Мишел Уелбек
Карта и територия (42)

XIV

В крайна сметка котлето на отоплението надживя Уелбек, помисли си Жед, когато се прибра у дома и погледна уреда, който го посрещна с лукаво ръмжене, като някое извратено животно.

Няколко дни по-късно стана ясно, че то е надживяло и баща му. Беше 17 декември и до Коледа оставаше една седмица, а все още нямаше вести от стареца, затова реши да телефонира на директорката на пансиона. От нея научи, че баща му е заминал за Цюрих преди седмица, без да уточни кога ще се завърне. В гласа й не личеше никаква особена тревога и Жед изведнъж си даде сметка, че Цюрих беше не само място, където се намира центърът за евтаназия на старци, но и град, в който избират да живеят мнозина заможни и дори много богати хора, сред най-богатите в света. Вероятно немалко от нейните пансионери имаха роднини в Цюрих и затова пътуването на един от тях до този град за нея беше напълно в реда на нещата. Обезсърчен, той затвори телефона и запази билет за полета на „Суис Еърлайнс“ за следващия ден.

Докато чакаше своя полет в грамадната, зловеща и сама по себе си доста летална зала за заминаващи пътници на летище „Роаси 2“, изведнъж се запита какво всъщност смята да прави в Цюрих. Баща му очевидно беше мъртъв от няколко дни, а прахът му вече плуваше по водите на Цюрихското езеро. От справката в интернет научи, че срещу „Дигнитас“ (така се наричаше сдружението за евтаназия) е повдигнато оплакване от местна екологична организация. То нямаше нищо общо с предмета на дейност на сдружението, в това отношение еколозите приемаха безрезервно съществуването на „Дигнитас“ и заявяваха дори, че са напълно солидарни с неговата борба; според тях обаче количеството пепел и човешки кости, изхвърляни в езерото, било прекалено голямо и по тяхно мнение благоприятствало развитието на някаква наскоро появила се в Европа порода бразилски шаран в ущърб на алпийския голей и въобще на местните риби.

 

 

Жед би могъл да избере някой от разкошните хотели по бреговете на езерото като „Видер“ или „Бор о Лак“, но почувства, че трудно би понесъл прекомерния лукс. Ето защо отседна в най-близкия до летището хотел, просторен и функционален, разположен на територията на община Глатбруг. Впрочем той също беше доста скъп и изглежда предлагаше всички удобства; ала имаше ли въобще в Швейцария евтини хотели? И хотели, които не предлагат всички удобства?

Пристигна към двайсет и два часа и студът беше смразяващ, но стаята се оказа топла и уютна въпреки печалната фасада на хотела. Преди малко бяха затворили ресторанта и той започна да изучава менюто на румсървиса, но изведнъж установи, че не е гладен; чувстваше, че тази вечер няма да бъде в състояние да приеме каквото и да било. По едно време реши да изгледа някой порнофилм, но заспа, преди да успее да разучи функциите на пей пер вю.

Когато се събуди на другата сутрин, околностите бяха потънали в бяла мъгла. От рецепцията научи, че полетите са спрени и летището е парализирано. Отиде да закуси в бюфета, но успя да изпие само едно кафе и хапна половин млечно хлебче. След като изучава известно време плана на града — доста сложен, а и седалището на сдружението се намираше в отдалечено предградие на Цюрих, накрая размисли и реши да вземе такси. Оказа се, че шофьорът на таксито добре познава улица „Ифангщрасе“; Жед беше забравил да запише номера, но той го успокои, че самата улица е доста къса. Намирала се недалеч от гара „Шверценбах“ и освен това минавала покрай железопътната линия. Жед се смути при мисълта, че водачът гледа на него като на кандидат-самоубиец. Ала мъжът, който беше около петдесетгодишен и говореше английски със страховит швейцарско-немски акцент, от време на време му хвърляше от огледалото за обратно виждане дяволити и заговорнически погледи, които трудно се връзваха с идеята за достойна смърт. Разбра смисъла им, когато таксито спря в началото на „Ифангщрасе“ пред грамадно здание в неовавилонски стил, чийто вход беше украсен с кичозни еротични фрески, а отпред беше застлан протрит червен килим с палми в саксии от двете страни. Очевидно това си беше бардак. Жед изпита огромно облекчение при мисълта, че го свързват с бардак, а не с клиника за евтаназия; плати и даде щедър бакшиш, след което изчака шофьорът да обърне и едва тогава пое по улицата. Сдружението „Дигнитас“ претендираше, че във върхови моменти може да задоволи желанието на сто клиенти дневно. Жед никак не беше сигурен, че „Бабилон ФКК Релакс-Оейз“ може да се похвали с подобна посещаемост, макар работното време на бардака да беше по-дълго („Дигнитас“ имаше работно време на обикновена обществена служба с нощно дежурство до 21 часа в сряда) и да бяха вложени немалко средства за украсата, която, макар и със съмнителен вкус, беше в замяна на това обилна. За разлика от него — Жед се убеди в това, когато пристигна до търсения адрес само на двайсет метра по-нататък — „Дигнитас“ се намираше в бяла бетонна сграда с безупречна баналност, близка до стила на Льо Корбюзие, построена чрез пълзящ кофраж с гола фасада, с една дума, това беше сграда, която по нищо не се отличаваше от безброй подобни на нея бели бетонни сгради, характерни за жилищните крайградски квартали по целия свят. Единствената разлика беше в качеството на бетона, в това човек можеше да бъде напълно сигурен: швейцарският бетон е несравнимо по-добър от полския, индонезийския или малгашкия. По фасадата не се виждаха никакви неравности, никакви пукнатини, при това най-малко двайсет години след изграждането. Сигурен беше, че баща му е обърнал внимание на тази подробност, макар и само няколко часа преди своята смърт.

В момента, когато се канеше да позвъни, двама мъже в памучни якета и панталони излязоха, носейки ковчег от светло дърво — олекотен и евтин модел, всъщност може би дори от шперплат, който натовариха в спрения пред сградата пикап „Пежо Партнер“. Без да обърнат внимание на Жед, двамата веднага се върнаха обратно, оставяйки вратите на пикапа отворени, и донесоха минута по-късно още един ковчег, подобен на първия, който на свой ред беше положен в товарното отделение. За по-лесно бяха блокирали механизма за затваряне на вратата. Предположението на Жед се потвърждаваше: в „Бабилон ФКК Релакс-Оейз“ едва ли цареше подобно оживление. Търговската стойност на страданието и на смъртта е надвишила тази на удоволствието и на секса, помисли си той, вероятно именно поради тази причина преди няколко години Деймиън Хърст беше изместил от първото място Джеф Куунс в световната търговия с предмети на изкуството. Вярно беше, че се бе провалил в опита да нарисува картината, пресъздаваща това събитие, дори не бе успял да я довърши, но потенциално тя продължаваше да съществува и друг би могъл да я нарисува — за това без съмнение трябваше да се намери по-добър художник. Според него обаче едва ли картина би могла да изрази ясно разликата в икономическата динамика между тези две предприятия, при това разположени само на няколко десетки метра едно от друго, на един и същ тротоар по тази съвсем обикновена и по-скоро печална улица, разположена покрай железопътна линия в предградията на Цюрих.

Междувременно във фургона беше натоварен трети ковчег. Жед не дочака четвъртия и влезе в сградата, изкачи няколко стъпала и стигна до площадка, на която имаше три врати. Той отвори разположената отдясно, на която имаше табелка с надпис Wartesaal, и се озова в чакалня с боядисани в кремаво стени и невзрачна пластмасова мебелировка, която всъщност напомняше помещението на „Ке дез-Орфевр“, където бе трябвало да чака, с изключение на това, че тук липсваше неповторимата гледка към „Пон дез-Ар“, а от прозорците се виждаше безименно жилищно предградие. От окачените по стените високоговорители се носеше печална музика за настроение, но на която би могло да бъде дадено определението достойна — вероятно композиторът беше Барбър.

Петимата, които чакаха вътре, очевидно бяха кандидат-самоубийци, но за тях трудно би могло да се каже нещо повече. Дори възрастта им беше трудно определима, би могла да бъде както петдесет, така и седемдесет години — тоест не много стари, така че с идването си баща му вероятно се бе превърнал в доайен на випуска. Единият от мъжете, с мустаци и червендалесто лице, явно беше англичанин, докато националността на останалите не беше толкова очевидна. Друг от мъжете, мършав, по-скоро средиземноморски тип, с жълтеникав тен и ужасно хлътнали бузи — впрочем единственият, който имаше вид на тежко болен — се беше зачел с увлечение в книжка с приключенията на Спиру, издание на испански език (едва повдигна глава при влизането на Жед, след което отново потъна в четене); вероятно беше дошъл от някоя южноамериканска страна.

Жед най-напред се поколеба, след което се обърна към една жена на шейсетина години, която напомняше на типична домакиня от Алгау и създаваше усещането, че притежава необикновени познания в областта на плетивото. От нея научи, че действително има приемна, но че към нея води вратата отляво на площадката.

Жед отвори вратата отляво, на която нямаше никаква табелка. Едно момиче, което явно служеше само за декорация (помисли си, че в „Бабилон ФКК Релакс-Оейз“ със сигурност разполагат и с по-добри екземпляри), седеше зад бюро и старателно попълваше кръстословица. Жед изложи пред нея молбата си, която очевидно я шокира: роднини не идвали след смъртта, обясни тя. Понякога преди, но никога след. После още няколко пъти повтори „Sometimes before… Never after…“, предъвквайки с мъка думите. Тази малоумница започваше да го нервира, той повиши глас и още веднъж обясни, че не е могъл да дойде по-рано, но на всяка цена иска да се срещне с някого от дирекцията и има право да прегледа медицинския картон на баща си. Изглежда думата право й направи впечатление: с очевидна неохота тя вдигна слушалката на телефона. Няколко минути по-късно в стаята влезе някаква жена на около четирийсет години, облечена в светъл костюм. Вече била прегледала документите: баща му действително бил пристигнал на десети декември и по думите й операцията преминала „съвсем нормално“.

Жед си помисли, че би трябвало да дойде в неделя вечерта, на девети. Къде ли бе прекарал баща му последната нощ? Дали беше отседнал в „Бор о Лак“? Надяваше се това да е така, но никак не му се вярваше. Във всеки случай беше сигурен в едно: баща му беше уредил сметката, преди да напусне, не беше оставил след себе си неуредени сметки.

Продължи да настоява и го удари на молба. Отсъствал по времето, когато това се случило, и сега искал да научи нещо повече, да се запознае с подробностите около последните моменти от живота на своя баща. Жената, очевидно подразнена, накрая отстъпи и го покани да я придружи. Той я последва по мрачен коридор, задръстен с метални шкафове за документи, след което влязоха в светъл кабинет с изглед към обществен парк.

— Ето медицинския картон на баща ви — подаде му тя една тъничка папка.

Понятието „медицински картон“ беше твърде преувеличено: вътре имаше само един лист, изписан от двете страни на швейцарски немски.

— Нищо не разбирам… Ще ми трябва превод.

— Какво всъщност желаете? — спокойствието на жената се изпаряваше с всяка изминала минута. — Казвам ви, че всичко е редовно!

— Имало е, предполагам, медицински преглед?

— Естествено.

Според репортажите, които Жед бе прочел, медицинският преглед се свеждаше до измерване на кръвното налягане и задаване на няколко банални въпроса, нещо като мотивационно интервю, с тази разлика, че всички го преминаваха успешно и процедурата редовно приключваше за десетина минути.

— Работим в пълно съгласие с швейцарските закони — обяви жената със засилващи се ледени нотки в гласа.

— Какво е станало с тялото?

— Що се отнася до това, подобно на мнозинството наши клиенти, баща ви избра кремацията. Така че сме се съобразили с неговото желание; след това разпръснахме праха сред природата.

Ето, това е, помисли си Жед, баща му се беше превърнал в храна за бразилските шарани в Цюрихзее.

 

 

Жената прибра папката, явно решила, че разговорът е приключил, след което стана, за да я постави обратно на мястото й в шкафа. Жед също стана, приближи се до нея и я зашлеви с все сила. Жената издаде глух стон, но така и не успя да реагира. Той продължи със силен ъперкът в брадичката, последван от серия бързи крошета. Докато тя залиташе на място, той успя да отстъпи и със замах я ритна точно в слънчевия сплит. Сега вече тя се строполи на пода и докато падаше, силно се блъсна в металния ръб на бюрото; чу се ясно изпращяване. Вероятно ударът бе поет от гръбначния стълб, реши Жед. Наведе се над нея: беше в безсъзнание и дишаше с мъка, но все пак дишаше.

Той бързо се насочи към изхода, донякъде опасявайки се, че някой може да вдигне тревога, но момичето в приемната едва вдигна поглед от кръстословицата; всъщност схватката беше протекла без шум. Гарата се намираше само на двеста метра. Когато влезе, на един от пероните тъкмо спираше влак. Качи се, без да купува билет, контрола не мина и той необезпокоявано слезе на централната цюрихска гара.

 

 

След като се прибра в хотела, установи, че тази сцена на насилие му е върнала формата. За пръв път в живота си упражняваше физическо насилие над някого и сега изпитваше глад. Вечеря с голяма охота, като си поръча раклет с гризонска пастърма и планинска шунка заедно с бутилка разкошно червено вино от Вале.

На другата сутрин хубавото време се беше върнало и Цюрих бе покрит с тънка снежна пелена. Отиде на летището със смътното очакване, че ще бъде спрян на паспортния контрол, но нищо подобно не се случи. Следващите дни също минаха спокойно. Любопитно беше, че са се отказали да подават жалба; по всяка вероятност не желаеха по никакъв начин да привличат вниманието върху своята дейност. Каза си, че може би има нещо вярно в публикуваните в интернет обвинения за лично облагодетелстване на членовете на сдружението. Една евтаназия струва средно пет хиляди евро, докато леталната доза натриев пентобарбитал излиза двайсет евро, а обикновената кремация не много повече. На един преживяващ бурна експанзия пазар, където Швейцария заема почти монополно положение, тези хора сигурно здравата ги биеше парата.

Възбудата му скоро премина и отстъпи място на дълбока тъга, за която беше сигурен, че никога няма да го напусне. Три дни след завръщането си той за пръв път прекара сам Бъдни вечер. Същото стана и на Нова година. Последвалите дни продължи да прекарва в самота.