Теа Обрехт
Жената на тигъра (11)

10
Кръстопътят

— Не — каза Дуре на Фра Антун, — не я искам, намери друг.

Но хората покрай оградата се бяха разотишли, центърът се оживяваше, ресторантите по крайбрежната алея отново отваряха врати, а хлапето, което отиде да търси доброволец, все не се връщаше. Дуре искаше да го изчака, но нощта настъпваше, а нямаше изгледи да се появи по-добра възможност, така че беше принуден да потърси в зеления лист някакви правила, забраняващи ми изрично да занеса парцаленото сърце на кръстопътя.

— За бога — рече накрая той, посърнал, — имате ли си поне светец покровител във вашето семейство?

— Къде го пише това? — попитах аз и се опитах да надникна в листа.

— Няма значение — отвърна Дуре. — Кой ви е светецът покровител?

— Лазар — казах неуверено, опитвайки се да си припомня иконата, която висеше от дръжката на чекмеджето с шивашките принадлежности на баба ми.

На Дуре това като че му беше достатъчно. Той се предаде.

— Утре — каза. — Утре ще изпратя момчетата.

— Изпрати ги тази вечер — обади се Зора. — Момиченцето също.

Още преди да ми подаде буркана, бях признала пред себе си, че желанието ми да заровя сърцето от името на семейството му няма нищо общо е добрите намерения, с добрата медицина или с какъвто и да е вид духовна щедрост. Беше свързано с мората, с човека, който излизаше от мрака, за да взима даровете от гробовете — най-вероятно някой шегаджия от селото — но който освен това събираше и душите от кръстопътищата, на шейсет километра от мястото, където дядо ми беше умрял, на един фериботен курс разстояние от острова на Девата на водите и на три часа път от Саробор. Тези неща не можех да подмина, не и след като ги бях обмисляла цял следобед, не и с вещите на дядо ми в раницата. Бях подготвена, разбира се, че това може да се окаже просто груба шега. Бях подготвена за размяна на любезности, за сблъсък, при който хващам трима хлапаци да изравят буркана, за да откраднат монетите от дупката, и да гасят цигарите си в пепелта, останала от любимото сърце. Беше възможно — повече от възможно, дори най-вероятната от всички възможности — никой да не се появи и аз да чакам цяла нощ на кръстопътя и да гледам как вятърът се носи през обраслия с лозя склон. Или пък изтощена да заспя или да започна да халюцинирам. Или пък щеше да дойде безсмъртният човек — висок, облечен в палтото си — ще слезе от покритите с буйна трева ливади над града с неизменната си усмивка, а аз ще седя, затаила дъх, скрита в някой храст или под някое дърво, докато той изрови буркана, подсвирквайки си, и когато го вземе в ръка, ще изляза и ще го попитам за дядо ми.

Слънцето беше залязло, небето се беше снишило и разстилаше тънки облаци в ъглите на хоризонта, където все още имаше светлина. Приливът прииждаше върху брега долу — сив, муден, тежък като олово. Фра Антун си предложи услугите да ми покаже къде е кръстопътят и двамата поехме по един път над лозята към откритото пространство между града и планината, тръгнахме на юг по хребета, през поле от остри треви и лилави и червени цветя, разпръснати в стегнати туфи, от които изскачаха като стрели черни цвърчащи скакалци. Фра Антун вървеше няколко крачки напред, без да говори — вероятно обмисляше как да повдигне въпроса за изчезването ми този следобед. Аз го следвах със зелена лопатка в джоба и малкия буркан в ръце, ужасена, че ще може да го изпусна или да разлея пепелявата вода върху себе си. Раницата ми висеше от едното рамо и при полюшването й чувах приглушения пукот на синята торбичка от Здревков. Подминахме някакво момче, което слизаше от планината с шест овце със сиви муцуни — първо ги чухме, после ги видяхме и дълго след като се бяхме разминали, до нас долиташе равномерното дрънкане на хлопката на овена.

— Много мило от твоя страна, че правиш това — каза изведнъж Фра Антун и се обърна да ме погледне.

Поклатих глава.

— Поне сега ще дойдат за лекарства — отвърнах аз и си помислих за Зора долу в гробището, която търпеливо чакаше да започне да бърше устите на хората с дезинфектант и да им раздава вода.

— Сигурен съм, че имаш и по-добри начини да си запълваш времето — рече той и за миг си помислих, че ме упреква, но тогава той се обърна засмян, аз му се усмихнах в отговор и продължих да вървя.

— Ти се грижиш за шейсет деца, отче — отвърнах му. — А аз просто заравям един буркан.

Фра Антун беше повдигнал расото си и можех да видя сандалите и избелелите му дънки.

— Много рисунки на твоето куче има в града — добавих. — В манастира, в къщата на майка ти.

— Бис не е мой — отвърна той. — Бис е кучето на Арло, на брат ми Арло.

— Брат ти ли е рисувал картините в къщата на Нада?

— Някои от тях. Но и много други хора се заеха да го рисуват след войната.

— Децата изглеждат много привързани към него — добавих аз и сега всичко започна да ми се изяснява. — Арло води ли кучето да си играе с тях?

— Брат ми умря — отвърна кратко той.

Бяхме стигнали до малко възвишение на пътя. Тук пътеката през тревата сменяше посоката си и тръгваше нагоре по хълма, но Фра Антун продължи през полето, където тънките лепкави стъбла на тревата се врязваха едно в друго. Вървях след него и се опитвах да измисля какво да отговоря, нещо различно от „съжалявам“, когато той внезапно спря и се обърна.

— За майка ми беше голям удар. — Кимнах, а Фра Антун се почеса по врата. — Арло беше на петнайсет в годината, преди да започне войната и се сприятели с някакви момчета, които бяха при нас за ваканцията. Един ден всичките се качиха за няколко вечери на палатка в Богомолка, бяха пет-шест хлапета. Минаха няколко дни — той беше на петнайсет, разбираш ли, мислехме, че може би това е някаква форма на бунт, че се прави на интересен. Не го потърсихме. Нямаше го седмица. Един ден баща ми отиде да изхвърли боклука в контейнера за смет на улицата и той беше вътре.

— Съжалявам — промълвих аз и веднага се разкаях, думата просто падна от устата ми и увисна във въздуха.

— Както и да е — каза той, сякаш не ме чу. — През тази седмица, докато Арло го нямаше, Бис седеше до контейнера и не мърдаше оттам, а ние си мислехме, че го чака на пътя да се прибере. Но бяхме сгрешили — чакаше нас да намерим Арло. — Фра Антун си свали очилата и ги избърса с расото си. — Няколко години по-късно разбрахме, че тези хлапета, с които беше отишъл на палатка, служат в паравоенните милиции на границата. И сега хората рисуват Бис.

Ръцете му бяха скрити в ръкавите на расото. Той пак повтори какъв удар е било за майка му и аз исках да му кажа, че разбирам това, но всъщност си нямах и представа. Можеше да каже вашите паравоенни милиции, но не го направи. Чаках да го изрече, но той замълча и аз го оставих да мълчи, докато най-сетне проговори:

— Остана още малко.

Продължихме да вървим един до друг, изкачихме възвишението и се спуснахме в плитка падина в полето, където ниската вечерна мъгла полепваше по склона. Пред нас по дъното на падинката минаваше коларски път, водещ право към стръмния скат на хълма, където шубраците бяха гъсти и тъмни. Пресичаше го друг такъв път, който излизаше от полето и водеше към къдравата зеленина на лозята.

Когато стигнахме кръстопътя, Фра Антун ми показа олтара на Девата, издълбан в обърнатата към морето страна на огромен камък, побит в тревата, където двата пътя се срещаха. Девата, дървена икона с потъмнели и повредени от водата краища стоеше подпряна в нишата и няколко китки сухи, сякаш хартиени цветя лежаха спретнато около основата на камъка. На няколко метра околовръст тревата беше осеяна с кутии от бира и фасове. Фра Антун се наведе да ги събира, а аз коленичих, извадих лопатката и я забих в пръстта. Земята беше твърда и спечена, накрая започнах да я чегъртам, вместо да копая. От време на време поглеждах през рамо към Фра Антун, който събираше в полите на расото си кутиите, бутилките и празните опаковки. Когато свърши, той запали свещта в олтара, а аз сложих буркана в дупката, която бях изровила, и пуснах вътре три монети. Направих отгоре могилка от пръстта, както ми беше казал, притиснах я, изправих се и изтупах длани. Попитах го дали ще ми е трудно да се прибера в града по тъмно, в случай че си тръгна преди зазоряване.

Той ме погледна слисан.

— Да не мислиш да оставаш?

— Казах, че ще го направя.

— Никой никога не остава — каза Фра Антун съвсем сериозно. — Тук има лисици, които разнасят бяс — а също и хора, които идват да пият. Не мога да ти позволя да останеш.

— Всичко ще е наред.

Фра Антун опита отново.

— Мъже, които се напиват тук.

Той ме погледна така, сякаш обмисляше как може да ме принуди да се върна с него.

— Решително настоявам — изрече накрая.

— Бях в Здревков по-рано днес — казах.

Това трябваше да го накара да се почувства по-добре, но той свали очилата си и бавно потърка очи с опакото на китката си.

— Моля те — каза отново.

— Ще остана тук — отвърнах и добавих: — Един вид благотворителност.

Това не беше съвсем лъжа и той не можеше да го оспори. Не можех да му кажа истината.

Фра Антун се огледа и каза:

— Ще те помоля тогава да стоиш в лозето и да ми обещаеш, че няма да си тръгваш, преди да съмне.

— Защо?

— Казват, че лозите са свещени. Кръвта Христова.

Той нервно побутна очилата си, хвана ме за ръка и ме поведе към края на лозето на няколко метра от пътя. Разбрах, че ме крие, закътва ме възможно най-навътре. Държеше ме за ръката, като все поглеждаше към планината, после надолу към водата, и си проправяше път между лозите, като ме дърпаше след себе си.

— Няма значение, разбира се — каза накрая, след като избра подходящо място. — Никой няма да дойде. Знаеш го, трябва да го знаеш.

Усърдно закимах.

— Но ще съм по-спокоен, ако знам, че не си на пътя. — И добави с усмивка: — Всички имаме право на някои суеверия.

Гледах след него, докато вървеше между лозите. Щом излезе, ми махна. Едва го виждах, но също му махнах. Останах на място и го проследих как бавно крачи през полето, без да се обръща, и сега, когато бях останала сама, това, че не поглежда назад, ме притесни. Кутиите в расото му тракаха, чувах ги и след като той изчезна зад възвишението и пое надолу по пътя към гробището.

Беше много късно, но последната дневна светлина все още стелеше над морето и поръбваше конусите на крайбрежните острови. В единайсет вече беше нощ, ясна и безоблачна, луната изплува над билото на планината Брейевина и метна пред себе си мрежа от лъчи, която пълзеше нагоре и рисуваше нови сенки по земята. Нямаше къде да се седне и аз стоях права сред треперещите лози, докато не се уморих, а сетне приклекнах в калта и се загледах в треперливата светлинка на свещта на Девата през дървените колчета на лозето. Сложих раницата пред мен и я отворих, така че да виждам синята торбичка, но с угасването на светлината и тя беше посивяла като всичко останало.

Първите два часа нямах посетители и е възможно да съм заспала, защото не си спомням как е минало това време. После, както очаквах, стана достатъчно късно, за да се раздвижат нощните твари. Някъде зад мен прелетя сова и кацна в полето, разперила яка от бели пера, заслушана в нещо, което не можех да доловя. Дълго стоя с мен, безмълвна, с широко отворени очи, като пристъпваше ту на едното, ту на другото си краче, а когато се изправих да се разкърша, отлетя. Из лозята сновяха мишки с пъргави крачка. Песента на цикадите прииждаше на талази — ту тихи, ту оглушителни — и се носеше над полето. Към два и половина чух нещо, което взех за човешки стъпки, изправих се и погледнах към олтара, но беше само магаре, слизащо от планината, кафяво, с голяма глава, равнодушно. Имаше плахи очи и влезе в лозето малко по-надолу от мен, чувах го как се движи през листата със сухо пръхтене. Зад себе си остави топла сладникава миризма.

Дядо щеше да ме нарече каква ли не, ако можеше да види, че съм останала тук. Не ми беше хрумвало, че ако дойде някой, може да мине и през лозето. Можехме да се изненадаме взаимно, да ме застрелят, да ме наръгат с нож или още по-лошо.

В три и петнайсет наблизо пробяга лисица. Аз се бях затаила, без да помръдвам, в моето кътче между лозите и тя се появи с крясък, който ме прониза и ме разтърси от глава до пети. Звучеше като дете и аз се заоглеждах да го видя още преди да се изправя, но тогава мернах лисицата или поне въгленчетата на очите й, а после и сребристата светкавица на опашката й, която чезнеше в тъмнината, и си помислих: „По дяволите!“

Ходилата ми бяха изтръпнали. Изчаках да се успокоят игличките в тях, проправих си път до края на лозето и видях, че по някакъв начин свещта в олтара е угаснала.

Някой вече беше там.

От мястото си видях само извития гръб на нечия фигура, приведена към земята до скалния блок. Бързо се върнах в лозето и продължих да гледам между листата. Не знаех откъде е дошъл мъжът, не разбирах как съм пропуснала да го чуя.

Той копаеше — бавно, методично, с две ръце, изхвърляйки малки черни фонтани от пръст, а сянката му се простираше като крило върху белия камък. После намери буркана и чух как взема монетите — една, две, три. Толкова бях сигурна, че никой няма да се появи, а сега това! Открих, че едва имам сили да стоя, камо ли да изляза и да кажа: „Ти ли си безсмъртният? Ти ли си?“, с глас, достатъчно убедителен, за да заслужава отговор.

Той взе буркана и се обърна с гръб към олтара. Не тръгна по пътя към Брейевина, а бавно започна да се изкачва в мрака. Изчаках, докато силуетът му се очерта на първото възвишение под линията на дърветата и го последвах.