шест часа, но това го разбрах по-късно. Майка ми все така си носеше диапозитивите, за да преподава история на изкуството в Университета, а баба ми чакаше часа на кинокласиката и със затаен дъх гледаше как Кларк Гейбъл се хили самодоволно на Вивиан Лий.

Отдалечеността на бойните действия създаваше илюзията за нормалност, но новите правила доведоха до промяна в поведението на хората, която никак не пасваше на плановете на властите. Те целяха сплашване, контрол, паника, за да си гарантират покорство, но вместо това получиха разюзданост и безразсъдство. Напук на вечерния час младежите паркираха на самия Булевард, понякога на върволици от по десет коли, и цяла нощ пиеха, насядали по капаците. Хората затваряха магазините си за обяд, отиваха в кръчмата и по три дни не се връщаха. Някой тръгваше на зъболекар и го виждаше да седи пред нечия врата с шише вино в ръка, така че или се включваше в компанията, или се обръщаше и се прибираше вкъщи. Отначало всичко беше съвсем невинно, преди няколко години по-късно да започнат грабежите, а паравоенните формирования да се превърнат в сила — един особен вид еуфория, характерен за хората, които стоят заедно на ръба на бездната, без да си го признават.

Няколко години деляха децата от моето поколение от инфлацията, която щеше да ни праща в хлебарницата с ръчни колички, натоварени с парите на родителите ни, и да ни принуждава да продаваме тениските си из училищните коридори. Тези първи шестнайсет месеца война бяха някак нереални и това ги правеше невероятни, неотразими, защото фактът, че нещо ужасно се случва някъде другаде и същевременно се случва на нас, ни служеше като оправдание за анархията. И все пак, на петстотин километра от Града момичетата, спотаени в бомбоубежищата, прокървяваха за пръв път едва седемгодишни. Ние бяхме не толкова засегнати от войната, колкото парадирахме с това. Когато родителите ни кажеха: „Заминавай на училище!“, съвсем в реда на нещата беше да отговорим: „Сега е война!“ и да отпрашим към реката. Хванеха ли ни да се промъкваме вкъщи в три сутринта с вмирисана на цигари коса, пак войната ги възпираше да ни строшат главите. И когато чуеха от съседите, че са видели приятелите ни да карат с двеста километра по Булеварда, а ние сме висели не особено елегантно от люка, нямаше какво да отговорят на аргумента, че е война и утре може всички да ни няма.

Те се чувстваха виновни, а ние се възползвахме от чувството им за вина, защото нищо друго не ни оставаше.

Напук на всички усилия нещата да вървят постарому, училището не можеше да попречи на войната да се вмъкне в класните стаи. Виждахме я навсякъде — в отсъстващите съученици, в недостигащите учебници, в липсващите свински зародиши (още тогава двете със Зора чакахме с нетърпение да се заровим в тях). Трябваше да изследваме химични реакции и да правим дисекция, но нямахме химикали, а нашите свински зародиши оставаха заложници в някоя лаборатория някъде отвъд непрекъснато местещата се граница. Вместо това свързвахме до безкрай електрически вериги с жици и миниатюрни лампички. Оставяхме монети от стари емисии да ръждясват на дъжда, после кипвахме вода със сол и сода за хляб и ги почиствахме. Имахме няколко скици с дисекции на жаби, които трябваше да научим наизуст. Кой знае защо имахме и напречно срязано конско копито, което се пазеше във формалдехид в четвъртита стъкленица, и ние го скицирахме и рисувахме, докато накрая не остана и капка съмнение, че всеки от нас би могъл да оперира при необходимост кон с болен крак. Но най-вече четяхме на глас учебниците от осем сутринта до четири следобед.

На всичко отгоре конфликтът наложи доста странното преместване на по-големите ученици на горните етажи. С други думи, колкото си по-голям, толкова си по-далече от бомбоубежището в мазето. И така, на четиринайсет двете със Зора се озовахме на бетонния покрив, в класна стая с изглед към реката — четвъртита кула с огромни прозорци, в която при нормални условия се помещаваше забавачката. Всичко в помещението показваше, че е било преустроено набързо — стените бяха покрити с рисунки на принцеси, а первазите бяха отрупани с чаши от стиропор, пълни с пръст. Както ни обясниха, в тях били засадени бобени зърна. Някои дори поникнаха. Имаше и рисунки на родословни дървета, но някой беше проявил достатъчно здрав разум да ги свали и стената под черната дъска беше гола. Ние си седяхме там, рисувахме конското копито и си подмятахме небрежно неща от рода на: „Нали е война, ако ни бомбардират, поне ще си заминем по-бързо от малките“.

Панорамният прозорец на кулата ни откриваше гледка към целия Град околовръст, от големия хълм на север до крепостта оттатък реката, зад която се простираха горите, сливащи се в зелена линия на хоризонта. В далечината се виждаха високи комини, бълващи черен като катран дим, и тухлените стени на старите квартали. Очертаваше се куполът на базиликата на Университетския хълм с огромния четвъртит кръст, който блестеше на върха му. Все още се виждаха железните мостове над двете реки, повечето разрушени и килнати във водата. На брега чернееха понтони, изоставени и ръждясали, а нагоре по течението, където реките се сливаха, беше Картоненият град на циганите с подгизналите мукавени стени и черния пушек от огньовете.

Тази година учителка ни беше дребна жена на име М. Добравка. Имаше нервни ръце и очила, които се смъкваха толкова често, че тя си беше изработила навика да ги наглася с помръдване на носа. По-късно разбрахме, че М. Добравка някога е била художник плакатист и че след като сме завършили, се е преместила да живее другаде, за да избегне гоненията. Няколко години по-късно тя насърчила група гимназисти да рисуват антиправителствени плакати, в резултат на което те отишли в затвора, а тя изчезнала една вечер по пътя от апартамента си до павилиона за вестници на ъгъла на улицата. Но по онова време, без да подозираме за решимостта й и за чувството на безсилие, че няма нужните пособия, за да ни научи на собствения си предмет, камо ли на нещо, което не умее, ние я мислехме за весела и жизнерадостна. После тя ни направи подарък.

Беше необичайно горещ мартенски ден, сякаш беше лято, и в училище си свалихме обувките, чорапите и пуловерите.

В кулата беше като в оранжерия. Вратата зееше отворена, но пак се потяхме от жегата и от онази особена тиха лудост, която носи необичайното време. М. Добравка дойде със закъснение, запъхтяна. Носеше под мишница голям, увит във фолио пакет, който отвори, за да извади чифт бели дробове — розови, влажни и меки като коприна. Нарушение на разпоредбите за месните дажби. Контрабанда. Не я попитахме откъде ги е взела.

— Постелете няколко вестника на масите отвън — каза тя и очилата й тутакси се смъкнаха.

След десетина минути стояхме надвесени над нея с плувнали в пот лица, докато тя се опитваше да разреже дроба с кухненския нож, който си беше донесла. Той се съпротивляваше и се издуваше от двете страни на ножа като гумена топка. Месото беше започнало да се вмирисва и се налагаше да пропъждаме мухите от него.

— Може би трябва да го замразим — предложи някой.

Но М. Добравка беше неудържима. Беше решила, че щом е поела риск, трябва да извлече максимума от него и да ни демонстрира как работят дробовете, да ги разгърне като платно и да ни покаже алвеолите, празните въздушни мехурчета, дебелия бял хрущял на бронхите. Тя режеше настървено единия край на дроба и движенията й ставаха все по-отривисти. Ние се отдръпнахме и я гледахме как разкъсва меката плът, а очилата й подскачаха на носа, докато я притискаше с една ръка, а с другата сякаш помпаше.

Дробът се изплъзна от ръцете й, хързулна се по фолиото през ръба на масата и се пльосна на земята. Остана да лежи там, тежък и неподвижен. М. Добравка гледа няколко мига как мухите тутакси го налетяха и защъкаха предпазливо около отвора на трахеята. После се наведе, вдигна го и го хвърли върху вестника.

— Ти! — нареди ми тя, защото бях най-близо до нея. — Вземи една сламка от шкафчето с кафето и ела да надуем дроба. Хайде, побързай!

След този случай всички благоговеехме пред М. Добравка, особено аз. Този дроб — рискът, който беше поела, за да ни го донесе, и начинът, по който стоеше над нас, докато се редувахме да го надуваме, затвърдиха решението ми да стана лекар.

М. Добравка промени и отношението ни към контрабандата, която полека-лека започваше да обсебва целия Град. За нея това беше начин да набави нужните пособия за училище. За нас също беше ръководен принцип с друг материален смисъл. Изведнъж, само защото не можехме да ги притежаваме заради високите цени и дефицита, ние започнахме да искаме неща, които преди не бихме се сетили, че ни трябват. Неща, с които да можем да се хвалим — фалшиви дизайнерски чанти, китайски бижута, американски цигари, италиански парфюми. Зора започна да използва червилото на майка си, а след това и да търси начин да си набави свое. Половин година след началото на войната се беше пристрастила към френски цигари и отказваше да пуши други. На петнайсет вече седеше в нашето кафе на Площада на революцията и гледаше със скептично вдигната вежда момчетата, които напразно се мъчеха да я впечатлят с местни марки. На един купон, на който не присъствах, тя се появи с Бранко, двайсет и една годишен контрабандист на оръжие. Аз бях против, но в края на краищата беше война. Пък и после се оказа, че той бил просто дребен бандит и най-голямото му престъпление било кражбата на радиоприемници.

През почивните дни със Зора обикновено отивахме в Стария град и паркирахме недалеч от пристана. Там беше любимото място на студентите и епицентърът на черната борса. Върлинести момчета с тесни рамене седяха до парапета с наредени масички и кутии и излагаха видеокасети, слънчеви очила и тениски. Зора, облечена в най-късата си пола и съпровождана от цветисти подвиквания и подсвирквания, се запътваше към сергията на Бранко, който седеше с кръстосани крака, свиреше на акордеон и пиеше бира, а когато се стъмнеше, прекъсваше час по час търговията, за да я опипва зад контейнерите с боклука. В това време аз лежах в колата с протегнати през прозореца крака и басите на „Аз съм в пламъци“ на Спрингстийн блъскаха в опашните ми прешлени.

Така ме откри Ори, който продаваше фалшиви фирмени етикети и твърдеше, че можеш съвсем спокойно да ги сложиш на дрехите, багажа или аксесоарите си. Беше седемнайсетгодишен, мършав и със свенлива усмивка, още едно момче с далеч по-притегателна репутация, отколкото би могло да има в извън военно време. Та този Ори, след като чу музиката, има нахалството да промуши глава в колата и да попита:

— Харесва ли ти това нещо? Искаш ли да ти намеря още?

Случайно беше напипал слабото ми място, единствения ми порок, който едва успявах да сдържам. Властите бяха закрили всички радиостанции, с изключение на две и упорито излъчваха народни песни, остарели дори и по критериите на баба ми. След една година война вече ми беше писнало от шлагери, изпъстрени с метафори с дървета и бъчонки. Исках Боб Дилън, Пол Саймън и Джони Кеш — без да го осъзнавам те ми липсваха. Тогава Ори ме измъкна от колата и ме поведе оттатък пристана, където трикракият му помияр вардеше една захлупена щайга, и ми показа колекцията си — всичко подредено по азбучен ред, с калпаво преведени текстове, написани на ръка на нотна хартия, сгъната грижливо и пъхната в кутиите на касетите. Като по чудо имаше и уокмен, заради който почти бях готова да станем гаджета. Седнахме на земята зад масичката му, всеки с по една слушалка в ухото, и той започна да ми показва сбирката си, като междувременно сложи ръка на бедрото ми.

Когато след седмици пестене се опитах да си купя „Graceland“^[1], той заяви:

— Война е, парите ти не струват нищо.

И ме целуна. Спомням си как ме удиви разликата между сухите му устни и влажната му отвътре уста и си мислех за това през цялото време, докато ме целуваше, а и след това.

Продължихме да се целуваме още три месеца, през които музикалната ми колекция нарасна тройно, а после Ори, също както и много други момчета на неговата възраст, изчезна. Бях му взела уокмена и три вечери поред тичах до нашето кафе да му го върна, докато някой ми каза, че е заминал, но не знаеха дали са го взели в армията, или е избягал от военна служба. Аз пазех уокмена, спях с него, което означава, че сигурно ми е липсвал, но фактът, че няма да го видя повече, започна да прониква в съзнанието ми едва когато започнаха да ми липсват и други неща.

 

 

Годините, през които бях потопена в сладкото беззаконие на войната, дядо ми прекара с убеждението, че скоро всичко ще свърши, и си даваше вид, че нищо не се е променило. Сега знам, че загубата на тигрите е била тежък удар за него, но се чудя дали оптимизмът му не се дължеше на моето поведение, на нежеланието му да приеме, че ме е загубил, та дори и временно. Виждахме се много рядко и макар по-късно да не говорехме за тези години, знам, че другите му ритуали бяха останали непроменени. Закуска с разгърнатия вестник, последвана от турско кафе, което баба ми вареше; лична кореспонденция, винаги по азбучен ред, според реда на имената в бележника му. Ходене до пазара за пресни плодове, а по-късно, в разгара на войната, за каквото намери, стига да не се върне с празни ръце. В понеделник и сряда следобедни лекции в Университета. Обяд, последван от следобеден сън. Малко гимнастика. Лека закуска на масата в кухнята, обикновено слънчогледови семки. И после няколко часа в хола с мама и баба, на приказка или просто така. Вечеря, един час четене и лягане.

Ние се виждахме, говорехме си, но без да изказваме съжаление и без да признаваме, че нещо се е променило. Като онзи път, когато той ме накара да остана вкъщи за коледното тържество и аз цяла нощ пих коняк, защото знаех, че няма да ми се скара пред гостите. Или когато се прибрах в четири сутринта с размазан грим и разчорлена коса след една дълга среща с Ори зад някакъв счупен автомат за кафе и заварих дядо на тротоара пред нас. Връщаше се от спешно повикване и се опитваше вежливо да отбие атаките на дългокрака блондинка, очевидно проститутка.

— Виж, това е внучката ми — чух го да казва, когато се приближих.

Глас на удавник, който се лови за сламка. Облекчението изглади бръчките по слепоочията му. Не бях разчитала на такава реакция, като се има предвид по кое време и в какъв вид се прибирах.

— Ето я — заяви весело той. — Нали виждаш, внучката ми.

— Изчезвай! — подметнах й аз, като в същото време си мислех, че сутиенът ми се държи само на един клипс, който всеки момент може да ме изостави и да направи ситуацията още по-неловка.

Дядо даде на проститутката петдесет динара и се зае да отключва входната врата, а аз стоях и я гледах как се отдалечава по улицата на тънките си като тръстика крака. Едното й токче беше малко по-късо от другото.

— Защо й даде пари? — попитах, докато се качвахме по стълбите.

— Не бива да си толкова груба с никого. Не сме те възпитавали така — отвърна той и добави, без да ме поглежда, вече на вратата: — Срамота.

Така стояха нещата от години. Не си го признавахме, но отношенията ни с дядо бяха стигнали до задънена улица. Неговата неотстъпчивост беше развила у мен един вид пасивна съпротива и аз се заключвах в стаята си и пушех под завивките.

Един пролетен следобед правех тъкмо това, когато звънецът на вратата звънна. След няколко секунди се позвъни отново, после още веднъж. Мисля, че викнах от стаята си някой да отвори, но никой не се отзова. Оставих цигарата си на перваза и тръгнах към вратата.

Спомням си формата на нахлупената шапка, която закриваше шпионката, но не виждах лицето на мъжа. Нямах търпение да се върна в стаята си и бях бясна, че никой в къщата не реагира.

Когато отворих вратата, мъжът каза, че търси доктора. Имаше тънък глас и лице като тесто, което сякаш беше натикано със сила в шапката. Сигурно затова не я свали за поздрав. Мина ми през ума, че съм го виждала някъде — може би работеше в болницата, затова го поканих и го оставих да чака в антрето. Майка ми беше в университета и си подготвяше лекцията, а баба и дядо бяха в кухнята и обядваха. Дядо се хранеше с едната ръка, а с другата държеше китката на баба на масата. Тя се усмихваше на нещо и ми кимна към тавата с пълнени чушки на печката.

— Хапни нещо.

— После — казах и се обърнах към дядо. — Някакъв човек те търси.

— Кой пък може да е? — намръщи се той.

— Не знам.

Дядо хапна още няколко залъка, докато мислеше.

— Ама той какво си въобразява? Кажи му да почака. Обядваме с жена ми.

Баба му подаде хляба.

Поканих шапкаря в хола и той седя там двайсетина минути, като през цялото време се оглеждаше. За да не ме упрекнат, че съм негостоприемна, отидох да му донеса вода, а когато се върнах, той беше извадил бележник от куфарчето си и оглеждаше бегло картините по стените, после си записваше нещо, сякаш правеше опис. Погледът му се местеше от сватбените снимки на баба и дядо към стария сервиз за кафе и бутилките зад стъклената врата на барчето.

Човекът пишеше ли, пишеше, а аз започвах да осъзнавам каква груба грешка съм направила, като съм го пуснала в къщата. Бях ужасена, а когато той отпи две глътки и надникна в чашата да се увери, че е чиста, страхът ми започна да се превръща в ярост. Отидох в стаята си да сложа касета на Пол Саймън и се върнах със слушалките на ушите, като си давах вид, че бърша прах. Уокменът беше закрепен за джоба ми, така че да го вижда, и колелцата на контрабандната ми касета се въртяха сърдито зад пластмасовото прозорче, а той примигваше срещу мен, докато бършех с влажната кърпа телевизора, масичката за кафе и снимките от сватбата на баба и дядо. Мислех си, че с това ще го засегна, но той явно не се подразни, а продължи да пише в бележника си, докато не дойде дядо.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

Мъжът се изправи и поклати глава. Поздрави и каза, че бил от военното окръжие, след което показа картата си. Аз намалих звука на музиката и започнах да бърша книгите една по една.

— Да? — каза дядо, но не покани шапкаря да седне.

— Тук съм, за да потвърдя рождената ви дата и службата ви в армията. От окръжието го изискват.

Дядо стоеше от другата страна на масичката с кръстосани на гърдите ръце и оглеждаше мъжа от главата до петите.

— Това е стандартна процедура, докторе.

— Процедирайте тогава.

Шапкарят си сложи очилата и отвори тефтера си на страницата, където беше писал. Прокара дебел жълт пръст по редовете и попита, без да вдигне поглед:

— Вярно ли е, че сте роден през 1932 година?

Дядо кимна.

— Къде?

— В Галина.

— Къде се намира това?

Аз също не знаех.

— На 600–700 километра североизточно оттук, ако не се лъжа.

— Братя и сестри?

— Нямам.

— Служили сте в Народната армия от 1947 до 1956 година, така ли?

— Да.

— А защо я напуснахте?

— За да работя в университета.

Шапкарят си записа нещо, вдигна поглед и се усмихна. Дядо не отвърна на усмивката му и тя помръкна.

— Деца?

— Една дъщеря.

— Къде живее?

— Тук.

— Внуци?

— Една внучка.

— Има ли млади мъже на възраст между осемнайсет и четиридесет и пет, които да живеят в къщата или да се водят на този адрес?

— Не.

— Къде е зет ви?

Дядо раздвижи устни и прокара език по зъбите си.

— Няма друг мъж в къщата.

— А… извинявайте, докторе, процедурата е такава…

А съпругата ви?

— Какво съпругата ми?

— И тя ли е родена в Галина?

— Защо, да не мислите да я мобилизирате?

Шапкарят не отговори. Взираше се в листа пред себе си и като че пресмяташе нещо.

— Ще ми кажете ли цялото име на съпругата си, докторе?

— Тя е госпожа докторшата.

Начинът, по който го каза, накара шапкаря да вдигне поглед от бележника.

— Както вече ви казах, докторе, това е стандартна процедура на военното окръжие.

— Не ви вярвам и не ми харесват въпросите ви. Вие душите за нещо и по-добре ме попитайте направо, та да не си губим времето.

— Къде е родена съпругата ви?

— В Саробор.

— Ясно — каза шапкарят.

Бях спряла да бърша и стоях с парцала в ръка, като местех поглед от дядо към мъжа с шапката. Представях си как баба седи от другата страна на вратата, в кухнята, и слуша всичко това. Бяхме чували, че се случват такива неща, но сега аз бях пуснала дявола в нашия дом.

— Къде живее семейството на съпругата ви?

— Семейството на съпругата ми живее в тази къща.

— Тя поддържа ли връзка с някого в Саробор?

— Не, разбира се — каза дядо. Чак по-късно си дадох сметка какво му е струвало да добави: — Дори и да искаше, не си представям как би могло да стане това, при положение че градът е сринат до основи.

— Работата ми е да питам — заяви шапкарят с любезна усмивка. Явно биеше отбой и се опитваше да заглади нещата. Сега посочи с широк жест стаята: — Вижда се, че сте заможен човек, и ако съпругата ви има братя или сестри в Саробор…

— Вън! — каза дядо.

Шапкарят примигна тъпо. Гърлото ми се беше сковало. Студени капки от парцала се стичаха по крака ми.

— Докторе… — понечи да каже нещо онзи, но дядо ми го прекъсна.

— Изчезвайте оттук!

Беше кръстосал ръце зад гърба си и се люлееше на пети. Раменете му бяха превити напред, а лицето — изкривено в гневна гримаса.

— Вън от къщата ми! — повтори той. — Веднага!

Шапкарят затвори тефтера и го остави настрана, вдигна куфарчето и го опря в ръба на масичката.

— Това е излишно, просто не ме разбрахте правилно.

— Чухте ли ме какво казах?

Дядо внезапно се наведе, сграбчи дръжката на куфарчето и го задърпа. Шапкарят не го пусна и политна напред. Масичката се катурна и вазата и старите вестници и списания се изсипаха на пода заедно със съдържанието на куфарчето, което се отвори. Шапкарят коленичи, почервенял като рак, и се опита да натика книжата си обратно вътре.

— Вижте какво направихте, нямаше нужда да се стига дотам, господине…

В следващия миг дядо, като в сценка от анимационен филм, риташе пръснатите вестници, писма, списания и купони, заравяше крак в камарата листа и наоколо хвърчеше облак от хартии. Имаше ужасно нелеп вид, дългокрак и непохватен, в костюм, размахващ ръце и повтарящ тихо:

— Вън оттук, вън оттук, вън!

Докато шапкарят си събере партакешите, той вече беше отворил вратата и го чакаше.

Три месеца по-късно властите предприеха особено строги действия срещу утвърдените лекари. Дядо ми явно не беше единственият с връзки със старата система, с провинциите, с тамошните семейства. Лекарите над петдесет, заподозрени във верноподанически чувства към обединената държава, бяха лишени от правото да практикуват и уведомени писмено, че лекциите им в Университета ще бъдат под строго наблюдение.

При цялото си желание да ни защити, дядо все пак притежаваше онази национална черта, която често се приема за глупост, но е по-скоро израз на праведно негодувание. Той повика един ключар, когото някога беше лекувал от камъни в жлъчката, и го накара да ни инсталира най-сложния заключващ механизъм, който бях виждала някога. В резултат на това входната врата заприлича на огромен стенен часовник и ни трябваха три ключа, за да влезем. Звукът на задвижените метални чаркове би събудил и мъртвец.

Прекратяването на практиката не му пречеше да преподава в Университета, но дядо си подаде оставката. После се обади на пациентите, които му беше забранено да посещава — астматици, хора с ревматоиден артрит, страдащи от безсъние невротици, отказващи цигарите учители, строителни работници с болки в гърба, паралитици и хипохондрици, един туберкулозен коневъд, известен актьор и доскорошен алкохолик — и направи график за домашни посещения, които като че никога не свършваха.

Аз седях в креслото до бюрото му, докато той се обаждаше по телефона, и само въртях очи към тавана. Не можех да разбера дали решението му е продиктувано от чувството за дълг към пациентите, или е някаква скрита форма на онзи младежки инат, който откривах у себе си, у Зора и у момчетата на пристана. Вероятността да е последното ме ужасяваше, но нямах куража да го предизвикам директно, като го попитам възможно ли е да рискува всичко за нещо, което при нас може да се приеме като протест, но при него си е проява на непростима глупост. Вместо това му изприказвах повече приказки, отколкото му бях говорила от месеци насам, и му нарисувах куп сценарии, кой от кой по-ужасяващи, без това да го трогне ни най-малко. Ами ако някой от пациентите се разприказва? Ако го проследят? Ако от аптеката се заинтересуват за какво са всички тези рецепти, след като очевидно не може да страда от толкова болести? А ако някой пациент умре, получи удар, започне да кърви или го сполети инсулт? Няма ли тогава да обвинят него, че човекът е умрял, защото не е отишъл в болница? И ако свърши в затвора по обвинение в убийство, тогава какво ще стане с нас?

— Защо трябва аз да съм възрастната? — питах Зора, докато седяхме на обичайната си маса и чакахме Бранко да започне да вие в микрофона. — Защо трябва аз да му отварям очите, когато върши глупости?

— Разбирам те — отвръщаше Зора, докато оглеждаше червилото си в огледалцето. — Всичко ми е ясно.

Дядо сигурно беше забелязал, че съм си у дома далеч по-често, отколкото през последните две години. Трябва да беше видял, че не баба, а аз варях кафето рано сутрин, че когато обсъждахме новините на закуска, вече не махвах с ръка и не казвах: „Ти какво очакваш, война е“, а хуквах с него на пазар с непривична готовност, че протестирах, когато баба се опитваше да оправи леглата, да нареже някой особено твърд зеленчук или да седне пред телевизора, вместо да подремне. Не може да не виждаше, че всяка вечер, когато излизаше да прави визитите си, аз си пишех домашните в кухнята, а когато се връщаше, бях будна и решавах кръстословица. Със сигурност го беше забелязал, но не каза и дума за новите ми ритуали, нито пък ме допусна до своите собствени. Може би това беше един вид наказание. Тогава си мислех, че е заради бягствата ми или заради това, че пуснах шапкаря в къщата. Сега разбирам, че ме наказваше, задето толкова лесно се отказах от тигрите.

Но в крайна сметка може би все пак спечелих нещо, защото той ми каза за безсмъртния човек.

Беше през лятото, когато навърших шестнайсет. Някой от пациентите, не знам кой точно, имаше пневмония и дядо го навестяваше три пъти седмично вместо веднъж. Аз задрямах над кръстословицата, твърдо решена да го дочакам, а когато се събудих няколко часа по-късно, дядо стоеше на вратата и палеше и гасеше лампата. Като ме видя да се изправям, спря и няколко секунди седях в пълна тъмнина.

— Наталия — чух гласа му и осъзнах, че ми прави знак да стана от дивана. Още беше с шапка и шлифер и облекчението ми, че го виждам, се смени е раздразнение.

— Какво? — промърморих недоволно. — Какво има?

Той посочи към вратата.

— Тихо. Хайде!

Шлиферът ми беше преметнат на ръката му, в другата държеше обувките ми. Явно нямаше време за преобличане.

— Какво става? — попитах, докато си пъхах крака в завързаната обувка. — Случило ли се е нещо?

— Ще видиш. — Той ми поднесе шлифера. — Хайде, побързай.

„Това е, доживяхме, убил е някого!“, помислих си.

Асансьорът щеше да вдигне много шум, затова слязохме по стълбите. Отвън дъждът беше спрял, но водата още се стичаше от улуците и по улицата откъм пазара и носеше със себе си миризма на зеле и увехнали цветя. Кафето отсреща беше затворило рано и на решетката към градината висеше катинар. Мокрите столове бяха обърнати върху масите. Огромна бяла котка седеше под навеса на аптеката и присви очи с неприязън, докато минавахме под уличната лампа. Бях се отказала да се боря с копчетата на шлифера.

— Къде отиваме? — попитах. — Какво е станало?

Дядо не отговори. Продължи да крачи по улицата толкова бързо, че едва го догонвах. „Ако се разрева, ще ме накара да се върна“, помислих си аз и продължих да подтичвам след него. Подминахме хлебарницата, банката, магазина за преоценени играчки, от който си купувах лепенки за останалия недовършен албум с еуоки от „Междузвездни войни“, павилиона за мекици, от който продължаваше да мирише на пудра захар, книжарницата и будката за вестници на ъгъла. Три пресечки по-нататък внезапно си дадох сметка колко е тихо. Бяхме минали покрай две затворени кафета и една кръчма, обикновено претъпкана, но този път вътре имаше само един келнер, седнал сам на маса за осем човека, който си търкаляше монети.

— Какво става все пак? — попитах отново.

Чудех се какво ли ще си помисли майка ми, ако се събуди и види, че и двамата ни няма. Наближавахме края на нашата улица, там, където се вливаше в Булеварда, и тишината на разходката ни скоро щеше да бъде нарушена от суматохата на трамвайната линия. Но когато стигнахме там, беше пълно мъртвило, дори коли не минаваха. От единия до другия край на Булеварда не се виждаше осветен прозорец и мъждивата жълта луна се изкачваше по купола на старата базилика на хълма. Когато изгря напълно, сякаш беше уловила като в мрежа всички шумове наоколо. Не се чуваше нито звук — нито полицейска сирена, нито шумолене на плъхове в контейнерите, наредени по улицата. Нито дори стъпките на дядо, който спря, огледа улицата в двете посоки и сви наляво по Булеварда към площад Коняник на изток.

— Малко остана — каза той и ме изчака да го догоня.

Зърнах за миг лицето му отстрани и видях, че се усмихва.

— Малко до кое? — процедих задъхано. — Къде ме водиш? Никъде повече не отивам, ако не ми кажеш! — заявих аз и спрях.

Той се обърна да ме изгледа с негодувание и изсъска:

— По-тихо говори, глупачко, че ще ни докараш някоя беля! Не го ли усещаш? — Изведнъж той разпери ръце над главата си. — Не е ли хубаво? Целият свят спи, само ние — не!

И тръгна отново. Аз останах още няколко секунди на мястото си, загледана след него — висока, тънка, безмълвна сянка. И внезапно разбрах: той нямаше нужда от мен, просто искаше да съм тук. Без да се усетя, ме беше допуснал отново до себе си.

Вървяхме покрай празни витрини на затворени магазини и тъмни сгради, където над противопожарните изходи спяха накокошинени гълъби, подминахме и някакъв просяк, заспал така дълбоко, че щях да го помисля за мъртъв, ако не бях разбрала, че мигът за нас е спрял и е накарал всичко наоколо да застине.

Когато най-сетне догоних дядо, казах:

— Слушай, не знам какво правим, но искам да участвам.

Той спря рязко в тъмното пред мен и брадата ми се удари в лакътя му. От силата на сблъсъка политнах назад, но дядо посегна и ме задържа за рамото, докато си върна равновесието. Челюстта ми изтрака, когато инстинктивно вдигнах ръка към нея.

Дядо стоеше на тротоара и сочеше някъде към края на пустата улица.

— Ето там, погледни!

Ръката му трепереше от вълнение.

— Нищо не виждам — казах.

— Виждаш — възрази той. — Виждаш, Наталия. Погледни!

Вгледах се в улицата, в дългите остриета на релсите, лъскави и гладки. На отсрещния тротоар имаше дърво, стълб с мъждива лампа и преобърнат на пътя празен контейнер. Отворих уста да кажа: „Какво?“ И тогава го видях.

Между нас и следващата пресечка на Булеварда на революцията много бавно се движеше огромна сянка.

Най-напред я помислих за автобус, но беше прекалено жива, прекалено тромава и се движеше твърде бавно и безшумно. Освен това се полюшваше равномерно, на плавни тласъци, наподобяващи прииждането на талаз, и при всеки тласък нещо издрънчаваше тихо върху релсите. Докато се отдалечаваше от нас, създанието пое със свистене въздух и после го изпусна с дълбок стон.

— Господи — казах, — та това е слон!

Дядо не каза нищо, но когато го погледнах, видях, че се усмихва. Очилата му се бяха запотили от ходенето, но той не ги свали да ги избърше.

— Хайде — каза и ме хвана за ръката.

Тръгнахме бързо по тротоара, докато се изравнихме със слона и го подминахме, и на стотина метра от него спряхме и го загледахме как ни приближава.

Оттук слонът — шумът и миризмата му, ушите, прилепени към грапавата куполообразна глава с тежки клепачи, дъгата на гърба, спускаща се към хълбоците, гънещата се около раменете и коленете му кожа — като че изпълваше цялата улица. Извитият хобот се влачеше като юмрук по земята. На няколко стъпки пред него вървеше заднешком дребен млад мъж, хванал в ръце торба с нещо, което явно изкушаваше силно слона, и го подканяше шепнешком да върви.

— Видях ги близо до гарата, когато се прибирах — каза дядо. — Сигурно се опитва да го прибере в зоопарка.

Младежът ни беше видял и кимна с усмивка, докосвайки кепето си, като продължаваше да върви заднешком по релсите. От време на време той вадеше нещо от торбата и го подаваше на слона, който вдигаше хобот от земята, сграбчваше лакомството и го натикваше между жълтите саби на бивните си.

По-късно щяхме да прочетем как войници го открили полумъртъв на площадката на изоставен цирк и как, независимо от фалита и затварянето на зоопарка, директорът казал, че ще го приюти, та да могат децата да му се порадват. Месеци наред вестниците отпечатваха снимка на слона, застанал като скална грамада в новата си клетка — обещание за идните дни, залог за бъдещето на зоопарка, за неизбежния край на войната.

С дядо спряхме на автобусната спирка, а слонът ни подмина, бавно и грациозно, омагьосан от храната в ръката на младежа. Луната осветяваше дългите меки косми, стърчащи от хобота и под брадата му. Устата му беше отворена и езикът му проблясваше вътре като мокра ръка.

— Никой няма да ми повярва — казах.

— Какво? — сепна се дядо.

— Никой от приятелите ми няма да повярва.

Той ме изгледа, сякаш ме виждаше за пръв път и не можеше да повярва, че съм негова издънка. Дори когато бяхме най-отчуждени, не ме беше гледал така, нито пък някога по-късно.

— Сигурно се шегуваш — каза. — Огледай се наоколо. Среднощ е, няма жива душа. Даже и куче да те залае. Само този слон — и ти искаш да разкажеш на тъпите си приятели за това? Защо? Мислиш ли, че ще разберат? Или че ще им направи впечатление?

Той се обърна и закрачи подир слона, а аз останах да стоя с ръце в джобовете. Усещах как гласът ми е потънал някъде дълбоко и не можех да го върна, за да изрека и дума — на него или на себе си. Слонът се полюшваше по Булеварда. Тръгнах и аз. Една пресечка по-нататък дядо спря, за да изчака слона до една счупена пейка. Стигнах първа до него и застанах там мълчаливо, с пламтящо лице и затаен дъх. Младежът не ни погледна повече.

— Трябва да разбереш, че това е един от онези мигове — каза дядо.

— Какви мигове?

— От онези, които човек пази за себе си.

— Какво искаш да кажеш? Защо?

— Война е — изрече той. — Историята на тази война — дати, имена, кой я е започнал и защо — това е достояние на всички. Не само на онези, които участват в нея, но и на журналистите, които пишат във вестниците, на политиците на хиляди километри оттук, на хората, които никога не са били тук, нито са чували някога за нас. Но миг като този — той си е само твой. И принадлежи единствено на теб. И на мен. Само на нас двамата.

Той скръсти ръце зад гърба си и отново пое бавно, подритвайки камъчетата с лъснатите върхове на обувките си, като разтегляше крачка, за да удължи времето. Явно и през ум не му минаваше да се обърне и да си тръгне към дома. Щеше да продължава така, докато слонът и момчето бяха склонни да ни изтърпят.

— Трябва да си помислиш добре къде и на кого ще кажеш за това — рече. — Кой заслужава да го чуе? Баба ти? Зора? Но не и онзи палячо, с който се мотаеш на пристана.

Това ме жегна.

— Него го няма — промълвих.

— Извинявай, но не бих казал, че съжалявам.

— Аз съжалявам. Взеха го в армията.

Това го казах, за да го накарам да се почувства гузен, макар че съвсем не бях сигурна в това.

Известно време никой от нас не проговори. Пухтенето на слона ни застигна и ни заля, сякаш бяхме в котелно помещение. През минута-две той изсвистяваше силно и нетърпеливо, почти заплашително, и тогава младежът му подаваше храната по-припряно.

— Случвало ли ти се е нещо такова? — попитах.

— Ето, сега ми се случи.

— Не, говоря за преди.

Той се замисли. Мълча дълго, докато крачехме редом със слона. При малко по-други обстоятелства може би щеше да ми разкаже за жената на тигъра, но сега ми каза за безсмъртния човек.

* * *

Скръстил ръце зад гърба си, потопен в сянката на нашия слон, дядо каза:

— Беше краят на лятото на 54-а. Не 55-а, защото тогава срещнах баба ти. Бях шеф на медицинската комисия на батальона, а чирак, или както вие му казвате сега — стажант, ми беше, лека му пръст, Доминик Лаело — блестящ млад унгарец, който беше дал сума ти пари да учи в нашия Университет, без да знае и думичка от езика ни. Един бог знае защо не беше отишъл в Париж или Лондон, но много го биваше със скалпела. И май само дотам. Както и да е, обадиха ни се от едно село, че имало болни. Някои били умрели, а живите били много уплашени — страдали от ужасна кашлица и сутрин възглавниците им били целите в кръв. Това ме озадачи точно толкова, колкото би ме озадачила празна купичка в стая, в която се размотава едър охранен котак със следи от мляко по муцуната, докато всички питат къде е отишло млякото.

Та така, натоварихме се на една каруца и поехме за селото. Човекът, който ни посрещна, се казваше Марек. Беше син на местен големец и беше учил в Университета. Тъкмо той ни беше пратил телеграмата с молба да отидем. Беше нисък и набит. Марек ни поведе през селото към дома на баща си. Сестра му беше пълна, приятна на вид жена, можеш да си я представиш. Тя ни почерпи с кафе, хляб и сирене — приятно разнообразие след кашата, която ядяхме в казармата.

— Господа, има нещо ново в цялата работа — рече Марек.

Очаквах да продължи по следния начин: Епидемията се влошава, смъртността расте, всички са в истерия. Бях отчасти прав, разбира се, особено за истерията.

Ето какво бе станало. Един човек умрял и тръгнали да го погребват. По време на погребението мъжът, на име Гаво, се надигнал в ковчега и поискал вода. Всички били слисани донемайкъде. В три следобед процесията поела след ковчега по склона към гробището. Най-напред се чуло как тялото вътре шава, после капакът се отместил и се показал този Гаво, толкова блед и посинял, колкото в деня, когато го открили да плува с корема нагоре в един водоем недалеч от селото. Гаво се надигнал в изгладения си костюм, с шапка в ръка и сгъната морава кърпичка в джобчето. Седнал в ковчега, все едно е в лодка, огледал процесията с кървясали очи и казал: „Вода.“ И толкоз. Докато разберат носачите какво става, докато хвърлят ковчега и побегнат като обезумели към църквата, този Гаво отново лежал на гръб.

Това е, което ни разказа Марек за новия развой на събитията.

През отворената врата на къщата му виждах пътя, който минаваше през полето и църковния двор. Едва сега забелязах, че градчето е съвсем пусто, а пред вратата на малката църквица стои човек с пистолет — собственикът на погребалното бюро Аран Дарич, както ми каза Марек, който не бил спал от шест дни. Помислих си, че може би най-належаща нужда от помощ има тъкмо този Аран Дарич.

В това време Марек продължаваше да разказва историята. Този Гаво повече не се вдигнал от ковчега. За това допринесъл фактът, че след като носачите го захвърлили, някой от процесията изстрелял с армейски пистолет два куршума в тила му. Оставяме настрана въпроса защо на някого му е притрябвало да носи пистолет на погребение. Марек ни разказа тази част от историята, след като беше изпил две или три чаши сливовица.

Аз през цялото време си водех бележки и се чудех как този Гаво се връзва с болестта, която бях дошъл да лекувам. Когато Марек спомена двата куршума, оставих молива и попитах:

— Значи не е бил мъртъв?

— А, не — възрази той. — Умрял си беше, дума да няма.

— Преди да стрелят? — попитах аз, защото ми се стори, че цялата работа взема съвсем друг обрат и сега те просто се опитват да прикрият убийство.

— Знам, че звучи невероятно — сви рамене Марек.

Продължих да пиша, но се получаваше пълна безсмислица, а Марек надничаше любопитно през масата да прочете какво съм написал. Доминик, който сигурно не беше разбрал нищичко, ме гледаше настойчиво и явно чакаше някакво обяснение.

— Трябва да видим тялото — казах.

Ръцете на Марек бяха на масата и се виждаше, че е от хората, които си гризат ноктите, когато са нервни. Напоследък бяха гризани жестоко.

— Сигурен ли сте, че се налага? — попита той.

— Трябва да го видим.

— Не знам, докторе.

Бях си направил списък на всички, с които исках да говоря — болните, роднините на възкръсналия покойник Гаво и особено свещеника и собственика на погребалното бюро, които би трябвало най-добре да знаят колко е бил болен човекът, преди да го застрелят.

— Господин Марек — казах, — много хора са застрашени. Ако този човек е бил болен…

— Не беше болен.

— Моля?

— Беше здрав като бик.

Доминик безпомощно местеше поглед от единия към другия. Познаваше ме достатъчно отдавна, за да разбере по лицето ми, че не съм особено доволен, и явно се чудеше какво става. А и самият Марек не изглеждаше твърде добре.

— Добре тогава, господин Марек — рекох, — ще ви кажа как виждам аз нещата. За селото и за самия господин Гаво съм почти сигурен, че след нужните изследвания ще мога да поставя диагноза белодробна туберкулоза. Съдя по симптомите, които ми описахте — кашлица с кръвохрачене и така нататък. Искам всички болни да се съберат по най-бързия начин в болницата и ще поставим селото под карантина, докато не си изясним мащабите на болестта.

Тук обаче той ме свари неподготвен, защото попита остро:

— Как така туберкулоза?

Беше видимо слисан. Туберкулозата може да уплаши всекиго, но от начина, по който ме гледаше, личеше, че го тревожи друго, че моята диагноза не му пасва, сякаш му се струваше неточна, недостатъчно тежка.

— Не може ли да е нещо друго? — попита той.

Отвърнах му, че едва ли е възможно при тези симптоми — хората мрат един след друг и оставят след себе си окървавени възглавници. Успокоих го, че всичко ще се оправи, ще пратя за лекарства, за медицински сестри и поне още един лекар от града да ми помага.

— А ако не помогне?

— Ще помогне — казах.

— Ако е туберкулоза. Дано да сте прав.

— Не разбирам накъде биете.

— Ами ако грешите и е нещо друго? — каза Марек. Беше видимо развълнуван. — Мисля, че не разбирате, докторе. Явно не разбирате.

— Добре тогава, кажете ми.

— Ами… по възглавниците има кръв. Имаше кръв и по реверите на Гаво.

— Защото сте го застреляли.

Марек едва не падна от стола си.

— Не съм го застрелял, докторе, той си беше мъртъв!

Започнах пак да дращя, само и само да си придам официален вид. Доминик се потеше от безсилие.

— Трябва да говоря със семейството му — казах.

— Той няма семейство. Не е тукашен.

— Защо тогава го погребвате тук?

— Беше нещо като амбулантен търговец. Не знаехме нищо за него, просто искахме да го изпратим човешки.

Аз се чувствах все по-объркан, та си помислих, че може би затова изведнъж всички са се изпоразболели, че може той да им е пренесъл заразата, макар да е изглеждал здрав като бик. Но после се сетих, че се е появил скоро по тези места и едва ли е имал време да зарази цялото село. Но е бил достатъчно дълго, за да го застрелят в тила.

— От кого да взема разрешение за изравяне на тялото?

— Не се налага. — Марек кършеше ръце притеснен.

— Заковахме ковчега и го оставихме в църквата. Още е там.

Погледнах пак през вратата и се убедих, че Аран Дарич още стои пред църквата с пистолета. За всеки случай.

— Ясно — казах.

— Не — възрази Марек, почти разплакан, кършейки още по-отчаяно ръце. Доминик като че се беше предал.

— Не е ясно. Хора с окървавени дрехи се изправят в ковчезите си, а на сутринта по възглавниците ни има кръв. Не мисля, че нещо е ясно.

 

 

И ето ни двамата с Доминик, застанали насред малката каменна църквица в Бистрина, пред ковчега на човека на име Гаво, поставен напряко срещу вратата, сякаш са го вмъкнали набързо и са го зарязали. Прашен дървен ковчег. Църквата беше каменна и много тиха. Миришеше на сандалово дърво и восък, а над вратата имаше икона на Богородица. Прозорците бяха от синьо стъкло. Красива църква, но се виждаше, че отдавна никой не е влизал — свещите бяха изгорели, а ковчегът на Гаво беше изпъстрен с бели точици от гълъбите, обитаващи камбанарията. Беше тъжна гледка, защото този Гаво очевидно с нищо не беше заслужил да бъде застрелян в тила на собственото си погребение. И то два пъти.

След влизането ни Аран Дарич побърза да затвори вратата зад нас и нищо не нарушаваше тишината в малката църква. Бяхме си донесли чантите и щанга, с която да отворим ковчега, но скоро ни стана ясно, че само тя няма да е достатъчна. Може би впряг волове щеше да ни свърши работа, защото капакът не само беше закован с гвоздеи, а и беше подсилен с кръстосани дъски и омотан дебело с нещо като велосипедна верига. Някой се беше сетил да хвърли и плитка чесън върху ковчега и сега главите се търкаляха отгоре сред оронените люспи.

— Безобразие, пълно безобразие! — едва успя да изрече Доминик. — Селяндури.

В този миг чухме нещо, което човешкият ум не може да побере и да приеме. Ако не бях го чул с ушите си в тишината на църквата, за нищо на света не бих повярвал. Нещо изшумоля и от ковчега се разнесе тих, вежлив, леко приглушен глас:

— Вода.

Двамата се вцепенихме. Доминик Лаело стоеше до мен и стискаше щангата с побелели пръсти. Дишаше забавено и плитко и мустаците му започваха да се потят, докато изричаше тихи проклятия на унгарски. Тъкмо понечих да кажа нещо, когато гласът, все така безизразен и равен, отново продума:

— Прощавайте, дайте ми вода, моля.

Бързо, бързо, той е жив, отваряй ковчега! Доминик Лаело пъхна щангата под капака, а аз на колене се опитах да развия веригата. Блъскахме ковчега, сякаш си бяхме наумили да го натрошим на парчета. Доминик беше опрял крак в стената му и натискаше щангата като обезумял, а аз не можех да се сдържа и повтарях:

— Давай, давай, натискай!

Капакът изпращя като строшена кост и отхвръкна. Гаво лежеше по гръб на възглавниците с моравата кърпа на гърдите, леко прашен, но иначе невредим.

Сграбчихме го за ръцете и го издърпахме до седнало положение. Като се сетя сега, не ти препоръчвам да правиш подобно нещо с човек, застрелян в тила, защото не се знае кое го държи жив. Но тогава си помислих: „Странно нещо“. Очаквах човекът да е по-стар, с бяла коса и може би мустаци.

Гаво обаче беше млад, има-няма трийсетгодишен, с хубава тъмна коса и приятно изражение. Трудно ми беше да повярвам, че човек, току-що изваден от ковчега, в който беше прекарал няколко дни, може да има толкова цветущ вид. Но колкото и да е странно, той наистина изглеждаше много умиротворен, направо доволен, докато седеше с ръце в скута си.

— Знаеш ли си името? — попитах го аз.

Още не бях на себе си, затова отворих клепачите му с пръсти и надникнах в очите му. Той ме гледаше с интерес.

— Да — отвърна. — Гаво.

Седеше търпеливо, докато пипах челото му и му мерех пулса, после рече:

— Прощавайте, ама наистина искам малко вода.

Половин минута по-късно Доминик хвърчеше през селото към кладенеца и разправят, че подминал Марек, който викнал след него:

— Казах ли ви!

В това време аз си отворих чантата и извадих инструментите си. Преслушах сърцето на Гаво, което си туптеше равномерно под тънките ребра. Той ме попита кой съм и му обясних, че съм доктор Леандро от еди-кой си батальон и няма от какво да се притеснява. Доминик се върна с водата и Гаво надигна кофата да пие. Тогава забелязах капките кръв по възглавницата и двамата със стажанта огледахме главата му. Наистина бяха там, два патрона, загнездени като метални очи в косата му. Сега въпросът беше дали да рискуваме да ги извадим на място и трябва ли изобщо да ги вадим — ами ако мозъкът му потече през дупките като рохко яйце? Все пак имахме погребение и трябваше да пратим цялото село на съд за убийство, иначе и ние ставахме съучастници и щяхме да изгорим покрай останалите.

Ето защо попитах:

— Как се чувстваш, Гаво?

Той беше опразнил кофата и я сложи на коленете си. Изглеждаше напълно свеж.

— Много по-добре, благодаря.

После се обърна към Доминик и му поблагодари на унгарски, като го похвали, че се е справил много добре с щангата.

— Застрелян си два пъти в главата — изрекох предпазливо. — Трябва да те откарам в болницата, за да решим как да те лекуваме.

— Не, благодаря — весело заяви той. — Много е късно, отдавна вече трябваше да съм тръгнал.

Сетне се хвана за преградките и се изправи, все едно нищо не е станало. От него се вдигна малко облаче прах и бавно се слегна, а той стоеше насред църквата и се вглеждаше в цветните стъкла и светлината, процеждаща се вътре като през воден талаз.

— Моля те, не го прави повече! Състоянието ти е много сериозно.

— Не е толкова сериозно — усмихна се той.

Посегна и заопипва куршумите на тила си, като през цялото време ми се усмихваше и ме гледаше с кравешки поглед. Представих си как пръстите му чоплят металните късчета и понечих да го спра, а във въображението ми изникна зловеща картина — очите му се въртят, изскачат и се прибират под натиска на куршумите в мозъка му. Разбира се, нищо подобно нямаше. Но си го представих много живо.

— Знам, че може би е стряскащо, докторе, но това не ми се случва за пръв път — каза той.

— Моля?

— Веднъж ме простреляха в окото — обясни Гаво. — По време на боя при Пловотие.

— Миналата година ли? — попитах, защото си спомних, че имаше някакви политически безредици там, а това за окото не го повярвах, защото и двете му очи си бяха на мястото.

— Не, не — каза той. — През войната.

Тази битка при Пловотие беше петнайсетина години по-рано, така че можеше и да е вярно. Но и двете му очи бяха невредими, така че реших да не му обръщам внимание. А тези два куршума сигурно бяха направили мозъка му на кайма. Казах му, че сигурно много го боли и че тези неща трудно се приемат. Но той се усмихна така уверено, че млъкнах и го загледах още по-внимателно. Може би мозъкът му беше увреден, или пък беше в шок. А може и да беше от загубата на кръв. Но той ни гледаше така спокойно и безметежно, че Доминик го попита нещо на унгарски и дори аз разбрах, че го пита дали не е вампир. Гаво само се засмя с приятния си смях и стажантът посърна, сякаш беше на път да се разплаче.

— Не ме разбрахте — каза Гаво. — Няма нищо свръхестествено. Аз не мога да умра.

Това ме слиса.

— Как така?

— Не ми е позволено.

— Моля?

— Не ми е позволено — повтори той.

Каза го така, както би казал: „Здравето не ми позволява да играя хоро или да се оженя за дебела жена“.

Не знам какво ме накара да попитам:

— Тогава как се удави?

— Не съм, както виждате.

— Хората от селото се кълнат, че си бил мъртъв, когато те измъкнали от водата и те сложили в ковчега.

— Много добри хора. Запознахте ли се с Марек? Сестра му е чудесна жена.

И показа с ръце нещо приятно и закръглено.

— Как двайсет души ще те помислят за умрял, ако не си се удавил, както твърдиш ти?

— Разговарях с един господин и на него не му хареса онова, което казах, та ме поддържа под водата — обясни Гаво. — Може и да съм изгубил свяст. Понякога се уморявам лесно, когато съм под напрежение. Случва се.

— Някой те е държал под водата? — попитах и той кимна. — Кой?

— Един от селото, не е толкова важно.

Ставаше все по-сложно, а може би тъкмо обратното, нещата бяха на път да се изяснят.

— Същият ли, който те простреля в тила?

— Не знам, нали тогава бях с гръб — отвърна той и като видя как го гледам, добави: — Виждам, че нещо не можем да се разберем, докторе. Не става дума за това, че не искам да приема смъртта или си давам вид, че нищо не е станало и затова съм жив. Казвам ти просто, пред лицето на Бога и на твоя унгарски приятел, който не пуска щангата, защото ме мисли за вампир — аз не мога да умра.

— Защо?

— Чичо ми забрани.

— Чичо ти. Кой е чичо ти?

— Не ми е позволено да кажа. Особено като знам, че ще ми се смееш. — Той отново се отупа от прахта. — Е, става късно и навън сигурно се навъртат хора, любопитни да видят докъде си стигнал. Моля те, нека да стана и да си тръгна.

— Не ставай!

— Не ми дърпай сакото, докторе.

— Забранявам ти! В момента мозъкът ти е закован за черепа с два куршума и ако извадим някой от тях, всичко ще се изсипе навън като тесто. Трябва да съм луд, за да ти позволя да станеш.

— А аз трябва да съм луд да остана — раздразнено ме прекъсна той. — Твоят унгарец всеки момент ще излезе и ще повика останалите и тогава ще започнат едни истории с чесън, горене на клада и какво ли не още. И макар да не мога да умра, трябва да знаеш, че хич не ми е приятно да ми забият рейка за палатка в ребрата. Случвало ми се е вече и не искам да ми се случи пак.

— А ако ти обещая, че хората от селото няма да се месят, че ще те лекуват истински доктори и ще лежиш в чисто легло, че няма да има клади и викове, ще ме оставиш ли да си свърша работата?

Той се разсмя, а аз продължих да му обяснявам, че ще го откарам в лазарета на дванайсетина километра оттук, за да съм сигурен, че ще се погрижат както трябва за него. Казах му, че ще пратя Доминик да докара кола, ще го извадим от ковчега и ще го настаним удобно. Дори се пошегувах, че щом няма да умира, поне да излезе от тази църква по подобаващ начин, та да е сигурно, че няма пак да го застрелят. Казах му го, защото нещо ми подсказваше, че може би се бои от човека, който беше стрелял по него. Той през цялото време ме гледаше със симпатия, сякаш беше трогнат от жеста ми и от факта, че съм толкова загрижен за пробития му мозък. Накрая се съгласи да изчака медицинския екип. Наредих на Доминик да иде пеша до лазарета и да поиска кола с носилка и още един хирург. Той не беше никак очарован от идеята да остана сам в църквата с вампир, пък и да се лута дванайсет километра из тъмното, особено след всичко, което беше видял, но се съгласи. Щеше да тръгне на минутата и по пътя да нареди на първия пост да затворят най-близкия мост, та да не могат болните да напуснат селото и никой външен да влезе.

Гаво разтърси ръката на Доминик, а той му отвърна с немощна усмивка и излезе.

Останах сам с мъртвеца и запалих няколко лампи, а гълъбите по гредите гукаха и пърхаха насам-натам в тъмното. Сгънах палтото си и го сложих като възглавница в ковчега, после извадих бинтовете и започнах да превързвам главата на Гаво, та да не изпаднат куршумите. Той седеше много търпеливо и ме гледаше със същия кравешки поглед и за пръв път се зачудих дали не ме омайва, та да ми стане спокойно и приятно и да заспя, за да се събудя внезапно и да го видя надвесен над мен, ръмжащ като животно и с оцъклени като на бясно куче очи. Знаеш, че не вярвам в тези неща, Наталия, но в този миг ми дожаля за горкия Доминик, който вярваше.

Попитах Гаво за удавянето.

— Кой е човекът, който те държа под водата?

— Няма значение — отвърна той. — Изобщо не е важно.

— Може и да е — възразих. — Мисля, че може той да те е прострелял.

— И какво от това? — попита Гаво. — Нали не ме е убил.

— Още не.

Той ме погледна търпеливо. Прехвърлих бинта през едното му око и сега заприлича на мумия като онези от филмите.

— Изобщо не е — поправи ме той.

Не исках да се връщам към тази работа с безсмъртието, затова попитах:

— Защо се опита да те удави?

Той отвърна тутакси, без колебание:

— Защото му казах, че ще умре.

„Господи — помислих си, — превързвам убиец. Дошъл е тук да убие някого, а те се опитват да го удавят и го прострелват в тила, за да се защитят, това е цялата работа. Доминик тръгна едва преди половин час, а аз трябва да остана цяла нощ с този човек. Кой може да каже какво ще стане? Ако ми налети, ще го халосам по тила, ще преобърна ковчега и дим да ме няма.“

— Да го убиеш ли дойде? — попитах.

— Не, разбира се. Той умираше от туберкулоза. Сигурен съм, че си чул какво се говори из селото. Дойдох само да му кажа, да му помогна, да бъда тук, когато това се случи. Хайде, докторе, кажи ми — кръв по възглавниците, зловеща кашлица. Каква ти беше диагнозата още преди да дойдеш тук?

Бях изумен.

— Ти да не си доктор?

— Бях някога.

— А сега? Поп ли си?

— Не, не точно. Но съм решил, че работата ми е да съм с умиращите и умрелите.

— Работата ти?

— Заради чичо ми — обясни той. — Един вид отплата.

— Чичо ти поп ли е?

Гаво се засмя.

— Не, но върши много от попската работа.

Свърших с превръзката, а той още не ми беше казал кой е чичо му. Започнах да подозирам, че може да е член на някоя радикална групировка от онези, които подклаждат размириците на север. Ако беше така, хич не ми трябваше да знам кой е чичо му.

— Може би ще искаш да идентифицираш човека, който се опитал да те убие — казах. — За да не навреди на другите.

— Не ми се вярва. Едва ли някой друг ще му каже, че скоро ще умре.

— Тогава на мен ми е нужно да знам кой е, за да му дам лекарство.

— Лекарствата няма да помогнат. Много добре го разбирам защо се опита да ме удави. — Гаво ме наблюдаваше как прибирам нещата си в чантата. — Хората много се разстройват, когато разберат, че ще умрат. Ти би трябвало да го знаеш, докторе, сигурно го виждаш постоянно.

— Може би си прав.

— Тогава започват да се държат много странно. Внезапно се изпълват с живот. И започват да се съпротивляват, да задават въпроси. Готови са да те попарят с вряла вода, да те пребият с чадър, да ти смажат главата с камък. Изведнъж си спомнят неща, които трябва да свършат, и хора, които са забравили. Съпротива, неприемане. Такова хабене на сили.

Премерих му температурата. Беше нормална, а ми се струваше, че приказките му стават все по-несвързани.

— Защо не полегнеш? — попитах го.

— Може ли още малко вода? — попита той.

И измъкна дявол знае откъде, може би някъде от ковчега или от вътрешния си джоб, малка бяла чашка с позлатен ръб и ми я подаде.

Възразих, че нямам намерение да хукна към кладенеца и да го оставя сам, но той ми посочи преддверието и каза, че и светената вода ще свърши работа. Ти ме познаваш, Наталия, и знаеш, че не вярвам в тези неща, но винаги щом вляза в църква, се кръстя от уважение към хората, които вярват. И нищо не ми пречи да дам светена вода на човек, който умира в църквата. Затова напълних чашката, а като я изпи, му донесох втора и го попитах от колко време не е ходил по малка нужда. Той отвърна, че не е сигурен, но още не му се ходи. Премерих му кръвното и пулса. Дадох му още вода и не след дълго той се съгласи да полегне, а аз седнах на една скамейка, развързах си обувките и се замислих за горкия Доминик. Нямах намерение да спя, но се унесох в мисли. Мислех си за тези хора, за епидемията, за моста със запалени фенери над близката река — знак, че селото е под карантина. Питах се защо бяхме поставили самите себе си под карантина, защо бяхме изминали целия този път в тъмното, за да дойдем в това затънтено селце. Така изтече час, може би час и половина, без Гаво да издаде звук. Наведох се над ковчега да го погледна. Има нещо много зловещо в това някой да те гледа от ковчег. Той беше много едър, с големи кръгли широко отворени очи. Усмихна ми се и каза:

— Не се притеснявай, докторе, аз наистина не мога да умра.

Върнах се на пейката. От мястото си видях как ръцете му се протегнаха да се поразкършат и пак се прибраха в ковчега.

— Кой е чичо ти? — попитах.

— По-добре да не знаеш.

— Да, но искам да знам.

— Няма смисъл да ти казвам — отвърна Гаво. — Като лекар ти имам доверие, но виждам, че ти няма да ми повярваш, така че този разговор е безсмислен, щом доверието не е взаимно.

Съвсем искрено му казах:

— Питам кой е чичо ти, защото ти вярваш, че в него е обяснението защо не можеш да умреш.

— Така е.

— Е?

— Щом не вярваш, че не мога да умра, въпреки че онзи човек ме държа десет минути под водата и после ме простреля два пъти в тила, не виждам как ще повярваш кой е чичо ми. Няма начин.

Чух го как се намества в ковчега, мърда рамене и стърже с обувки в преградката.

— Моля те, не мърдай — предупредих го.

— Пие ми се кафе — каза той.

Изсмях се в лицето му и го попитах дали не е полудял. Нямах никакво намерение да му давам кафе в това състояние.

— Ако имахме кафе, щях да ти докажа, че не мога да умра.

— Как?

— Ще видиш, ако направиш.

Той седна, наведе се от ковчега и измъкна от чантата ми кутията с кафе и примуса. Казах му веднага да ляга, но той си знаеше своето.

— Хайде, докторе, направи кафе и ще ти покажа.

Нямаше къде да ходя и сварих кафето. Направих го със светена вода и миризмата на газ от примуса изпълни църквата. Той ме наблюдаваше, седнал със скръстени крака на кадифените възглавници. Бях се предал и вече не настоявах да легне. Разбърках кафето с една шпатула и кафявите песъчинки се смесиха с водата в гъста маса, а той гледаше и се усмихваше.

Когато кафето се свари, той настоя и двамата да пием от бялата чашка със златния ръб. Каза, че така ще ми покаже какво е да си безсмъртен. Бях толкова заинтригуван, че му позволих да ми налее. Той ми каза да държа чашата с две ръце, без да духам, докато кафето изстине толкова, че да мога да го изгълтам на един дъх. Докато държах чашата, си казвах, че съм полудял. Седя в църквата и си пия кафето с човек, чиято глава е пробита с два куршума.

— Пий сега — каза той и аз го послушах.

Кафето още беше горещо и ми опари езика. Изгълтах го и се закашлях. Той взе чашата от ръката ми и надникна вътре, после я наклони така, че и аз да виждам. На дъното имаше утайка. Тогава се усетих какво става.

— На кафе ли ще ми гледаш? — попитах.

Чудех се да се смея ли, да плача ли. На кафе гледат циганките и магьосниците в цирка.

— Не, не — възрази той. — Но утайката е важна. В нея виждам смъртта ти.

— Ти си правиш майтап с мене.

— Не, наистина я виждам. Ето я тук. Самият факт, че има утайка, вече говори достатъчно.

— Естествено, че ще има. Това е кафе. Винаги има утайка. Неизбежно е.

— Същото е и със смъртта.

Той посегна и си наля. Държеше чашата в ръце, а аз се ядосвах на себе си, че съм се подвел да му направя кафе само за да ми се подиграе по този начин. След няколко минути той изпи кафето си. По шията му се стече тънка струйка, а аз си мислех за куршумите в черепа му и се молех да не изпаднат. Или пък тъкмо обратното.

Гаво ми подаде чашата. Беше празна. Виждах бялото дъно и сухите стени, сякаш току-що я беше избърсал с кърпа.

— Сега доволен ли си? — попита той, сякаш беше направил кой знае какво чудо.

— Моля?

— Няма утайка.

— Това е някакъв номер — казах.

— Нищо подобно — възрази той. — Виж.

И прокара пръст по дъното.

— И липсата на утайка в чашата ти доказва, че си безсмъртен?

— Би трябвало — заяви той.

Каза го, сякаш беше решил математическо уравнение и сега се чудеше защо отричам очевиден факт.

— Това е просто фокус.

— Не е фокус. Вярно, че чашата е по-особена, но не е фокусническа. Чичо ми я даде.

— Върви по дяволите с твоя чичо! — избухнах. — Лягай долу и млъквай, докато дойде линейката.

— Няма да ида в болницата, докторе — спокойно възрази той. — Името ми е Гавран Гайле и съм безсмъртен.

Поклатих глава, изключих примуса и прибрах кутията с кафето. Исках да взема и чашата му, но не ми се щеше да го дразня. А той не спираше да се усмихва.

— Как да те убедя, че казвам истината?

Стори ми се, че долавям нотка на отчаяние в гласа му, и си помислих, че е уморен от мен.

— Никак.

— Какво би те удовлетворило?

— Да ми окажеш малко съдействие.

— Това започва да се превръща в абсурд.

Нахалството му така ме смая, че не знаех какво да кажа. Той ме гледаше като агънце, облещил от ковчега големите си овчи очи.

— Позволи ми да стана и ще ти докажа, че не мога да умра.

— Няма такова нещо като безсмъртно тяло. Цялата работа ще свърши зле. Ще умреш, магаре опърничаво, а аз ще ида в затвора заради тебе.

— Прави каквото искаш. Застреляй ме, заколи ме. Подпали ме. Готов съм даже да сключим облог. Американски бас — имам право на три желания, след като спечеля.

Казах му, че нямам намерение да се ловя на бас.

— Не си ли падаш по облозите? — попита той.

— Тъкмо обратното — но не си губя времето с облози, за които съм сигурен, че ще спечеля.

— Виждам, че се ядосваш, докторе. Не искаш ли да ме удариш по главата е някоя от тези талпи?

— Лягай долу!

— Много е грубо — кимна той и огледа помещението, както си седеше в ковчега. — Тогава нещо друго. Какво ще кажеш за езерото? Защо не ме хвърлиш в езерото с камъни на краката?

Знаеш, че лесно се паля, Наталия. Глупаците ме изкарват от търпение много бързо. Бях толкова ядосан от евтиния номер с кафето — че ме излъга да му направя кафе, и то от дажбата си — че вече пет пари не давах какво ще направи, ако ще и да се обеси. Беше късно, тъмно, а аз бях пътувал часове. И сега си правех компания с човек, който ме убеждаваше да го ударя с талпа по главата или да го удавя в езерото. Не се бях съгласил, но и не бях отказал категорично. Не знам, в цялата работа имаше нещо нереално. Той виждаше, че вече не го карам да ляга. Внезапно се изправи, излезе от ковчега и каза:

— Чудесно, после ще бъдеш доволен.

Казах му, че изобщо не се съмнявам.

До самата църква имаше езерце и двамата се заехме да търсим нещо по-тежко. Открих под олтара две огромни тухли, от онези с дупките, и го накарах да ги свали по стъпалата. Тайничко се надявах да припадне, но нищо подобно не стана. Той нагласи бинтовете на главата си, а аз в това време измъкнах веригата, с която селяните бяха овързали ковчега. Той ми помогна да си събера нещата и все се усмихваше. Излязох пръв и видях, че Аран Дарич си е тръгнал, сигурно по нареждане на Доминик. Беше много късно и селото беше притихнало. Сигурен съм, че ни наблюдаваха през прозорците, но пет пари не давах. Казах на Гаво да излезе и двамата се запътихме през калта и мъха към малкия кей в края на езерото, откъдето селските хлапета сигурно ловяха риба. Гаво изглеждаше развълнуван. Казах му да си пъхне краката в дупките на тухлите, омотах глезените му с веригата и закрепих тухлите така, че ходилата му изобщо не се виждаха.

У мен полека започваше да се прокрадва чувство на вина и страх. Не се държах като доктор, а като учен, доказващ, че идиотът си е идиот. И все пак — рекох си — не искам кръвта на този идиот да ми тежи на съвестта.

— Готово — казах.

Той повдигна крака, първо единия, после другия, като дете, което за пръв път се качва на ролкови кънки.

— Браво, докторе — каза.

— Трябва да вземем предпазни мерки — заявих. Той ме погледна недоволно. — Ще бъде безотговорно да те хвърля в езерото, без да съм се подсигурил.

Огледах се наоколо за нещо, което би ми помогнало да го държа близо до брега, и видях, че около един от стълбовете на платформата е омотано въже. Вързах свободния му край около кръста на Гаво, който ме наблюдаваше с интерес.

— Искам да ми обещаеш, че ще дръпнеш въжето, когато започнеш да се давиш.

— Няма да се удавя, докторе — увери ме той. — Но понеже си толкова добър към мен, ще ти обещая. Даже ще ти дам залог.

Той се замисли за момент, като пристягаше въжето на кръста си, за да се увери, че възелът е достатъчно здрав, и каза:

— Давам ти чашата си за кафе за залог, че няма да се удавя, докторе.

И извади чашата от вътрешния джоб на сакото си и ми я подаде, като я държеше внимателно, сякаш беше яйчена черупка.

— Не ми трябва проклетата ти чаша.

— Все пак ти я давам. А ти какъв залог ще ми дадеш, докторе?

— За какво трябва да ти давам залог? Няма аз да се давя.

— Няма значение, искам и ти да ми дадеш някакъв залог. Нещо срещу моята смърт, та като се срещнем следващия път, да не се повтори всичко.

Цялата работа беше донемайкъде нелепа, но все пак се озърнах да видя какво бих могъл да заложа. Ще дръпне въжето, рекох си, и още как ще го дръпне! Попитах го дали примусът ми може да послужи като залог. Той се изсмя.

— Я стига, докторе! Ти ми се подиграваш. Трябва да е нещо, на което държиш.

Извадих старата си „Книга за джунглата“ — същата, която си нося в джоба и сега — и му я показах.

— Залагам ето това.

Той я огледа с интерес, после се наведе, както си беше с тухлите на краката, и я подуши.

— Сигурно е нещо, което не би искал да загубиш?

За да бъде съвсем ясно, че и двамата залагаме по нещо, на което държахме, казах:

— Залагам тази книга, че ще започнеш да се давиш.

— А не че ще умра, така ли?

— Не, защото ти ми се закле, че ще дръпнеш въжето, преди това да стане. Сега е шансът ти да промениш решението си. Екипът сигурно вече е тръгнал насам.

Не беше вярно, Доминик сигурно не беше изминал и половината път до лазарета. Но бях длъжен да опитам. Гавран Гайле все така се усмихваше.

Той ми протегна ръка и когато му подадох моята, усетих нещо студено и метално в дланта си. Куршумите. Докато подготвях потапянето му, той ги беше извадил. Погледнах ги — мокри от кръв, с полепнали по тях косми. Гаво отстъпи назад към края на платформата и каза:

— Е, докторе, доскоро.

Наведе се и цопна в езерото. Не помня да се чу плисък.

Сякаш чух гласа на Доминик: „Божичко, шефе! Пращаш човек с два куршума в черепа във водата, с пранги на краката!“ Но не помръднах, докато мехурчетата не изчезнаха, а и след това. Въжето се опъна леко, но после се успокои.

Най-напред си помислих, че трябваше да вържа ръцете на Гаво за глезените — сега нямаше да му е никак трудно да си намери куха тръстика или да си направи фуния от листо на водна лилия и да скрие от мен приспособлението си за дишане като в някой филм за Робин Худ. После ми хрумна, че не съм обмислил всичко както трябва, защото ако се удавеше, нямаше да изплува лесно с тези тухли на краката. Но си спомних, че бяха тръгнали да го погребват тъкмо защото се беше удавил, и си казах, че този човек явно знае как да си пести дъха, за да погажда циркови номера на честните хора и те да се чувстват виновни за смъртта му, а той да изпитва някакъв извратен триумф, че ги е направил на глупаци.

— Няма да мръдна оттук — казах си, — докато не се покаже или не изплува с корема нагоре.

Седнах на брега и стиснах въжето. Извадих си лулата и запуших. Представих си как селяните седят зад тъмните си прозорци и ме гледат с ужас — мен, доктора, оставил един по чудо оцелял човек да се удави. Минаха пет минути, после седем, десет, дванайсет. На петнайсетата лулата ми беше угаснала, а въжето беше опънато и твърдо като дъска. Той не се показваше, не се виждаха и мехурчета. Рекох си, че не съм преценил правилно дълбочината и въжето се е стегнало около кръста му и му е строшило ребрата. Потеглих го внимателно, та да не го нараня, ако по някакво чудо е още жив, колкото да му напомня, че трябва да даде сигнал. Той обаче не се отзова и в този миг вече бях сигурен, че е мъртъв, а аз съм се подвел и съм направил огромна грешка. Някъде на дъното осакатеното му тяло плаваше като балон над прикованите му крака, сякаш обесен се люшкаше на бесилото. „Човекът не е делфин — мислех си, — не може да оцелее в такива условия. Човек не може да забави пулса си само защото така е решил.“

След около час си поплаках малко, повече за мен самия, и тютюнът ми свърши. Бях спрял да дърпам. Вече виждах взвода за разстрел. Или пък някоя малка пещера някъде в Гърция. Чудех се дали не мога да си сменя името. Нощта напредваше, накрая настъпи оня час преди зазоряване, когато птиците започват да се будят.

Тогава се случи нещо изумително. Чух звук откъм водата и вдигнах глава. Въжето се изпъна и се показа, проблясвайки, над водата. На изток вече се развиделяваше и се виждаше отсрещният бряг, където гората стигаше до тръстиките. Гавран Гайле, безсмъртният човек, се измъкна бавно на брега, целият подгизнал, с увиснали по раменете водорасли. Бяха минали часове, но тухлите още бяха на краката му, както и въжето, омотано около кръста му. Аз се бях изправил, но не смеех да издам и звук. От шапката на Гавран Гайле покрай ушите му се стичаше вода и той я свали, за да я изтръска, после се наведе и размота веригата. Направи го, сякаш си изуваше обувките, после развърза въжето и го пусна във водата.

Когато се обърна, видях лицето му, все така усмихнато и кротко.

— Не забравяй за залога, докторе — рече. — За следващия път.

После ми махна с ръка, обърна се и изчезна в гората.