Мишел Уелбек
Карта и територия (5)

I

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя — в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета „Сен Дьони“/Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях — вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни изглежда преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила, и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят — това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени — овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се „Жан-Пиер“, така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше „татко“. Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и й плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

 

 

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл „Събиране на сено в Германия“ (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в „събиране на сено“). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност — онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения — критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония. Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване — ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше отдал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

 

 

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат „Линхоф Мастер Техника Класик“, останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят — дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици — нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или — далеч по-прозаично — на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам. В резултат от положения труд през последните шест години беше натрупал малко повече от единайсет хиляди снимки. Бяха събрани във формат TIFF плюс копие JPEG с по-ниска разделителна способност в един твърд диск с обем от 640 Go от модела „Уестърн Диждитал“ с тегло малко над 200 грама. Грижливо прибра фотоапарата с обективите (разполагаше с един „Роденщок Апо-Сиронар“ от 105 мм на 5,6 и един „Фуджинон“ от 180 мм също на 5,6), след което направи преглед на останалите си вещи. Имаше компютър, айпод, малко дрехи и няколко книги: общо взето не чак толкова голям багаж, който можеше да се побере в два куфара. В Париж времето беше хубаво. В стаята, която предстоеше да напусне, не се бе чувствал нещастен, но и не кой знае колко щастлив. Наемът му изтичаше след една седмица. Поколеба се дали да не излезе да се поразходи за последен път из квартала, да мине покрай брега на канала на Арсенала, но в крайна сметка се обади на баща си да му помогне при пренасянето.

 

 

Съжителството им в къщата в Ренси, възобновено след толкова години, всъщност за пръв път от детството на Жед насам, като се изключат няколкото ученически ваканции, се оказа едновременно спокойно и лишено от съдържание. Баща му продължаваше да работи много, по онова време все още нямаше никакво намерение да изпуска юздите на фирмата, рядко се прибираше преди девет и дори десет вечерта; тръшваше се изморен пред телевизора, а през това време Жед претопляше някое от готовите ястия, с които беше напълнил багажника на мерцедеса няколко седмици преди това от супермаркета „Карфур“ в Оне су Боа; стараеше се да внася известно разнообразие и равновесие и затова купуваше също сирене и плодове. Така или иначе баща му почти не обръщаше внимание какво яде; сменяше вяло каналите и в крайна сметка спираше на някой от многословните икономически дебати на новинарската телевизия LCI. Лягаше си почти веднага след вечеря; сутрин излизаше още преди Жед да е станал. Денем времето беше хубаво и почти винаги горещо. Жед се разхождаше сред дърветата в парка, сядаше под някоя голяма липа с философска книга в ръка, която най-често въобще не разтваряше. Мислите му се връщаха към редките спомени от детството; после се прибираше да гледа повторението на Обиколката на Франция. Харесваха му скучните едри планове от хеликоптера, следващ основната група, която бавно напредваше сред френските поля.

 

 

Ан, майката на Жед, произхождаше от дребнобуржоазно еврейско семейство — баща й беше квартален бижутер. На двайсет и пет годишна възраст се бе омъжила за Жан-Пиер Мартен, по онова време начинаещ архитект. Бракът им беше по любов и няколко години по-късно тя бе родила син, кръстен Жед на името на нейния чичо, когото тя много обичала. По-късно, в навечерието на седмия рожден ден на Жед, тя се бе самоубила, което Жед научи години по-късно от неволно подхвърлена реплика на баба му по бащина линия. По онова време тя е била на четирийсет години, а мъжът й на четирийсет и седем.

Жед почти не помнеше майка си и нейното самоубийство не би могло да бъде предмет на разговор по време на престоя му в Ренси, знаеше, че трябва да изчака баща му сам да зачекне темата, но с пълното съзнание, че това никога няма да се случи, защото той упорито щеше да я отбягва, както и всякакви други теми.

Имаше все пак един въпрос, който непременно трябваше да бъде изяснен, и баща му се зае с това един следобед, докато двамата гледаха индивидуалното бягане по часовник в Бордо, което в крайна сметка не внесе решителна промяна в крайното класиране. Седяха в библиотеката, определено най-изискано обзаведеното помещение в къщата, с дъбов паркет, обляно в мека светлина, нахлуваща през витражите, с мебели от английска кожа и лавици, заемащи четирите стени, побрали почти шест хиляди тома, предимно научна литература от деветнайсети век. Жан-Пиер Мартен бе купил къщата преди четирийсет години много изгодно от тогавашния собственик, който имаше спешна нужда от пари в брой, по онова време Ренси беше богат и елегантен квартал и той смяташе, че тук семейството му ще живее щастливо, във всеки случай къщата беше достатъчно голяма, за да побере многолюдно семейство, а също да дава подслон на приятелските компании, които често щяха да ги посещават, но впоследствие нищо от това не се осъществи.

В момента, когато на екрана се появи дежурната усмивка на Мишел Дрюкер, той изключи звука и се обърна към сина си.

— Значи смятащ занапред да се занимаваш с изкуство? — запита той и когато Жед отговори утвърдително, продължи: — Засега обаче не можеш да се издържаш сам.

Тук отговорът на Жед беше по-уклончив, защото за негова изненада миналата година го бяха потърсили две фотографски агенции. Първата беше специализирана във фотографирането на предмети и имаше клиенти от ранга на каталозите „КАМИФ“ и на веригата „Ла Редут“, а освен това изпълняваше поръчки на различни рекламни агенции. Втората беше специализирана в кулинарната фотография и списания като „Нотр Тан“ и „Фам Актюел“ редовно прибягваха до услугите й. Подобна работа не беше кой знае колко престижна, нито пък добре платена: една снимка на велосипед за пресечени терени или на огретен с кашкавал се продаваше далеч по-евтино от еквивалентна снимка на Кейт Мос или дори на Джордж Клуни; в замяна на това поръчките бяха редовни и носеха приличен доход, а това означаваше, че стига да искаше, Жед никога нямаше да остане съвсем без средства; освен това смяташе, че би трябвало да поддържа форма като фотограф в обикновения смисъл на думата. Работата му беше да доставя нормално експонирани плаки с висока дефиниция, които след това агенцията сканираше и променяше по свое усмотрение; предпочиташе да не прибягва до ретуш, обичаен за снимките с търговска или рекламна цел, затова клишетата му бяха технически съвършени, но неутрални.

— Радвам се, че си самостоятелен — отвърна баща му. — През моя живот познавах неколцина, които искаха да станат художници и бяха на издръжка на родителите си: нито един от тях не успя да пробие. Странно, би могло да се помисли, че вътрешната потребност да се изразиш, да оставиш следа на този свят е могъща сила, но очевидно не е достатъчна. Най-добрият стимул, който неумолимо кара хората да надминат себе си, е обикновената нужда от пари.

— Все пак ще ти помогна да купиш апартамент в Париж — продължи той. — Ще трябва да уговаряш срещи, да си създадеш връзки. Освен това подобна покупка си е инвестиция, в момента пазарът на недвижими имоти е в застой.

На екрана на телевизора вече се бе появил някакъв комик, чието име Жед беше на път да си спомни. После показаха в едър план ухилената, самодоволна физиономия на Мишел Дрюкер. Внезапно Жед се сети, че вероятно баща му просто иска да бъде сам; двамата така и не бяха успели да възстановят предишната близост помежду си.

Две седмици по-късно Жед купи апартамента на булевард „Опитал“ в северната част на XIII район, който обитаваше до ден-днешен. Повечето съседни улици носеха имена на художници — Рубенс, Вато, Веронезе, Филип дьо Шампан, което в края на краищата можеше да се смята за престижно. От практична гледна точка в близост се намираха новите галерии, изникнали напоследък в близост до библиотека „Франсоа Митеран“. Не се беше наложило да се пазари кой знае колко за цената, но все пак предварително се бе осведомил за пазара на недвижими имоти, който навсякъде из Франция се намираше в криза, особено в градовете, където въпреки обезценяването голям брой жилища стояха празни поради липса на купувачи.