Мишел Уелбек
Карта и територия (43)

I

Няколко месеца по-късно Жаслен излезе в пенсия. Това стана точно на предвидената от закона дата, но той винаги си бе мислил, че ще поиска удължаване на стажа с година или две. „Случаят Уелбек“ здравата го беше разтърсил, вярата в самия себе си, в способността му да си върши работата сякаш се беше изпарила. Никой не го бе упрекнал в нищо, дори напротив, в последния момент беше повишен в дивизионен комисар; нямаше да изпълнява подобна длъжност, но пенсията му щеше да бъде малко по-голяма. Предвиден бе прощален коктейл, и то доста голям, с участието на целия Криминален отдел, на който префектът на полицията се канеше да произнесе слово. Накратко казано, тръгваше си с почести, очевидно се стремяха да му покажат, предвид цялостната му кариера, че е бил добър полицай. Мислеше си, че всъщност това е вярно за по-голямата част от времето, беше уважаван и във всеки случай упорит полицай, а в крайна сметка упорството беше може би едничкото човешко качество, което има значение не само за професията на полицая, но и за много други професии, във всеки случай при онези, които имат нещо общо с понятието истина.

Няколко дни преди окончателно да напусне той покани Фербер на обяд в малък ресторант на площад „Дофин“. Беше понеделник, 30 април, и мнозина парижани се бяха възползвали от допълнителния неработен ден. Градът беше спокоен и в ресторанта имаше само няколко двойки туристи. Пролетта беше в разгара си, цветните пъпки се бяха разтворили, микроскопични частици прах и полен танцуваха на светлината. Бяха седнали отвън, на терасата и за аперитив си поръчаха пастис.

— Знаеш ли — започна той, докато сервитьорът поставяше чашите пред тях, — в този случай направо се издъних от начало до край. Ако онзи не беше забелязал липсата на своята картина, още щяхме да тъпчем на място.

— Не бива да бъдеш прекалено строг към себе си; та нали твоя беше идеята да го заведем на място.

— Не, Кристиан… — отвърна тихо Жаслен. — Може и да си забравил, но идеята беше твоя.

— Стар съм вече… — продължи той след малко. — Просто съм твърде стар за тази работа. С годините мозъкът губи гъвкавост, както всичко останало; струва ми се, дори по-бързо от всичко останало. Първоначално човекът не е бил програмиран да живее осемдесет или сто години, а не повече от трийсет и пет — четирийсет, също както в праисторически времена. Има наистина органи, които издържат и по-дълго, дори много по-дълго, но други постепенно се изхабяват — по-бавно или по-бързо.

— Какво смяташ да правиш? — запита Фербер, опитвайки се да смени темата. — Оставаш ли в Париж?

— Не, заминавам окончателно за Бретан. Ще се установя в къщата, където са живели родителите ми, преди да се преместят в Париж.

Истината беше, че преди преместването се налагаше сериозен ремонт. Като си помисли човек, каза си Жаслен, направо е чудно как всички тези хора от близкото и дори от съвсем близкото минало, включително неговите собствени родители, са могли да живеят при условия, които днес изглеждат съвършено неприемливи: без вана и душ, без що-годе свястна отоплителна система. При всички случаи Елен трябваше да приключи учебната година в университета; вероятно нямаше да могат да се преместят преди края на лятото. Призна пред Фербер, че никак не обича да се занимава с ремонти из къщи, но пък харесва градинската работа и отсега се кани да отглежда зеленчуци.

— Освен това — добави той с лека усмивка, — имам намерение да чета криминални романи. Докато бях на работа, и през ум не ми е минавало подобно нещо, но сега — защо не. Само че не ми се четат американски автори, а изглежда те преобладават. Ще ми препоръчаш ли някой френски автор?

— Жонке — отвърна без колебание Фербер. — Тиери Жонке. Според мен от френските автори той е най-добрият.

Жаслен записа името в тефтерчето си, докато сервитьорът му поднасяше порцията морски език на тиган. Ресторантът беше добър, говореха малко, но той се чувстваше щастлив от тази последна среща с Фербер и му беше признателен, че избягва баналности от рода, че може да се видят отново, че ще продължат да поддържат връзка. Предстоеше му да замине да живее в провинцията, а Фербер оставаше в Париж, от него щеше да стане добър, даже много добър полицай, вероятно щеше да бъде повишен в капитан още преди края на годината, по-късно майор и накрая комисар; по всяка вероятност обаче никога повече нямаше да се видят.

Бяха останали последни в ресторанта, всички туристи си бяха заминали. Жаслен привърши десерта — шарлота със захаросани кестени. Ярък слънчев лъч се промъкна между клоните на чинарите и освети площада.

— Кристиан — обади се той след известно колебание и за свое удивление откри, че гласът му леко трепери. — Бих искал да ми обещаеш нещо: не се отказвай от „случая Уелбек“. Зная, че той до голяма степен вече не зависи от нас, но ми се ще непрекъснато да напомняш на хората от Службата за борба срещу трафика на културни ценности и да ми съобщиш, когато постигнат резултат.

Фербер кимна с глава и обеща.