Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Carte et le Territoire, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Красимир Петров, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Философски роман
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- aisle(2016)
- Разпознаване и начална корекция
- aisle(2016)
- Корекция и форматиране
- ventcis(2016)
Издание:
Автор: Мишел Уелбек
Заглавие: Карта и територия
Преводач: Красимир Петров
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: Френски
Издание: първо
Издател: Факел експрес
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: Френска
Редактор: Георги Борисов
Художник: Яна Левиева
Коректор: Венедикта Милчева
ISBN: 978-954-9772-77-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/227
История
- —Добавяне
X
Смъртта на Уелбек изненада Жед в момент, когато всеки ден очакваше да получи вест за кончината на баща си. Нарушавайки навиците си, той му се беше обадил по телефона в края на септември с молба да отиде да го види. Баща му вече беше настанен в старчески дом с медицинско обслужване във Безине, разположен в бивш дворец на Наполеон III, далеч по-луксозен и скъп от предишния, нещо като старчески дом категория хайтек. Апартаментите там бяха просторни, със спалня и салон, всеки от пансионерите разполагаше с голям телевизор LCD, с кабелна и сателитна връзка, DVD плейър и високоскоростен интернет. Имаше и парк с малко езеро, в което плуваха патици, по добре очертаните алеи пребягваха сърни. Ако желаеха, пансионерите дори имаха възможност да обработват собствена градинка със зеленчуци или цветя, но малцина се възползваха от това. Наложи се Жед да води същинско сражение, за да накара баща си да се премести там, положи огромни усилия, за да го убеди, че вече няма смисъл да прави дребнави икономии, да го убеди, че самият той вече е богат. Естествено, в заведението приемаха единствено хора, които през активния си живот са принадлежали към най-висшите слоеве на френската буржоазия; „нищожества и сноби“, както се беше изразил по едно време баща му, който продължаваше да се гордее с факта, че произхожда от простолюдието.
Отначало Жед не разбра защо баща му го беше повикал. След кратка разходка из парка — сега той се придвижваше с мъка — двамата се настаниха в стая, която би трябвало да наподобява английски клуб с дървена ламперия и с кожени кресла, където човек можеше да си поръча кафе. Поднесоха им го в кана от посребрен метал заедно със сметана и чинийка сладки. Помещението беше пусто, с изключение на един старец, седнал пред чаша шоколад, който клатеше глава и сякаш беше на път да задреме. Имаше дълга чуплива коса, беше облечен в светъл костюм, с шалче около врата и напомняше актьор, оперетен певец например, достигнал върха на кариерата си на фестивала в Ламаду ле Бен, така че човек би могъл да си го представи по-скоро в заведение от типа „Колелото се върти“, отколкото в пансион като този, равностоен, на който нямаше във Франция дори на Лазурния бряг, така че подобен лукс би трябвало да се търси в Монако или в Швейцария.
Бащата на Жед наблюдава известно време престарелия хубавеляк и едва тогава се обърна към сина си.
— Тоя поне има късмет… — каза накрая той. — Страда от някаква рядка болест — демелевмайоза или нещо подобно. Изобщо не изпитва болки. Намира се в състояние на постоянно изтощение, непрекъснато заспива, дори докато се храни; излезе ли на разходка, само след няколко десетки метра сяда на някоя пейка и моментално заспива. С всеки изминал ден спи малко по-дълго и накрая изобщо няма да се събуди. Има хора, на които им върви до последния момент…
Обърна се към сина си и го погледна право в очите.
— Сметнах, че ще е по-добре да те предупредя, а не ми се искаше да го правя по телефона. Свързах се с една организация в Швейцария. Имам намерение да се подложа на евтаназия.
Отначало Жед не реагира и баща му можа да изложи аргументите си, които се свеждаха до това, че му е писнало да живее.
— Не се ли чувстваш добре тук? — запита най-сетне синът му с разтреперан глас.
Напротив, тук му било приятно, не можел да си представи по-добро място, но се налагало да приеме мисълта, че вече никъде не може да се чувства добре, не можел да се чувства добре в живота като цяло (започваше да се нервира, говорът му ставаше припрян като на холерик, но така или иначе старият певец вече беше задрямал и в стаята цареше покой). Ако искал да продължи нататък, се налагало да сменят изкуствения му анус, а той самият смятал, че цялата тази шега е продължила достатъчно дълго. Освен това изпитвал болки, не можел повече така, страданията му били непоносими.
— Не ти ли дават морфин? — зачуди се Жед.
Ами, напротив, давали му морфин колкото си поиска, естествено, предпочитали пансионерите да мируват, но нима това било живот, човек постоянно да се намира под действието на морфин?
Всъщност Жед си мислеше, че това наистина е живот, на всичко отгоре достоен за завиждане, без грижи, без отговорности, без желания и страхове, близък до живота на растенията, които се отдават на меките ласки на слънцето и вятъра. Боеше се обаче, че баща му едва ли ще сподели подобна гледна точка. Беше бивш директор на фирма, деен човек от онези, които според Жед нерядко имат проблем с наркотиците.
— Освен това теб какво те засяга? — запита го заядливо баща му (Жед си даде сметка, че от известно време е престанал да слуша оплакванията на стареца). Той се поколеба и едва след известни увъртания отговори, че все пак в известен смисъл животът на баща му донякъде го засяга.
— Фактът да си дете на самоубиец сам по себе си е доста неприятен… — добави той.
Тези думи наистина жегнаха баща му, който се сви и отвърна натъртено:
— Това няма нищо общо!
Когато и двамата ти родители са се самоубили, продължи Жед, без да обръща внимание на тази забележка, положението ти в обществото става несигурно, неприятно: положение на човек, в известен смисъл лишен от здрава връзка с живота. Говори дълго, с лекота, на която по-късно сам се удивляваше, понеже неговата собствена любов към живота беше доста колеблива и той обикновено създаваше впечатление на сдържан и печален по природа човек. Ала още от самото начало беше осъзнал, че няма друг начин да успее да окаже някакво влияние върху баща си, освен да призове чувството му за дълг, тъй като през целия му живот единствените ценности, на които бе държал, бяха работата и дългът. „Да унищожиш в свое лице един носител на морала, означава да лишиш света от морал в степента, в която той зависи от теб“ — повтаряше си машинално той, без да вниква истински в смисъла на тази фраза, очарован от пластичната й изисканост, излагайки един след друг доводи от общ характер: разпространението на евтаназията водело до упадък на цивилизацията, най-видните нейни защитници били лицемери и злонамерени по природа, палиативните грижи били израз на морално превъзходство и пр.
Когато към пет часа напусна старческия дом, слънцето вече беше ниско на хоризонта и полегатите му лъчи бяха пълни с великолепни златни отблясъци. Сред искрящата от скрежа трева подскачаха врабци. Облаците, обагрени в пурпурно и алено, разпокъсани в странни форми, се носеха по посока на залеза. Тъкмо тази вечер беше невъзможно да се отрече, че светът притежава известна прелест. Дали подобни неща оказваха някакво влияние на баща му? Той никога не бе проявявал какъвто и да било интерес към природата; на стари години обаче, кой знае? По време на срещата си с Уелбек беше открил, че започва да цени живота на село, към който до този момент се беше отнасял с пълно безразличие. Прегърна непохватно баща си през рамото и го целуна по грапавите бузи — тъкмо в този момент изпита усещането, че е спечелил, но вечерта и особено през следващите дни отново го обзеха съмнения. Безполезно беше да му се обажда по телефона, нито отново да му ходи на свиждане — твърде вероятно беше да постигне обратния резултат, като пробуди упорството му. Представяше си го на върха на някакъв хребет как се колебае в коя посока да поеме. Това беше последното важно решение, което предстоеше да вземе през живота си, и Жед се боеше, че за пореден път, също както бе постъпвал навремето, когато пред него изникнеше проблем с реализацията на някой проект, ще избере радикалното решение.
През следващите дни тревогата му още повече се засили; сега вече очакваше всеки момент да му се обади директорката на дома с думите: „Тази сутрин в десет часа баща ви замина за Цюрих. Оставил е писмо за вас“. Ето защо, когато женски глас му съобщи по телефона за смъртта на Уелбек, отначало той не разбра за какво става въпрос, помисли, че е някаква грешка. (Мерилин не се представи и той не можа да я познае по гласа. Тя самата не знаела нищо повече от онова, което пишело във вестниците, но все пак решила да му се обади, защото се сетила — впрочем съвсем на място — че той изобщо не чете вестници). Дори след като тя затвори, известно време не го напусна чувството, че това е грешка, защото за него връзката с Уелбек едва започваше и той бе живял с мисълта, че им предстоят още срещи, още много срещи, че може би ще станат приятели, доколкото подобно понятие беше уместно за хора като тях. Вярно, че не бяха се виждали, откакто му беше занесъл картината в началото на януари, а идваше краят на ноември. Вярно беше също така, че никога не му се беше обаждал пръв и не беше поемал инициативата за среща, но все пак беше с двайсет години по-възрастен от него, а за Жед привилегията на годините, единствената печална привилегия на годините беше правото да те оставят на мира, и по време на предишните им срещи беше останал с впечатлението, че Уелбек желае преди всичко да го оставят на мира, но въпреки това се бе надявал той да му се обади, защото след последната им среща чувстваше, че има още много неща, които да сподели с него и да чуе отговора му. Така или иначе от началото на годината не беше правил почти нищо: извадил беше отново фотоапарата, без при това да прибира четките и платната, с една дума, намираше се в състояние на съвършена несигурност. Дори не бе сменил жилището си, което не беше кой знае колко трудно.
В деня на погребението поради умора така и не разбра кой знае какво от службата. В нея ставаше въпрос за болката, но също така за надеждата и за възкресението, така или иначе посланието се оказа доста неясно. Ала в гробището „Монпарнас“ по геометрически очертаните под прав ъгъл алеи осъзна нещата с пълна яснота: връзката с Уелбек беше приключила поради непреодолими обстоятелства. У хората около него, събрали се по същия повод, които до един му бяха напълно непознати, той откриваше същата увереност. По-късно, докато размишляваше над този момент, внезапно осъзна, че баща му неизбежно ще осъществи леталното си намерение; че рано или късно директорката ще му се обади и че нещата ще завършат по този начин, без заключение и без обяснение, че последната дума така и няма да бъде произнесена, че накрая ще остане единствено съжалението и умората.
Предстоеше му обаче съвсем различно преживяване и няколко дни по-късно му телефонира някакъв човек на име Фербер. Гласът му беше мек и приятен и нямаше нищо общо с представата за глас на полицай. Съобщи му, че не самият той, а неговият началник, комисар Жаслен, го очаква на „Ке дез-Орфевр“.