Теа Обрехт
Жената на тигъра (1)

Пролог

В най-ранните ми спомени дядо ми е плешив като яйце и ме води да гледам тигрите. Слага си шапката и шлифера с големи копчета, а аз съм с лачени обувки и кадифена рокля. Есен е, а аз съм на четири. Някои неща са неизменни: ръката на дядо, бодрото свистене на тролейбуса, пропитото с влага утро, пълната с хора пътека, водеща нагоре към парка с крепостта. В горния джоб на дядовия шлифер винаги е „Книга за джунглата“ със златните корици и пожълтелите от старост страници. На мен не ми е позволено да я пипам, но цял следобед тя стои отворена на коленете му и той ми цитира наизуст цели пасажи от нея. Макар дядо да не носи слушалки или бяла престилка, жената на касата винаги се обръща към него с „докторе“.

Малко по-нататък са количката с пуканките, сергията с чадъра и малката будка за пощенски картички и картинки. Слизаме по стълбите и подминаваме птичарника, където спят ушатите сови. Прекосяваме градината, която се стеле по протежение на крепостната стена, оградена с клетки. Някога тук имало цар — султан, и с него еничарите му. Сега амбразурите, гледащи към градината, са превърнати в корита със застояла вода. Пръчките на клетките са изкривени, покрити с оранжева ръжда. Дядо ми държи в свободната си ръка синята чанта, която баба му е дала. Вътре има повехнало зеле за хипопотама и моркови и целина за овцете, сърните и лоса, който е един вид местна знаменитост. В джоба си дядо е скрил няколко бучки захар за понито, което тегли каручката в парка. Този спомен извиква у мен не толкова умиление, колкото възхищение.

Тигрите живеят във външния крепостен ров. Изкачваме стъпалата към замъка, подминаваме водоплаващите птици и маймунарника със запотените стъкла, а после и вълка, който сменя лятната си козина със зимна. После са брадатите лешояди и мечките, които спят по цял ден и изпускат миризма на влажна пръст и на мърша. Дядо ме вдига и ме слага да стъпя на парапета, та да мога да погледна надолу и да видя тигрите в рова.

Дядо ми никога не назовава жената на тигъра по име. Обгърнал ме е с ръка, докато стоя на парапета, и казва:

— Познавах някога едно момиче, което толкова обичаше тигрите, че едва не се превърна в тигрица.

Тъй като съм малка и дължа любовта си към тигрите на него, си мисля, че говори за мен и ми разказва вълшебна приказка, в която мога да си представя самата себе си — и така ще бъде дълги години.

Клетките гледат към вътрешния двор. Слизаме по стълбите и бавно ги обхождаме една по една. Има и пантера с гладка лъскава козина, осеяна с призрачни петна, и сънлив, угоен лъв от Африка. Затова пък тигрите са будни и свирепи, кипящи от ярост. Мускулите на опасаните им с тъмни ивици рамене играят, докато крачат един зад друг из тясната каменна килия, а миризмата им, възкисела и топла, се разнася из въздуха. Тя изпълва сетивата ми цял ден, дори след като съм се изкъпала и съм си легнала, и понякога се връща — в училище, на някой рожден ден, дори години по-късно, в лабораторията по патоанатомия или на връщане от Галина.

Спомням си и една драматична сцена. Малка групичка хора се е струпала около клетката на тигъра. Сред тях са момче с балон във формата на папагал, жена с лилаво палто и брадат мъж в кафява униформа на служител на зоопарка. Мъжът държи метла и лопата с дълга дръжка и мете пространството между клетката и външния парапет. Снове насам-натам и прибира кутиите от сок, хартийките от бонбони и пуканките, които хората са се опитвали да хвърлят по тигрите. Животните следват движението му. Жената с лилавото палто казва нещо и се усмихва, а той й се усмихва в отговор. Косата й е кестенява. Мъжът спира и се обляга на дръжката на метлата. В това време големият тигър се плъзва с глухо ръмжене покрай него, отърквайки козината си в решетката. Човекът пъха ръка между пръчките и докосва хълбока му. В първия миг не се случва нищо. После настава истински ад.

Тигърът светкавично се обръща към него и жената изпищява. Рамото на мъжа е между пръчките и той се гърчи, опитва се да се измъкне и да стигне до парапета, за да се хване за него. Тигърът е стиснал ръката му, както куче стиска голям кокал — държи я между лапите си и гризе горната й част. Двама мъже, застанали пред клетката с децата си, прескачат парапета, хващат метача през кръста и за млатещата въздуха свободна ръка и се опитват да го издърпат. Друг провира чадъра си през пръчките и мушка ли, мушка тигъра в ребрата. Той изревава яростно, изправя се на задните си крака, прегръща ръката на мъжа и разтърсва глава, сякаш дърпа въже. Ушите му са прилепени към черепа и издава звуци като локомотив. Лицето на мъжа е побеляло, но от устата му не излиза нито звук.

Внезапно тигърът решава, че не си струва труда, и го пуска. Тримата мъже се стоварват на земята сред пръски кръв. Тигърът изплющява с опашка, а метачът се шмугва под парапета и се изправя. Жената в лилаво е изчезнала. Дядо ми стои и гледа. Аз съм на четири, но той ме оставя и аз да гледам. Виждам всичко, а по-късно си давам сметка, че той е искал да го видя.

Метачът се втурва към нас и разкъсаният ръкав на ризата му се вее. Тръгнал е към лазарета, а лицето му е червено и сърдито. Тогава си мисля, че е от уплаха, но по-късно осъзнавам, че е по-скоро смущение и срам. Тигрите зад решетката се мятат неспокойно насам-натам. Метачът оставя след себе си тъмна диря по чакъла. Когато ни подминава, дядо ми му казва:

— Боже, какъв си глупак!

А онзи му казва в отговор нещо, което знам, че не бива да повтарям.

Затова пък самонадеяна с лачените си обувки и смела, защото дядо ме държи за ръката, заявявам звучно:

— Той е глупак, нали, дядо?

Но дядо ми вече ме тегли след метача и му вика да спре, та да му окаже първа помощ.