Теа Обрехт
Жената на тигъра (13)

12
Аптекарят

Мъжът, който открил смъртта на Дариша Мечока, и до днес живее в Галина. Казва се Марко Парович, на седемдесет и седем години е и има правнуци. Те наскоро му купиха нова косачка за трева и той се оправя с това чудовище сам — дребен мъж с шапка и с кафяви ръце, които все още успяват да накарат някак оранжевата машина да върви по права линия из моравата му. Вечер не говори за Дариша Мечока, дори изобщо не говори за него, освен на няколко чаши ракия, които да му влеят кураж.

А когато говори, ето каква история разказва.

Час преди съмнало Дариша Мечока се събудил от прекъснатото си пътуване в окървавения сняг. Когато седнал и се огледал, видял, че тигърът яде сърцето му. Там, сред черните дървета на Галина, жълтоокият дявол бил впил зъби дълбоко във влажното му сърце. Отначало той се ужасил, попипал ребрата си и открил, че са празни. Тогава събрал всичките останали му сили, силите на мечките, чиито сърца бил накарал да замлъкват през годините. Без човешкото си сърце, Дариша паднал на четири крака, гърбът му се извил като планина, очите му се изпълнили с мрак. Зъбите му се посипали като стъкло от челюстите му и на тяхно място поникнали жълти мечи бивни. Той се извисил над тигъра като черна грамада на лунната светлина и цялата гора потреперила от рева му.

И до днес в една определена нощ все още можеш да чуеш тътена на битката им, когато вятърът духа на изток през върхарите на Галина. Дариша Мечока се стоварил с огромната си мечешка тежест върху тигъра, жълтоокият дявол впил нокти в раменете му и двамата се затъркаляли в снега със сключени челюсти, като събаряли дърветата и оголвали скалите от пръстта.

На сутринта от ужасната битка не било останало нищо, освен празната кожа на Дариша Мечока и обляната в кръв поляна, на която и до днес не никне цвете.

 

 

Часове след изгрева — той бил сигурен, че няма да може да мигне, но още при първите лъчи на слънцето открил, че отстъпва пред изтощението, пред невъобразимия студ, пред облекчението, че е отвел жената на тигъра у дома й невредима — дядо ми се събудил в един свят, който вече знаел, че Дариша Мечока е мъртъв. Докато проверявал капаните за пъдпъдъци в подножието на планината, Марко Парович се натъкнал на окървавената кожа и се върнал тичешком в селото, като я влачел след себе си и призовавал Господ.

Докато дядо ми успее да се измъкне от леглото си и да излезе на прага, на площада вече се била събрала голяма тълпа и жените с пъстри кърпи на главите, викали:

— Дариша е мъртъв! Господ ни е изоставил!

Дядо ми стоял до мама Вера на стълбището и гледал как тълпата набъбва. Там били зарзаватчията Йово и господин Невен, който оправял плуговете; свещеникът в лекьосаното му черно расо и двете стари моми, които живеели през две къщи и били излезли по пантофи. Имало още пет-шест души, застанали с гръб към него. Първата вълна на паниката след вестта, донесена от Марко Парович, вече била ударила селото, и дядо ми се взирал в невярващите лица на мъжете и жените, които познавал цял живот. Гледал фурнаджията, суров и червендалест, със сковани от месенето пръсти, и разтрепераните рамене на дъщеря му, която ахкала и усуквала косата си около юмруците си като оплаквачка на погребение. Малко настрана стоял аптекарят, безмълвен, с наметнато палто, вперил поглед в безформената, подгизнала от кръв кожа; всичко, което било останало от Дариша Мечока, лежало в краката им, сякаш ловецът никога не бил живял.

Аптекарят се навел и повдигнал кожата за единия й край. Така тя приличала на мокро, космато крило.

— Горкият — чул се гласът на някаква жена.

— Това не е човешко.

— Трябва да го почетем. Да го погребем.

— Господи, какво да погребем?

— Сигурни ли сте, че от него няма никаква следа? — обадил се аптекарят.

— Не, господине — разперил ръце Марко Парович, — само дирите в снега, където са се били.

През тълпата преминал ропот на ужас и възхищение, хората започнали да се кръстят. Разочарованието на цялото село от Дариша, гневът, че ги е изоставил, фактът, че са очерняли името му, и хулите, с които го били обсипвали само преди два часа — всичко това било забравено при вестта за смъртта му.

Едно от селските ловджийски кучета избрало точно този момент, за да подуши проснатата кожа и да вдигне крак до нея; последвал оскърбен вой, шест или седем ръце посегнали към кожата, нечий ботуш ритнал кучето надалеч, а Владиша, чиито нерви така и не се били възстановили след срещата с тигъра, припаднал.

— За бога, дайте да я сложим в църквата — рекъл свещеникът.

Неколцина стъписани селяни понесли кожата към църквата, а аптекарят подпрял Владиша на стъпалата на къщата и за пръв път погледнал дядо ми, който стоял на прага.

— Донеси вода — наредил той и дядо ми изтичал до кухнята.

Когато се върнал, усетил, че го следят внимателно, че очите на жените го сподирят като сенки. Но той гледал само аптекаря, който миришел на сапун и му се усмихнал топло, поемайки легена.

Тогава се извисили гласовете на жените.

— Ти си бил, нали? — извикала войнствено дъщерята на фурнаджията. Дядо ми отстъпил назад, без да откъсва поглед от нея. — Няма да се прибираш вътре, стой там, да ти виждаме лицето. Виж, виж докъде я докарахме!

Мама Вера застанала до него, а дъщерята на фурнаджията не спирала:

— Не те ли е срам? Да се сприятелиш с кучката на дявола и да я накараш да се чувства желана тук? Не те ли е срам?

— Ти си гледай твоята работа — рекла мама Вера.

— Сега това ни е работата на всички! — отвърнала високо дъщерята на хлебаря.

Дядо ми не казал нищо. От нощното му пътешествие го делели само дневната светлина и няколко часа сън, но сякаш били минали хиляди години. Умът му все още не можел да осмисли всичко. Той подозирал — дори когато дъщерята на фурнаджията го обвинила — че никой не знае до каква степен е замесен. Все още имало вероятност някой да излезе и да каже, че го е зърнал да се измъква от селото предишната нощ, или още по-лошо — че са го видели как се прибира с момичето, как потъва в снега под тежестта на бремето й; или че са открили следите му, преди среднощният сняг да ги засипе.

Докато лежал в леглото си с премръзнали стъпала и потръпващи крака, опитвайки се да уталожи нервните спазми на крайниците си, убеден, че мама Вера долавя през кожата му как бумти сърцето му, дядо ми си позволил да се надява, че някак са успели да се измъкнат. Но сега вече било невъзможно да не мисли за Дариша — и макар да бил твърде млад, за да разбере напълно какво се е случило с него, някакво чувство за вина сигурно го е следвало през целия му живот. Но на девет години, изтръпнал от ужас, той можел само да седи на прага и да гледа как страхът изтръгва от селото и последните остатъци от здрав разум.

— Нещата отидоха твърде далеч — рекъл дърварят. — Тя ще ни ликвидира един по един.

— Всички трябва да се махнем.

— Трябва да изгоним кучката — обадил се Йово, — а ние да останем.

В думите на мъжете прозирала някаква нова цел. Все още не били съгласували действията си, но били на ръба да вземат решение и дядо усетил как неотвратимостта на нещастието нахлува в него като река, срещу чието течение е напълно безпомощен.

Бил сигурен само в едно — сега тя имала нужда от него повече откогато и да било. Разбрал го предната нощ, когато на слизане от планината спрели на една поляна и той стоял над коленичилата в снега жена, гледал как дъхът излиза от устните й на дълги тънки струйки и сърце не му давало да пусне ръката й. Имал чувството, че онова, което я правело възрастна и поддържало спокойствието и смелостта й; онова, което правело корема й кръгъл като луната, е отстъпило пред ужасите на нощта и я е напуснало; оставило е и него сам с нея. Сякаш двамата били загубили тигъра, сякаш тигърът ги бил изоставил и сега били само двамата, дядо ми и жената на тигъра.

Той й помогнал да изкачи стъпалата до входната врата и й казал, макар тя да не можела да го чуе, че ще се върне на сутринта. Ще се върне с топъл чай и вода, с каша за закуска и ще остане да й прави компания. Ще се грижи за нея. Но сега това било невъзможно. Да излезе от дома си, да мине през площада, докато всички го гледат, да пресече пасището и да отиде в къщата й — това щяло да отприщи безкраен низ от нещастия. Не можел да го направи, нямал власт, нямал сили да се опълчи срещу тази лудост навън, срещу гнева на възрастните, които в края на краищата си били възрастни. Но тя, жената на тигъра, била съвсем сама. Тази мисъл затъмнявала всички други и го оставяла без дъх.

Искал да обясни това на мама Вера, докато го бутала да си влезе вкъщи. Искал да й разкаже за изминалата нощ и колко измръзнало и уплашено е било момичето, но не му стигали думите. Тогава обаче се сетил, че тя го била оставила да спи до късно, че не го събудила с изгрева на слънцето, за да се заеме със задачите си, нито пък в осем за закуска, не го събудила и когато Марко Парович излязъл, препъвайки се, от пасището, минал покрай къщата на касапина с окървавената кожа в ръце и надал вик. Оставила го да спи, защото усетила, че има нужда от това. Нямало какво повече да й каже. Тя вече знаела. И каквато и да била причината, по очите й се познавало, че повече няма намерение да участва в тази битка.

Загубил надежда, дядо ми стоял до прозореца и гледал навън. Там, където падналият през нощта сняг започвал да се топи, имало тънък слой кална киша; наоколо се въртели селските кучета, мръсни и със сплъстена козина; оградите и вратите на къщите изглеждали мокри и студени, а отвъд тях, на края на пасището, била малката къща на касапина с пушещия комин, която сега изглеждала непостижимо далеч. Когато аптекарят помогнал на Владиша да се изправи и тръгнал за магазина си, дядо ми изтичал навън и го последвал.

 

 

Когато говорят за аптекаря на Галина, хората рядко споменават външния му вид. Както разбирам от Марко Парович, за това си има причина.

— Човек с достойнство — казва той и прокарва длан по лицето си, — но много грозен.

Оттук може да се заключи, че независимо от неугледните си черти, или може би тъкмо заради тях, аптекарят имал вид на човек, на когото може да се разчита; човек, който се чувства добре в кожата си; такъв, към когото можеш да се обърнеш за съвет.

По-трудно е да си го представим в един от многото етапи от живота му преди Галина, като десетгодишно момче, когато се появява за пръв път в разказите на други хора. По това време бил намерен да се скита сред овъглените останки на манастира „Свети Петър“ от една хайдушка чета — дванайсет мъже на дръгливи кранти, пристигнали твърде късно, за да предотвратят набега на турската конница. Монасите от „Свети Петър“ били обвинени, че укриват бунтовник, убил племенника на юзбашията в кръчмарска свада няколко седмици по-рано. Юзбашията лично поел отговорността да отмъсти не толкова за смъртта на родственика си, колкото за очернянето на младежа, когото набедили за пияница. Четири дни траяла обсадата, последвана от безразборно клане, и хайдутите, които цяла сутрин вадили трупове от овъглените развалини на параклиса, видели момчето, което изпълзяло изпод една преобърната каруца до южната стена. Това дете било спасено от божията ръка, не знаели кое е то, нямали представа, че е сираче в манастира, никога нямало да разберат за страха му, за омразата му, за сляпото му безразсъдство, когато изгубило търпение да се моли и се втурнало само срещу турците. Една сабя промушила ребрата му и то лежало и се борело за глътка въздух в опушената утрин, когато юзбашията Мехмет Ага се надвесил над него и поискал да научи името му, за да знае кого ще набие на кол след малко. Не казало на хайдутите — и никой в Галина така и не разбрал — че не възхищението на агата от смелостта му спасило живота, а това „Касим“, което момчето изрекло, използвайки за последен път името, с което го изоставили пред портите на манастира — Касим Сюлейманович. И агата, обзет от неприсъща милост по волята на своя Бог, го оставил да агонизира на покритата с пепел земя. Спасено от името си веднъж, момчето не се надявало това да се случи отново. Когато хайдутите го попитали как се казва, докато го превързвали, отвърнало, че не си спомня.

Тогава те му дали ново име — Ненад, нечакан — но за него то не означавало нищо. Веднъж променено, щяло да се променя отново и отново. Но старото му име и онова, което то означавало, щяло да го следва неотменно до края на живота му.

Касим Сюлейманович го следвал през годините му при хайдутите, с които живял и грабел с голяма неохота, докато не станал на осемнайсет. Името носело несигурност, усещането за някакво предателство, чиито последици очаквал постоянно. То стояло като лешояд на рамото му, държало го на разстояние, така че можел да види нелепото поведение на хайдутите. Те искали да дават на бедните, но в разюзданата си щедрост не оставяли нищо за себе си и често едва свързвали двата края, което силно уронвало доблестното им грабителство; жадували за победа, но поражението им се виждало по-достойно, то формирало по-добре характера, върху него било по-приятно да се разсъждава. Занаятът им предполагал сдържаност, но още при първия намек за възхвала, дочут в кръчмата, започвали да пеят песни, възпяващи собствените им подвизи. Докато бил с тях, докато приготвял храната им и точел сабите им, докато се грижел за ранените, аптекарят не изразявал гласно неодобрението си, не се решавал да им каже, че геройствата им предопределят собствения им провал, следователно са безсмислени, глупави и рисковани. Във всяко действие на хайдутите той съзирал преднамерено пренебрегване на сигурността.

Името го следвало и когато лагерът на хайдутите бил разбит от шайка маджарски наемници. То било с него, когато измъкнал единствения си оцелял другар, Слепия Орло, от опустошения лагер и го скрил в гората; било с него, докато се грижел за Орло, превързвал строшения му череп и намествал улучения от куршум пищял, докато десният крак на Орло не се издул като дънер от коварна инфекция, която не отшумяла седмици наред. Зимата била люта и аптекарят държал стареца на открито възможно най-дълго, мажел го с мехлеми, охлаждал крака и треперел от ужас, че някоя сутрин ще се събуди и ще открие, че през нощта крайникът е почернял.

Когато Слепия Орло оздравял, аптекарят можел да се махне и да започне друг живот, но той имал дълг към слепия си другар и останал. Може би това е било само извинение за страха му пред един свят, в който положението му било крайно несигурно. Закрилян през първата половина от живота си от монаси, а през последните десет години — от хайдути, той не намирал сили да се откаже от сигурността на безрезервната братска подкрепа. Без нея щял да бъде безпомощен.

Редом със Слепия Орло аптекарят усвоил из основи изкуството на измамата, което по-късно щял да намрази. Години наред той следвал другаря си от село на село и двамата се възползвали от суеверието на простите и доверчиви люде. Навсякъде играели номера със слепия гадател и неговия побратим с уродливото лице. Слепия Орло гледал на чаени листа, на кости, на зарове, на вътрешности, врачувал по движението на лястовиците, а недъгът му придавал достоверност на твърденията му. Но цялата интуиция, която правела лъжите му убедителни, му била предавана чрез безмълвни сигнали от аптекаря, който се научил да разчита стремежите и страховете на хората в бръчките край устата и очите им, в почти невидимите движения на ръцете им, в колебанията на гласа им, в жестовете, които самите те не съзнавали. Тогава Слепия Орло им съобщавал онова, което искали да чуят.

— Реколтата ти ще е богата — казвал той на земеделеца с мазолестите длани.

— В мислите ти е едно хубаво момче от съседното село — говорел на девойката, която го гледала над розовите вътрешности на донесения от нея гълъб. — Не се тревожи, и той мисли за теб.

Докато служел за очи на Слепия Орло, аптекарят се научил да разпознава невинните лъжи, да улавя скритите погледи между тайни любовници, които вещаели бъдещи сватби, да се възползва от стари семейни неразбирателства, доловени в разговорите край огъня, които му позволявали да предвижда свади, вражди, понякога дори убийства. Разбрал, че когато са поставени при изключителни обстоятелства — били те добри или лоши хората се осланят най-напред на суеверията, скърпват заедно несвързани събития, за да осмислят случващото се. Научил още, че колкото и да е съдбовна една тайна, колкото и да е наложително абсолютното мълчание, винаги някой ще изпита нужда да я сподели, а изтърваната тайна е ужасна сила.

Докато усвоявал измамите, аптекарят съвсем случайно открил собствените си медицински умения. Отначало всичко започнало полека, с дребни услуги, които допълвали занаята на гадателя — билки за главоболие, заклинания при безплодие, отвари срещу полова немощ. Но много скоро започнал да намества кости, да разпознава уголемения далак, да опипва подутите лимфни възли на болни от инфлуенца. Веднъж, без каквато и да е подготовка, извадил дълбоко заседнал куршум от рамото на един полицейски началник. Където и да отидел, му казвали, че талантът му е дар за тях, че никога не са виждали такъв спокоен, вещ и състрадателен младеж. Но способностите му били дар и за самия него — чрез тях той давал отговори, прогонвал страха, възстановявал реда и сигурността. Слепия Орло с неговите лъжи и манипулации имал власт над хората, но истинската сила, разбрал той, се криела в конкретното и определеното, в предсказанията, опиращи се на факти, в спасяването на онзи, за когото си знаел, че може да бъде спасен и в смъртта на човека, за когото си казал, че ще умре.

Разбира се, нито аптекарят, нито Слепия Орло можели да дадат обяснение за непредсказуемостта на техните машинации, за ненадеждността на хората и пропуснатите детайли, които променяли ситуацията и я правели невъзможна за предричане. Това едва ли била първата им сериозна грешка, но този път платили скъпо за нея. В град Спасен врачували на заможен търговец, който мислел да разшири дейността си и много се колебаел дали да вземе на работа един амбициозен младеж, когото му били препоръчали.

— Вземи го — рекъл Слепия Орло. — Младостта съживява душата.

Разбира се, нито той, нито аптекарят можели да се досетят, че душата, която младежът съживил, принадлежала на съпругата на търговеца; нито пък че търговецът щял да се върне една вечер и да открие, че стопанката му е избягала с младото протеже и буркана с парите, който криел в кръщелния купел в семейния параклис. Търговецът пил три дни и три нощи и силно наквасен една вечер застрелял Слепия Орло, докато се връщали с аптекаря от вечеря в дома на мелничаря.

Аптекарят, който едва си спасил живота, щял да научи няколко седмици по-късно, че зарязаният съпруг е решителен човек — той бил обявил скромна, но изкусителна награда за главата на аптекаря, когото обвинявал в измама, и това го принудило да се махне. Младежът жалел за погубения си побратим, последната брънка, свързваща го с миналия му живот, но по онова време вече знаел какво иска: стабилност, законност, уседналост. И ги открил няколко години по-късно в едно усамотено кътче в планините на север, в малко селце, през което минавал. Една майка с четири деца се разболяла, той спрял да се погрижи за нея и така и не си тръгнал.

Марко Парович още не бил роден, когато аптекарят започнал бавно, но сигурно да гради магазина си в Галина, макар да разказва историята му така, сякаш е бил неин свидетел — как пристигнала каруцата с непознатите джунджурии и десетките щайги с буркани, пренасяни внимателно през вратата на изоставената обущарница; как с помощта на младежите от селото бил изработен тезгяхът, как всички ахнали като видели клетката с ибиса. Как в продължение на години децата от селото се забавлявали, опитвайки се да научат ибиса да говори, а аптекарят се наслаждавал на гледката и не си и помислил да ги поправя. Как единственото му заплащане в продължение на много години било цепеница за огнището му; как един-единствен дънер от твоите запаси ти давал привилегията да седиш в един от лакираните му дървени столове, да му разкриваш тайните на болежките, недъзите и кошмарите си, на смущенията, причинени от някои храни, на трудностите, които срещаш, докато правиш любов, и как аптекарят, сякаш цялото време на света било негово, слушал, кимал, записвал си, отварял ти устата, надничал в очите ти, опипвал гръбнака ти, препоръчвал тази или онази сушена билка.

Марко Парович, който не знаеше нищо за миналото на аптекаря, не можеше да ми каже как трябва да се е чувствал той през тези блажени години, когато най-сетне спечелил уважението на селяните, твърдата им вяра в способностите му, властта, която придобил, след като ги очаровал с умението си да изцелява дребните им болежки, да забавя хода на смъртта. След всички кръвопролития, които бил видял в живота си, какво ли облекчение е било да го канят да разрешава баналните спорове за земи и занаятчийските разпри в село, където имало само една пушка. Още по-малко Марко Парович можеше да ми каже за това как се е чувствал аптекарят при първата поява на глухонямата булка на Лука, мохамеданка като него, нито как отношението на селяните към нея е засилило необходимостта да запази миналото си в тайна, да ги държи в неведение и заслепение, колкото и да се срамувал, че не се е застъпил за нея.

Почти не помнел Лука като дете, но се изпълнил с подозрителност към него, още щом се върнал. Синът на касапина бил опознал света и макар да не бил глупак, бил жесток човек — а това за аптекаря била непростима комбинация.

Въпреки недоверието помежду им, една есенна нощ, две години преди описваните събития, Лука се появил на вратата на магазина му с пепеляво лице и кървясали очи и рекъл с треперещ глас:

— Най-добре да дойдеш — мисля, че е мъртва.

Там, в къщата на Лука, аптекарят най-сетне видял доказателства за онова, което подозирал от месеци — момичето било в ъгъла, сгърчено под една строшена маса, катурната върху стената. Не можел да си представи как масата е попаднала там, нито как глухонямата се е озовала под нея. Не смеел и да я измъкне изотдолу. Вратът й изглеждал нестабилен, прекършен, и ако била още жива, местенето можело да я убие. Той затътрил масата през стаята, а в това време Лука седял на пода на кухнята и хлипал в шепите си. Лицето на жената било неузнаваемо, приличало на кървава пихтия, косата й била сплъстена, кръв от главата й капела на пода. Носът й бил счупен — бил сигурен в това и без да я докосва. Той се подпрял с длани на пода, приближил лице до нейното и дълго стоял така, докато най-сетне доловил дъха й в голям балон от слюнка, примесена с кръв, който се появил на устните й.

Той огледал пораженията — строшена капачка на коляното; набити парчета от някакъв глинен съд в кожата на главата; счупена, извита навътре лява ръка, с парченце кост стърчащо под кожата й точно над китката. Отначало си помислил, че три от предните й зъби ги няма, но после пъхнал пръсти в устата й и ги открил, набити в небцето. Използвал лъжица, за да ги подпре, и ги избутал напред с влажно изпукване. Никога нямало да се наместят както трябва, но поне нямало да ги загуби. С гъба почистил лицето й от кръвта, превързал главата й, шинирал каквото можал, останалото обездвижил, пристегнал челюстта й с превръзка, овързал я като труп — така и изглеждала тя, докато лежала на едно легло в предната стая — и минали четири дни, преди да отвори здравото си око. Аптекарят ходел два пъти дневно в къщата на Лука да слага лед на лицето и ребрата й, да маже с мехлем раните по главата й, убеден през цялото време, че между посещенията му тя ще издъхне, и бил смаян, когато го погледнала.

Последният път, когато наминал да я прегледа, аптекарят казал на Лука:

— Ако това се повтори, ще те прогоня.

Говорел сериозно, а и тогава имал достатъчно влияние в селото, за да го направи. Но после дошла епидемията, която отнесла децата на селото — Мирица с олеандровите листа, приятеля на дядо, Душан — и дългата, ужасяваща борба, в която те се изплъзвали от ръцете му едно по едно. Тогава опашката пред вратата му оредяла, пациентите идвали по два-три пъти, за да са сигурни, че се лекуват правилно и да го разпитат отново за билките, които им бил предписал. Аптекарят бил на път да загуби властта си, която го поставяла по-високо дори от свещеника — последния посредник между хората и отвъдното. Той завинаги щял да си остане пришълец и когато вярата в него се пропукала, почувствал, че престижът му в селото започнал да отслабва. Бил взел решение да защити момичето, но след поражението си отстъпил от това обещание, което бил дал най-вече пред самия себе си, заради опитите си да спечели отново доверието на селяните, да възстанови вярата им и да си върне покорството им. Но било очевидно, че и тези негови усилия се провалят.

Мъжете от селото запалили на площада огън, от който по улицата се стелел черен дим. Някои от тях отишли до подножието на планината оттатък пасището, за да търсят бивака на Дариша, да намерят каруцата и вещите му, които били изчезнали, точно като стопанина си. Някои от мъжете спрели пред къщата на касапина и не продължили нататък; Йово събрал достатъчно смелост да изтича и да погледне през прозореца, но не видял нищо.

Дядо ми стоял с мокрите си обувки на площадката пред магазина на аптекаря и гледал как от ледените висулки над вратата падат капчици и тихо и ритмично барабанят по перилата. Когато аптекарят отворил вратата, дядо казал само: „Моля те“. И продължил да го повтаря, докато мъжът не го дръпнал вътре, приклекнал до него с чаша топла вода и го накарал да я изпие много бавно.

Аптекарят отметнал косата от очите на дядо ми и попитал:

— Какво се е случило?

 

 

Стъпалата на къщата й били покрити със сняг. Аптекарят се изкачил по тях и застанал на площадката. В ръката си държал шише с напитка за бременни, каквато често правел от креда, захар и вода. Той почукал по вратата с пръсти, съвсем леко, та звукът да не се разнесе над пасището. Когато не отговорила, почукал по-силно, но после си спомнил, че е глуха, и се почувствал много глупаво. Натиснал бравата и вратата поддала. Той спрял за миг, защото си спомнил за пушката на ковача, която не се била мяркала в селото, откакто Лука я свалил от планината, и не се знаело дали не е още при момичето, пък и не бил сигурен как да извести глухонямата за идването си. Открехнал вратата и се огледал, после я бутнал решително и прекрачил прага.

Жената на тигъра седяла на пода до огнището и рисувала нещо в пепелта с пръст. Пламъците озарявали лицето й, а косата й падала пред очите, та не можел да я види добре, а тя не вдигнала глава, когато влязъл и затворил вратата след себе си. Седяла обвита в турска коприна, която се спускала на пурпурни, златисти и червени водопади от раменете й, а краката й, подвити под издутия корем, били голи и тънки. Най-много го поразила оскъдицата в стаята; в нея имало маса и няколко тенджери и паници отгоре й. От пушката нямало и следа.

Все още не го виждала, а той не искал да я стресне, но вече нищо не можело да се направи. Пристъпил напред, после още веднъж, тя рязко се обърнала и го видяла, а той вдигнал ръце, за да й покаже, че е безопасен и не носи оръжие.

— Не се бой — казал й, после свел глава и докоснал с пръсти устните и челото си. Не бил правил този жест близо четирийсет години.

Тя за миг се надигнала и се изправила на крака, а платът се плъзнал по раменете й. Стояла там с изопнато, разярено лице, и аптекарят, застинал в поклон, не помръдвал. Била много дребна, с крехки рамене и дълга тънка шия, по която се белеели солени бразди от пот. Коремът й бил огромен, обтегнат и кръгъл, той подчинявал цялото й тяло и дърпал бедрата й напред.

— Бебето — казал той, сочейки към нея. Хванал корема си под палтото и леко го разтърсил, после й показал шишето. — За бебето.

Но тя го била познала, виждало се — спомнила си го, спомнила си къщата му, спомнила си как я бил оставил в ръцете на Лука — и сега го гледала с погнуса. Цялото й тяло се тресяло.

Аптекарят се опитал да й обясни. Отново й показал шишето и го разтръскал с усмивка. Течността била мътна.

— За бебето — повторил той и отново посочил корема й. Направил жест, сякаш люлее бебе, и посочил себе си.

Но лицето й останало непроменено, докато не пристъпил към нея.

В този момент той очаквал нещо между тях да се случи. За толкова кратко време тя била успяла да наплаши селяните, да ги докара до благоговеен ужас. Завиждал й за това и неволно й се възхищавал. Чудел се дали тя самата го усеща. Била го постигнала без усилие, без да го иска и може би дори не го съзнавала.

Жената на тигъра трябва да била прочела колебанието по лицето му, защото в този миг горната й устна се повдигнала, зъбите й се оголили и тя изфучала срещу него, бърчейки нос. Звукът — единственият, който бил чул от нея, защото тя не издала дори стон, когато костите й били потрошени, а синините покривали като континенти цялото й тяло — го пронизал като изстрел и го вцепенил. Тя стояла там гола, разярена и той внезапно разбрал, че се е научила да издава този звук, имитирайки лице, което не е човешко. Тръгнал си с шишето, без да се обръща с гръб към нея, пипнешком намерил вратата и когато я отворил, дори не усетил студения въздух, който нахлул вътре. Жегата в къщата останала върху него като белег, докато вървял към дома си.

 

 

Малко по-надолу на пасището, където потокът бил започнал да намира пролуки в леда, аптекарят видял Йово да го чака.

— Връщай се у вас — му казал аптекарят.

— Тя вътре ли е? — Йово пристъпил напред.

Аптекарят спрял и се обърнал.

— Прибирай се — повторил той и изчакал, докато Йово изчезне.

Дядо и ибисът чакали завръщането му.

— Тя добре ли е? — попитал дядо ми.

Аптекарят дълго се взирал безмълвно в него. Преди да тръгне към дома й, дядо ми му бил разказал всичко и той обещал да й помогне. Дядо ми го наблюдавал как пали лампата над тезгяха, как вади бурканчета и лъжички, как сваля едно празно шишенце от лавицата. Стоял подсмърчащ и следял с очи големите топчести ръце на аптекаря, които работели с хаванчето и чукалото. Гледал го как избърсва стъкленицата отвътре, изважда златните везни, измерва прахчетата. Наблюдавал го как налива топлата вода в шишенцето и слага вътре захарта, кредата и ментовите листенца. Изучавал белите облаци в стъкленицата, когато аптекарят покрил стъклото с ръка, разтръскал го, избърсал го с кърпа и накрая си изплакнал ръцете.

Сега аптекарят се върнал със същото шише, все още пълно, и казал на дядо ми:

— Тя не ме познава. — И му подал шишенцето. — Ето, трябва да изтичаш и да й го дадеш. Тя има нужда от него.

— Ще ме видят — казал дядо ми.

— Всички са си отишли.

И така, дядо ми бил този, който прекосил площада с шишенцето с мътната течност в ръка, като непрекъснато се оглеждал. Той отишъл усмихнат в къщата на касапина. Той държал ръката на жената на тигъра, когато тя допряла устни до шишето. Той избърсал брадичката й.

После всичко приключило много бързо.

 

 

До селото на дядо, на брега на един поток, който се влива в река Галиница, има огромно дърво. През зимата червените клони надвисват от дънера, голи като бедрени кости, извити като сключени за молитва ръце. Дървото расте до зида, зад който започват житните ниви. Марко Парович ми доверява, че хората от Галина гледали да стоят далеч от него, защото клоните му хвърляли мрежа, в която се хващали душите, полетели към небето, и гарваните, гнездящи там, изчопляли душите от кората като червеи.

Точно на това място Марко Парович станал свидетел на смъртта на аптекаря от Галина преди повече от шейсет години. Марко ме води до края на селото, за да ми покаже, да потупа ствола с бастуна си, да се отдръпне и да ми посочи дървото, така че да си представя палача, зеленоок младеж от някакво село на юг, взет като доброволец от войските, които настъпвали в низините, и помолен — а не принуден — да извършва екзекуциите, докато обикаляли от село на село. Ликвидирали първенците, подстрекателите на съпротива и бунт или просто хората с верни симпатизанти — каквито отново имал и аптекарят, след като всички разбрали, без някой да бил изрекъл и дума, че той ги е спасил от нея, че той е причинил смъртта й. Аптекарят — „такъв грозен човек“, казва ми Марко и прокарва длан по лицето си, „грозен, но велик“ — стоял на зида до нивите с примка на шията и се чудел защо вместо това не го разстрелят. Все още се надявал, че може и да го сторят. От шейсетте мъже, дошли в селото, казва ми Марко, немците били дванайсет и никой от тях не отишъл на екзекуцията. Те седели в кръчмата, пиели и гасели фасовете си в мократа пръст, оголена от снега след пролетното топене, което ги било довело тук. Онези, които стояли до дървото онзи следобед, били мъже, чийто език Марко Парович разбирал и чиято омраза аптекарят разбирал дори още по-добре. Те били довели цялото село да го видят как се гърчи на въжето като изкормено животно, първия от множество безсмислени примери за назидание.

Марко не си спомня да е видял дядо ми сред зрителите на бесенето, макар че сигурно е бил там, с широко отворени очи, загубил надежда, жертва на измама, която вече бил осъзнал, почти онемял след утрото на последното му посещение, когато я открили мъртва на верандата й. Онзи ден той ридал часове наред, а когато потърсил помощ и опрощение, лицето, което видял, било добро, но твърдо. Мама Вера му казала:

— Свършено е, сега всичко е в божиите ръце.

След войната, заклела се тя тогава и това му давало сили да продължи. След войната щели да напуснат селото, да отидат другаде, да започнат на чисто. През лятото, в което мама Вера се споминала, дядо ми вече бил лекар, бил мъжът, който щял да бъде цял живот.

Но Марко си спомня дълбокия покой на аптекаря, преди наемникът да изрита краката му от оградата. Очите му били спокойни и умиротворени, цялата му борбеност била утихнала пред нещо, което никой от присъстващите не разбрал напълно, но по-късно всички щели да го определят като дълг, като радост от саможертвата.

— Дори не го заровиха в гробището — казва Марко и се обляга тежко на бастуна си, а със свободната си ръка махва по посока на църквата. — Сами трябваше да го преместим там, след войната.

— А момичето къде е погребано? — Изведнъж се сещам да го попитам.

— Какво момиче? — пита той.

— Момичето — отвръщам. — Жената на тигъра.

— Това пък какво общо има с цялата работа? — казва той.